На 7 декември 2014 г. се навършват 105 години от рождението на Никола Вапцаров – български поет и радетел за световен мир. Неговата поезия е предимно социална. Той има издадена една стихосбирка („Моторни песни”), която вижда бял свят през 1940 г.
Както споменах в началото Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в гр. Банско тогава все още в Османската империя. Той отраства в семейство, чиято кръв е буйна. Дядото на бъдещия поет е хайдутин и борец за свобода, който загива в борба с турците. Бащата пък е член на ВМРО, който нееднократно кръстосва планините и се сражава с османците. По линия на македонската организация в семейство Вапцарови неколкократно гостува писателят Пейо Яворов. Майката на Никола – Елена, оказва значително влияние за неговото развитие като човек. Тя е будна, културна българка, високо образована и със силен характер. Поетът споделя, че тя се отличава с дарбата си да разказва и преразказва. Може би оттам идва и неговият бъдещ литературен талант. От Елена децата научават за някои от най-големите български и световни автори. Любимият автор на малкия Никола е Уилям Шекспир и неговото произведение – „Хамлет“. Израснал в подобна среда, Вапцаров неминуемо е тласнат към образованието. Той завършва начално училище, след което е приет в гимназията в Разлог. В началните си години е изключително трудолюбив и работлив, любознателен е и прочита голямо количество книги. Именно в гимназията започва неговото по-сериозно вглъбяване в огромното поле на литературата. Там той попада на някои от най-великите класици – писатели като Лев Толстой, Александър Пушкин, Емил Зола, Виктор Юго, Едгар Алън По, Хенрик Ибсен и др. В ученическите си години бъдещият поет Вапцаров се изявява като артист и декламатор, а през 1926-та е отпечатан и неговият първи творчески опит – стихотворението „Към светли идеали!“, което излиза на страниците на вестник „Борба“.
Прогимназиалният и гимназиалният период са изключително важни за Вапцаров. Именно тогава той се среща с мъчителната действителност в България след Първата световна война. Никола става идеалист и мечтател, черти твърде типични за един бъдещ творец. Младежът силно желае, след като завърши гимназия, да се премести и да следва литература. Баща му Йонко обаче не подкрепя сина си в това отношение.
В резултат, Никола постъпва като курсант в Морското машинно училище във Варна. Там условията за живот са изключително сурови и неминуемо се отразяват на артистичната натура на Вапцаров. Той се съобразява със строгите изисквания на морското училище, но без да загърбва любовта си към четенето. Сред любимите му автори попадат творци като Лорд Байрон и Фьодор Достоевски. Времето, прекарано в морското училище е изключително полезно за младия Вапцаров. Покрай рецитациите и театъра, покрай въздържателните дружества на моряците и варненските ученици, той завързва много важни приятелства. Никола е много обичан от своите колеги.
Младият Вапцаров получава вдъхновение и започва да пише стихове все по-често. Близо сто са творбите му, посветени само на периода на обучение в морското училище. Различни вестници и списания с радост издават негови произведения. В неговата душа се събужда една нова страст – любов към морето и машините, вярата в несломимата мъжка дружба. В края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ в. започва практиката на курсантите по корабите. Тогава Вапцаров служи на торпедоносеца „Дръзки“, а по-късно е изпратен като стажант на кораба „Бургас“. Последният отплава на далечно плаване, което оставя страхотно впечатление в съзнанието на младия поет. Според много изследователи именно тогава Никола търпи същинско социално израстване. През 1932-ра поетът най-накрая завършва и е произведен в чин офицерски кандидат. Дипломира се като пълноправен машинен техник. Вапцаров е избран да говори от името на целия випуск по случай края на обучението. Той изнася реч, която изразява мислите и чувствата на неговите колеги така, както може да ги усети само един поет. Речта освен всичко друго е и доказателство, че творецът вече не е малко момче, а е една целеустремена личност, непримирима към социалните неправди.
След всичко случило се до този момент, морякът поет изживява в годините на обучение, и е изправен пред голям кръстопът. Животът му предлага два пътя и той трябва да направи един от най-трудните избори, тъй като е разкъсан между страстта към литературата и тази към машините. В този момент бащата Йонко урежда сина си в един от най-големите вестници – „Зора“. Единственото, което се иска от Никола, е да изпрати статия за периодичното издание. Статията, която написва обаче, ясно показва, че той принадлежи към друг свят.
Както знаем Никола Йонков Вапцаров се развива и утвърждава като поет през 30-те и 40-те години на XX век. За поезията от този период е характерно:
Във Вапцаровият художествен свят човекът е епицентър. Човешката съдба е основната съществена тема в неговата поезия. В нея се усеща непрекъснатият диалог на негово величество човека и неговия свят.
Вапцаров не получава работата и заради това е принуден да търси друго препитание. Постъпва като механик във фабриката на горската индустрия, но през 1936 г. е уволнен след авария. След случилото се, Никола се мести в София. Там съдбата го връхлита отново – синът му Йонко умира – нещастие, което Вапцаров приема изключително тежко. Въпреки всичко, той продължава усилено да работи в сферата на своята специализация. До края на 30-те е огняр в БДЖ и Софийски екарисаж. Макар и да е поставен в изключително тежка ситуация, Никола не се отказва от писането. През 1940-та излиза неговата единствена стихосбирка „Моторни песни“, която оставя много важна следа в литературата. Същата година обаче писателят е интерниран в лагера Годеч заради набирането на подписи за т.нар. „Соболева акция“. По-късно, след завръщането си оттам, Вапцаров решава да се противопостави на случващото се в България. Втората световна война е в разгара си и страната тъкмо е влязла в съюз с Третия райх. Никола, освен всичко друго, е и член на комунистическата БРП(к). Той е един от ръководните ù кадри и разгръща подривна дейност срещу намиращите се в родината немски войски. Това е причината през 1942-ра поетът да бъде арестуван. На 23 юли същата година той е осъден по бързата процедура, след което само след няколко часа е застрелян. Така среща смъртта си един от най-големите родни писатели. Макар и свързан с комунистите, той далеч се отличава по убеждения от случилото се в България след 9-ти септември 1944-та. Вапцаров до последно остава идеалист, вярващ в утопичната мечта за по-добър живот на цялото човечество.
