ЛУДИЯТ

автор: ШАНДОР ПЕТЬОФИ

Защо, вий, хора ме безпокоите?!
Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !
Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!
Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !
Ха-ха-ха-ха…
В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.
Но идва смърт и казва кротко “млък” !
И аз умрях веднъж. То бе отдавна.
Във чашата ми сипаха отрова – не други, а приятели добри.
Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.
Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!
Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,
Ta да миришат – когато гния да се задушават !
Ха-ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.
Но една хиена ме подуши и изрови.
Хиена беше моят благодетел.
Поиска тя бедрото ми да схруска,
но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.
Ха-ха-ха-ха…
Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…
А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,
разцъфнал горе в небесата. Не вярвайте ! Измама е това !
Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…
Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !
Да бе обрал света !
Ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?
Тя означава “бягай от жени “ !
Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.
И ясно е защо ! Да ги погълнат !
А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,
която в чаша златна устните ни мами.
Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка
от пълното с отровна жад море.
А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее
и сее в него като семе смърт.
А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?
Ха-ха-ха-ха…
Узрее ли плодът и пада от дървото.
И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !
Не паднеш ли – до утре ще те чакам !
Тогава сам ще те пробия до средата
и сам ще те натъпча със барут
и сам ще те подпаля -
да се пръснеш на прах във тези небеса !
Ха-ха-ха-ха…
…………………………………….

Обичам те мила
обичам те,
обичам снагата ти-тънката,
обичам косите ти-черните,
обичам челото ти-бялото,
обичам очите ти-тъмните.
Обичам лицето ти пламнало
и устните сладко разтворени,
ръцете ти тръпно отпуснати
и тяхното нежно докосване.
Обичам душата ти,литнала
с високия порив на чувствата,
които вълнуват сърцето ти.
Обичам те пролетно-весела
и есенно-тъжна, обичам те,
тъй както обичам сълзите ти,
обичам и твоята усмивка.
Обичам доброто сияние
на твоите постъпки и помисли,
и слънчевите затъмнения
на твоите грешки обичам.
Обичам те, мила
обичам те,
обичам те както единствено
и само човекът обича.
Без теб всичко тук би помръкнало
за мен, ако не и за другите.
Чрез теб, в мойте мисли изправена,
аз вече се взирам наоколо.
За мен ти си чувство от чувството,
изпълнило сън и безсъница,
ти влизаш задъхано в пулса ми
и в моите стихотворения.
Аз бих се отказал от славата
единствено заради тебе,
защото за мен е желание,
каквото си ти пожелала;
мечта е за мен и старание,
каквото си ти помечтала.
Повярвай, нищожни са жертвите,
и малките, пък и големите,
когато на теб са обречени,
когато за теб са направени.
Ценя в теб дори и прищевките,
повярвай, любима,усетя ли,
че нещо ти липсва-нищожното
за мен се превръща в значително.
Обичам те, мила,
обичам те,
обичам те-никъде, никога
и никой не е тъй обичал!
Така те обичам, че вярвай ми-
за мен тази страст ще е гибелна:
превзет съм, изпълнен съм целият
единствено с теб. А и в бъдеще
аз теб ще обичам-обичам ли,
за теб ще живея-живея ли.
Мъж, син и баща ще ти бъда аз,
ще бъда твой брат и избраник твой,
а ти-сбрала всичко у себе си,
за мен ще си всичко-любимата,
сестрата, съпругата, майката…
Обичам те, мила,
обичам те,
душата ми-твоя е-цялата,
сърцето ми-твое е-цялото,
очите ми-твои са-целите,
обичам те с луда любов!
И ако похвала за чувствата
е някога нужна за някого,
то тази похвала единствено
и само от теб е заслужена,
защото без теб, мила, никога
от никого, мила,и никъде
не бих се научил, че има
такава голяма любов!

ПАРАД НА ЛЮБОВТА

автор: ОРХАН ВЕЛИ



Първа е онази, тъничката като вейчица девойка,
май сега съпруга на търговец.
Кой знай как е напълняла.
Ала все пак много ми се иска да я видя,
лесно ли е? Първата любов ръжда не хваща.


Втората е по-голямата от мене кака Мюневер,
когато и да зачетеше моите писма,
които хвърлях в нейната градина, се превиваше от смях.
А аз, когато и да си ги спомня,
Като че е днес, потъвам в срам.


Четвъртата – една разгонена жена,
която ми разказваше все врели-некипели.
А веднъж пред мен дори се разсъблече.
Минаха години, не можах да я забравя,
колко пъти я сънувах.


Петата подминах, ето ни на шестата.
Наричаше се Нуринниса.
О, моя прелестна,
о, моя мургава,
о, моя плът и кръв, Нуринниса.


Седмата е Алийе – капризна дама.
Ала много много не можах да й се наслаждавам
като всякоя капризна дама –
скъпа като обеци и кожено палто.


Осмата пък е онази калпавата,
в другите жени чест търси,
ала в нея ако търсиш, вдига врява до небето.
И отгоре на това…
мошеничка, която ще те продаде за пет пари, преди да си усетил.


Деветата се казваше Айтен.
Докато е на работа, робуваше на всеки,
но излезе ли от бара,
лягаше с когото си поиска.


Десетата излезе умна
... и си тръгна…
А че беше права, права беше.
Любовта била за богаташи,
любовта била за безработни.
Две сърца ако в едно се слеят,
на палат оборът се обръща, но и
двама голи само на хамам подхождат.
Жена, привързана за работата си бе единадесетата.
Как иначе,
бе надничарка при един злодей...
нощем влизаше във стаята ми
и оставаше до сутринта.
Напиваше се със коняк.
А с пукването на зората се залавяше за работа.


Да дойдем на последната.
Към никоя не се привързах
колкото към нея.
Не само бе жена, но и човек.
Не беше ни капризна,
нито алчна.
Казваше: да можеше да сме свободни,
и да можеше да бъдем равни.
Умееше еднакво да обича
и живота, и човеците.

