БЕДНЯКЪТ

Първа част  

   Беше студена декемврийска вечер. Наближаваше 21 часа, а гражданите в този про-

винциален град бързаха да приключат последно пазаруване за Коледните празници. 

   Между тях се движеше беден самотник, в джоба на който имаше дребни монети, които не биха му стигнали дори и за хляб. Погледът му излъчваше тъга.

   От небето се сипеха едри снежинки. Студеният вятър ги разпиляваше в различни посоки. Красивите бели кристали падаха усмихнати, покриваха земята, дрехите на минаващите, а сетне плачеха и сълзите им щипеха лицата на малки, и големи, и при- 

помняха както за красотата на зимата, така и за нейната безпощадност.

  Млади и щастливи двойки минаваха край скитащия бедняк. На моменти се прегръща-

ха и си раздаваха бързи целувки. Повечето от тях бяха почти на годините на децата му.

 Гореща болка обхващаше неговата душа и сърце, когато се сещаше за тях. Те бяха много малки, когато жена му постъпи жестоко с него и го напусна най-безцеремонно.

 Този декември бе много студен. Кучият студ бе сковал града и всичко живо се криеше на топло.

 Беднякът усети чувството, че кръвта му замръзва. Духна в ръцете си. Разтри ги, а сетне масажира и лицето. Зави с овехтелия вълнен шал устата и носа.

  Знаеше много добре причината за случилото се и трагедията която го споходи. Как му се искаше да му се случи поне малък късмет, за да стъпи краката си, и да подходи към някакво отмъщение на тази жена – наречена някога съпруга.

 „- Мамка му живот” – помисли той.

 Заподскача на едно място за да се стопли. Пъхна ръце в джовете на дрипавото зимно палто. Ушанките на стария калпак бяха спуснати.

  Вятърът ги подмяташе.

  Веждите и миглите бяха заскрежени, а очите – ледени езера.

  Оглеждаше празничните витрини на магазините. Чувстваше се унижен, смачкан и ненужен на това общество  като стар вестник. Никой за нищо не го имаше. Не желаеше да си спомня за миналото...

  Действителността сега бе друга.

  Спря се пред денонощния супермаркет. Загледа се и няколко пъти и преглътна бавно.

 „– Мамка му! Дори на кучетата подхвърлят...!”

  Разплака се, въпреки че не беше присъщо за него. Болеше го всичко.

   Влезе в тясното фоайе на супермаркета и седна на самотния стол, поставен в дъното, за да не пречи на пазаруващата тълпа. Сложи калпака до нозете. Разтри лицето, очите и заподсмърча. От джоба извади стара и мръсна кърпа за се почисти. Мразеше мръсотия-

та, но нямаше друг изход. Раздвижи устните и се облиза. Въздъха бавно. Разтри ръцете за да ги стопли. Потропваше с крака.

  На излизане от магазина, минаха край него мъж и жена – почти на неговите години, съпроводени от двама млади (младеж и девойка). Явно бяха семейство.

  Младите се спряха до него. Девойката бе около осемнадесет годишна, а младежа над двадесет години.

  Девойката положи ръка на рамото му, загледа се в тъжните небесносини очи на скит- 

ника, сложи торбичка с продукти и пусна няколко банкноти в калпака. Същото напра- виха младежа и възрастните. 

  Нямаше сили да благодари от вълнение. Бе подпрял с ръка наведената си глава. Позна минаващите край него. Разплака се. Сълзите напираха...

 --------------  Следва продължение... 

