ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ

Здравейте, Приятели!
Всички знаем за Леонардо да Винчи, за неговият изключителен талант и нещата които е изобретил, създал и оставил за света в много области.
Въпреки това искам да споделя за него и изключителния му талант.
Поклон пред светлата му памет.
Желая Ви приятно четене!

—–
На 15 април 1452 г. на нотариуса Пиеро да Винчи се ражда син. Кръщават го Леонардо. Хората от следващите поколения са назовавали с хиляди Леонардо да Винчи имена и прозвища изразявайки тяхното учудване, възхищение, преклонение и благоговеене пред дарбата и таланта на великия мъж. Списъкът с неговите таланти е огромен: той е бил едновременно гениален инженер, художник, скулптор, изобретател, механик, химик, филолог, ясновидец, създател на музиканти инструменти, фехтовчик, архитект …
Леонардо бил и изкусен фокусник (съвременниците му го наричали маг). Той можел да предизвика многоцветен пламък от кипяща течност, като налее в нея вино; лесно превръщал бялото вино в червено; с един удар чупел бастун, чиито краища са поставени върху две чаши, без да ги нарани; нанасял с върха на перото малко от слюнката си – и надписът върху хартията ставал черен… Чудесата, които показвал Леонардо, толкова впечатлявали съвременниците му, че сериозно го подозирали, че е служител на „черната магия“.
Повечето от записките на Леонардо са зашифровани. Не е ясно дали целта на това шифроване е била идеите му да се разкриват постепенно, така че човечеството да „узрее“ за тях, или само велик ум като неговия ще съзре логиката в излагането на откритията и мислите му. До тук /пет столетия след смъртта на Леонардо да Винчи/ учените успели да разгадаят неговия проект на самодвижеща се платформа и да я построят. Това изобретение може смело да бъде наречено предшестве-
ник на съвременния автомобил.
Изобретенията и откритията на Да Винчи обхващат всички области на знанията (те са повече от 50!), като напълно предусещат посоката в развитието на съвременната цивилизация. Ученият бил изобретател на скафандър, подводницата, парахода, перките. Той има ръкопис, в който се показва възможността за потапяне на голяма дълбочина без скафандър благодарение на използването на специална газова смес (чиято тайна той съзнателно унищожил). За да я изобрети, било необходимо да е наясно с биохимичните процеси в човешкия организъм, които изобщо не били известни по онова време.
Той пръв предложил да се поставят на бронираните кораби батареи с огнестрелни оръдия (дал идеята за броненосеца!), изобретил вертолета, велосипеда, планера, парашута, танка, картечницата, отровните газове, димната завеса за войската, увеличителното стъкло (100 години преди Галилей!). Да Винчи изобретил текстилните машини, тъкачните станове, машините за направата на игли, мощните подемни кранове, системите за пресушаване на блата чрез тръби, мостовете с арки. Той създал чертежи на винтове и лостове, предназначени за издигане на огромни тежести – механизми, които не съществували по негово време.
Поразителното е, че Леонардо подробно описва тези машини и механизми, макар че е било невъзможно да бъдат направени в онази епоха поради това, че тогава не познавали лагерите (но самият Леонардо ги познавал – запазена е и съответната рисунка).
Понякога изглежда, че Да Винчи просто е искал да разбере колкото може повече за този свят, колекционирайки информацията. За какво му е била необходима в такъв вид и в такова количество? За съжаление той не ни е оставил отговор на този въпрос…
Според преданието Леонардо да Винчи умира в ръцете на кралица Франциска I, молейки за прошка Бога и хората, за това „че не е направил за изкуството всичко на което е бил способен”.
Леонардо е зачислен в състава на колегията от инженери на херцога (ingenarii ducales). В Милано той се проявява като военен инженер, архитект, хидротехник, скулптор, живописец, но характерно е, че в документите от този период отначало той е наричан „инженер“, а после „художник“.
Още в първите месеци на своето пребиваване в Милано Леонардо се заема непосредствено с всички отрасли на военната техника. Записките и рисунките му от това време са като че ли реализация на програмата, която е изложена в писмото до Лудовико Моро: преустройство на укрепленията на Миланския дворец, обсадни приспособления, подвижни стълби, тарани и т.н.
През 1487-1490 година той участва в конкурса за построяване на купола на Миланската катедрала. Запазен е проектът на писмото, съпровождащо представения от Леонардо модел. Въпреки че не е одобрен за ръководител на строежа, работата по тази поръчка е от голямо значение за творческата биография на Леонардо. Тъкмо към това време се отнасят голям брой рисунки, които показват колко настойчиво е размишлявал Леонардо над проблемите на куполния скелет и над различните форми на архитектурните му решения. Рисунките показват, че той сякаш мислено е експериментирал, прехвърлял е наум различни възможни варианти.
От първия милански период в живота на Леонардо са датирани редица негови бележки по строителна механика — по теория на дъгите и сводовете.
Леонардо теоретично и експериментално разработва въпроси от съпротивление на материалите и в това отношение е предшественик на Галилео Галилей . По-късно той замисля специални трактати за пукнатините в стените и средствата за преодоляването им.
Голямо място в творчеството на Леонардо да Винчи заемат хидротехническите проекти. Политическите и икономическите условия били такива, че тези замисли не са осъществени, докато бил жив. Такива проекти Леонардо обмисля във Флоренция, Милано, Рим и дори на преклонна възраст във Франция. Докато е в Милано, той разработва проблемите за напояването на „Ломелина“ — безплодна местност около Милано, където се намирали именията на Моро. През 1494-1498 година Леонардо ръководи изграждането на канала в Мартезана,като го довежда до вътрешния ров на Милано.
В Милано Леонардо се сближава с прочутия архитект Браманте (1444-1514), който по това време работи също като инженер и художник на херцога. Несъмнено Леонардо се е занимавал с анатомия, още докато учи при Верокио. Но едва в Милано през 1487-1495 година започва да гради първите големи планове за анатомически изследвания, и то в мащаби, които далеч надхвърлят нуждите му на живописец. По това време особено привлича вниманието му нервната система.
През този период да Винчи създава и прочутата си „Тайна вечеря“ в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие“.
По време на работата си върху нея той експериментира с боите, което се отразява пагубно на картината. Други негови картини от периода са „Дамата с хермелина“ и „Мадона Лита“.

Трагедията в творчеството на Леонардо — несъответствието между грандиозните му замисли и реалните възможности — е илюстрирана особено ярко в неговата дългогодишна работа над конната статуя на Франческо Сфорца, при чието проектиране трябвало да решава редица сложни технически задачи. Работата по нея той започва с идването си в Милано и продължава цели 16 години. Предвиждало се височината на статуята да бъде 7 метра, а за паметника трябвало да бъдат изразходени 70 тона бронз. По план това би била най-голямата конна статуя в ренесансова Италия, с изключение на един паметник от Донатело в Падуа и друг от Верокио във Венеция.

 Той усилено се занимава с геометрия и математически експерименти и почти се откъсва от живописта. Скоро след като пристига от Милано във Флоренция, той разбира, че трудно ще намери реализация на големите си технически замисли. Вероятно с това се обяснява постъпването му на служба при Чезаре Борджия – херцог на Валентинуа и незаконен син на папа Александър VI.

 През 1502 година Леонардо да Винчи постъпва на служба при Чезаре Борджия, сина на папа Александър VI, като военен инженер и пътува заедно с неговата свита при обиколките му в Италия. Възложено му е да огледа крепостите и укрепленията и „да направи в тях промени и преобразования, каквито той сметне за необходими“. Той посещава градовете по адриатическото крайбрежие. Отива в Имола, когато тя е обсадена от въстаналите кондотиери. След това оглежда и големия район между Сиена и Фолинио. През този период Леонардо съставя редица карти. Те са създадени на първо място със стратегически цели, но на практика се оказват документи с голямо научно значение: наблюдателността на учения и геният на художника тук се сливат в едно органично цяло.