МИКЕЛАНДЖЕЛО БУАНАРОТИ - ПОЕЗИЯ

Художникът не е родил идея,

която в мрамор да не е стаена

***

За вярна мярка в моето призвание

денят рожден ми даде красотата,

***

А всеки чук от чук се изковава,

у който вечна светлина е скрита.

***

Роденият към смърт отива;

в бега на слънцето и дните

твар земна не остава жива

***

От тялото досадно разтоварен,

беглец от този свят и битието,

като отломък свърнах през морето

от буря зла в покоя лъчезарен.

***

От дни натегнал, с грехове преситен,

закоравял с природа саможива,

към двойна смърт се пътят ми извива,

но за отровата съм любопитен.

***
       Смъртта си знам — не знам часа си сетен:

нетраен е животът на земята:

той радва усетите, но душата

ме моли да не бъда дълголетен.

Светът е сляп; позорът безпросветен

потъпква тук на доблестта делата.

Помръкват смелостта и светлината:

пред истината фалш е предпочетен.

***

Отгоре слязъл с тленното си тяло

в чистилище и в преизподня строга,

той жив се върна, за да гледа Бога

и да ни освети света изцяло…

ВИСОКИ ПРОЗОРЦИ

автор: ФИЛИП ЛАРКИН 


Когато видя една двойка деца
и предположа че той я чука,
а тя взема хапчета или има диафрагма
знам, че това е раят. 
Всички възрастни цял живот мечтаят за това-
Задръжките и жестовете да са оставени настрана
като остарял комбайн, и всички млади
се спускат надолу по дългата пързалка
 към щастието, безкрайно. Замислям се дали
някой е гледал в мен, преди четиридесет години,
мислейки- Това ще е животът;
без Господ, без потене в тъмното.
 Заради Ада и други такива, и без да трябва да криеш
какво мислиш за свещеника. Той
и останалите като него заедно ще се спуснат по пързалката
като проклети свободни птици. И изведнъж,
 вместо думи идва мисълта за високи прозорци.
Стъклото, обхванало слънцето,
и отвъд него – дълбокото синьо небе, което не
показва нищо, и не е никъде, и е безкрайно…
 ***
High Windows
When I see a couple of kids
And guess he’s fucking her and she’s
Taking pills or wearing a diaphragm,
I know this is paradise
Everyone old has dreamed of all their lives–
Bonds and gestures pushed to one side
Like an outdated combine harvester,
And everyone young going down the long slide
To happiness, endlessly. I wonder if
Anyone looked at me, forty years back,
And thought, That’ll be the life;
No God any more, or sweating in the dark
About hell and that, or having to hide
What you think of the priest. He
And his lot will all go down the long slide
Like free bloody birds. And immediately
Rather than words comes the thought of high windows:
The sun-comprehending glass,
And beyond it, the deep blue air, that shows
Nothing, and is nowhere, and is endless.

ПОЗНАВАХ РЕКИ

автор: Лангстън  Хюз
………………..  (афроамерикански поет)
––
Познавах реки, древни като света, по-стари
от човешката кръв в човешките жили.
Душата ми стана дълбока като реките.
Плувах в Ефрат, когато душата ми бе млада.
Построих си колиба край Конго и тя ме унасяше в сън.
Вглеждах се в Нил и строях пирамиди над нея.
В Мисисипи се вслушвах, когато Ейб Линкълн отиде
В Ню Орлийнс; виждал съм как
залезът прави гръдта ù разкаляна златна.
Познавах реки.
Древни, тъмни тъмни реки.
Душата ми стана дълбока като реките.
….
превод: Евгения Панчева 

ПОРТРЕТ НА ЕДНА ДАМА

автор: Томас  Стърнс  Елиът  (американски поет); (1888 – 1965)
–
Ти си извършил…“
„Прелюбодеяние: но то се случи в друга държава
и освен това момата вече е мъртва“
                                                                  „Евреинът от Малта“

I.
В мъглите, в пушека на декемврийската привечер
сами нещата се подреждат -
както ти се струва после -
със думите „за тебе този ден ми е наречен“;
и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четири
светлинни пръстена върху тавана -
като в каменния гроб на Жулиета,
където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.
А бяхме слушали най-модния поляк — в косата му
и по пръстите прелюдиите бяха блеснали.
„Този Шопен е толкова интимен, че душата му
трябва да се възкресява само за приятели,
за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,
които пипа и оспорва по салоните тълпата.“
Тъй разговорът ни се плъзва лесно
между желания неясни, обуздани съжаления
и през цигулките размити и проточени,
преплита се с корнетите отдалечени
и започва.
„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,
и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намираш
в един живот от дреболии и отпадъци до края
(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!
Ти си наблюдателен!) -
намираш изведнъж приятел, който има тези качества,
който има, но и дава
все тези качества, с които дружба се създава.
Колко важно е на тебе точно да го кажа -
какъв кошмар! — животът без приятелства…“
Но на цигулките между извивките проточени и ариетите
на дрезгави корнети
във моя мозък някакъв там-там започва
нелеп и лично свой прелюд да блъска и да рони -
капризно монотонен, -
който е единствена „фалшива нотка“.
- Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс,
да се порадваме на статуите,
да поговорим за събитията в статиите,
да си сверим часовниците по общинската камбанария.
И да поседнем после, чаша черна бира да изпием.


