автор: Николай Хайтов
поставил: Николай Пеняшки
Отдавна не бях виждал куче с тъй навита,
накеркелена опашка. То вървеше из улицата с лека стъпка — весело куче, пъргаво,
отбиваше се да вдигне крак до някой дувар и заситняваше отново с вдигната
глава.
Друго куче седеше на улицата — мръсно, жълто, без опашка, с клепнали уши. Като забеляза онова с вирнатата опашка, то се шмугна в къщата, а когато се върна, до него вървеше едроглав, с проскубана шия, мрачен пес.
Двете кучета — гуджукът и проскубаният — застанаха по средата на улицата, през където щеше да мине кучето с навирена опашка, и когато то ги наближи — нападнаха го изведнъж. Така се блъснаха в него, че и трите подрипнаха, увиснаха за миг във въздуха, а след това тупнаха и намерили се на земята — завъртяха се в ръмжащо кълбо. Претърколи се кълбото няколко пъти и се „развърза“. Първи отлетя гуджукът, отблъснат от веселото куче със силен удар, а след него — и мрачният пес, с окървавено ухо. Озъбени и настръхнали, двамата нападатели застанаха на почетно разстояние, изхапани, изглежда, както трябва.
Веселото куче се отърси и понечи да продължи пътя си; в тоя момент от една съседна врата, дочул врявата, изрипна нов противник, един старичък пес с кърваво око и без клепач. Той връхлетя с такава ярост върху накеркелената опашка, че в първия миг и двете паднаха на земята, само че веселото веднага се изправи и впуснало се върху нападателя като стрела, блъсна го с яд. Кървавото око залитна от този съкрушителен „нокаут“ и щеше навярно много да изпати, ако гуджукът и мрачният пес не бяха се впуснали в нова атака. И тогава всичко се сви в една кучешка вихрушка, вдигна се грозен прахоляк и вече не можеше нищо да се види. Чуваше се само тракане на зъби, ръмжене и хриптене. Най-сетне прахолякът се разнесе и се видя, че заградено от тримата си нападатели, сразено, веселото куче беше си подвило опашката, а враговете му повече не го нападаха. И не само не го нападаха, но се отместиха, дадоха му път и то си тръгна унило й раздърпано, ала с подвита между кълките опашка.
Друго куче седеше на улицата — мръсно, жълто, без опашка, с клепнали уши. Като забеляза онова с вирнатата опашка, то се шмугна в къщата, а когато се върна, до него вървеше едроглав, с проскубана шия, мрачен пес.
Двете кучета — гуджукът и проскубаният — застанаха по средата на улицата, през където щеше да мине кучето с навирена опашка, и когато то ги наближи — нападнаха го изведнъж. Така се блъснаха в него, че и трите подрипнаха, увиснаха за миг във въздуха, а след това тупнаха и намерили се на земята — завъртяха се в ръмжащо кълбо. Претърколи се кълбото няколко пъти и се „развърза“. Първи отлетя гуджукът, отблъснат от веселото куче със силен удар, а след него — и мрачният пес, с окървавено ухо. Озъбени и настръхнали, двамата нападатели застанаха на почетно разстояние, изхапани, изглежда, както трябва.
Веселото куче се отърси и понечи да продължи пътя си; в тоя момент от една съседна врата, дочул врявата, изрипна нов противник, един старичък пес с кърваво око и без клепач. Той връхлетя с такава ярост върху накеркелената опашка, че в първия миг и двете паднаха на земята, само че веселото веднага се изправи и впуснало се върху нападателя като стрела, блъсна го с яд. Кървавото око залитна от този съкрушителен „нокаут“ и щеше навярно много да изпати, ако гуджукът и мрачният пес не бяха се впуснали в нова атака. И тогава всичко се сви в една кучешка вихрушка, вдигна се грозен прахоляк и вече не можеше нищо да се види. Чуваше се само тракане на зъби, ръмжене и хриптене. Най-сетне прахолякът се разнесе и се видя, че заградено от тримата си нападатели, сразено, веселото куче беше си подвило опашката, а враговете му повече не го нападаха. И не само не го нападаха, но се отместиха, дадоха му път и то си тръгна унило й раздърпано, ала с подвита между кълките опашка.
поставил: Николай Пеняшки
