Джордж Оруел
Памфлетите на Толстой са най-малко известната
част от неговото творчество, а нападките му срещу Шекспир са документ, който не
може лесно да се открие, поне в английски превод. Поради това ще бъде полезно,
ако първо предам накратко съдържанието му, а след това се заема да го обсъждам.
Толстой започва с думите, че през целия му живот Шекспир е пораждал у него
„непреодолимо отвращение и скука". Съзнавайки, че цивилизованият свят няма да се
съгласи с него, той многократно се е залавял с творбите на Шекспир, като ги е
чел и препрочитал на руски, английски и немски; но «неизменно изпитвах все едно
и също: отвращение, скука и недоумение". И ето че на седемдесет и пет годишна
възраст той отново препрочита целия Шекспир, включително историческите хроники,
и „с още по-голяма сила изпитах същото чувство” но вече не недоумение, а твърдо,
непоклатимо убеждение в това, че тази неоспорима слава на велик, гениален
писател, с която се ползува Шекспир и която заставя днешните писатели да му
подражават, а читателите и зрителите, като деформират своите естетически и
етически разбирания, да откриват у него несъществуващи достойнства, представлява
голяма злина като всяка неправда.
Шекспир, добавя Толстой, не само не е никакъв
Гений, но дори не е „посредствен писател" и за да демонстрира този факт,
разглежда „Крал Лир", който според използуваните от него цитати от Хейзлит,
Брандес и други, е превъзнасян до небесата и даван като пример за една от
най-добрите драми на Шекспир. След това Толстой излага съдържанието на „Крал
Лир", откривайки на всяка крачка, че пиесата е глупава, многословна,
противоестествена, неразбираема, превзета, вулгарна, скучна и пълна с
неправдоподобни сцени, „ужасни безсмислици", „досадни смешки", анахронизми,
несъответствия, мръсотии, изтъркани сценични прийоми и други грешки от морален и
естетически характер. Нещо повече, „Крал Лир" е заимствуван от една по-ранна и
много по-добра пиеса „King Leir" от неизвестен автор, която Шекспир е присвоил и
опошлил. Струва си да цитираме един параграф, който илюстрира подхода на
Толстой. Трето действие, втора сцена (в която Лир, Кент и Шутът са заедно сред
бурята) е накратко предадена по следния начин: „Лир
крачи през пустошта и изрича думи, които трябва да изразяват неговото отчаяние:
той иска вихрите така да духат, та да се пръснат бузите им (на вихрите), дъждът
да залее всичко, а светкавиците да опърлят белите му власи и гръм да разцепи
земята, та да изтреби всички зародиши на „неблагодарния човешки род"! Шутът от
своя страна също сипе безсмислени слова. Влиза Кент. Лир казва, че по някакьв
начин в тази буря ще бъдат открити и осъдени всички престъпници. Кент, когото
Лир все още не може да познае, се опитва да го убеди да се подслони в една
колиба. Шутът изрича пророчество, съвсем неумесчно за положението, в което са
изпаднали, и всички излизат."
Окончателната присъда над „Лир" е, че нито
един непредубеден читател, ако такъв читател изобщо съществува. не може да
прочете пиесата до края, без да бъде обзет от друго чувство, освен от
„отвращение и скука". И съвсем същото се отнася за „всички други прехвалени
драми на Шекспир, да не споменаваме нелепите драматизирани приказки „Перикъл",
„Дванайсета нощ”, „Бурята", „Цимбелин” „Тройлъс и Кресида".
След като приключва с „Лир", Толстой отправя
по-общо обвинение срещу Шекспир. Той признава, че Шекспир притежава
драматургични умения, които отчасти се дължат на работата му като актьор, но
иначе няма никакви достойнства. Той не е способен да характеризира своите герои,
техните думи и действия не произтичат от естествения ход на събитията, неговият
език е винаги приповдигнат и нелеп, той непрекъснато влага в уста на първия
попаднал му герой собствените си хаотични мисли, демонстрира „пълна липса на
естетическо чувство" и „думи му нямат нищо общо с изкуството и поезията".
„Шекспир може да е всякакъв, заключава Толстой, но не и творец." Нещо повече,
той не казва нищо оригинално или интересно и произведенията му са насочени към
„най-низкото и най-безнравственото". Интересно е, че в тази преценка Толстой не
се позовава на думите на самия Шекспир, а използува изявленията на двама
критици, Гервинъс и Брандес. Според Гервинъс (или поне според тълкуването на
Толстой) „Шекспир учи, че понякога човек може да прекали с добрините си", докато
според Брандес „основният принцип на Шекспир... е, че целта оправдава
средствата", От своя страна Толстой добавя и шовинистичния английски патриотизъм
на Шекспир, но в общи линии той смята, че двамата критици вярно и правилно
представят Шекспировия възглед за живота.
След това в няколко параграфа Толстой припомня
кое определя достойнствата на едно художествено произведение — въпрос, с които
се е занимавал по-подробно и на други места. Казано съвсем накратко, неговите
изисквания се свеждат до значимост на съдържанието, искреност и художествено
майсторство. Голямото произведение на изкуството трябва да се занимава с теми,
които са „важни за живота на човечеството", то трябва да изразява нещо, което
авторът искрено чувствува, и трябва да използува такива художествени средства,
чрез които да постигне желания ефект. Тъй като Шекспир няма възвишен светоглед,
липсват му художествени умения и не е способен нито за миг да прояви искреност,
той явно заслужава да бъде заклеймен.