 Службата при Чезаре Борджия е сравнително кратка и Леонардо се завръща във Флоренция на 5 март 1503 година. От това време е и писмото му до османския султан Баязид II, в което Леонардо предлага няколко свои изобретения и проекти, между които проект на мост, който да съединява Галата и Константинопол. Галата е предградие на Константинопол, в което живеели много генуезци. Първият (понтонен) мост през пролива е построен чак през 1836 година.

 На 18 октомври 1503 година Леонардо да Винчи отново се присъединява към гилдията на свети Лука и през следващите две години рисува големия стенопис „Битката при Ангиари“ в Синьорията, в съседство с правения по същото време от Микеланджело стенопис „Битката при Кашина“. През 1504 година участва в комисията, която премества против желанието на автора скулптурата „Давид“ на Микеланджело.

Конструкторските замисли в областта на авиацията, които вълнуват Леонардо през целия му живот, не го напускат и след като се завръща във Флоренция. Към 1505 година се отнася т. нар. „кодекс на полета на птиците“, който съдържа указание, че Леонардо замислял да извърши първия полет от Монте Чечери около Фиедоле. Особено го интересува по онова време въпросът за реенето във въздуха без размахване на криле и за използването в този случай на силата на вятъра.

 Вторият милански период в живота на Леонардо да Винчи обхваща времето от лятото на 1506 година до есента на 1513 година.

 В Милано Леонардо продължава да се занимава с анатомия. Особено интензивни са тези занимания през годините 1510-1512. Предмет на неговото съсредоточено изучаване стават функциите на сърцето, дихателните и храносмилателните органи.

 През 1516 година по покана на френския крал Франсоа I Леонардо напуска Италия и се преселва във Франция. Пристига като прочут художник, като „божествения“ Леонардо. Той става законодател на модата в кралския двор. Отново подготвя пищни тържества. В качеството си на архитект прави проект за новия дворец на краля.

 Леонардо живее в имението Кло Люсе, разположен в южната покрайнина на малкото градче Амбоаз на бреговете на Лоара, недалеч от кралския замък. Там той прекарва последните три години от живота си в компанията на своя приятел и ученик граф Франческо Мелци. Въпреки че е с парализирана дясна ръка, продължава да работи до края на живота си.

Леонардо да Винчи умира на 2 май 1519 година в Кло Люсе. Според Вазари крал Франсоа I присъства в момента на смъртта му, но някои други сведения показват, че това е само легенда, популярна във Франция.

Съгласно неговото завещание, ковчегът на Леонардо е следван от процесия от 60 просяци. Той е погребан в параклиса „Свети Юбер“ в кралския замък в Амбоаз. Главният наследник и изпълнител на завещанието е Мелци, който получава пари, картини, инструменти, библиотеката на Леонардо и неговите лични вещи. Сред останалите наследници са дългогодишният ученик на Леонардо Салай и слугата му Батиста ди Вилусис, които получават половината от лозята му, братята му, които получават земи, и прислужницата му, която получава черно наметало с кожи.

Информация: Уикипедия

ЮБИЛЕЙНА ИЗЛОЖБА НА НИКОЛА БАГДАНОВ В ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ ДОБРИЧ

  Вчера на 22 ноември  2012 г. от 17.30 часа в зала №2  в Художествена галерия Добрич, по случай 80-годишнината на скулптора Никола Богданов се откри изложба с негови творби, които са включени във фонда на АРТ - галерията, фотоси с монументите в града и региона, както и нови творби.
Изложбата бе открита от г-жа Детелина Николова кмет на гр.Добрич.

 




Скулпторът Никола Богданов е роден на 12 юли 1932 г. в гр.Търговище. Завършва средно образование в гр. Добрич, а висше в Художествена Академия - София, в ателието на проф. Любомир Далчев, специалност "Декоративно-монументална скулптура"
Става член на секция "Скулптура" при СБХ  гр. София.
В периода  от 1963 до 1981 г. работи като художник проектант в Куклен театър  в гр. Добрич.
През 1964 г. основава Дружество на художниците в града и е негов дългогодишен творчески секретар. Той е един от инициаторите  на общата художествена изложба "Земятя на хората", която привличаше с десетилетия художници от цялата страна. 

Участва в над 50 национални изложби. Негови произведения има в Националната галерия, Софийска градска галерия, в Русе, Силистра, Разград, Балчик, Каварна, Шабла и др.
Автор е на паметника на деспот Добротица в Каварна, На загиналите български воини 1944-1945 г. в с. Крушари, на адмирал Ф.Ушаков на нос Калиакра, на релефа на Н.В. Борис ІІІ, бюст-паметника на Васил Левски и паметника на Кирил и Методий в Добрич.
През 2002 г. е удостоен със званието "Почетен гражданин" на Добрич.

Никола Богданов

*************************

Изложба, посветена на 130 години от преименуването на Хаджиоглу Пазарджик в Добрич

На 2 март 2012 г. от 17.00 ч. в Художествена галерия – Добрич се откриваизложба „Спомени от стария Добрич”, посветена на 130-годишнината от преименуването на Хаджиоглу Пазарджик в Добрич. Организатори на събитието саОбщина град Добрич, Художествена галерия и Регионален исторически музей.

Изложбата представя графичната колекция „Спомени от стария Добрич” на художника Янко Атанасов/1926-1999/.

Посетителите ще имат възможността да видят и копие от доклада на вътрешния министър Григор Начович до Александър І Батенберг от 19 февруари 1882 г., публикуван в Държавен вестник от 27 февруари същата година, с който става преименуването на града. Изложбата ще представи и оригинална снимка на тогавашния кмет Йордан Хаджииванов, както и документи на Общината, в които градът фигурира вече с новото си име.

Подготвени са две мултимедийни презентации на колекцията от пощенски картички от първата половина на 20 век на РИМ Добрич и фотоси от личния архив на Янко Атанасов, разкриващи облика града ни през 60-те години на миналия век.

Янко Атанасов е е трайно свързан с историята на художествения живот в град Добрич. Той е роден през 1926 г. в гр. Добрич. Завършва Художествена академия – София, /1965/ специалност декоративно–монументална живопис при проф. Георги Богданов.

Като студент участва в реставрирането на храм–паметника “Александър Невски”, Рилския, Бачковския манастири и скални църкви. След дипломирането си работи като художник в Държавния музикален театър в София, но се завръща в родния си град. В Добрич е назначен за директор на Галерията, която ръководи до 1975 г., по-късно работи като художник–проектант в Драматичен театър “Йордан Йовков.

Янко Атанасов е един от основателите на Дружеството на художниците в Добрич. От 1971 г. той е член на СБХ. Участва във всички изложби на Дружеството на художниците в Добрич, както и в много национални, регионални и международни изложби. Активно работи в областта на живописта, монументалните изкуства, графиката, сценографията и пространственотс оформление. Основна тема в творчеството му е историята на родния край.Художникът е проектирал и оформил музейни сбирки, галерии и изложби. Изписал е църквите в с. Дончево и с. Преселенци, Добричко, както и параклиса във Военно гробище в Добрич. Създал е много керамични пана, стенописи и стъклописи. През 1986 г. в съавторство със скулптора Никола Богданов проектира герба на град Добрич.

През 1986 г. открива изложбата “Спомени от стария Добрич”, а през 1994 г. – съвместна изложба с Н. Богданов. След смъртта му, в галерията в Добрич са открити изложби от непоказвани творби на Янко Атанасов – живопис през 2004 г. и рисунки - през 2006 г.