- Съчетаване на творческата дейност на поети от няколко литературни поколения
- широк жанров диапазон на поетическите текстове, в които си дават среща песимизмът и оптимизмът, индивидуализмът и колективизмът, идеята за единството и раздвоението на света.
- Поетът Вапцаров се вписва в това художествено многообразие, с оригиналните идеи: за света, човека, историята, изкуството, за родината; и от друга страна – с диалога си с динамиката на времето.
Бурната епоха в която живее и твори морякът-поет се ражда неговата мечта и вяра в един нов, по-хуманен свят. Мечтата и вярата във Вапцаровата поезия не са декларирани пряко. Той обвързва темата за вярата с голямата тема за драматичната съдба на човека в света, в която вярата може да умре и да възкръсне, в която вярата е зависима от перипетиите в социалното битие на човека, в която вярата е индикатор за ценностната ориентация на човека в света. Вярата на поета е опора, която го превръща в борец и съзидател на нов свят. Именно тази вяра възвръща величието на човека. Вапцаровия поетически свят художественият модел на поета започва с изображение на човека жертва-жертва на несправедливия свят, преминава през пробуждането на човека с идеята този свят да бъде променен чрез революционна борба, за да завърши с визията за един нов свят, разкриващ креативните (творческите) възможности на човека. Различното у Вапцаров в сравнение със Смирненски и Гео Милев, които също интегрират този мотив, е, че той обвързва това послание с човека. В Българската литература неведнъж се е поставял Гео-Милевия въпрос „Що е отечество?” Този въпрос е поставян и от Никола Вапцаров. Доказателство е, че в структурата на своята стихосбирка поетът е обособил отделен цикъл за родината – „Песни за родината”. Поетът е органично свързан с традиционното разбиране за отечеството, така наречената (Вазова традиция). А за Вапцаров родината е преди всичко българският народ в своето историческо минало и неговото настояще; родната земя; културата и изкуството на народа. Именно в този смисъл и аспект Вапцаров се явява приемник на Вазовото виждане за родината и нейните граждани.
Ако за Вазов думата „народ” означава цялата единна и неразделна българска нация, за Вапцаров като радетел за световен мир, „народ” означава социални низини (което го прави близък с Ботев).
Много важно е да се отбележи, че отношението на Вапцаров към родината трябва да се разглежда в контекста на отношението на лирическия човек към ценностите. А именно у Вапцаров е вложен един диалектически подход – от една страна, отечеството е изначална човешка ценност, но от друга – житейския път на тази ценност може да бъде изгубена и отново намерена. Вапцаровите стихотворения за бъдещето са свързани с утопията. Доказателство за това е, че неговата поезия обобщава две коренно различни неща – рационалния проект за обществото и копнежа по щастлив свят.
За Никола Вапцаров съществува и друга важна тема, която е обвързана с темата за родината, а тя е саможертвата. Със своя идеен патос, той се сближава с поета Христо Смирненски . У двамата присъства идеята за разрушаването на един свят, носещ страдания; те апелират за борба в името на един нов хуманен свят. Христо Смирненски изгражда една романтично-утопична визия за революционна борба на световния пролетариат, докато поезията на Вапцаров е размисъл за борбата и мястото на обикновения човек в нея. В този конкретен аспект поета Вапцаров се доближава до Ботев („Моята молитва”). Вапцаровата поезия се характеризира с просторечива лексика, така и с използването на техническа лексика с поетични цели. Поетът майсторски използва широк стилов диапазон в една и съща творба в зависимост от движението и посоките на размисъла в нея – от високите поетизми да характерния за всекидневния език изрази. Тази негова лирика не говори агитационно, а разговорно, често и полемично. Неговата поезия е диалог (на „ти”) с епохата, с историята и със света. Неговите творби съчетават в себе си сюжетното и лирическото начало. Животът е персонифициран. Символно са представени:
хлябът – най-необходимото, насъщното в човешкото битие
борбата – разкъсване на завеса, разчупване на ледове, разбиване на клетка
барикадата – граница между стария и новия свят (като при Христо Измирлиев – Смирненски)
Новият свят – утро, пролет, зора
Песента – нейният образ е двузначен – израз е като на човешкото у човека, така и на способността човек да има вяра и идеали
В своята поезия поетът Вапцаров често търси метафори, с които изразява дехуманизиращата същност на света – най-често свързани с представата за затворено пространството – затвор, капан, клетка.Затворените пространства често се използват в изкуството, като ключови метафори за изразяване трагизма на човешката участ.Лирическото време „вчера” и „днес” е времето на злото, а „утре” е романтичното и утопично очакване на живота, който ще дойде „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”.
Усеща се, че графиката на стиховете е раздвижена, динамична, стъпаловидна.
© автор: Николай Пеняшки – Плашков