  

*** Разказът е написан по действителен случай.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

ВЛЮБЕНИТЕ

Наско влезе във входа и се качи с асансьора на шестия етаж, където живееше първата му любов от години, но вече женена.
Тя беше му се обадила, че е сама в къщи и го чака. Знаеше със сигурност, че мъжът и ще
отсъства няколко часа.
Асансьора спря на шестия етаж, а Наско пристъпи с тихи котешки стъпки до входа на апартамента, където живееше Ренета. Той изпрати SMS, за да не звъни.
Тя отвори безшумно вратата. Бе усмихната и полуразголена. Хвана ръката му, светкавично го вкара в къщи и заключи вратата.
Още в антрето се залепиха като гербови марки, дори и в банята почти не се отлепиха. Ка-
кво им стана, само дяволът знаеше. Мълчаха като уплашени котараци. Само ръцете, краката и целувките говореха.
Любовната игра бе неукротима, като че ли не бяха се виждали сто години, толкова бяха ненаситни.
Двамата се обичаха от ученическите години и с нетърпение чакаха кога най-после Наско ще излезе от казармата, за да се оженят.
Но родителите на момчето не желаеха момичето за снаха, защото семейството и не беше на тяхното ниво и образование. По тази причина искаха да унищожат прекрасната им любов. За целта изпратиха сина си като студент в чужбина.
Независимо от всичко младите поддържаха връзка с желанието и намерението да се съберат когато дойде момента, независимо от прищявките на родителите на Наско.

Наближаваше моментът за развод от страна на момичето, за да се съберат като семейство.
Наско бе почнал да се облича.
Някой звънна на входната врата.
Ренета го изкара на терасата, както бе по слипове и чорапи.
И за да не бъде разкрит, яхна климатика и остана там, за да изчака удобния момент да си отиде.
Добре, че беше лято...

Почти невъзможна любов

Приятелката ми Катя бе една от най-красивите в града – красива като кошута, с дълга черна коса, накратко казано нямаше нищо, което да не и липсва.
Най – изтънченият поет или писател не биха могли да намерят думи, а и едва ли най-великия художник или скулптор биха могли да пресъздадат красотата й.
В баланс на всичко това бяха и недостатъците, които притежаваше. Като антипод на красотата й, бе нейната непримирима ревност, магарешки инат, необуздана страст, с готовност да изнасили дори любимия.
Въпреки всичко това, бях лудо влюбен в нея…

„ Ах, тази Катя! – Казвах си аз, и се питах. – Кога ли ще отговори на чувствата ми? – държах ръцете, а сетне галех лицето й, целувах кадифената кожа на челото, и страните й.
Изричах възможно най – нежните и красиви думи, дори и казах, че прилича на разярена котка…
За отбелязване бе, че мълчеше като мумия. Очите и бяха широко разтворени. Имах чувството, че криеха неописуема енергия, готова да изригне. А прекрасните и изящни, овални форми приличаха на желани и недокосвани сочни плодове.
В мен се бореха антагонистични чувства, но бях наясно с любовта която изпитвах, а и химията живееше в нас, когато се докосвахме.
Дъхът и бе толкова ухаещ, че предизвикваше желанието ми да целувам прекрасните й устни, шията и цялата физическа същност.
Тя положи ръце на раменете ми, сетне ме прегърна, целуна по бузата, въздъхна бавно, дълбоко, а прекрасните й очи не изразяваха нищо.
- Слушай, миличък! Нека не бързаме и времето да покаже! Но това, което направихме снощи, бе моментно влечение.
В този момент изражението й не изразяваше съжаление, а това за мен означаваше много.

- Искам да знаеш – каза тя спокойно, - че в подобна ситуация бях изпаднала с братовчед ти Петър. Той също очакваше нещо съществено, но не се получи, въпреки че ми се обясни в любов. Бъди сигурен, че не желая да се кълна в чувствата ми към теб, въпреки съществуването на някаква химия, но не се отчайвай!
- Стига, престани…! Аз…, братовчед ми…! Какво ме интересува той?!
Бях ядосан, но любовта бушуваше в мен. А дали беше невъзможна?!
Между нас нямаше разногласия, предстоеше да се изясним, а това го доказа една прекрасна вечер на свещи, изпълнена с много нежност и любов, а и времето доказа съществуването й.

© Николай Пеняшки – Плашков

Среща в едно планинско село

Вървя замислен по леко стръмния сокак на едно почти изоставено старопланинско село.
Времето беше много хубаво, а танцуващите слънчеви лъчи обгаряха кадифената ми кожа.