II.
Сега, когато люлякът ухае,
тя има ваза с люляк в свойта стая
и докато говори, клонче брули.
„Ах, приятелю, не знаеш, не познаваш
живота, който сам държиш в ръцете си;
(огъва бавно своя люляк)
през твоите пръсти да изтича го оставяш,
а младостта е твърде лоша и безмилостна -
над туй, което не долавя, се надсмива тя!“
Засмивам се и аз, разбира се,
и чая си допивам.
„Но все пак с тези залези априлски – връщат ме назад
в погребания ми живот, Париж през пролетта -
така спокойна се усещам и намирам, че света
е в крайна сметка приказен и млад.“
Гласът отново — упорито несъзвучен — се явява,
подобно грохнала цигулка следобед през август:
„Аз винаги съм сигурна, че ти добре съзнаваш
чувствата ни, винаги съм сигурна, че ми съчувстваш — да,
и над водовъртежите ръка подаваш.
Неуязвим си. Нямаш ахилесова пета.
Ще продължиш по своя път и победител, някой ден
ще кажеш: тук са се проваляли мнозина преди мен.
Но какво, какво ли имам аз, приятелю. — не зная,
какво ли би могъл от мене да получиш?
Само моето приятелство и искрено съчувствие
сега, когато моят път върви към края.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая…“
Аз взимам шапката си: мога ли страхливо да си трая -
как да замажа туй, което тя ми каза?
Всяка сутрин ще ме видите със спортно приложение -
или с комикси на пейката в градината,
втрещен от изумление,
че актриса станала една графиня.
На полски бал; един грък бил заколен.
Поредна банка за фалита си признава.
Аз съм спокоен,
хладнокръвен си оставам,
освен когато улично пиано, механично, уморено,
повтаря градските мелодии познати, овехтели
с дъх на хиацинти из градината,
припомняйки неща, които други хора са желали…
Дали е вярно мойто впечатление?


III.
Октомври е, нощта се спуска; както всякога,
но сега усещайки се малко притеснен,
изкачвам стълбите, посягам към вратата
с чувството, че съм се изкачил на колене.
„И тъй, в чужбина заминаваш; и кога се връщаш?
Но защо ли питам!
Ти едва ли знаеш всъщност,
там ще трябва да изучиш много нещо.“
Усмивката ми пада сред старинни вещи.
Ти едва ли знаеш всъщност,
Потрепва самообладанието ми за малко.
Очаквах го.
„Напоследък все си мисля — жалко -
(но от началото не може да се види края!)
защо не станахме приятели — не зная!“
Чувствам се като човек усмихнат, който се извръща
и изведнъж си вижда отражението в чаша.
Самообладанието ми се стапя; мрак е в къщата.
„Защото всички смятаха, добрите ни приятели,
че чувствата ни ще ни приближат накрая.
За самата мен е непонятно.
Но да се оставим на съдбата.
Ще чакам писмата.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая.“
Всяка променлива форма бих наел,
за да се изразя… да затанцувам танц
като танцуваща мечка,
като маймуна да бърборя, да рева като козел.
Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс.
Е, хубаво, и ако тя умре един следобед,
следобед сив, опушен, вечер жълта, розова;
ако умре и сам с (перото ме остави
и с пушек, който пада откъм покрива;
несигурен за миг,
не знаейки какво да мисля, и дали съзнавам,
дали е мъдро или глупаво, дали е късно или рано…
И тя не би ли имала тогава преднина?
О, ето, тази музика „замира“ с вещина
сега, когато става дума за агония —
и бих ли имал право на ирония?
–
Превод от английски: Владимир Левчев , 1993 (Пълни авторски права)

ПЕПЕЛНА СРЯДА

автор: Томас  Стърнс  Елиът

     1.
Понеже аз не се надявам да се върна тук
Понеже аз не се надявам
Понеже аз не се надявам да се върна
Поревнал дарбата на този или порива на друг
Аз повече не се стремя да се стремя и да постигам
(Защо е нужно старият орел криле да вдига?)
Защо да съжалявам
За свършеното царство на видимия свят?

.
Понеже аз не се надявам да позная пак
Несигурната слава на издигащия час
Понеже аз не мисля
Понеже зная че не ще позная
Единствената истинска преходна власт
Понеже аз не бих могъл да пия
Където клоните разцъфват и потоците текат, тъй като няма нищо пак.

.
Понеже знам че времето е време винаги
И мястото е винаги и само място
И което е реално е реално само в едно време
И на едно място
Аз се радвам че нещата са каквито са
И отхвърлям осветеното лице
И гласа отхвърлям
Понеже аз не се надявам да се върна пак
Следователно се радвам, тъй като трябва да създам
Нещо за което да се радвам

.

И се моля на Бога да има милост към нас
Аз се моля да мога да забравя
Това което твърде много съм обсъждал сам на глас
Твърде много съм обяснявал
Понеже да се върна пак не се надявам
Нека тези думи отговарят
За туй което е направено и да не бъде пак направено
Нека не бъде твърде тежка присъдата над нас
Понеже моите крила сега не са крила за летене
А като веялки с въздуха играят
С въздуха който е пресъхнал и смален
От волята е по-смален и по-пресъхнал е
Научи ни да се стараем и да не се стараем
Научи ни да замлъкваме
.

Моли се за нас грешните сега я в часа на нашата смърт
Моли се за нас сега и е часа на нашата смърт.
     

      2.

Три бели леопарда седнаха под хвойната, госпожо,
В прохладата на тоя ден, добре наситени
С краката ми сърцето моя дроб и туй което е било
В кухата заобленост на моя череп. И ми каза Господ
Тия кости ще оживеят ли? Тия
Кости ще оживеят ли? И туй което е било
В костите (вече изсъхнали) с цвърчене каза:

Заради добрината на тази госпожа.
Заради хубостта й, заради това
Че почита в съзерцание Светата Дева,
Ние греем ярко. И аз който тук съм разчленен
Предлагам на забравата делата си, и любовта предлагам
На пустинното потомство и кратунените плодове.
Това е то, което ще възстанови
Моите вътрешности на очите кордите и несмилаемите части
Които леопардите отказват. Госпожата се е оттеглила
В бяла туника, за съзерцание, във бяла туника.
Нека костената белота бъде изкупена в забравата.
Няма живот в тях. И както съм забравен
И ще бъда забравен, тъй и аз ще забравя
Посветен и съсредоточен в целта. И каза ми Господ
Пророкувай на вятъра, на вятъра само, защото само
Вятърът ще те слуша. И запяха костите с цвърчене
И поели бремето на щурците, казаха

.
Госпожо на мълчанията
Кротка и злочеста
Разкъсана и цялостна
Роза на паметта и
Роза на забравата
Изчерпана и раждаща
Тревожно почиваща
Единствената роза
Е сега Градината
Там свършва всяка любов
Завършва тормозът
На несподелената
И по-големият тормоз

На споделената
Край на безкрайния
Път към никакъв край
Извод от всичко което
Е неизводимо
Говор без слово и
Слово без говор
Милост на Майката
Към тая Градина
В която свършва
Всяка любов

.
Под хвойната пееха костите, разпръснати и греещи,
Доволни сме, че сме разпръснати, не бяхме добри една към други,
Под дървото в прохладата на деня, с благословията на пясъка,
Забравяйки се помежду си и забравяйки себе си, слети
С тишината на пустинята. Ето земята, която
по жребие ще разделяте. И нито делбата, нито единството
Имат значение. Ето земята. Получихме си наследството.