Творби на художника се намират в галериите в Добрич, София, Балчик, Каварна, Велико Търново, Враца, Силистра и др.

Графиките от цикъла „Спомени от стария Добрич” пресъздават атмосферата на града през 30-те – 50-те години на 20 век. Те са изпълнени в смесена техника, офорт и суха игла и са кадри от ежедневието на града в ония времена - старата чаршия, бюрекчията, фенерджията, латерната с късметите, Хайва пазар, панаира, гуляйджиите и търговците в кафенето. Един поглед към миналото, съхранил спомена за стария Добрич, така необходим днес.

Изложбата е планирана и реализирана от екипите на Историческия музей и Художествената галерия със съдействието на съпругата на художника г-жа Янка Атанасова. Придружена е от каталог „Янко Атанасов. Спомени от стария Добрич”, издаден с финансовата подкрепа на Община град Добрич. Изданието е ценно, тъй като освен графиките, съдържа спомените на художника и описания на града, събития, случки в театъра и историята галерията в Добрич.

Леонардо да Винчи

Здравейте, Приятели!
Всички знаем за Леонардо да Винчи, за неговият изключителен талант и нещата които е изобретил, създал и оставил за света в много области.
Въпреки това искам да споделя за него и изключителния му талант.
Поклон пред светлата му памет.
Желая Ви приятно четене!

—–

На 15 април 1452 г. на нотариуса Пиеро да Винчи се ражда син. Кръщават го Леонардо. Хората от следващите поколения са назовавали с хиляди Леонардо да Винчи имена и прозвища изразявайки тяхното учудване, възхищение, преклонение и благоговеене пред дарбата и таланта на великия мъж. Списъкът с неговите таланти е огромен: той е бил едновременно гениален инженер, художник, скулптор, изобретател, механик, химик, филолог, ясновидец, създател на музиканти инструменти, фехтовчик, архитект …

Леонардо бил и изкусен фокусник (съвременниците му го наричали маг). Той можел да предизвика многоцветен пламък от кипяща течност, като налее в нея вино; лесно превръщал бялото вино в червено; с един удар чупел бастун, чиито краища са поставени върху две чаши, без да ги нарани; нанасял с върха на перото малко от слюнката си – и надписът върху хартията ставал черен… Чудесата, които показвал Леонардо, толкова впечатлявали съвременниците му, че сериозно го подозирали, че е служител на „черната магия“.

Повечето от записките на Леонардо са зашифровани. Не е ясно дали целта на това шифроване е била идеите му да се разкриват постепенно, така че човечеството да „узрее“ за тях, или само велик ум като неговия ще съзре логиката в излагането на откритията и мислите му. До тук /пет столетия след смъртта на Леонардо да Винчи/ учените успели да разгадаят неговия проект на самодвижеща се платформа и да я построят. Това изобретение може смело да бъде наречено предшественик на съвременния автомобил.

Изобретенията и откритията на Да Винчи обхващат всички области на знанията (те са повече от 50!), като напълно предусещат посоката в развитието на съвременната цивилизация. Ученият бил изобретател на скафандър, подводницата, парахода, перките. Той има ръкопис, в който се показва възможността за потапяне на голяма дълбочина без скафандър благодарение на използването на специална газова смес (чиято тайна той съзнателно унищожил). За да я изобрети, било необходимо да е наясно с биохимичните процеси в човешкия организъм, които изобщо не били известни по онова време.

Той пръв предложил да се поставят на бронираните кораби батареи с огнестрелни оръдия (дал идеята за броненосеца!), изобретил вертолета, велосипеда, планера, парашута, танка, картечницата, отровните газове, димната завеса за войската, увеличителното стъкло (100 години преди Галилей!). Да Винчи изобретил текстилните машини, тъкачните станове, машините за направата на игли, мощните подемни кранове, системите за пресушаване на блата чрез тръби, мостовете с арки. Той създал чертежи на винтове и лостове, предназначени за издигане на огромни тежести – механизми, които не съществували по негово време.

Поразителното е, че Леонардо подробно описва тези машини и механизми, макар че е било невъзможно да бъдат направени в онази епоха поради това, че тогава не познавали лагерите (но самият Леонардо ги познавал – запазена е и съответната рисунка).

Понякога изглежда, че Да Винчи просто е искал да разбере колкото може повече за този свят, колекционирайки информацията. За какво му е била необходима в такъв вид и в такова количество? За съжаление той не ни е оставил отговор на този въпрос…

Според преданието Леонардо да Винчи умира в ръцете на кралица Франциска I, молейки за прошка Бога и хората, за това „че не е направил за изкуството всичко на което е бил способен”.

Леонардо е зачислен в състава на колегията от инженери на херцога (ingenarii ducales). В Милано той се проявява като военен инженер, архитект, хидротехник, скулптор, живописец, но характерно е, че в документите от този период отначало той е наричан „инженер“, а после „художник“.

Още в първите месеци на своето пребиваване в Милано Леонардо се заема непосредствено с всички отрасли на военната техника. Записките и рисунките му от това време са като че ли реализация на програмата, която е изложена в писмото до Лудовико Моро: преустройство на укрепленията на Миланския дворец, обсадни приспособления, подвижни стълби, тарани и т.н.

През 1487-1490 година той участва в конкурса за построяване на купола на Миланската катедрала. Запазен е проектът на писмото, съпровождащо представения от Леонардо модел. Въпреки че не е одобрен за ръководител на строежа, работата по тази поръчка е от голямо значение за творческата биография на Леонардо. Тъкмо към това време се отнасят голям брой рисунки, които показват колко настойчиво е размишлявал Леонардо над проблемите на куполния скелет и над различните форми на архитектурните му решения. Рисунките показват, че той сякаш мислено е експериментирал, прехвърлял е наум различни възможни варианти.

От първия милански период в живота на Леонардо са датирани редица негови бележки по строителна механика — по теория на дъгите и сводовете.

Леонардо теоретично и експериментално разработва въпроси от съпротивление на материалите и в това отношение е предшественик на Галилео Галилей . По-късно той замисля специални трактати за пукнатините в стените и средствата за преодоляването им.

Голямо място в творчеството на Леонардо да Винчи заемат хидротехническите проекти. Политическите и икономическите условия били такива, че тези замисли не са осъществени, докато бил жив. Такива проекти Леонардо обмисля във Флоренция, Милано, Рим и дори на преклонна възраст във Франция. Докато е в Милано, той разработва проблемите за напояването на „Ломелина“ — безплодна местност около Милано, където се намирали именията на Моро. През 1494-1498 година Леонардо ръководи изграждането на канала в Мартезана,като го довежда до вътрешния ров на Милано.

В Милано Леонардо се сближава с прочутия архитект Браманте (1444-1514), който по това време работи също като инженер и художник на херцога. Несъмнено Леонардо се е занимавал с анатомия, още докато учи при Верокио. Но едва в Милано през 1487-1495 година започва да гради първите големи планове за анатомически изследвания, и то в мащаби, които далеч надхвърлят нуждите му на живописец. По това време особено привлича вниманието му нервната система.

През този период да Винчи създава и прочутата си „Тайна вечеря“ в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие“.

По време на работата си върху нея той експериментира с боите, което се отразява пагубно на картината. Други негови картини от периода са „Дамата с хермелина“ и „Мадона Лита“

Трагедията в творчеството на Леонардо — несъответствието между грандиозните му замисли и реалните възможности — е илюстрирана особено ярко в неговата дългогодишна работа над конната статуя на Франческо Сфорца, при чието проектиране трябвало да решава редица сложни технически задачи. Работата по нея той започва с идването си в Милано и продължава цели 16 години. Предвиждало се височината на статуята да бъде 7 метра, а за паметника трябвало да бъдат изразходени 70 тона бронз. По план това би била най-голямата конна статуя в ренесансова Италия, с изключение на един паметник от Донатело в Падуа и друг от Верокио във Венеция.