В околността не се виждаше жива душа. Във въздуха се чуваше от време на време песента на птиците, съпроводена с нежната музика на щурците.
Къщите, край които минавах бяха не много големи, мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете обрасли с трева и бурени.
Тази тъжна картина се запечата за дълго в сърцето и мислите ми.
Сокака по който вървях, бе почти тревясал. Личеше, че скоро бе минавала каруца. Близо край мен прелетя самотна птица, която изпляска с крилете си, за да засили скоростта си и се чу задавения и крясък. Усетих аромат на торище, което свидетелстваше за живот в това почти изоставено, забутано и забравено от управляващите село. По това, което виждах, прецених, че няма осветление в селото, дори и комуникации.
Във въздуха се отрони гърлест мъжки глас. Малко след това видях доста възрастен мъж, който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи.
Личеше, че къщата и двора бяха доста добре поддържани.
Магарето мяташе с опашка, гонейки мухите и въртеше вироглаво главата си.
- Стой бе, майката ти магарешка! – отсече той и го шибна по врата – Хайде миличък, хайде… Ако не си ти, какво ще правя без теб?
Магарето го погледна, облиза устни и поклати приятелски глава, като че разбра, какво му се говореше и раздвижи весело опашка.
- Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.

***
Дворът бе разделен на две части с висока ограда. В близост до къщата бе направена голяма дървена постройка, където домакина събираше зимнината си.
В частта пред и около къщата, която бе на два етажа имаше лехи с цветя, овощни дръвчета с клони натежали от плод, няколко къси реда лозе и насят зеленчук.
Пред къщата бяха положени и фугирани тротоарни плочи в три реда. По същия начин беше и пътеката до вратницата.
За отбелязване беше, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема с осветлението.
В другата част от двора, домакините имаха кокошки, които леко чоплеха с крак, за да търсят червеи. Сред тях петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо и с кратко позитивно къткане, а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно, като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си.
В дъното на тази част от двора имаше куче, което бе вързано на железен лост забит в земята в близост до неговата къщурка.
В кошарата имаше пет овце, които лежаха на сянка и преживяха. Край едната от тях имаше две агънца, които бозаеха.

***
От едната част на лятната постройка се усещаше силна и ароматна миризма на готвено.

- Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
- Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта. – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.
Очите му изразяваха смесени чувства, дори и неопределена тъга.
- Какво те води насам, момко? - попита той изненадан – Тука е почти забравено от бога място.
- Обичам природата и непознатите места, а те са предизвикателство за мен и още нещо…
Възрастният мъж ме огледа отгоре до долу, фотоапарата и камерата, и се усмихна.
- Ти да не си …?! – попита с учудване планинеца.
- Да, нещо подобно – усмихнах се приятелски – Приятно ми е, Стефан се казвам – и протегнах ръка.
- Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.
- Стоене, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която бе излязла пред къщата.
- Добре, Пено, добре. Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.
- Заповядай, момко, заповядай! Радваме се когато ни дойде някой на гости. За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен, от похода в това горещо време. Сядай! Какво ще пиеш, чай или кафе.
- Благодаря, кафе… и ако може чаша вода!
Аз съм с кола, но я оставих долу в низкото и реших да се разходя до тук и да направя снимки на тази прекрасна природа.

***
Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините нямаха нищо против да запиша всичко.
Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем Имаха деца и внуци в близкия град намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха в почивните дни.
Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани в красивия балкан и носеща живот природа.
Природата бе обляна от зеленината на полето, зеленината на тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка за живот и любов към родната земя.
Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме изпратиха с най-добри пожелания.
За мен те бяха стожери на живота…

© Николай Пеняшки – Плашков

ПОЧТИ ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ

Бях на 23 години. По голяма част от личното си време прекарвах в самота и четене на книги.
Почти нямах приятели, а и доста често се чувствах като аутсайдер.
Като ученик в техникума, се изявявах в часовете активно и получавах отличните оценки на учителите, но за сметка на това съучениците ми не одобряваха това мое афиширане и гледаха на мен като на натегач. Но не беше така. Бях от семейство, което ме възпитаваше в любов към знанието и книгите. Независимо от това, книгите за мен бяха мой ежедневен спътник.
В часовете по литература, учителят Михов забелязваше отличните ми знания, дори и донякъде ораторските ми качества, които според мен не бяха на някакво съществено ниво.
За кратко време станах популярен в техникума.
Обичах да рецитирам Шекспир, Гьоте, Ботев, Вазов, Яворов, дори и мои любовни стихове.
Само някои по-красиви момичета се опитваха да усетят моята близост, но не почувствах афинитет към никоя от тях. Дори не го усетих от общите ни разговори и това ме затвори още повече…