      ^3.
На първия завой на второто стълбище застанал
Се обърнах и видях надолу
Същия силует на парапета да се вие
Сред спарен въздух, който гние
И да се бори с Дявола на стълбището — той се крие
Под лице на отчаяние или надежда и ни мами.

.
Край втория завой на второто стълбище отминах
И ги оставих да се гърчат долу;
Нямаше лица и стълбището беше тъмно,
Влажно, грапаво, като уста на лигав старец непоправимо,
Или като паст на стара акула, зъбато’ и стръмно.

.

Край първия завой на третото стълбище преминах
Имаше прозорче там изпъкнало като смокиня
А отвъд разцъфналия глог и пасищната сцена
Широкогърба фигура във синьо и зелено
Омагьосваше с прастара флейта майската картина.
Нежна коса се развява, кестенява коса над устата се развява,
Люляк и кестенява коса сред небето;
Лудост, музика на флейта, стъпала и сепвания на ума
по стълбището трето,
Глъхнат, глъхнат; сила, която отвъд надежда и отчаяние достига

По третото стълбище ни издига.

Господи, аз не съм достоен
Господи, аз не съм достоен
но кажи само дума.

     ^4.
Която преминаваше сред теменуги
Която преминаваше
Сред разни родове зеленина в моравата

В бяло и синьо, в цветовете на Мария,
С думи най-делнични, невинни
В невежество и в знание за злата орисия,
Която идваше сред другите докато те вървяха,
Засилва извори, потоци освежава
Студена прави сухата скала и заздравява пясъка
Със синя ралица, със синия цвят на Мария,
Sovegna Vos

.

Ето годините които крачат помежду, отнасящи
Цигулки и флейти, пресъздаващи
Онази която се движи във времето между съня и пробуждането, носеща

.

Бяла светлина загъната, надиплена край нея, загъната.
Крачат новите години, пресъздаващи
През светъл облак от сълзи, години, пресъздаващи
С нов стих старинната рима. Спасете

Времето. Спасете
На висшия сън видението неразчетено
Докато бисерните еднорози теглят позлатена катафалка.

.
Тихата сестра забулена в бяло и синьо
Сред тисовете, зад градинския бог,
С бездиханна флейта, наведе тя глава, направи само знак без думи
Но извори избликнаха и птиците запяха

Спасете времето, съня спасете
Символ на словото нечуто и непромълвено
Докато вятърът от тиса хиляда шепота отбрули
И след това наше изгнание

     

     ^5.
Ако изгубеното слово е погубено, ако изреченото слово е обречено
Ако нечуваното и непромълвимото
Слово е непромълвено и нечуто;
Стихнало е словото непромълвено, Словото нечувано,
Словото без слова, Словото във
Света и за света;
И светлината засия в тъмнината и
Срещу Словото нестихващият свят се развихряше
Около центъра на мълчаливото Слово.

Народе мой, какво ти сторих.

Словото къде да се намери? Къде ще проехти,
Ще потрепери? Не тук, понеже не достига тишината
Нито на островите, нито на земята, нито
На континента или сред морето, в пустинята или под дъждовете,
За тях, които бродят в тъмнина, които те избраха и презряха,
Които са разсечени от този меч между сезон и сезон,
между време и време, между
Час и час, дума и дума, сила и сила, за тях, които чакат
В тъмнина? Забулената ни сестра ще се помоли ли
За децата пред вратата
Които не си тръгват, а не знаят да се каят.

Ще се помоли ли за тях, които те избраха и презряха

Народе мой, какво ти сторих.

Забулената ни сестра под тънки стволове
На тисове за тях които я раниха ще се моли ли
За ужасените но пак непримирените
Които утвърждават пред света а се отричат между скалите
В последната пустиня под последните сини скали
Пустинята в градината градината в пустинята
От жажда, плюейки повехналото ябълково семе.

Народе мой.

     6.

Макар че аз не се надявам да се върна тук
Макар че аз не се надявам
Макар че аз не се надявам да се върна

.
Разколебан между провала и изгодата
В краткия преход в който сънищата бродят
В здрача от сънища кръстосван между раждането и смъртта
(Благослови ме отче) въпреки че аз не се стремя да се стремя и да постигам
От широкия прозорец към каменния бряг
Белите платна летят навътре, сред морето се издигат
Непреломени крила

.
И изгубено сърцето се радва и смразява
От изгубения люляк и изгубената ясна морска врява
И слабият дух бърза да въстане
Тъй като наведеният златен жезъл и изгубеното
морско ухание
Бързат да ни донесат обратно
Вика на пъдпъдъка и на дъждосвиреца във вятъра
И сляпото око изнамери
Празни форми между костените бели двери
И ухание възобновява вкуса солен на песъчливата земя
.
Това е времето на напрежение между смъртта и раждането
Мястото на самота където трите съня се кръстосват
Между сини тъжни скали
Но когато гласовете отбрулени от тиса отлетят
Нека другият тис бъде разтърсен и да отговори.
Благословена сестро, свята майко, дух на извора,
дух на
градината,
Не ни оставяй да се мъчим като се надсмиваме
над себе си с измами
Научи ни да се стараем и да не се стараем
Научи ни да мълчим
Дори сред тези скали,
Нашият мир е Неговата воля
И дори сред тези скали
Сестро, майко
Дух на реката, дух на морето,

Не ме оставяй да се мъча разчленен

И нека моите вопли да дойдат при Теб.