Той усилено се занимава с геометрия и математически експерименти и почти се откъсва от живописта. Скоро след като пристига от Милано във Флоренция, той разбира, че трудно ще намери реализация на големите си технически замисли. Вероятно с това се обяснява постъпването му на служба при Чезаре Борджия – херцог на Валентинуа и незаконен син на папа Александър VI.

През 1502 година Леонардо да Винчи постъпва на служба при Чезаре Борджия, сина на папа Александър VI, като военен инженер и пътува заедно с неговата свита при обиколките му в Италия. Възложено му е да огледа крепостите и укрепленията и „да направи в тях промени и преобразования, каквито той сметне за необходими“. Той посещава градовете по адриатическото крайбрежие. Отива в Имола, когато тя е обсадена от въстаналите кондотиери. След това оглежда и големия район между Сиена и Фолинио. През този период Леонардо съставя редица карти. Те са създадени на първо място със стратегически цели, но на практика се оказват документи с голямо научно значение: наблюдателността на учения и геният на художника тук се сливат в едно органично цяло.

Службата при Чезаре Борджия е сравнително кратка и Леонардо се завръща във Флоренция на 5 март 1503 година. От това време е и писмото му до османския султан Баязид II, в което Леонардо предлага няколко свои изобретения и проекти, между които проект на мост, който да съединява Галата и Константинопол. Галата е предградие на Константинопол, в което живеели много генуезци. Първият (понтонен) мост през пролива е построен чак през 1836 година.

На 18 октомври 1503 година Леонардо да Винчи отново се присъединява към гилдията на свети Лука и през следващите две години рисува големия стенопис „Битката при Ангиари“ в Синьорията, в съседство с правения по същото време от Микеланджело стенопис „Битката при Кашина“. През 1504 година участва в комисията, която премества против желанието на автора скулптурата „Давид“ на Микеланджело.

Конструкторските замисли в областта на авиацията, които вълнуват Леонардо през целия му живот, не го напускат и след като се завръща във Флоренция. Към 1505 година се отнася т. нар. „кодекс на полета на птиците“, който съдържа указание, че Леонардо замислял да извърши първия полет от Монте Чечери около Фиедоле. Особено го интересува по онова време въпросът за реенето във въздуха без размахване на криле и за използването в този случай на силата на вятъра.

Вторият милански период в живота на Леонардо да Винчи обхваща времето от лятото на 1506 година до есента на 1513 година.

В Милано Леонардо продължава да се занимава с анатомия. Особено интензивни са тези занимания през годините 1510-1512. Предмет на неговото съсредоточено изучаване стават функциите на сърцето, дихателните и храносмилателните органи.

През 1516 година по покана на френския крал Франсоа I Леонардо напуска Италия и се преселва във Франция. Пристига като прочут художник, като „божествения“ Леонардо. Той става законодател на модата в кралския двор. Отново подготвя пищни тържества. В качеството си на архитект прави проект за новия дворец на краля.

Леонардо живее в имението Кло Люсе, разположен в южната покрайнина на малкото градче Амбоаз на бреговете на Лоара, недалеч от кралския замък. Там той прекарва последните три години от живота си в компанията на своя приятел и ученик граф Франческо Мелци. Въпреки че е с парализирана дясна ръка, продължава да работи до края на живота си.

Леонардо да Винчи умира на 2 май 1519 година в Кло Люсе. Според Вазари крал Франсоа I присъства в момента на смъртта му, но някои други сведения показват, че това е само легенда, популярна във Франция.

Съгласно неговото завещание, ковчегът на Леонардо е следван от процесия от 60 просяци. Той е погребан в параклиса „Свети Юбер“ в кралския замък в Амбоаз. Главният наследник и изпълнител на завещанието е Мелци, който получава пари, картини, инструменти, библиотеката на Леонардо и неговите лични вещи. Сред останалите наследници са дългогодишният ученик на Леонардо Салай и слугата му Батиста ди Вилусис, които получават половината от лозята му, братята му, които получават земи, и прислужницата му, която получава черно наметало с кожи.

Информация: Уикипедия

ИЗКУСТВОТО НА ДРЕВЕН ЕГИПЕТ

Здравейте, приятели!

Имам удоволствието да Ви предоставя тези факти за изкуството в древния Египет, което е доказателство за таланта, уменията и практическия опит на творците преди 3000 години населявали земите
на Африканска земя.
Не бива да забравяме и други развити цивилизации, които са допринесли за изкуството, културата, математиката, физиката и други науки, жизнено важни за развитието на всяка една нация, която е рожба на майката Земя.  А това са  Антлантида – преди 9000 години,

(по информация от древногръцкия философ Платон); Шумерската цивилизация /от преди 3000 год. пр. н. е./, която се смята за основоположник на съвременната математика; казвам това имайки предвид, че първата алгебрична и геометрична формули са разработени от Шумерски математици, които поставят основата на съвременната математика.
Не бива да забравяме и древната Персийска култура и изкуство, изкуството и културата на прабългарите,траките и с течение на времето на Солунските братя св. св. Кирил и Методий, които създават
славянската азбука и превеждат на славянски Свещеното Писание (Библията).
Желая Ви приятно четене! !!

Древноегипетско изкуство е форма на изкуство, което датира от 5000 години, появява се и се оформя в Древен Египет, цивилизацията която се намира в близост до река Нил. Древното египетско изкуство, представено в рисунки и скулптори, е много символично и също толкова очарователно – тази форма на изкуство третира главно миналото, което е призовано да запази историята жива. В по-тесен смисъл древноегипетското изкуство съответства на каноничното двумерно и тримерно изкуство, развивано в Египет от 3000 г. пр.н.е. и използвано до 3-ти век.

Характеристика

В най-далечна древност страната била разделена на отделни области – НОМИ, пръснати по дължината на долината на река Нил. Всеки ном имал за покровител някакво животно

В съзнанието на хората представата за животното не се е отделила още от понятието за фетиша – предмет на поклонение.

Възникването на деспотизма към края на IV хил.пр.н.е. в Египет и Месопотамия било свързано с коренно изменение на тогавашния строй на живот и на старите представи. Насилието, което съпътствало формирането на класовото общество, намерило отражение и в изкуството. В най-ранните произведения на египетското изкуство образите на животно, Бог, цар и човек се сливат. Царят бил смятан за божествено същество, властващо над всички смъртни и когато напускал тази земя, отново се възкачвал на небето, откъдето бил дошъл.

Египтяните вярвали, че душата продължава да съществува в отвъдния свят само ако бъде запазено тялото. Затова полагали усилия да попречат на разлагането на тялото чрез сложния процес на балсамирането и обвиването му с платнени ленти. Пирамидата се издигала, за да пази мумията,а тялото поставяли в каменен саркофаг.

Но те смятали, че само запазването на тялото не е достатъчно. Освен него трябвало да бъде запазено и някакво подобие на царя, на неговия образ. Затова скулптори извайвали царската глава от твърд, нерушим гранит и я поставяли в гробницата.