Но тук възниква един труден въпрос. Ако
Шекспир е такъв, какъвто Толстой го представя, защо тогава се радва на всеобщо
признание? Излиза, че отговорът трябва да се търси в някакъв вид масова хипноза
или „епидемично внушение". Целият цивилизован свят е бил подведен по някакъв
начин да приеме Шекспир за талантлив писател и дори най-убедителното
доказателство в подкрепа на противното твърдение не прави никакво впечатление,
защото тук не става дума за разумни доводи. а за нещо подобно на религиозна
вяра. В историята на човечеството, казва Толстой, се наблюдават безкрайни прояви
на такива „епидемични внушения" — например кръстоносните походи, търсенето на
философския камък, страстта към лалетата, завладяла навремето Холандия,и т. н.,
и т. н. Като пример от съвременността той посочва многозначително делото
Драйфус, разпалило в целия свят бурни страсти, без да има каквото и да е
основание за това. Наблюдават се също така внезапни краткотрайни увлечения по
нови политически и философски теории, по този или онзи писател, художник или
учен — например Дарвин, който (в 1903 г.) е „на път да бъде забравен". А има
случаи, когато някой недостоен идол на тълпата се ползува с благоволение, защото
„става и така, че подобни увлечения, възникнали вследствие на особени причини,
които по една случайност ги утвърждават, до такава степен съответствуват на
господствуващия в обществото и по-специално в литературните кръгове възглед за
живота, че се задържат прекалено дълго". Славата на Шекспир продължава толкова
дълго, защото неговите пиеси „отговарят на онова нерелигиозно и безнравствено
настроение на хората от висшите съсловия в нашия свят".
Що се отнася до механизма, по който е
възникнала славата на Шекспир, Толстой обяснява, че тя е „подета" от немски
професори към края на осемнадесети век. Славата му „започнала в Германия, а
оттам преминала в Англия". Немците издигат Шекспир на пиедестал в момент, когато
не съществува немска драма, достойна за обсъждане, когато френската класическа
литература започва да им изглежда студена и изкуствена; така те изпадат в плен
на неговото „сценично майсторство и откриват също така, че той изразява
собственото им отношение към живота. Гьоте обявява Шекспир за велик поет, всички
останали критици започват да повтарят думите му като папагали и всеобщата
заблуда продължава до ден днешен. Резултатът от това е още по-силно принизяване
на драмата — Толстой не пропуска да включи и собствените си пиеси, когато
заклеймява съвременното драматургично изкуство — и опорочаване на доминиращите
нравствени възгледи. Следователно „лъжливата възхвала" на Шекспир причинява
големи злини и Толстой смята за свой дълг да се бори срещу тях.
Такова е съдържанието на Толстоевия памфлет.
Първоначалното чувство, което читателят изпитва, е, че като обявява Шекспир за
слаб писател, Толстой казва една очевидна неистина. Но въпросът не е в това. В
действителност не съществуват никакви доказателства или аргументи, чрез които да
се докаже, че Шекспир или който и да е друг творец е „добър" писател. По същия
начин никой не може категорично да докаже, че Уорик Дийпинг е „лош" писател. В
края на краищата няма друго изпитание за литературно достойнство освен
оцеляването, което само по себе си е показател за мнението на мнозинството.
Художествени теории като тези на Толстой са съвършено безсмислени, защото те не
само че правят произволни предположения, но се позовават на най-общи постановки
(„искреност", „значимост" и т. н.), които могат да се тълкуват различно от
всекиго. Всъщност никой не може да отговори на нападките на Толстой. Интересното
е защо Толстой ги отправя. Все пак мимоходом трябва да отбележим, че той
използува много слаби и нечестни аргументи. Някои от тях си заслужава да бъдат
посочени не защото обезсилват главното му обвинение, а защото представляват,
така да се каже, доказателство за злонамереност.
Да започнем с това, че когато излага
съдържанието на „Крал Лир”, той не е „безпристрастен” както на два пъти твърди.
Точно обратното, изложението му представлява дълго упражнение по изопачаване.
Ясно е, че когато преразказва „Крал Лир" на хора, които не са чели пиесата,
човек съвсем не е безпристрастен, щом като предава важните думи на Лир (с
мъртвата Корделия в ръце) по следния начин: „И отново започват ужасните
безсмислици на Лир, от които ти става срамно като от неуместни подигравки".