^…
Превод от английски: ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ 1993 (Пълни авторски права)

ПОРТРЕТ НА ЕДНА ДАМА

автор: ТОМАС СТЪРНС ЕЛИЪТ 

„Ти си извършил…“
„Прелюбодеяние: но то се случи в друга държава
и освен това момата вече е мъртва“
„Евреинът от Малта“

1.
В мъглите, в пушека на декемврийската предвечер
сами нещата се подреждат —
както ти се струва после —
със думите „за тебе този ден ми е наречен“;
и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четири
светлинни пръстена върху тавана —
като в каменния гроб на Жулиета,
където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.
А бяхме слушали най-модния поляк — в косата му
и по пръстите прелюдиите бяха блеснали.
„Този Шопен е толкова интимен, че душата му
трябва да се възкресява само за приятели,
за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,
които пипа и оспорва по салоните тълпата.“
Тъй разговорът ни се плъзва лесно
между желания неясни, обуздани съжаления
и през цигулките размити и проточени,
преплита се с корнетите отдалечени
и започва.
„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,
и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намираш
в един живот от дреболии и отпадъци до края
(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!
Ти си наблюдателен!) —
намираш изведнъж приятел, който има тези качества,
който има, но и дава
все тези качества, с които дружба се създава.

Колко важно е на тебе точно да го кажа —
какъв кошмар! — животът без приятелства…“

Но на цигулките между извивките проточени и ариетите
на дрезгави корнети
във моя мозък някакъв там-там започва
нелеп и лично свой прелюд да блъска и да рони —
капризно монотонен, —
който е единствена „фалшива нотка“.
— Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс,
да се порадваме на статуите,
да поговорим за събитията в статиите,
да си сверим часовниците по общинската камбанария.
И да поседнем после, чаша черна бира да изпием.

    2.
Сега, когато люлякът ухае,
тя има ваза с люляк в свойта стая
и докато говори, клонче брули.
„Ах, приятелю, не знаеш, не познаваш
живота, който сам държиш в ръцете си;
(огъва бавно своя люляк)
през твоите пръсти да изтича го оставяш,
а младостта е твърде лоша и безмилостна —
над туй, което не долавя, се надсмива тя!“
Засмивам се и аз, разбира се,
и чая си допивам.
„Но все пак с тези залези априлски — връщат ме назад
в погребания ми живот, Париж през пролетта —
така спокойна се усещам и намирам, че света
е в крайна сметка приказен и млад.“
Гласът отново — упорито несъзвучен — се явява,
подобно грохнала цигулка следобед през август:
„Аз винаги съм сигурна, че ти добре съзнаваш
чувствата ни, винаги съм сигурна, че ми съчувстваш — да,
и над водовъртежите ръка подаваш.
Неуязвим си. Нямаш ахилесова пета.
Ще продължиш по своя път и победител, някой ден
ще кажеш: тук са се проваляли мнозина преди мен.
Но какво, какво ли имам аз, приятелю. — не зная,
какво ли би могъл от мене да получиш?
Само моето приятелство и искрено съчувствие
сега, когато моят път върви към края.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая…“
Аз взимам шапката си: мога ли страхливо да си трая —
как да замажа туй, което тя ми каза?
Всяка сутрин ще ме видите със спортно приложение —
или с комикси на пейката в градината,
втрещен от изумление,
че актриса станала една графиня.
На полски бал; един грък бил заколен.
Поредна банка за фалита си признава.
Аз съм спокоен,
хладнокръвен си оставам,
освен когато улично пиано, механично, уморено,
повтаря градските мелодии познати, овехтели
с дъх на хиацинти из градината,
припомняйки неща, които други хора са желали…
Дали е вярно мойто впечатление?

3.
Октомври е, нощта се спуска; както всякога,
но сега усещайки се малко притеснен,
изкачвам стълбите, посягам към вратата
с чувството, че съм се изкачил на колене.
„И тъй, в чужбина заминаваш; и кога се връщаш?
Но защо ли питам!

Ти едва ли знаеш всъщност,
там ще трябва да изучиш много нещо.“
Усмивката ми пада сред старинни вещи.
Ти едва ли знаеш всъщност,
Потрепва самообладанието ми за малко.
Очаквах го.
„Напоследък все си мисля — жалко —
(но от началото не може да се види края!)
защо не станахме приятели — не зная!“
Чувствам се като човек усмихнат, който се извръща
и изведнъж си вижда отражението в чаша.
Самообладанието ми се стапя; мрак е в къщата.
„Защото всички смятаха, добрите ни приятели,
че чувствата ни ще ни приближат накрая.
За самата мен е непонятно.
Но да се оставим на съдбата.
Ще чакам писмата.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая.“
Всяка променлива форма бих наел,
за да се изразя… да затанцувам танц
като танцуваща мечка,
като маймуна да бърборя, да рева като козел.
Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс.
Е, хубаво, и ако тя умре един следобед,
следобед сив, опушен, вечер жълта, розова;
ако умре и сам с (перото ме остави
и с пушек, който пада откъм покрива;
несигурен за миг,
не знаейки какво да мисля, и дали съзнавам,
дали е мъдро или глупаво, дали е късно или рано…
И тя не би ли имала тогава преднина?
О, ето, тази музика „замира“ с вещина
сега, когато става дума за агония —
и бих ли имал право на ирония?

Превод от английски: ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ 1993 (Пълни авторски права)

БОСТОНСКИ ВЕЧЕРНИ НОВИНИ,

автор: Томас Стърнс Елиът
…
Читателите на „Бостонски вечерни новини“
се люлеят с вятъра като узряло жито.
Когато вечерта по улиците плахо се разгаря
и буди лакомия за живот в едни,
а пък на други носи „Бостонски вечерни новини“,
изкачвам стъпалата аз, звъня и се извръщам
уморено, както бихте кимнали за сбогом на Ларошфуко,
ако улицата беше времето, а той — на другия й край,
и казвам: Братовчедке Хариета, ето ти „Бостонски вечерни новини“.