Доста време се борех със самотата в реалния живот. Поради тази причина предпочитах да чета и често посещавах сайтове за литература и запознанства, дори и Фейсбук.
Често попадах на позитивни потребители, с които можех да разговарям нормално и да общувам на различни теми, за да почувстваме както се казва духовна близост. Публикувахме свои мисли за живота, стихове и проза.
Дори на техни стихотворения коментирах в поетична форма.

И така с времето напред.
Неусетно се появи моята сродна виртуална душа. Казваше се Татяна.
Беше невероятна, както в словото, начина на мислене, отношението и към живота, и човешките взаимоотношения. А лиричната и поезия докосваше сърцето ми. Често разговаряхме и по скайп; за много лични неща, къде живеем, за литература и изкуство. Паснахме си от всякъде като сродни души. Като че бяхме родени от една майка. Изпрати ми своя снимка,. Същото направих и аз. Чувствахме се щастливи, дори го споделяхме. Прекарвахме свободното си време в непрекъсната виртуална връзка и си посвещавахме любовни стихове.
Така продължихме близо месец. Вече знаех, че живеехме в един град.

Дойде моментът да си определим среща. Мястото беше Морската градина.
След като се срещнахме в уречения час, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Въпреки това имах своето притеснение. Друго беше да разговарям с Татяна в глобалната мрежа, а друга бе действителността. Как ли щеше да реагира тя? Дали нямаше да се пробие моментът и да си остана същия аутсайдер.

И ето какво се случи.
Тя беше усмихната, стройна като фиданка, с дълга черна коса прихваната с диадема, леко мургаво лице, фини и тънки като гайтани вежди, прекрасни клепачи, очи като на сърна и шия като на лебед.
Имах чувството, че съзерцавах статуята на Афродита, на която се наслаждавах. За миг усетих как ме прободе стрелата на Амур и почувствах приятна болка. Вече знаех, че ще бъде тя – жената на живота ми.
Вътрешно разбрах, че красавицата изпита същото, когато хвана нежно ръката ми и помоли да се срещаме често.
Бяхме седнали на кафе, държахме ръцете си, мълчахме, а само крайниците и очите говореха.

В случая глобалната мрежа ни изхвърли в реалния живот – изпълнен със своите позитиви и негативи.
Бяхме благодарни на виртуалния свят, който ни събра и сърцата ни в едно прибра.
Как исках да прегърна таз кошута и да седне нежно в скута, за да почувствам дъха и сладък.
И в този час ний решихме…, любовта си удовлетворихме.

След тази дългоочаквана и прекрасна среща, узаконила вече нашата виртуална любов, последваха много вълнуващи дни и седмици.
Съществуваха моменти когато имахме усещането, че се сливаме, както се сливаха небето и земята.

След около два месеца ежедневни срещи, дори съвместни вечери, които бяха доказателство за нашата любов, аз я помолих да се ожени за мен и тя прие.
Родителите ни знаеха за нас и одобриха връзката ни.
Когато им съобщихме за нашето намерение, те се зарадваха, а за нас беше най-щастливият момент.

© Николай Пеняшки – Плашков

ПОСЛЕДЕН РИТЪМ

Теодор седеше на канапето в хола по домашен халат, елегантно кръстосал крака и четеше „24 – часа”. Беше пуснал музикален канал, а музиката се разстилаше нежно във въздуха.
Навън валеше ситен дъжд, чиито капки се стичаха бавно по стъклото на прозореца и оставяха тънки дири след себе си, а после изчезваха.

