/ превод от португалски: Георги Мицков/
* * *
Направи един ключ, дори малък,
влез в къщата.
Съчувствай на нежността, да има милост
към материята на сънищата и птиците.
Извикай огъня, светлината, музиката
на хълбоците.
Не казвай камък, кажи прозорец.
Не бъди като сянката.
Кажи човек, дете, звезда.
Повтори сричките,
където светлината е щастлива и се бави.
Повтори още: мъж, жена, дете.
Там, където красотата е най-млада.
* * *
Ръцете докосваха земята, небето с облаците бели,
забавяха се върху клоните,
разтваряха се и за сушата
и образуваха съзвездия на моменти.
Преуморени пристигаха в нощта
и спяха лошо, заети със смъртта
на застоялите води. И жегата на утрините
ги правеше прозрачни.
Това бе тяхна длъжност, да галят светлината,
да късат форми във въздуха
от плодове, или на камъни,
и скришно да ги отнасят у дома си.
Ръцете са това, те бяха, но те самите
не знаеха това.
Метаморфоза на къщата
Издига се въздушна, камък след камък,
къщата, която не притежавам, освен в поемата.
Къщата спи, мечтае във вятъра
при внезапната наслада да бъде една мачта.
Как трепери крехкото тяло,
така трепери къщата и кораба.
Прелита чайка, след нея друга и друга,
къщата не се съпротивлява и на свой ред тя лети.
Ах, някой ден къщата ще бъде лес,
във сянката ще намери извора,
където шумът на водата е самата тишина.