…
Превод от английски: ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ, 1993 (Пълни авторски права)

ANIMULA

автор: Томас Стърнс Елиът
…
„От Божията ръка извира простата душа“
към свят обикновен на шум и светлинни
към светлина и мрак, суша и влага, студ и жега;
движи се покрай краката на маси и столове,
става, пада — ненаситна на целувки и игри
тръгва смело после пък се сепва
и се скрива в свивка на ръка или коляно,
нетърпеливо чака да я насърчат да се зарадва
на блясъка и аромата на елхата с коледна премяна
радва се на вятъра, на слънцето и океана
изучава слънчевото зайче върху пода,
елените, които върху подноса от сребро все тичат;
обърква истинско и въображаемо,
захласва се по карти за игра, попове, дами,
по това, което вълшебниците вършат и слугите им изричат.
Тежкото бреме на растящата душа
ден след ден все повече обърква и отрича
седмица след седмица отрича и обърква повече
с императивите на „е“ или „изглежда е“
позволено и непозволено, желание и задръжка.
Болката на всекидневния живот и наркотикът на съня
натикват малката душица под прозореца, върху стелажа
зад Encyclopedia Britanica.
От ръката на времето извира простата душа
плаха и себична, безформена и куца,
неспособна да поеме напред нито да спре
уплашена от топлата реалност, от отреденото добро
отрекла досадното натрапничество на кръвта
сянка на своите сенки, призрак в собствената си тъга,
във прашна стая оставяща разбъркани книжа,
тя заживява след сетното причастие — в оная тишина.
Молете се за Гутериес, жаден за скорости и власт,
молете за Буден, разкъсан на парчета,
за този, който е натрупал сто богатства,
за онзи, който следвал своя път.
Молете за Флорет, под кипарисите от хрътките усмъртен,
молете се за нас сега и във рождения ни час.

…
Превод от английски: Ани Илков, 1993

СТИХОВЕ - ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Това е писмото ми до света,
който не ми е писал -
простите новини от Природата -
с техния нежен смисъл.

Не знам за кого е предназначен -
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.

* * *

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!

* * *

Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един - умрял за правда -
до мене настаниха.

"Защо - той тихо ме попита -
умря?" - "За красотата".
"А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя."

И през пръстта ний си приказвахме -
като добри роднини, -
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.

* * *

Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда -
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.

И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата -
какво тя точно значи, -

както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа -
болно и определено.

* * *

Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.

Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.

Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -

доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.

* * *

Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!

Нека да седна здраво до теб -
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд -
през урви и стръмнини.

Няма да хленча над някой мост -
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден -
тъй ще е най-добре!

Сбогом на моето старо градче!
Само там горе - върхът -
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.

* * *

Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.

Ти си нормален - щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се - ти ще си опасен -
и окован с верига.

* * *

Ниско небе - подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора -
и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората -
не е с корона всеки път.

* * *

Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.

Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.

ФЕНОМЕНАЛНА ЖЕНА

автор: МАЯ АНДЖЕЛОУ
****************************

Хубавици се чудят на тайната ми.

Не съм ни особено сладка, ни с тяло на манекен,

но като почна да обяснявам,

мислят, че лъжи разтягам.

Казвам им,

тайната е в дълбоките недра

на моите обятия и бедра,

в стъпката ми напета,

в усмивката непревзета.

Аз съм жена

във всичко.

Феноменална жена -

това съм аз.

Влизам аз някъде

без никакво притеснение

и до един

всички мъже стават от уважение

или падат на колене.

После се скупчват около мен

като рояк пчели.

Казвам им,

всичко идва от пламъчето в очите,

от блясъка на зъбите,

от полюшването на бедрата,

от радостта на краката.

Аз съм жена

във всичко.

Феноменална жена –

това съм аз.

Самите мъже се чудят

какво толкова виждат в мен.

Напрягат цялата си сила

да открият къде се е скрила

тайната на моя женски феномен,

но все без успех,

Когато реша да им покажа?

твърдят,

че нищо не могат да разберат.

Казвам им,

тя е в сластната дъга на гърба,

в слънчевата усмивка,

в пружинирането на гърдите,

в изящната стойка, в нежната извивка.

Аз съм жена

във всичко.

Феноменална жена -

това съм аз.

Сега разбирате, нали,

защо не ходя с наведена глава.

Не се налага да си повишавам гласа

или да правя сцени.

Ако ме видите да минавам край вас,

от гордост ще се разтопите завчас.

Казвам ви,

тайната е в потракването на токчетата ми,

във вълните на косите ми,

в дланите на ръцете ми,

в нуждата от грижите ми.

Защото аз съм жена

във всичко.

Феноменална жена -

това съм аз.

The poet

автор: Уйлям Кълън Брайнт
*************************************** 

"Ти, който носиш wouldst името на братята поет средата си на човечеството, и се облече в думи на пламъка Мисли, че трябва да живеят в рамките на общата ума! не сметнат за формиране на безсмъртен лежеше забавлението на сънлив летен ден.

Но събере всичките си правомощия,
И ги сеят на стиха, че ти си заключил тъкат,
и в самотните си часове,
В тиха сутрин или в безсънен навечерието
Докато топлите настоящите тръпки чрез твоите вени
, изложени горящите думите в владеят щамове.

Не гладка масив от израза
умело потърси и нареди макар да е,
Което студената Римуващия определя
върху неговата страница с сладостна индустрия
може да се събуди на апатичен пулса на раздвижено скорост,
Или напълнете с внезапни сълзи на очи, които четат.

Тайният wouldst знай
да се докоснат до сърцето или огън кръвта на воля?
Нека твоите очи o'erflow;
Нека устните ти треперят със страстен тръпката;
Хванете голямата мисъл, не след още му мощност е минало,
и се свързват в думи , емоцията на флота бързо.

След това, трябва да ти стих се появи
Спирането и груб, и всички unaptly ковано,
Докоснете суров линия със страх,
Запазване в момента на пламенна мисъл;
Тогава призове обратно оригиналния блясък и оздравее
Щамът с възторг, че с е написал огън.