Теодор изправи глава, раздвижи я, сякаш врата му беше се схванал, сви вежди; сгъна вестника, остави го на канапето, прехапа долната устна и се прозя. Разтри с пръсти челото, слепоочията, очите и изпъшка шумно. Бяха го обхванали болезнени мисли и се опитваше с музиката, и вестника да се разсее. Предстоеше му една раздяла и нова страница в живота, а това не му даваше покой. С нетърпение чакаше да поеме новия път…

Годеницата му бе излязла от банята по розов незакопчан хавлиен халат. Косата й бе прибрана и загърната с дълга хавлиена кърпа като чалма. Пееше тихо някаква песен и се приближи към Тео. Красивите й морски очи го гледаха предизвикателно, а той не усети как потъна в тях, въпреки че не го желаеше. Елена бе няколко години по – млада, красива, а стройното й елегантно тяло предизвикваше. Гърдите й стегнати, оформени – обичаха да бъдат масажирани.
Беше спряла да пее. Разтвори крака и единственото което желаеше бе да хвърли халата, и да затанцува гола и предизвикателно срещу младия черноок красавец. Досега никога не беше правила това, въпреки необуздания, неуравновесен и разпилян характер. Не й пукаше от нищо.

Дъждът се засили. Гръмотевица продъни небето, а електрическата искра бе доста голяма – наподобяваща взаимоотношенията…
Водните струи ръкопляскаха бурно по стъклата. Приличаха на водопади и изразяваха своята философия да опитомят живота, с цел подчиняване на реда, духовната сила и желанията…

Тео бе спокоен, уравновесен и ангажиран човек. Обичаше да степенува нещата и всичко да има своята последователност. Държеше на принципите, които осигуряваха удобство и сигурност.

Елена продължаваше да стои в същата поза, а погледът й бе съсредоточен и въздействаше хипнотизиращо. Дишаше спокойно.
Беше леко разкрачена и не откъсваше поглед от приятеля си. Въпреки всичко знаеше какъв ще бъде края…
От музикалният канал се чуваше нежна песен.
Нашият приятел продължаваше да седи с кръстосани крака, а ръцете му бяха положени една върху друга, легнали върху бедрото.
Съзерцаваше я неотлъчно, но реакция никаква. Въздъхна дълбоко и тихо. Преглътна бавно и раздвижи устни. Погледът му обходи голото й тяло.

Усещайки всичко това, тя раздвижи тялото си елегантно под въздействие на музиката, сви леко устни, като че изпращаше въздушна целувка. Облиза устни устни предизвикателно, а тялото не спираше ритъма си… Приличаше на струна, готова да изсвири своята мелодия. Опъна лявата си ръка с дланта нагоре и опънат показалец. После го сви, сякаш канеше Теодор на танц.
А той бе в същата поза и продължаваше да я съзерцава. Нямаше намерение да реагира. Дори и дишането му бе спокойно. След няколко минути попита възмутен.
- Какво правиш?! Мамка му!
Имаше усещането, че каквото предстоеше да се случи, ще стане. Виждаше я за пръв път в такова състояние на похотливост.
Въпреки ситуацията, от негова страна нямаше ответна реакция, но в мислите и съзнанието имаше промяна. Потискаше го нарочно, дори не знаеше защо… Емоционалните му струни бяха изопнати и настроени за всичко възможно.

Елена се приближи към него. Хвана го под мишници, изправи го и съблече дрехите, без той да реагира.
Играта му хареса. Въпреки това знаеше, че е за последно…
- А-а-ах, тази разкрепостена Елена! – Мислеше си той. – Дори и Парис не би устоил на такава красота. Ще се оставя да ме обладае.
Дълбоко в съзнанието и въображението бе решил да бъде зрител, но и да изпълнява ролята на второстепенен герой. Остави се изцяло в ръцете и привлекателното тяло на разголената, и възбудена лъвица. Сетивата му вече не издържаха и се отдаде с цялата си страст, и обаяние за последно.

Знаеха, че между тях беше невъзможно да има сериозна връзка.


P.S. Разказът е по действителен случай.