Толстой многократно видоизменя или преиначава пасажите, които критикува, и то
винаги по такъв начин, та да представи сюжета по-уплетен и неправдоподобен, а
езика — по-високопарен. Той казва например, че „Лир няма никаква нужда и повод
да се отрича от властта", макар че съображенията му да се оттегли (той е стар и
желае да се освободи от бремето на държавните дела) са изрично посочени в
първата сцена. Ясно е, че дори в изречението, което цитирах по-горе, Толстой
умишлено тълкува погрешно една фраза и изменя значението на друга, като по този
начин лишава от смисъл нещо, което има логика в своя контекст. Нито едно от тези
погрешни тълкувания само по себе си не е страшно, но заедно те придобиват
акумулиращ ефект и читателят остава с впечатлението, че пиесата е психологически
неиздържана. И все пак Толстой не може да обясни защо пиесите на Шекспир все още
се печатат и все още се играят, двеста години след смъртта му (т.е. преди да
започнат „епидемичните внушения"). А и обяснението за това, как изгрява славата
на Шекспир, е само една догадка, изпъстрена с очевидно неверни твърдения. И още
нещо — неговите обвинения си противоречат: например Шекспир иска само да
забавлява публиката, той „не е сериозен”, но, от друга страна, непрекъснато
влага собствените си мисли в устата на своите герои. Изобщо е трудно да приемем,
че Толстой критикува добронамерено. Във всеки случай не е възможно той сам да
вярва в основната си идея — да вярва, че в продължение на един век или дори
по-дълго целият цивилизован свят е живял с една огромна и явна лъжа, която
единствено Толстой е успял да прозре. Ясно е, че неговата неприязън към Шекспир
е съвършено неподправена, но като се съди по твърденията му, причините за това
могат да бъдат различни или отчасти различни; именно там се крие и интересът,
които представлява памфлетът на Толстой.
Оттук нататък започват предположенията. Има
обаче едно възможно обяснение или поне един въпрос, който може да ни насочи към
някакво обяснение. И въпросът е: защо от тридесет или повече пиеси Толстой взема
на прицел точно „Крал Лир”? Вярно, „Лир" е толкова добре известна и възхвалявана
пиеса, че основателно може да бъде приета като пример за най-добра Шекспирова
творба. От друга страна обаче, за целта на един злонамерен анализ Толстой би
трябвало да избере пиесата, която му е най-омразна. Възможно ли е той да е
хранил особена враждебност точно към тази пиеса. защото е долавял. съзнателно
или не, приликата между съдбата на Лир и своята собствена съдба? Но по-добре е
да пристъпим към това обяснение по обратен път — т. е.. като разгледаме самия
„Крал Лир" и неговите качества. които Толстой пропуска да изтъкне.
Едно от първите неща, което английският
читател ще забележи в памфлета. е, че Толстой почти не разглежда Шекспир като
поет. Толстой приема Шекспир като драматург. чиято очевидна популярност се дължи
на особеностите на драматургичното изкуство, което предоставя прекрасни
възможности на добрите актьори. Но що се отнася до англоговорящите страни, това
не е вярно. Няколко пиеси, ценени най-високо от почитателите на Шекспир
(например „Тимон Атински"). рядко или никога не се играят на сцена, а други,
които са най-често поставяни, са най-малко харесвани (например „Сън в лятна
нощ”). Поклонниците на Шекспир ценят на първо място умението му да използува
езика, онази „словесна музика", за която дори Бърнард Шоу „друг враждебно
настроен критик, признава, че е „покоряваща". Толстой пренебрегва това и
изглежда. не си дава сметка, че един стих може да има особена стойност за онези,
на чийто роден език той е написан. Но дори и да се поставим на мястото на
Толстой и да се опитаме да възприемем Шекспир като чужд поет, пак остава нещо,
което Толстой явно не е догледал. Поезията безспорно не е само въпрос на звукове
и асоциации, лишени от стойност вън от съответната езикова група: как иначе
някои поетични творби, включително и онези, написани на мъртвите езици, успяват
да прекосят границите?
В по-важните творби на Шекспир откриваме една
особена поезия, съществуваща самостоятелно от думите. Толстой е прав, че като
пиеса „Крал Лир" не е много добра. Тя е твърде разтеглена. с твърде много герои
и второстепенни сюжетни линии. Достатъчно щеше да бъде. ако имаше само една зла
дъщеря: като герой Едгар е излишен и може би щеше да бъде по-добре, ако Глостър
и двамата му синове ги нямаше. Но независимо от това читателят долавя нещо
особено, някакъв лайтмотив или просто атмосфера, чрез която се преодоляват
всички тези препятствия и дължини. Може да си представим „Крал Лир" като куклено
шоу, пантомима, балет, поредица от картини. Част от поезията на пиесата, може би
най-съществената част, е заложена в самия сюжет и не зависи нито от комбинациите
на думите, нито от актьорското изпълнение. Затворете очи и си представете крал
Лир ако е възможно, без да си припомняте думите му. Какво виждате? Ето какво
виждам аз: един величествен старец в дълга черна мантия с развята бяла коса и
брада, сякаш излязъл от картина на Блейк (но в същото време, колкото и да е
странно, наподобяващ Толстой), който броди сред бурята и проклина небесата,
придружен от един шут и от един безумец. Междувременно картината се сменя и
старецът, който все така проклина и все така нищо не разбира, държи в ръце едно
мъртво момиче, а шутът се полюлява на бесилка някъде в дъното на сцената. Това е
скелетът на пиесата, но Толстой иска да лиши дори и него от най-същественото.