И все пак нека не празен порив
на страстта намерите едно изказване в твоята непрофесионални,
Взрив, че развихрянето праха
Покрай вой улицата и изчезва;
Но чувството на спокойствие мощност и силен замах,
като течения, пътуващи през безветрен бездната.

Seek'st ти, в хола установява,
да limn красотата на земята и небето?
Преди ти вътрешен поглед
Нека цялата тази красота в ясна визия лъжа,
Погледни върху него с извънредна любов и напишете
думите, вдъхновени от почуда и наслада.

От буря wouldst ти пея,
Или кажете на битки - да направят себе си част
от най-големите безредици; придържат
Към хвърли останките от ужас в сърцето си;
Scale, с приемащата нападение, височината на укреплението е
И стачката и борбата в най-дебелата борбата.

Така че да вземаш в кадър лежеше
Това дано да издържите от век на век,
И те, които четат се каже
! Какво вещерство виси на тази страница поет
Какво изкуство е тази писмените магии, за да намерите
това влияние от настроението на настроението на готови ума! "

1863

"Ти, който wouldst носят името
................... "

Тази великолепна поема на Брайънт, го нарежда при Робърт Фрост, Джон Ъпдайк, Карл Сандбърг, Лорънс Ферлингети. И- разбира се големият - Уйлям Меридит - човекът, който обикна България като втора родина ... почина преди три години.

УЙЛЯМ БЛЕЙК - поезия

АХ, СЛЪНЧОГЛЕДЕ!

Слънчогледе, скучаеш ли ти,
вечно слънчеви стъпки броящ,
изпровождащ през златни врати
пътник, метнал вечерния плащ?
На младежа изтлелият плам
и в савана девичият лед
се надигат от гроба, натам,
де стремиш се и ти, слънчоглед.
******

ГРАДИНАТА НА ЛЮБОВТА

Бях в градината на Любовта
и какво да си мисля, не знам:
връз тревата, добра за покой и игра,
се издигаше някакъв храм.
Този храм бе затворил врати
и изпречил скрижала НЕДЕЙ.
Закопнял за цветя, призовах Любовта,
ала глас ми изсъска: „Не смей!“
И съгледах — в гробове безброй
никнат кръстове вместо цветя.
В черни трънни венци тъмничари отци
ми обвиха страстта, радостта…

*******

ЕКЪТ НА ПОЛЯТА

Щом слънце изгрее,
небето се смее,
камбанки ромолят
в щастливата пролет
и звънко издига
гласец чучулига,
а в китна дъбрава
и дроздът отпява —
започва играта
и екват полята.
Джон с белите власи
седи у дома си
в старешка седянка
под дълбока сянка.
Все гледат играта,
все някой подмята:
„Какви бяхме луди!
Човек да се чуди…
По цял ден в играта
ехтяха полята!“
Но малките вечер
са капнали вече,
в червения залез
не тичат нахалост.
В гнездата са всички
невръстните птички
край мамини скути,
увити, обути.
Престава играта,
тъмнеят полята…
*******

КРИСТАЛНИЯТ ШКАФ

Девица вън ме улови

подскачах на едно краче.
Постави ме във своя шкаф
и врътна златното ключе.

А шкафът беше от злато,
блестеше в бисер и кристал
и мъничък, прекрасен свят
там в лунна нощ бе засиял.

И друга Англия видях,
друг Тауър с йомени на пост
и друга Темза да влече
води под Лондонския мост.

Девица втора зърнах там,
с прозрачна и ефирна плът,
бе с три тела, едно в едно,
смаляващи се всеки път,

с усмивка тройна… Сетих в страх
как тръпен пламък в мен гори.
Целунах дивната мома —
целувка тройна ми дари

с три образа, и запленен
от средния, обзет от страст,
се хвърлих в нежния кристал,
но шкафът крехък бе и — прас! —

като подхвърлено дете
сега навън пищя от глад.
Над мен — ридаеща жена
и пълен с вопли нощен хлад…

*******

СМЕЕЩА СЕ ПЕСЕН
Когато лесът развеселен се смее
и ручей с трапчинки усмихнат се лее,
когато ветрецът засмива се с мене
и мило се смеят хълмите зелени,
когато се смее узрялата нива,
когато щуреца на смях го избива
и палави щерки, и млади снахи
звънливо заливат се в „Ха-ха-хи!“,
и шарени птички се смеят в гората,
и мами с черешки, с орешки софрата,
ела сред уханните цветни лехи
да пеем блажения хор: „Ха-ха-хи!“