Едно от най-големите достойнства на египетското изкуство е, че всички скулптури, рисунки и архитектурни форми сякаш се подчиняват на единен закон. Такъв закон, на който са подчинени всички творения на един народ или епоха, ние наричаме „Стил“

Египетският стил има за основа редица строго установени правила, които всеки художник е трябвало да заучава от най-ранните си години. Седналите статуи трябвало да бъдат представяни с ръце на коленете; мъжете да се рисуват с по-тъмна кожа от жените. Външният вид на всеки египетски Бог е строго определен: Хор(Бог на Слънцето) – като сокол или с глава на сокол, Анубис(Бог на Смъртта) – като чакал или с глава на чакал. Всеки художник трябва да изучи и изкуството на красивото писмо – калиграфията. Но веднъж овладял тези правила, той е приключил с обучението си. Никой не изисква нищо друго от него – не го кара да бъде „оригинален“.

ПИРАМИДИТЕ НА ГИЗА

ХАРАКТЕРИСТИКА

В най-далечна древност страната била разделена на отделни области – НОМИ, пръснати по дължината на долината на река Нил. Всеки ном имал за покровител някакво животно. В съзнанието на хората представата за животното не се е отделила още от понятието за фетиша – предмет на поклонение.

Възникването на деспотизма към края на IV хил.пр.н.е. в Египет и Месопотамия било свързано с коренно изменение на тогавашния строй на живот и на старите представи. Насилието, което съпътствало формирането на класовото общество, намерило отражение и в изкуството. В най-ранните произведения на египетското изкуство образите на животно, Бог, цар и човек се сливат. Царят бил смятан за божествено същество, властващо над всички смъртни и когато напускал тази земя, отново се възкачвал на небето, откъдето бил дошъл.

Египтяните вярвали, че душата продължава да съществува в отвъдния свят само ако бъде запазено тялото. Затова полагали усилия да попречат на разлагането на тялото чрез сложния процес на балсамирането и обвиването му с платнени ленти. Пирамидата се издигала, за да пази мумията,а тялото поставяли в каменен саркофаг.

Но те смятали, че само запазването на тялото не е достатъчно. Освен него трябвало да бъде запазено и някакво подобие на царя, на неговия образ. Затова скулптори извайвали царската глава от твърд, нерушим гранит и я поставяли в гробницата.

Едно от най-големите достойнства на египетското изкуство е, че всички скулптури, рисунки и архитектурни форми сякаш се подчиняват на единен закон. Такъв закон, на който са подчинени всички творения на един народ или епоха, ние наричаме „Стил“

Египетският стил има за основа редица строго установени правила, които всеки художник е трябвало да заучава от най-ранните си години. Седналите статуи трябвало да бъдат представяни с ръце на коленете; мъжете да се рисуват с по-тъмна кожа от жените. Външният вид на всеки египетски Бог е строго определен: Хор(Бог на Слънцето) – като сокол или с глава на сокол, Анубис(Бог на Смъртта) – като чакал или с глава на чакал. Всеки художник трябва да изучи и изкуството на красивото писмо – калиграфията. Но веднъж овладял тези правила, той е приключил с обучението си. Никой не изисква нищо друго от него – не го кара да бъде „оригинален“.

Периодизация и връзка на религията с изкуството

В най-ранната епоха на Египет все още съществували много допирни точки с изкуството на Предна Азия. Но по времето на Старото царство (3000-2200 г.пр.н.е.) се формирал един нов стил, който лесно ще се различи от месопотамското изкуство от същия период.
В религията на Предния Изток съществува представата за мрачния, нерадостен задгробен живот. В Египет се зародил копнежът на човека за безсмъртие. В този стремеж земните владетели имали всички преимущества пред своите поданици, но пътят към безсмъртие бил открит и за поданиците.
Вярването, че след смъртта душата излита като птица от тялото и отново се завръща в него, породило обичая да се балсамират труповете. Запазването на мумиите допринесло за създаването на величествена надгробна архитектура. Нуждата от двойници на мумиите допринася за развитието на скулптурата.
Изкуството на Древен Египет си останало завинаги здраво свързано с обреда, с магията и с религията.
Въпреки тясната му връзка с религията, в Египет се развило едно забележително, голямо изкуство. Всичко жизнено прониквало в египетското изкуство само посредством идеята за отвъдния свят.
В епохата на Старото царство египетското изкуство достигнало високо равнище на развитие. Това е класическият период, златният век на египетското изкуство. То се характеризира с чистота и простота, с цялостност и хармония на образите си.

Епоха на Средното царство (2000-1600 г.пр.н.е.) – към средата на III хил.пр.н.е. централизираната власт на фараона значително отслабнала и преминала в ръцете на наместниците му. Социалните движения от началото на II хил.пр.н.е. се отразило на изкуството. Издигнало се значението на личността и тя предявила правото си на съществуване.
Културата на Средното царство била спряна от появата на хексотите (около 1800 г.пр.н.е.) и от продължителния период на борби, в които Египет излязъл победител, но загубил много от елементите на стария строй.

Фараоните от Новото царство (1600-1000 г.пр.н.е.) били принудени да прилагат други методи на управление. Сложните обществени отношения наложили изграждането на огромен чиновнически апарат и разгръщането на шумна пропаганда.
Религията била въвлечена в тази пропаганда. Основно били преработени древните религиозни представи. Двамата Богове – Амон – телецът, и Ра – Богът на Слънцето били обединени в едно божество – Амон-Ра, Бог на видимите успехи.
Естествено в този процес на интензивно идеологическо въздействие било въвлечено и изкуството, тясно свързано с религията. То загубило спокойния си, възвишен характер и станало по-действено, по-разнообразно в проявите си, по-изискано и понякога по-маниерно в изразните си средства.
Изкуството на Новото царство поразява със своето богатство и напрегнатост, с високото си майсторство, стигащо понякога до виртуозност. Но на него му липсва единството и мъдрата сдържаност, в която се крие силата на изкуството от Старото царство.

ИЗКУСТВОТО НА СТАРОТО ЦАРСТВО

Историята на възникването и развитието на изкуството на Древен Египет може да се проследи през огромен период от време – повече от четири хиляди години. Египетското изкуство е фундаментално и впечатляващо със своите прекрасни паметници с непреходно художествено значение, повечето от които без прецедент в историята на човечеството. Египет за първи път в света създава монументална каменна архитектура, забележителна със своята реалистична правдивост на скулптурния портрет и високо майсторство на изделията на художествените занаяти. Египетските архитекти и скулптури владеят великолепно изкуството за обработка на разнообразни видове камъни. Ярко свидетелство за това, са създадените от тях гигантски гробници на фараоните – пирамидите, обширните колонни зали в храмовете, изсечените от монолитни скални късове огромни обелиски и колосалните монолитни статуи, тежащи хиляди тонове. Чрез продължително търсене и натрупването на навици, египтяните довеждат до съвършенство и художествените занаяти – резба по дърво и кости, различни методи по обработка на метали, прецизни ювелирни изделия от злато, сребро и полускъпоценни камъни, изработване на цветно стъкло, фаянс и тънки прозрачни тъкани.

В края на 4 хил. Пр. Хр. Започва историческото летоброене на египетската цивилизация. Предхождащият го период от 5000 до 3150 г. Пр. Хр. Е известен като Додинастичен период. Различните негови части са наименовани с имената на селища предимно в Горен Египет, където са направени археологическите открития. Културата Бадари се появява около 5000 г. Пр. Хр., културата Амра около 4000 г. Пр. Хр. (в най-новата хронология е класифицирана като култура Накада I), Ранна култура Герза около 3500 г. Пр. Хр. и Късна култура Герза около 3300 г. Пр. Хр. (като последните два периода са класифицирани като култура Накада II.