Той отхвърля необходимостта от бурята, от присъствието на Шута, който в неговите
очи е просто една досадна безсмислица и повод да се правят глупави шеги, от
смъртта на Корделия, което според него лишава пиесата от поука. Според Толстой
драмата “King Lear”, която Шекспир използува, „завършва по-естествено и
съответствува много повече на нравствените изисквания на зрителя: френският крал
побеждава съпрузите на по-големите сестри и Корделия не умира, а възвръща на Лир
предишното му положение”.
С други думи, трагедията би следвало да бъде
комедия или може би мелодрама. Съмнително е дали чувството за трагичност е
съвместимо с вярата в бога: във всеки случай то не е съвместимо с липсата на
вяра в човешкото достойнство и с онова „нравствено изискване", което се оказва
измамено, когато добродетелта не успява да възтържествува. Трагичната ситуация
възниква точно тогава, когато добродетелта не възтържествува, но човекът запазва
своето величие въпреки силите, които го унищожават. По-важно е може би, че
Толстой не вижда оправдание за присъствието на Шута. Шутът е неотделим от
пиесата. Той изпълнява ролята не само на хор, който доизяснява същественото,
защото го тълкува по-разумно от другите герои, но служи и като противовес на
безумството на Лир. Неговите шеги, гатанки и римушки, неговите безкрайни
подигравки, насочени към надменното безразсъдство на Лир, които се простират от
обикновен присмех до меланхолична поезия („Другите си титли ти ги раздаде. А
тази ти е вродена!"), са нишката на здравия разум, която минава през пиесата, те
напомнят, че някъде въпреки несправедливостта. жестокостта, интригите, измамите
и недоразуменията, които се разиграват, животът продължава да си тече такъв,
какъвто е. В нетърпимостта на Толстой към Шута се прокрадва и дълбоката му
вражда с Шекспир. Толстой критикува с известно основание разпокъсаността на
Шекспировите пиеси, несъответствията, неправдоподобните сюжети, високопарния
език: но вероятно онова, което предизвиква най-силна ненавист у него, е
особената емоционалност, склонността на Шекспир не толкова да изпитва наслада от
живота. колкото да проявява интерес към него. Погрешно ще бъде просто да отминем
Толстой и да го обявим за моралист, който воюва срещу един творец. Той никога не
е казвал, че изкуството само по себе си е порочно или безсмислено, нито е
казвал, че професионализмът е нещо маловажно. Но неговият главен стремеж в
последни те години от живота му е да стесни обсега на човешкия поглед.
Интересите на човека. връзките му с материалния свят трябва да бъдат колкото е
възможно по-тесни, а не колкото е вьзможно по-широки. Литературата трябва да се
състои от притчи изчистени от подробности и почти и независими от езика.
Притчите — и тук Толстой се различава от обикновения прост пуритан — трябва да
бъдат творения на изкуството, без обаче да предизвикват наслада и любопитство.
Задачата на науката, казва той, е не да открива какво става, а да учи хората как
би следвало да живеят. Така е и с историята, и с политиката. Много въпроси
(например делото Драйфус) просто не си струва да се решават и Толстой желае да
ги остави без отговор. И действително цялата му теория за „увлеченията и
„епидемичните внушения , в която той смесва безразборно такива неща като
кръстоносните походи и холандската страст към отглеждането на лалета, показва
желанието да се възприемат много човешки дейности като мравешко сновене,
необяснимо и безинтересно. Толстой явно не може да прояви търпение към един
хаотичен, обстоятелствен и безсистемен писател, какъвто е Шекспир. Той реагира
като сприхав старец, тормозен от палаво дете. „Защо непрекъснато подскачаш така?
Не можеш ли да седиш мирно като мен?” В известен смисъл старецът е прав, но
работата е там. че в крайниците на детето има живот, от който старецът е лишен.
И разбере ли за съществуването на този живот, той става още по-сприхав: стига да
може, би превърнал всички деца в старци. Толстой, изглежда, не знае какво точно
му убягва от Шекспир. но съзнава, че нещо му убягва, и е категоричен — на
другите също трябва да им бъде отнето това. По природа той е властен и себичен.
Дълго след като бил излязъл от детската възраст, продължавал да удря прислужника
си, когато се ядосал, а по-късно, според английския му биограф Дерик Леон,
„често изпитвал желание и при най-леко раздразнение да удари през лицето онзи, с
когото не бил съгласен”. Когато приеме една религиозна вяра, човек не винаги се
отървава от характера си особено ако той е като на Толстой; нещо повече дори —
илюзията, че си станал друг човек, може да позволи на вродените пороци да се
проявяват по-свободно от всякога, макар и в по-изтънчени форми. Толстой е в
състояние да отрече физическото насилие и да разбере какво следва от това, но не
е в състояние да прояви толерантност и примирение и дори човек да не е запознат
с други негови творби освен с този памфлет, може да се убеди в неговата
склонност към упражняване на духовна тирания.
Но Толстой не се опитва просто да отнеме и на
другите насладата, която сам той не изпитва. Това той прави, но сблъсъкът му с
Шекспир е много по-дълбок. Това е сблъсък между религиозното и хуманистичното
отношение към живота. И тук се връщаме на централната тема в „Крал Лир” за която
Толстой не споменава, макар че предава съдържанието на пиесата доста подробно.