ЖИВОТ ЗА ДРУГИТЕ

Димитър израсна в семейство на заможни родители. Баща му Теодор, българин по бащина линия, бе роден във Франция, а баба му беше французойка – наследничка на кралска династия.
След смъртта й Теодор се оказа единствения жив наследник, който получи цялото имуществено притежание, а то не беше никак малко.
Той се оказа собственик на няколко имота, и голямо предприятие в Париж и Марсилия. Поради големите си задължения рядко идваше в България.
Майката на Митко, Мария, работеше в една френска фондация.
Двамата родители бяха възпитали сина си в почтеност, лоялност и коректност в отношенията с хората.
Като юноша беше луда глава. Увличаха го плуването и различните изкуства. Никога не се разделяше с китарата си, а когато се срещаше с приятели обичаше да ги черпи, въпреки това предпочиташе да инвестира в разумни, перспективни начинания, които му носиха приходи.

В един слънчев есенен ден баща му пристигна. Искаше да се видят и поговорят. Разговорът беше дълъг и необичаен.
- Одобрявам нещата с които се занимаваш, но не си мисли, че те са смисъла на живота ти… - поучаваше го Теодор, въпреки че не желаеше да внушава на сина си своите възгледи за нещата – Животът има други измерения. Трябва да сме полезни на хората, защото в един миг всички си отиваме от този свят. Ние сме само пътници, и най-ценното се оказва доброто, което оставяме след себе си. Е…, човек работейки има нужда да печели, но парите трябва преди всичко да помагат на хората. Има една мисъл на Русо, според която животът като живот не представлява нищо. Цената му зависи от това как ще го използваш.

Димитър слушаше баща си и думите му попиваха в неговото съзнание, без дори да го осъзнава напълно.
Не винаги водеха подобни разговори, но старият явно бе решил да се застрахова един вид за бъдещето. Митко бе съгласен със всичко това и обеща на баща си, че ще се опита да стори каквото е по силите му. Пък и възпитанието нямаше да му позволи да пристъпи принципите, с които живееха родителите му, и които бяха придали и на самия него във времето.

- Открил съм солидна банкова сметка на твое име. Говорих с влиятелни хора, които се ползват с авторитет и ще ти помогнат, ако решиш да създадеш фондация с общественополезна дейност. Всичко зависи от тебе. Ще можеш да ангажираш тези хора да участват в управителния съвет на фондацията. Парите ще използваш само и единствено за целите на организацията. Това е моето условие. Ако си готов с решението си, ще ти връча веднага документа за дарението. Открих също и лична сметка на твое име, за да живееш спокойно, а и за семейството ти, ако скоро създадеш такова. Докато съм жив и здрав, искам да съм полезен. Наполовина съм българин, а животът е твърде кратък; затова трябва да се живее достойно.
Имаше намерение да попита дали смята скоро да се задоми, но му се стори прекалено в този разговор да засяга такава лична тема, макар че се отнасяше за собствения му син. Чувстваше, че всичко ще бъде както подобава и не бива да бърза. Синът му бе разумен, пък и твърде добре се познаваха един - друг.
Този разговор повече не се повтори. Той оказа голямо влияние върху по – нататъшния живот на Димитър.
Митко направи това, за което говориха, а след няколко години се задоми и му се роди син.

Дейността на фондацията подпомагаше старчески домове, сираци и училища. Изпращаше студенти във Франция и Англия. Поощряваше млади творци в изкуствата.Дарителската дейност беше всеобхватна – в областта на литературата, изкуствата и здравеопазването. Създаваше школи и центрове за квалификация.
Прибираше се вечер изморен, и имаше малко време да се порадва на сина си и съпругата. Въпреки всичко чувстваше голямо удоволствие от изминалия ден, а усмивката на лицето му бе оправдана и спокойна. Очите му излъчваха топлина и всички които се срещаха с него, го усещаха. А съпругата му го подкрепяше безрезервно във всичко.

В един от обичайните работни дни се прибра по – рано. Поигра със сина си, поговори и с Ирина. Предстоеше му командировка в София. На сутринта пиха кафе, целуна ги и излезе.