Както навсякъде, така и в долината на р. Нил, отначало хората живеят в ями и пещери и си строят навеси и шатри от натегнати на пръти кожи и клонки. Постепенно се появяват колиби, слепени от мачкана глина или сплетени от тръстики и измазани отгоре с глина. В началото жилищата на племенните вождове и племенните светилища са подобни на колибите и се различават само по размери. На покрива на светилището или на неговата ограда е закрепен идол – изображение на почитания дух. По-късно за построяването на жилищата започват да използват кирпич. Пред жилището има двор, заобиколен от ограда, а по-късно от стена. Първоначално гробниците също имат форма на обикновена овална яма, постлана с рогозка, по подобие на жилищата на хората. С развитието на обработката на тухли, гробниците започват да се строят правоъгълни и с тухлен градеж. Особено внимание се обръща на украсата на гробницата на вожда на общината, тъй като се смята, че ”вечното” съществуване на неговия дух ще осигури благоденствие на цялата община. В Хиераконпол е намерена гробница на такъв вожд, чиито глинени стени са покрити със стенописи. При разкопката на гробницата са открити редица предмети – съдове, статуетки и др. Това е свързано с вярата в задгробното съществуване.

Възникналите в този период вярвания и опреди определят характера на художествените изделия, намерени в древните гробници. Най-ранни от тях са глинените съдове, направени ръчно, често гланцирани. По края на някои от тях има неравна черна линия, която се получава, когато при изпичането съдът се поставя с дъното нагоре, и горният му край се оказва в огъня. Срещат се и съдове с прости бели шарки, ясно изпъкващи на червения фон на глината, покрита с охра или хематит.Постепенно формите на съдовете стават разнообразни. Променят се съдържанието и техниката на рисунъка. Те вече се изпълняват с червена боя на жълтеникав фон. На тези рисунки са изобразени, плаващи по р. Нил лодки, украсени с клони, хора, извършващи култови ритуали, в които главна роля играят женските фигури. Образите на хора в рисунките и в примитивните скулптури, са представени в същата обща и условна форма. Предават се само тези черти, които са най-съществени за характеристиката на образа. Животните, птиците, лодките и дърветата също са представени в най-общи черти, но по начин, който позволява да се разпознае изображението. Паметниците от по-късно време са свидетелство за промените в художествените изисквания, следствие на нова степен от развитието на обществото, културата и светогледа. Образите се предават отчетливо, по-често се спазват пропорциите, композициите придобиват известна организираност. Примери от новия етап от развитието на египетското изкуство са тънките каменни плочи с релефни изображения на битки между общините. Характерна черта за тези барелефи е стремежът да се възвеличи предводителя, който се изобразява във вид на лъв или бик, поразяващ враговете. Постепенното налагане на избрани образи и методи, заедно с усвояването на нови теми и изразителни средства, е важна черта на следващия етап от развитието на древноегипетското изкуство. Пример за паметник, показващ новите форми в изкуството, е плочата на фараон Нармер от сиво-зелена шиста (висока 64 см.), създадена в памет на победата на Южен над Северен Египет и обединяването на царствата възникнали по долината на р. Нил, в единна държава.

Барелефите от двете страни на плочата, представляват пет сцени, четири от които разказват за победата на фараона на Юга над северняците. Паметникът се отличава с нови черти. Всяка сцена представлява завършено цяло и в същото време е част от общия замисъл. Сцените са разположени на пояси, една над друга. Занапред така се композират стенописите и барелефите в изкуството на робовладелски Египет.

Изкуството на Ранното Царство, възниква около 3000-2700 г. Пр. Хр.. През тази епоха са съхранени голям брой забележителни произведения на художествените занаяти: ювелирни изделия, съдове, мебели с ритуално предназначение. Изделията се отличават с висока техника на изпълнението, тънък вкус и съвършено владеене на формите. Художниците постигат голямо майсторство в изкуството на обработката на камъка – от цели късове алабастър или шиста се изработват съдове с височина около метър. Формите стават по разнообразни и сложни, появяват се съдове във формата на кубове, вази и чаши. Върху редица предмети художниците възпроизвеждат растителни елементи – пъпки и листа на лотос, всеки път подбирайки материалите в съответствие със замислената цветова гама. До виртуозност е усъвършенствана резбата върху дърво и кости. Фрагментите на съхранила се ритуална мебел са великолепни образци на творческата фантазия на художниците. Краката на креслата и ложетата са във формата на лапи на лъвове и копита на бикове. Паметниците от Ранното царство са важна стъпка в развитието на древноегипетското изкуство. Този етап демонстрира достатъчна зрялост на художествените форми. Културата на Ранното царство се превръща в стабилен фундамент, върху който се развиват всички области на изкуствата през следващите исторически етапи, тъй като точно през този период се осъществява открояването на специфичните египетски черти сред общите за много древноизточни култури методи на художествен израз.

Около 2700-2200 г. Пр. Хр. се заражда изкуството на Старото царство. То се характеризира със създаването на грандиозни каменни постройки, гробници на фараоните – пирамидите.

Пирамидата на Джосер е може би най-значимия символ, за периода на Старото царство. Тя достига на височина повече от 60 м и се състои от шест мастаби, разположени една над друга. Гробницата на Джосер е забележителна не само с формата на пирамидата, но и с това, че в нейните стаи за молитви за първи път широко се използва камъкът в качеството на основен строителен материал. Украсата на пирамидата е също изключителна. Интересни са формите на колоните и пиластрите: тук има и отсечени, величествени със своята простота, колони с канелюри и плосък абак вместо капител, както и за първи път изработени от камък пиластри с капители във формата на разцъфнали цветове на папирус и лотос. Стените на залите са облицовани с алабастрови плочи, а редица подземни покои – с блестящи зелени фаянсови плочки, възпроизвеждащи тръстикова плетка. Гробницата на Джосер е изключително характерен за своето време паметник, забележително свидетелство за интензивна творческа мисъл и въображение. С името на фараон Снефру, основателят на IV династия, се свързват три големи пирамиди в Мейдум и Дашур. Основата на пирамидата в Мейдум е стъпаловидна конструкция. Долната част на конструкцията придобива формата на отсечена пирамида, върху която се извисява друга пирамида с по-малки размери. Пирамидите на фараон Снефру в Дашур са с форма, доближаваща се до класическата. Основите са им квадратни за разлика от стъпаловидната пирамида на Джосер. На двадесет километра западно от Дашур се издига каменистото плато Гиза. Именно на това величествено място най-големият син на Снефру – Хуфу (Хеопс) започва най-грандиозният строителен проект в историята на човешката цивилизация. Сътворените от него и другите двама фараони от IV династия – Хафре ( Хефрен) и Менкауре (Микерин) – пирамиди се превръщат в най-известното чудо на Древния свят. За древните египтяни пирамидата е ”дом на вечността” и конструкцията и трябва да съответства на всички изисквания за религиозните представи. Трите пирамиди имат правилна геометрична форма и основата им е квадратна.