„Крал Лир" е една от малкото Шекспирови пиеси, в която безспорно се разказва за
нещо. Толстой основателно се оплаква, че са написани много глупости за Шекспир
като философ, психолог, „велик учител по нравственост” и какво ли още не.
Шекспир не е системен мислител, най-сериозните му мисли са изказани по
неподходящ или косвен начин и не се знае до каква степен е писал с някаква „цел"
или дори колко от приписваните му произведения са действително негови. В
„Сонетите" той дори не споменава за пиесите като част от творческото си дело, но
намеква някак сконфузено за актьорската си кариера. Напълно възможно е да е
създал поне половината от пиесите си просто за пари и да не е преследвал в тях
цел или правдоподобност — достатъчно е било да скалъпи нещо, обикновено от чужд
материал, което малко или повече да става за сцената. Това обаче не е всичко.
Първо, както Толстой сам посочва, Шекспир има навика да влага в устата на
героите си неуместни разсъждения от общ характер. Това е сериозен недостатък за
един драматург, но той не се вмества в портрета, който Толстой рисува на Шекспир
като посредствен писател без собствено мнение, стремящ се да постигне най-голям
ефект с най-малко усилие. Освен това десет негови пиеси, създадени в по-голямата
си част след 1600 година, безспорно имат определена цел и дори поука. Те се
разиграват около една основна тема, която може да се изрази и с една-единствена
дума. Например в „Макбет" думата е амбиция, в „Отело" — ревност, а в „Тимон
Атински" — пари. Основната тема в „Крал Лир" е себеотричането и човек трябва
умишлено да се прави на сляп и глух, та да не проумее какво казва
Шекспир.
Лир се отрича от трона си, но очаква всички да
продължат да се отнасят с него като с крал. Той не разбира, че когато човек
отстъпи властта си. други хора ще се възползуват от слабостта му, не разбира и
че именно онези, които го ласкаят най-невъздържано. т. е. Регана и Гонерила,
първи ще се обявят срещу него. Щом открива, че вече не може да накара хората да
му се подчиняват както преди, той изпада в ярост, която Толстой определя като
„странна и неестествена", но тя всъщност е напълно обяснима. В гнева и
отчаянието си Лир изпада в две настроения. които са също естествени при
създалите се обстоятелства. макар че чрез едното настроение Шекспир вероятно
използува Лир, за да изрази собствените си схващания. Първото настроение е
отвращение — когато Лир съжалява, че е бил крал, и осъзнава колко гнили са
привидната законност и опошлената нравственост. Второто настроение е безсилен
гняв — когато той въображаемо си отмъщава на онези, които са му причинили зло.
„Да можех да насъскам двеста бяса към тях да литнат с нажежени вили!"
и
Знаеш
Ще бъде хитро да обвием в плъст
Краката на конете! Да и тихо
В тила на зетьовете щом проникнем
Тогава смърт наляво, смърт надясно
Смърт, смърт
Едва накрая Лир разбира като здравомислещ
човек, че властта, отмъщението и победата са безсмислени.
Но Лир прави това откритие твърде късно,
защото неговата смърт и смъртта на Корделия са вече решени. Ето това е историята
и въпреки че е разказана малко тромаво, тя е прекрасна.
Но не се ли забелязва някакво странно сходство
между тази история и живота на самия Толстой? Съществува една прилика, която
трудно може да остане незабелязана, защото най-значителното събитие в живота на
Толстой, както и в живота на Лир, е внушителният и доброволен акт на
самоотричане. На стари години Толстой се отказва от имението си, от титлата си,
от авторските си права и прави опит — искрен, макар и неуспешен — да избяга от
привилегированото си положение и да заживее като селянин. Но по-дълбоката
прилика се крие във факта. че Толстой, както и Лир, е подтикнат от погрешни
мотиви и не постига резултатите, на които се е надявал. Според Толстой целта на
всяко човешко същество е щастието, а щастието може да се постигне, като се
следва божията воля. Но да се следва божията воля, означава да отхвърлиш всички
земни наслади и амбиции и да живееш само за другите. Затова Толстой накрая се
отказва от света, очаквайки, че това ще го направи по-щастлив. Ала едно е
сигурно: в последните години от живота си той не е щастлив. Става точно
обратното — Толстой е доведен до ръба на лудостта от поведението на хора, които
не го оставят на мира именно заради това самоотричане. И Толстой като Лир не е
бил кротък човек и не е умеел да преценява човешките характери. Имало е случаи,
когато е приемал аристократична поза въпреки селските дрехи, дори две от децата
му, на които се е уповавал, накрая са се обявили против него, макар и по не
толкова драстичен начин като Регана и Гонерила. Пресиленото му отвращение към
сексуалността е също така твърде сходно с отвращението на Лир. Изказването на
Толстой, че бракът е „робство, преситеност, погнуса" и означава примирено да
понасяш съприкосновението с „грозотата, мръсотията, зловонието, язвите", напомня
известното гневно избухване на Лир:
До тука ги владеят боговете
Оттук надолу – Дяволът
Да там е пъкъл, мрак и серен дим
Жарава, пламъци, разпад и смрад
И макар че Толстой не е могъл да го предвиди,
когато е писал памфлета си против Шекспир, краят на собствения му живот —
внезапното, необмислено пътешествие из страната, придружен единствено от вярната
си дьщеря, смъртта му в някаква колиба в непознато село — навява спомени за