превод: Спас Николов

ЕДМЪНТ СПЕНСЪР - биография и поезия

Едмънд Спенсър (1552 – 13 януари 1599) е виден английски поет, поет лауреат, най-известен със своята епична поема “ Кралицата но феите“ възхваляваща посредством фантастична алегория династията Тюдор и кралица Елизабет I (Глориана).
Рроден е в Лондон през 1552 г. син на шивача Джон Спенсър и съпругата му Елизабет. Едмънд има поне една сестра и няколко братя. Той получава образованието си в училището Мърчънт Тейлър в Лондон, където изучава латински. Счита се, че някои от стихотворенията публикувани в сборника Theatre for Worldings от фламандския бежанец Ян ван дер Нууд на 25 май 1569 г. са написани или преведени от младия Спенсър^. През 1572 г. Спенсър следва в колежа Пембрук, Кеймбридж и получава бакалавърска степен, а през 1576 год. магистърска. Въпреки че трябва да работи и вероятно има здравословни проблеми Спенсър черпи полза от следването си. Там овладява древногръцки и най-вероятно чете Платон в оригинал. В колежа Спенсър се запознава с Гейбриъл Харви, който го запознава с важни личности и потенциални покровители, като Робърт Дъдли, граф на Лестър. След напускането си на Кеймбридж Спенсър живее известно време в Северна Англия, където се влюбва в девойката Роуз, която нарича с анаграмата Розалинд. През 1579 г. Спенсър издава първия си том с поезия, посветеният на сър Филип Сидни Календарът на пастира, състоящ се от 12 стихотворения, съответстващи на 12-те месеца. Творбата започва и завършва с жалбите на Колин Клаут през януари и декември. Останалите стихотворения са за любовта, поезията и религията. Април съдържа възхвала на кралицата на пастирите Елиза (Елизабет I ). Календарът на пастира се счита за своеобразен пролог към най-голямата творба на Спенсър Кралицата на феите.
Приятелят на Спенсър Харви го убеждава да се върне на юг, където го запознава със сър Филип Сидни, който го представя в двора и с когото обсъждат поезия. През 1577 г. Спенсър посещава Ирландия, а през същата година или през следващата влиза на служба при графа на Лестър. През 1580 г. отива в Ирландия, вероятно на служба при новоназначеният заместник-лорд Артър Грей (модел на героя от Кралицата на феите Артегал, олицетворение на справедливостта ^[2]). Скоро след пристигането си Спенсър придружава Грей в известния изнурителен поход до Мюнстър, където англичаните обсаждат и по-многобройна и по-добре снабдена папска и испанска войска при Смеруик. След което екзекутират 600 от пленниците.^[3] Когато земите на осъдения на смърт граф на Дезмънд са разпределени Спенсър получава 3028 акра близо до Донерейл, включително стария замък в Килколман. Сред познатите му от района е Уолтър Роли, съ-колонист.
Спенсър се надява чрез поезията си да си намери място в кралския двор, където заедно с Роли занася първите три книги от Кралицата на феите и получава аудиенция при кралицата. Той обаче дръзко се противопоставя на основния секретар на кралицата, Уилям Сесил и единственото, което получава за работата си е пенсия през 1591 г. Когато е предложено да получи 100 лири стерлинг годишно за своята поема Сесил отвръща „Какво, всичко това за една песен?“. Вместо това получава 50. Спенсър пише памфлет против Сесил, който веднага е иззет.
В началото на 1590-те години Спенсър пише памфлет озаглавен Възглед върху днешното състояние на Ирландия. Ръкописът е публикуван през 1633 г. Памфлетът твърди, че Ирландия никога няма да бъде напълно „омиротворена“ от англичаните докато местният език и обичаи не се унищожат, посредством насилие, ако е нужно. Спенсър препоръчва тактиката на изгорена земя, каквото е наблюдавал по време на Дезмъндовите бунтове, за да се създаде глад. Спенсър изразява известна похвала на келтската поетична традиция, но също така използва тенденциозен и неправдоподобен анализ, за да докаже, че ирландците са потомци на варварите скити. Оливър Кромуел, който повече от който и да е друг английски държавник прилага предложенията на Спенсър, предоставя бившите владенията на Спенсър на внука му през 1657 г. ^[4]
На 11 юни 1594 г. Спенсър се жени за Елизабет Бойл, скоро след което е публикуван том със сонетите му Аморети, посветени на ухажването на съпругата му и стихотворението Епиталамион, посветено на сватбената му церемония. Според Аморети 80 поетът е завършил втората част на Кралицата на феите (книги IV-VI), когато се жени, макар да е публикувана през 1596 г. Спенсър е изгонен от дома си по време на бунта на Тайрон през 1598 г. Замъкът му в Килколман, близо до Донерейл, северен Корк, е изгорен и се смята, че едно от невръстните му деца загива в пожара, а според местна легенда умира и съпругата му. Спенсър притежава друг имот, на юг в Рени, на скала над р. Блекуотър в северен Корк. Руините му са все още видими днес. Недалече е растял „Дъбът на Спенсър“, който е унищожен от светкавица през 1960-те години. Според местната легенда той пише част от или цялата Кралица на феите под дървото. На следващата година Спенсър отива в Лондон, където умира според Бен Джонсън от „липса на хляб“ на 13 януари 1599 г. Графът на Есекс плаща за погребението му. Погребан е в Уестминстърското абатство до своя учител Джефри Чосър. Ковчегът му е носен от други поети и те хвърлят писалки и стихове в гроба сред много сълзи.

Структура на Спесъровия стих и сонет

Спенсър използва специфична поетична форма наречена Спенсъров стих в няколко творби, включително Кралицата на феите. Състои се от осем реда ямбичен пентаметър, а Последния ред е хексаметър, известен като александрина. Римата е следната: ababbcbcc.
Спенсъровият сонет е нещо средно между Петрарковия (италиански) и Шекспировия (английски) сонет. Подобно на Шекспировия сонет се състои от три четиристишия и двустишие, но в традицията на Петрарка, заключението е следствие от тезата изразена в четиристишията. Римата се различава от Шекспировия сонет: abab bcbc cdcd ee.
информация: Уикипедия
********************************************
С КАКВО, КАЖЕТЕ,
ДА СРАВНЯ ОЧИТЕ
/”Аморети”, сонет IХ/
С какво, кажете, да сравня очите,
които сгряват моя дух смрачен?
Достойно ли е нещо за лъчите
на погледа им, с нежност озарен?
Кой, слънцето? Те греят нощ и ден.
Луната ли? Но те са неизменни.
Звездите? Не, по-светло е над мен.
Ни огъня – те биват и смирени.
Ни мълниите – искри мигновени.
Ни диаманта – те не са тъй твърди.
Кристалът ли? Не, те са по-споени.
Стъклото? О, това ще я разсърди.
Създателят напромнят те тогаз,
че той сгрява всичко покрай нас.
—
Превод на Александър Шурбанов
————————-
АЗ ОГЪН СЪМ,
ЛЮБИМАТА МИ – ЛЕД
/”Аморети”, сонет ХХХ/
Аз огън съм, любимата ми – лед.
Но как тогава този неин студ
не се топи от пламъка ми клет,
а става все по-твърд и все по-лют.
И как тогава моят пламък луд
не стихва от сърдечния й мраз,
та аз горя от своя блян нечут,
и мойта жар нараства всеки час?
О, що за чудо – в смут се питам аз –
от огъня да се втвърди ледът,
а този лед, по-хладен от елмаз,
на огъня да дава мощ и плът?
Такава сила има любовта,
че в миг променя хода на света.

Превод на Александър Шурбанов