При оформянето на вътрешното пространство на залите са използвани свободно стоящи колони. При оформянето на интериора на храма са използвани декоративните възможности на камъка – съчетание на розовия гранит на масивните колони с белия варовик на плочите, с които е покрит пода, и тъмнозеления диорит на статуите на фараона, разположени покрай стените. В композицията на архитектурния ансамбъл в Гиза хармонично се вписва Големият сфинкс, разположен недалеч от храма в долината на Хафре. По времето на V и VI династии повече внимание се отделя на оформянето на пирамидните погребални храмове. Техните стени в значително по-голяма степен са покрити с цветни релефи, прославящи фараона като син на Бога и победител на всички врагове на Египет. Именно тук за първи път се появяват толкова характерните за египетската архитектура колони с формата на връзка с неразцъфнали папируси или пъпки на лотос и пиластри с формата на цветове на лотос. Неотделима част от единния комплекс на храмовете и гробниците са пластиката и стенописите. От епохата на Старото царство до наши дни се е запазило голямо количество статуи, но повечето от тях не са открити на мястото, където първоначално са били поставени. Те изглеждат неразривно свързани със стените на стаите за молитви, но зад гърба на много от тях като фон е запазена част от блоковете, от които са изсечени. Главите на всички статуи са изправени, ръцете и краката са разположени еднакво, атрибутите са едни и същи. Телата на мъжките фигури са оцветени в керемидено кафяв цвят, женските – в жълт, косите на всички са черни, а дрехите бели. Еднообразието в позите на статуите отчасти е свързано с тяхната зависимост от архитектурата на гробниците, но предимно се дължи на ритуалното им предназначение – те трябва да са еднакви за всички поколения. Това пречи на художниците да преодолеят установения подход при предаването на човешкия образ. Най-талантливите скулптори, успявайки да преодолеят донякъде традициите, създават редица забележителни произведения. Сред тях особено внимание трябва да се отдели на статуята на архитект Хемон, статуята на писаря Каи, на сановника Каапер и бюста на царския син Анхаф. Във всяка от тези скулптури е въплътен образ, незабравим с яркостта на неповторимите си характеристики, с индивидуалното си своеобразие, с оригиналната си художествена висота.

От всички споменати шедьоври от времето на Старото царство, може би най-изключителния скулптурен портрет е бюстът на царския син Анхаф. Това е поразително лице, крайно забележително за скулптурата не само от разглеждания период, но може би за всички египетски пластики на реализма. Лице на човек, принадлежащ към кръга на висшите сановници на робовладелското общество, властен, умен, вероятно видял много през времето на своя живот. То приковава вниманието към себе си с майсторски предадената мускулатура на лицето, бръчките на кожата, надвисналите клепачи. Моделировката е изпълнена не от варовик, от който е изсечен бюстът, а от гипс, покриващ с плътен слой камъка. Реалистичността на лицето и трактовката на плещите, гърдите, тила, аналогично съответстват на трактовката на тялото при статуята на Хемон. Изключително място не само сред подобни скулптури, но и въобще в египетското изкуство заема Големият сфинкс от погребалният комплекс в Гиза. Основата му е от естествена варовикова скала, която по форма напомня фигурата на лежащ лъв и е обработена във вид на колосален сфинкс, като липсващите части са добавени от съответно издялани варовикови плочи. Брадичката му е оформена с изкуствена брада, носена от египетските царе и аристократи. Размерите на сфинкса са огромни: височина – 20 м, дължина – 57 м. На челото му е изсечен урей – свещена змия, която според египетските вярвания, охранява фараоните и боговете. В изкуството на Старото царство, съществено място заемат барелефите и стенописите, покриващи стените на гробниците и храмовете. При тях също се наблюдава постепенно оформяне на основни принципи при изработката им. По времето на Старото царство се използват и двата вида египетски релефни изображения – широко разпространеният типичен вид барелеф, както и свойственият именно за египетското изкуство врязан релеф, при който самата повърхност на камъка, служеща за фон, остава недокосната, а контурите на самото изображение се издълбават. При стенописите също се използват два вида техники: болшинството от тях се изпълняват с темпера върху суха повърхност, в някои от гробниците този метод се съчетава с влагане на цветна паста в предварително подготвени вдлъбнатини. Боите са минерални: бялата се добива от варовик, червената – от червена охра, черната – от сажди, зелената – от стрит малахит, синята – от кобалт, мед или стрит лазурит, жълтата – от жълта охра. В редица случаи стенописите се отличават със забележително съчетание на цветовете. В изкуството на Старото царство се оформя наличието на сюжетно съдържание на изображенията върху барелефите и стенописите, както и на правила на разположението на сцените върху стените. Върху барелефите в погребалните храмове на фараоните и във водещите към тях покрити проходи, са изобразени както сцени, прославящи царя като могъщ владетел – битки, залавяне на пленници о добитък, удачен лов – и изобразяването мъж като син на Бога (цар сред боговете), така и ритуални изображения, чиято цел е да осигурят на фараона задгробно блаженство. Някои от тези барелефи поразяват с изразителността и точността на предадените събития и лица. Такова е например изображението на умиращите от глад либийци на стената на прохода към храма на фараон Унас.

Барелефите в гробниците на аристократите също описват сцени, прославящи дейността на висшите сановници, а също и сцени, предназначени за осигуряване на благоденствието им след смъртта. Изображенията върху барелефите, както и заупокойните статуи на собствениците на гробниците, задължително са портретни. В най-добрите образци тази портретност достига ярка убедителност. Барелефите и стенописите на гробниците са ценен източник за историята на културата на Древен Египет. На тях са изобразени много ежедневни дейности – оран, посев, жътва, вършитба, улов на риба, лов в нилската растителност и в пустинята, работата на различни занаятчии. Независимо от стремежа на художниците да внесат живот и разнообразие в изобразяваните сцени, те са длъжни да се подчиняват на основната цел на погребалните релефи и стенописи – да възвеличават собственика на гробницата, подчертавайки неговата знатност и богатство. Навсякъде главно място заема фигурата на най-видното по своето социално положение лице – фараона или сановника.

Тази фигура превишава по размери всички останали, и в противоположност на разнообразните, намиращи се в движение групи от работещи хора, тя е съвършено спокойна и неподвижна. Независимо дали сановникът седи или се движи, той винаги държи тояга и жезъл – символи на високото му звание – и винаги господства над всички сцени, без да се включва в действията на останалите участници. Показателно е различието в изписването на фигурите на хората, заемащи различно социално положение. Като правило в основата на изображенията на човешките фигури върху барелефите и стенописите от Старото царство трайно се установява канонът, наложен още по времето на създаването на плочата на Нармер. Приет за фигурите на царете и боговете още в периода на образуването на египетската държава, този канон придобива религиозен смисъл, и отстъпването от него вече е трудно, а в някои случаи и невъзможно. По неговите норми се изпълняват и почти всички изображения на сановници. Голямо значение в периода на Старото царство имат художествените занаяти. Съдове от различни видове камъни – алабастър, стеатит, порфир, гранит, яспис; ювелирни изделия от злато и др.; художествени мебели от ценна дървесина – кресла, носилки, палатки, дървени легла с художествено обработени крака; изделия от мед, бронз, глина. Това е съвсем кратък опис на разнообразните предмети, които се изработват по времето на Старото царство. Характерните за изделията на художествените занаяти през този период строги и прости, завършени и точни линии, ги отличават от всички останали изкуства. Такива са и контурите на високите каменни цилиндрични съдове за съхраняване на благовонни масла, и големите плитки блюда и различните вази. Трябва да отбележим, че по времето на Старото царство, художествените занаяти имат голямо значение за развитието на изкуството като цяло. Обработката на различни материали се усвоява първо при изделията от художествените занаяти, които показват най-широки възможности за декоративно използване на тези материали; красотата на полираните повърхности на камъните и разнообразието на тоновете на блестящите цветни фаянси първо са усвоени в занаятчийството, а след това се използват в строителството и скулптурата. От друга страна, занаятчиите, тясно свързани с народното изкуство, се явяват постоянни проводници на неговото животворно влияние върху произведенията на професионалното изкуство. През втората половина на 3 хил. Пр. Хр. в Египет протичат важни социално-политически промени. Честите грабителски войни и гигантските непроизводителни дейности (строежът на огромните гробници на фараоните и пищни гробници на аристократите) подронват икономиката на страната и отслабват царската власт. Измъченото от тежкия гнет трудово население започва да се бунтува, опитвайки се да намери изход от непосилните условия за живот. Има сведения за големи въстания на угнетените социални низини, потушени разбира се от едрите робовладелци. В резултат на усложнената обстановка, Египет се разпада на отделни области. Това е и края на Старото царство.