„Крал Лир". Разбира се, ние не можем да приемем, че Толстой си е давал сметка за
тази прилика или че би я признал, ако тя му е била посочена. Но отношението му
кьм пиесата сигурно е било повлияно от основната тема. Отказването от властта,
от земята е въпрос, който основателно го е вълнувал. Затова може би е бил
по-раздразнен и смутен от поуката, която Шекспир извлича в тази писса, отколкото
в някоя друга — например в „Макбет", която не засяга толкова пряко собствения му
живот. Но каква точно с поука та от „Крал Лир"? Очевидно поуките са две — едната
е ясно изказана, другата се подразбира от самия разказ. Шекспир започва така:
той приема, че когато човек лишава сам себе си от власт, рискува хората да се
настроят срещу него. Това не означава, че всички ще се обявят против него (Кент
и Шутът остават верни на Лир от начало до край), но най-вероятното е, че някой
ще постъпят точно така. Ако захвърлиш оръжието си, по-безскрупулният от теб
веднага ще го вземе. Ако обърнеш и другата си буза, ще получиш по-силна плесница
от първия път. Това не винаги се случва, но трябва да се очаква и случи ли се,
човек не би следвало да се оплаква. Втората плесница е, така да се каже,
последствие от обръщането на другата буза. Следователно преди всичко се налага
поуката, която Шутът извлича: Не предавай властта си, не се отказвай от земите
си. Но има и друга поука. Шекспир не я изрича конкретно, а и няма значение дали
напълно я съзнава. Тя се съдържа в историята, която в края на краищата той е
измислил или преправил за собствени цели. Тя гласи: Откажи се от земите си, щом
искаш, но не очаквай това да ти донесе щастие. Ако ще живееш за другите. трябва
да живееш за другите, а не да използуваш това, за да извлечеш по заобиколен
начин изгода за себе си.
Очевидно тези заключения не могат да се
понравят на Толстой. Първото изразява баналния ненаситен материален егоизъм, от
който той искрено е желаел да се освободи. Второто заключение се сблъсква с
желанието му хем вълкът да е сит, хем агнето — цяло: или с други думи, да победи
собствения си егоизъм, като по този начин си осигури вечен живот. Разбира се,
„Крал Лир" не е проповед за възхвала на алтруизма. Пиесата само посочва докъде
води себеотричането, вършено от егоистични подбуди. Шекспир е познавал живота
достатъчно добре и ако е трябвало да вземе нечия страна в собствената си пиеса,
симпатиите му сигурно биха били насочени към Шута. Той поне схваща какъв е
проблемът и го възприема като човешка трагедия. Порокът е наказан, но
добродетелта не възтържествува. Поуките в по-късните трагедии на Шекспир нямат
религиозен характер в обичайния смисъл, в тях не забелязваме християнски
елементи. Религиозен дух долавяме само в „Хамлет" и „Отело", но дори и в тях,
като се изключи странното явяване на призрака в „Хамлет", няма никакъв намек за
съществуването на „отвъден свят", където царува справедливостта. Отправната
точка на всички тези трагедии е хуманистичната предпоставка, че животът, макар и
изпълнен с мъка, си струва да бъде изживян и че Човекът е благородно животно —
убеждение, което Толстой в последните години от живота си не споделя.
Толстой не е бил светец, но се е опитвал да
стане светец и изискванията, които прилага към литературата, имат отвъдсветски
характер. Важно е да се разбере, че разликата между светеца и обикновения човек
е разлика в същността, а не в степента. Това означава, че единият не бива да се
приема като несъвършена форма на другия. Светецът, или поне светецът, какъвто го
вижда Толстой, не се опитва да направи по-добър земния живот: той се опитва да
го доведе до неговия завършек и да го замени с нещо друго. Красноречив израз на
този стремеж е твърдението, че безбрачието е „по-висше" от брака. В този смисъл
Толстой казва, че ако спрем да се плодим, да се караме, да се борим и да се
наслаждаваме, ако можем да се отървем не само от греховете си, но и от всичко
останало, което ни привлича на земята — включително любовта в обикновения смисъл
на по-силно привързване към един човек, отколкото към друг, — тогава целият този
болезнен процес ще приключи и ще възтържествува Царството на Рая. Но на
обикновения човек не му трябва Царството на Рая: той иска животът на земята да
продължи. Единствената причина за това не е, че човек е „слаб", „грешен" и жаден
за удоволствия. Повечето хора получават немалко радост, но направим ли
равносметка, виждаме, че животът е преди всичко страдание и само невръстните и
глупаците си въобразяват, че е другояче. Християнският възглед в края на
краищата е себелюбив и хедонистичен, тъй като целта винаги е била оттегляне от
болезнената битка със земния живот и намиране на вечен покой в някакъв Рай или
Нирвана. Хуманистичният възглед е, че битката трябва да продължи и че цената на
живота е смъртта. Не е християнска идеята, че мъдростта се изразява в това да
приемеш отиването си от този свят така, както навлизането в него. Между
хуманистичния и религиозния възглед често съществува привидно примирие, но в
действителност те взаимно се изключват: човек трябва да избере или този свят,
или отвъдния. А огромното човешко мнозинство, изправено пред такъв избор, би
предпочело този свят. То прави своя избор, като продължава да работи. да ражда
деца и да умира, вместо да осакатява способностите си с надеждата, че ще му бъде
подарен нов живот някъде другаде.
