ПРИВЕТСТВИЕ - СТЕФАН МАЛАРМЕ

Болнава, тъжна, пак се справи пролетта
със зимата - сезон на чистото изкуство,
и в мойто същество с унила кръв, без чувство,
в прозявка дълга се разтяга леността.

Сред черепа ми здрач безцветен лудунее
като запуснат склеп, с вериги окован,
и скитам натъжен след своя смътен облак
в полето, дето сок се пени и ледее,

и падам, подивял със тръпен аромат,
и легнал ничком, гроб копая за мечтата,
загризал топла пръст под люляк с дъхав цвят,

и чакам повален скръбта да отлети...
Лазурът над плета се смее и зората
от цъфнали ята със слънцето цвърти.

1866, Renouveau
превод: Кирил Кадийски

ПРОЗОРЦИТЕ

автор: СТЕФАН МАЛАРМЕ

В зловонния тамян на болницата мръсна,
висящ като завеса от скучна бяла скръб,
щом отегченото разпятие му втръсна,
умиращият трепна и му обърна гръб,

повлече се — не ще съгрее гнило тяло,
но слънцето да зърне, да долепи поне
до топлото стъкло, от светлина преляло,
стърчащи бели косми и сухи рамене.

И с трескава уста, и за лазури жадна —
тъй както в младините щастлива е могла
да гълта девствена безценна плът! — нападна
с лигавеща целувка златистите стъкла.

Опиянен и жив! Забравил в миг кошмара:
светено масло, капки, часовник, хрипкав стон,
разбит креват… А вън и днес денят догаря
над стрехите, опрели до кървав хоризонт;

и вижда той: в река от пурпур и ухания
от лебеди по-дивни галери златни спят,
люлеят диви и съкровищни сияния
и натежава бавно от спомени сънят.

И тъй, покъртен от бездушните, от тия,
които все се валят сред щастие — о, те
засищат свойта сласт и в свойта мръсотия
кърмачката въвличат, с невинното дете! —

побягвам — с кръста си примамват ме стъклата:
отблъснал с яко рамо живота, низостта,
в тях, с вечната роса облени и в позлата
от девствената утрин на Безконечността,

се виждам Ангел чист! И гина, и със стона —
в прозорците изкуство и тайнство да трепти! —
възраждам се, лети мечтата ми с корона
към небеса предишни с цъфтящи красоти.

Ала уви! Светът е господар: с кошмара
ме отвращава в моя подслон — един абсурд! —
и мръсният бълвоч на Глупостта ме кара
носа си да запушвам пред чистия лазур.

О, как ли, щом от гняв душата ми трепери,
как да строша кристала с чудовищна пета,
за да побягна сам с крилете си безпери
и с онзи риск — да падам без край, във вечността?

превод от френски: КИРИЛ КАДИЙСКИ

Несретата

автор: Стефан Маларме

Над стадото противно на плъпналата гмеж
понякога изскачат разчорлените гриви
на божеците, дето света кръстосват пеш.

А прашен вятър стряска хоругви парцаливи,
божествено издул ги — като че морски вал,
изрил следи кървящи из пущинаци диви.

С глава сред бури, всеки тук Ада е презрял!
Пътуват те — без къшей, без сопа, без кратуна,
в уста с лимона кисел на своя идеал.

Душа берат мнозина сред урви в нощ безлунна,
доволни, че в кръвта си ще потопят лице.
Нали челата мрачни Смъртта с любов целуна.

Тях ангел победи ги — със святкащ меч в ръце,
с меч, който хоризонта зловещо озарява.
И пръсва се от гордост доволното сърце.

Те сучат Скръб горчива, по-силна от Забрава,
и както къпят в сълзи блажения си лик,
народът коленичи и майката изгрява.

Утеха има всеки, че вече е велик!
Но колко техни братя — за смях — пълзят в краката,
тъй жалки мъченици на жребия двулик.

И често с мръсни сълзи, разяждащи лицата,
праха те жадно гълтат, по бузите навян;
но, смешна и вулгарна, измъчва ги Съдбата.

Те могат тъй да сторят, че с бой на барабан
от хорската надменност да пада милостиня,
на Прометей подобни — от жажда изтерзан.

Не! Те, макар и стари, в безводната пустиня
вървят и чуват скелет как с бич плющи над тях —
Несретата, с усмивка озъбила мнозина.

Тя яхва ги и дълго ги язди в кал и прах,
но ето ручей — в локва все някой се събаря
и величав плувец е — изкалян, луд, за смях.

На нея се осланя тръбачът, пълен с вяра.
Посрещаме с насмешка хлапаците навред,
когато свиват шепи и правят си фанфара.

На нея се осланя, щом с гръд разбита, блед
бере цветя, огрели смрадта на нищетата:
о, жалък, олигавен от охлюви букет.

И този дребен скелет, под мишница с вълмата
от червейчета-косми, с коси от пух сплъстен,
за тях е вече краен предел в горчивината.

А щом го предизвикат — мръсникът извратен! —
той с лунен лъч кръстосва дрънчащата си шпага,
с лъча, пробол го — скелет, зловещо оскрежен.

Нещастници, без гордост в несретата, веднага
да отмъстят готови — за своите тегла,
омразата ги тласка, злорадството разлага.

Денгуба за гуслари е пасмината зла —
жени, деца бездомни, от вихъра подети,
и дрипльовци-танцьори с пресъхнали гърла.

Към мъст, към мъст подтикват ги ситите поети,
слабаци, малоумни наричат ги без жал,
без болката да чувстват в несретниците клети.

Те могат, без да спират дъха си натежал,
тъй както в буря диша стар бивол и се влачи,
от свежестта всевечна да вкусят своя дял.

Елей ще леем щедро пред Силните — водачи
на тези серафими на Злото! С интерес
край шутовете пъстри стълпяват се зяпачи.

Когато всеки храчи по тях — сами, без чест,
нищожни, жадни всичко от гръм да потрепера,
те — Хамлетовци, пили безгрижна скръб до днес —

отиват и с насмешка увисват на фенера.


превод от френски: Кирил Кадийски

БЕЗ ЛЮБОВ

Андре Френо

Превод от френски: Елисавета Багряна

Една жена говори

Приеми ме ако луната е променчива
Не отивай по-далече от моята любов
Житоядките проядоха зората
тъмно е отвъд мене

Сезоните не протягат вече пълни ръце
ти имаш нужда от сърце което безпощадно да владееш
Аз ще стопля за тебе багрите на света
ако останеш с мене защото ме е страх.