ИЗКУСТВОТО НА СРЕДНОТО ЦАРСТВО

Строителството на монументални сгради и съоръжения почти спряло. Причина за това била преди всичко липсата на онези огромни материални средства, с които разполагали фараоните от Старото царство. По-дълбоката причина обаче, се крие в неспособността на тази епоха на сътресения и неустойчивост да създаде величествени образи.

Египетският портрет коренно изменил характера си. Спокойния и уравновесен израз отстъпва място на състояние на душевна напрегнатост. Виждаме дълбоко хлътнали очи, ясно изразена повяхнала кожа на бузите, тънки извити устни. Всичко това прави лицата от средното царство по-съсредоточени, по-вглъбени в себе си, отколкото лицата от Старото царство с техния приветлив и открит поглед.
Това впечатление се постига с нови пластични средства. Формите на главата от Старото царство са ясно очертани и изградени, повърхността – гладко шлифована, лицето – енергично моделирано. Жизнеността на портрета от Средното царство се постига с по-свободно моделиране, със светлосенъчни контрасти и с почти живописни изразни средства. Но колкото и изразителни да са тези глави, в чисто пластично отношение те не могат да достигнат произведенията на Старото царство.
В много портрети от Средното царство в краищата на плътно стиснатите устни, в бръчките на бузите, в силно изпъкналите скули се таи нещо жестоко.
По-широко отколкото в Старото царство се развива релефа. Тук всекидневния живот на древните египтяни се описва още по-подробно и изчерпателно, отколкото в гробниците на Старото царство.
Фигурите се разполагат понякога в няколко плана, фризовият принцип е заменен от цялостната група, макар че и тук се запазват ритмично повтарящите се линии. Но тези успехи били постигнати за сметка на стиловата чистота, характерна за Старото царство.
В Средното царство била много разпространена една разновидност на малката пластика, в която постигнали най-пълно освобождаване от принципите на монументалната скулптура. Изпълнени обикновено от дърво, тези статуетки били предназначени да напомнят в гробниците на умрелите техния предишен живот. Те са прелестни и изящни като играчки. Приличат на оцветени модели, които възпроизвеждат в миниатюра цялата обстановка и дори заобикалящия фигурата пейзаж. Те са пълна противоположност на монументалната и дори на малката битова пластика от Старото царство. В тях е отразено силно влечение към реализма, отхвърлена е стилизацията, но те са и почти извън границите на изкуството – в тях няма нито ритмическо разчленяване на композицията, нито творческо обработване на материала.

ИЗКУСТВОТО НА НОВОТО ЦАРСТВО

Гробниците вече били отделени от храмовете. Построени били и много нови храмове, които трябвало да приобщят широките народни слоеве към религията.
„Храмът на Хатшепсут“ е замислен като огромен комплекс. До него се намира по-старата, украсената с малка пирамида гробница на цар Ментухотеп. Храмът е построен във вид на три последователно издигащи се тераси, свързани помежду си само с тази възходяща линия. В редуването на терасите и рампите се разкрива онова силно развито чувство за ритъм, което ни очарова и в египетската живопис и скулптура.
Тази архитектура в много по-голяма степен от асирийската се обръща към човека. Храмът сякаш обгръща влезлия в него и го води към тайнствените недра на планината.
Храмовете в Луксор и Карнак са най-величествените храмове от Новото царство. Колосални строежи, издигнати с труда на редица поколения и свързани един с друг посредством дълга алея от сфинксове.
Храмът на Новото царство имал двояко значение. Преди всичко той служел за прослава на царската власт в тържествена и величава форма. Затова и планът му има известно сходство с плана на царския дворец, а пред входа му се издигат четири огромни колоса, които изобразяват не някакво божество, а фараона, и то в четирикратно повторение. Но тази прилика с двореца не изключва и едно второ космическо тълкуване на храма – храма като подобие на света, такъв, какъвто са си го представяли древните египтяни. Залите, изпълнени със стволовете на колоните, напомняли вкаменена гора, потонът бил небето с летящи птици и златни звезди,а в светилището се пазела ладия – подобие на ладията, с която Ра – Бог на Слънцето правел всеки ден своето пътешествие по небето.

Широко разпространение получил така нареченият релеф с вдълбан контур, който не се среща никъде другаде. Той дава възможност да се придаде на фигурата известна пластичност и да се моделира, въпреки че с целия си обем тя се намира във вдлъбнатостта, не излиза над повърхността на стената и не нарушава идеалната и плоскост.
В приложното изкуство Новото царство постигнало особени успехи, дори надминало Старото царство – дребните украшения, златните изделия, съдове за благоухания.
Особено място в изкуството на Новото царство заема епохата на Аменхотеп IV – Ехнатон. Религиозната реформа, предприета от младия фараон била подготвена от цялото развитие на египетската култура, като се започне от Старото царство. Решително къса със старите разбирания и се опитва да противопостави на стария култ към Боговете почитането на природата, и на първо място – почитането на източника на целия живот върху Земята – Слънцето.

ЖИВОПИС

Пренасяйки върху плоскост триизмерни предмети, египтяните съчетавали вида на предмета отгоре с изгледа му отстрани. Когато искали да изобразят предмети, поставени един зад друг, те ги поставяли в пояси. В други случаи избягвали перспективния ракурс и предпочитали профилното изображение, което по-лесно се вмества в плоскостта. Те избирали такава гледна точка, откъдето могли да представят предмета с най-характерните му очертания. Той изобразявал действителността твърде различно. Може би това е свързано с различното предназначение на техните изображения. Най- важното е пълнотата, а не красотата. Задачата на художника е да представи всичко колкото е възможно по-ясно и по-трайно. Те рисуват природата не такава, каквато им се е видяла от някой случаен ъгъл – рисуват по памет според строги правила, изискващи всичко, което влиза в картината да бъде дадено съвършено ясно и обозримо.
Този принцип се отразява и върху човешката фигура. Главата е изобразена в профил, но окото е поставено фронтално. Гръдният кош и раменете се виждат най-добре отпред, защото тогава личи ясно как ръцете се съчленяват с трупа. Но движещите се ръце и крака се виждат най-добре в профил. Освен това те трудно си представят едното стъпало гледано отвън. Предпочитат ясното му очертание от вътрешната страна – от големия пръст до глезена. Двата крака са дадени от вътрешната страна и човека изглежда сякаш е с два леви крака. Египетското изкуство се съобразява не с онова, което художникът вижда в даден момент, а с това, което знае за него.
С особена обич се изобразява живота на животните. Но като се опитвал да предаде всичко видяно, художникът не искал да се освободи от съществуващите открай време стилови похвати. Битовите фигури и дори дивите зверове се подреждат в дълга редица.

Изобразителното изкуство, както и литературата, е силно проникнато от религиозна идеология. То възниква в дълбока древност, в архаичната епоха и се развива чак до късния упадък на египетската култура, когато Египет се намира под властта на римляните. Още в края на архаичната епоха започват да проличават главните отличителни черти на египетското изкуство: величествена монументалност на формата, строг и ясен, почти геометричен конструктивизъм и типична фронталност. Но всички тези черти се съчетават с реалистични тенденции, особено в портретните изображения.

Египетското изкуство, което стига до високо съвършенство, оказва значително влияние върху развитието на финикийското и по- късно гръко- римското изкуство.

Остатъци от египетското изкуство са запазени в художественото на египтяните от първите векове на християнството (коптите).

информация: http://nauka.bg и Уикипедия

ВЪНШНИ ПРЕПРАТКИ

—>> http://egypt-art.hit.bg/
—>> http://www.teenproblem.net/school/s/760.html-
—>>> http://www.ancientegypt.co.uk/menu.html
—>>> http://www.ancient-egypt.org/