Не се знае доколко религиозен е бил Шекспир, а
ако се съди по творбите му, трудно ще се докаже, че изобщо е бил религиозен. Във
всеки случай той не е бил светец или кандидат за светец: бил е човек, при това
не особено примерен в някои отношения. Няма съмнение, че е обичал да се ползува
от благоразположението на богатите и силните и че е умеел да ги ласкае по
най-сервилен начин. По всичко личи, че е предпазлив, да не кажем страхлив,
когато изказва непозволени мнения. Почти никога не влага унищожителна или
скептична реплика в устата на герой. който би могъл да бъде отъждествен с него.
Във всичките му пиеси яростните социални критици, хората, които не се подвеждат
от общоприетите заблуди, са клоуни, злодеи. душевноболни или лица, които
симулират лудост или са изпаднали в състояние на бурна истерия. „Крал Лир" е
пиеса, в която тази Шекспирова черта е особено ясно проявена. Пиесата съдържа в
голяма степен завоалирана социална критика — а това Толстой пропуска да
отбележи, — изказана или от Шута, или от Едгар, който се преструва на луд, или
от Лир, когато го връхлитат пристъпите на лудост. Щом здравият му разум се
възвърне, Лир спира да говори умно. Но самият факт, че Шекспир е използувал тази
хитрост, показва в какъв широк диапазон са се простирали мислите му. Той не може
да устои на изкушението и говори за всичко, което привлича вниманието му, но за
тази цел надява различни маски. Ако веднъж сте прочели Шекспир внимателно, ще се
уверите, че поне веднъж на ден бихте могли да го цитирате, защото почти няма
проблем от жизнено значение, който Шекспир да не повдига или поне да не
споменава — и макар че го прави все така безсистемно, в същото време той
изяснява нещата. Дори отклоненията, затлачващи всяка една от пиесите му —
каламбури, загадки, списъци с имена, откъслечни разговори, като например
разговорите на второстепенните лица в „Хенри IV", неприлични шеги, откъси от
забравени балади — са продукт на неговата необикновена жизненост. Шекспир не е
бил философ или учен, но е проявявал голямо любопитство: обичал е земята такава,
каквато я е виждал, обичал е и живота — което, трябва да повторя, не е
равнозначно на желанието да му се наслаждаваш и да живееш колкото е възможно
по-дълго. Разбира се, Шекспир надживява времето си не поради качеството на
своето мислене и като драматург може би е щял да бъде забравен, ако не е бил
освен всичко друго и поет. Влиянието, което той оказва върху нас, се дължи
главно на езика му. За това, колко дълбоко Шекспир с бил запленен от музиката на
думите, можем да съдим по репликите на Пистол. Пистол изрича главно безсмислици,
но ако репликите му се разглеждат самостоятелно, те представляват пример за
великолепно риторично стихосложение. Откъслечни безсмислици очевидно
непрекъснато са хрумвали на Шекспир като неканени мисли и той е трябвало да
създава някакъв полулуд герой, за да ги използува. Матерният език на Толстой не
е английски и ние не можем да го обвиняваме, че Шекспировият стих не успява да
го развълнува, а вероятно не можем и да го обвиняваме, че според него умението
на Шекспир да си служи с думите не представлява нищо особено. Въпросът е, че
Толстой сигурно би отхвърлил цялата идея за оценяване на поезията от гледна
точка на нейната структура — оценяването й, така да се каже, като вид музика. Но
дори ако някой бе доказал на Толстой, че греши за това, как се заражда славата
на Шекспир, че поне в англоговорящи! е страни Шекспир е действително популярен,
че дори само умението му да съчетава сричките е доставяло огромно удоволствие на
цели поколения англоговорящи хора, Толстой нямаше да приеме това като заслуга на
Шекспир, а по-скоро като недостатък. За него това само би било още едно
доказателство за нерелигиозната, невъзвишена природа на Шекспир и на неговите
поклонници. Толстой би казал, че поезията трябва да се оценява по нейното
съдържание, че измамните звуци помагат на еретичния смисъл да мине
незабелязано.
Проблемът се оказва един и същ на всички нива
— този свят или отвъдния, а музиката определено принадлежи на този
свят.
Личността на Толстой винаги е будела
недоверие, както и личността на Ганди. Толстой не е бил груб лицемер, за какъвто
го обявяват някои хора, и вероятно би си наложил още по-големи саможертви, ако
на всяка крачка не са се намесвали околните и особено съпругата му. Но, от друга
страна, за личности като Толстой е опасно да се съди само по мнението на техните
последователи. Винаги съществува възможността — по-точно вероятността, — че тези
личности са заменили една форма на егоизъм с друга. Толстой се отказва от
богатство, слава и привилегии, отрича насилието във всичките му прояви и е готов
да изтърпи страдания заради това, но не е толкова лесно да се повярва, че той се
е отказал от идеята за властвуване или поне от желанието да властвува над
другите. Има семейства, в които бащата казва на детето: ,,Ще изядеш един шамар,
ако още веднъж направиш това , а майката с насълзени очи прегръща детето и с
обич му шепти: „Кажи, миличко, на мама хубаво ли й е, като правиш така?" Кой би
казал, че вторият подход е по-малко тираничен от първия? Разликата, която
всъщност е важна, не е между насилието и ненасилието, а между това имаш ли, или
нямаш апетит за власт. Има хора, които са убедени, че военните и полицейските
части представляват зло, но въпреки това са много по-нетолерантни и жестоки в
сравнение с обикновения човек, който смята, че при определени обстоятелства е
необходимо да се прибягва до насилие. Тези хора няма да кажат: „Ако не направиш
това или онова. отиваш в затвора, но стига да могат, влизат под кожата на човека
и започват да му диктуват мислите до най-малки подробности. Учения като
пацифизъм и анархизъм, които на пръв поглед проповядват отхвърляне на властта,
по-скоро тласкат съзнанието в обратната посока. Защото, ако твоята идея не е
опетнена от низки политически страсти, ако ти не очакваш да извлечеш някаква
материална изгода чрез идеята си, значи си прав, така ли е? И щом си прав,
съвсем естествено е да изискваш всички останали да мислят като теб.
Ако приемем за истина онова. което казва в
памфлета си, Толстой никога не е открил нищо положително у Шекспир и винаги се е
учудвал, че събратята му по перо — Тургенев, Фет и други — мислят различно.
Можем да бъдем сигурни, че преди да се обърне към религията, Толстой щеше да
каже следното: „Ти харесваш Шекспир. аз — не. Нека спрем дотук." След време,
когато отказва да възприеме, че светът се състои от всякакви хора, той започва
да съзира нещо опасно за самия себе си в творбите на Шекспир. Колкото по-голямо
удоволствие изпитват хората от Шекспир, толкова по-малко ще искат да слушат
Толстой. Затова не бива да им се позволява да харесват Шекспир, както не бива да
им се позволява да пият и да пушат. Разбира се, Толстой не налага забрана чрез
сила. Той не настоява полицията да конфискува всички екземпляри от творбите на
Шекспир. Но падне ли му случай. ще побърза да очерни Шекспир. Ще се опита да
смути душата на всеки Шекспиров почитател и ще му отнеме насладата чрез всички
възможни начини, които му хрумнат. включително, както вече посочих в резюмето на
памфлета. и с аргументи, които са взаимно противоречиви или доста
непочтени.
Но в края на краищата най-забележителното от
всичко е, че това няма значение. Както вече казах, на Толстоевия памфлет не може
да се отговори. поне в главните му пунктове. Не съществува аргумент, с който
едно стихотворение може да се защити. То или се защитава само, като оцелява, или
е незащитимо. И ако това изпитание е валидно. то аз мисля, че в случая с Шекспир
съдът трябва да го признае за „невиновен". Като всеки друг писател, рано или
късно и Шекспир ще бъде забравен, но едва ли някога срещу него ще бъдат
отправени по-тежки обвинения. Толстой е бил може би най-високо цененият
литератор на своето време и в никакьв случай не е бил неспособен памфлетист. Той
е насочил всички те си изобличителни способности срещу Шекспир подобно на боен
кораб, който стреля с всичките си оръдия едновременно. И какъв е резултатът?
Четиридесет години по-късно Шекспир е все още тук, и то неуязвен, а от опита да
бъде унищожен са останали само пожълтелите страници на един памфлет, който едва
ли някой е прочел и който щеше да е напълно забравен, ако Толстой не беше и
авторът на „Война и мир" и „Ана Каренина".
Превод от английски: Георги Величков
ИЗТОЧНИК...
[1] „
За Шекспир и драмата“.
Статията е написана през 1903–04 г. за пръв път публикувана през
ноември 1906. През 1907 излиза на английски език заедно със статията на
Ърнест Кросби „Шекспир и работническата класа“. (Бел. авт.)
[2] Уилям Хейзлит (1778–1830): английски шекспировед. Автор на книгата „Характерите в пиесите на Шекспир“ (1817–18). (Бел. ред.)
[3] Георг Брандес (1842–1927), датски литературовед и критик. Автор на книгата „Шекспир: живот и произведения». (Бел. ред)
[4] Георг Готфрид Гервинус (1805–1871), немски шекспировед, автор на капиталния труд „Шекспир“ (1849–1852). (Бел. ред.)
[5] Джордж Уорик Дипинг (1877–1950), английски романист. (Бел. ред.)
[6] Песен на безумната Офелия („Хамлет“, акт IV, сцена V). (Бел. ред.)
[7] Уилям Блейк (1757–1827), английски поет и художник, автор на многобройни илюстрации към произведенията на Шекспир. (Бел. ред.)