На връщане по пътя, един тир влезе в платното му за изпреварване и го блъсна челно. Ударът бе жесток. Митко почина по пътя към пловдивската болница. Животът му в полза на другите приключи рано…

© Николай Пеняшки – Плашков

НЕОБУЗДАНИ СТРАСТИ

След като се настани в хотела, той отседна в близкото бистро за закуска и кафе. Утрото обсипваше с нежност навсякъде, а коприненото небе прегръщаше с любовта си. Слънцето галеше и даряваше топлина.
Той пиеше кафето си, а очите му обикаляха наоколо. Усети странно и приятно вълнение.
Ето я..., музата на чувствата. За първи път виждаше толкова красота и нежност. Тя стоеше срещу него, а усмивката й беше предизвикателна.
Морският бриз разпиляваше дългата катранена коса и надигаше бялата рокля, която очертаваше прелестите й. Тази девствена красота разбунтува кръвта и страстите му. Сякаш скулптор я беше моделирал.

- Здравей, Наско! - неочаквано го поздрави негов приятел, с когото не бяха се виждали доста време - Тази красавица..., ти ли я сваляш, или тя тебе?
- Яа-а-а-а кого виждам?! Много ми е приятно! Да бях те търсил, нямаше да те открия! - отговори усмихнат нашия човек - От години не сме се виждали!
- Вярно! - отговори с жива усмивка другия - Току що си дошъл в морската ни столица и започваш със свалки. Няма да се промениш, ще си останеш същия...!

Пламен, (или Пацо - както му казваха), беше с бял костюм, черна копринена риза и бяла вратовръзка. Беше сравнително висок и с черна коса. Стройното атлетическо тяло му придаваше величествена осанка. Свали черните си очила и както винаги усмивката му сияеше. Леко обгорялата кожа на лицето изразяваше съществена чаровност. Очите бяха небесна синева.

Наско го посрещна изправен с тържествена усмивка и си стиснаха ръцете.
- Къде си отседнал приятелю? - попита Пламен.
Все още държаха мускулестите си ръце и се смееха от сърце. Преди години бяха спортисти и винаги предпочитаха да поддържат фигурите си.
- В съседния хотел отдясно.
- Аа-а-а така! Значи си ми гостенин! - а на лицето му се появи лека и горда усмивка.
- Ти сериозно ли...?!
- Разбира се! Аз съм собственика! - отговори гордо и се изкашля, поставяйки ръка пред устните си.
Пацо стоеше с цялото си величие. В настоящият момент беше сериозен, а огъня в очите му не изгасна. Не беше от хората, които се колебаеха и преценяваше обстановката, дори и хората.
Наско също не падаше по долу в това отношение. Като студенти бяха почти неразделни.
Обичаха светския живот, а тънката част бе тяхната слабост.

Денят се очертаваше да бъде хубав, въпреки палавия морски бриз, който подмяташе покривките на външните маси и шеговито надигаше полите, и роклите на минаващите красавици. Те се опитваха по своему да прикрият предизвикателните си части, а очите им играеха наоколо...

Този умерен морски бриз подскачаше безгрижно като необязден жребец под копринения покрив на небето.

Въпреки странното спокойствие, което изпитваше Наско, мислите му летяха като палави птици по красавицата, която беше видял. Тя, както ненадейно се появи, така изчезна.
Реши да се разходи. Обикаляше с поглед наоколо, с намерението да я открие. Предусещаше неочакваното. Мислите му се разлистваха като непрочетена книга.
"Дали няма да се забъркам в нещо?" - питаше се той, но без отговор.
Случваше се, да се забърка в някои ситуации с особена стръв или атака, била тя плод на някакви въздействия, или на нещо друго.
Погледът му се спря на позната фигура. Беше тя... Толкова прелестна жена не беше виждал. Кръвта му закипя. Имаше усещането, че рояк буболечки пълзяха по цялата му същност до възбуда. Въпреки пълното съзнание в което беше, не знаеше как да подходи в момента.
Тя го следеше и гледаше предизвикателно. Усмивката й бе енигматична. Беше облечена в бяло, но този път с панталон и блуза с дълбоко деколте. Дългата й черна коса беше прибрана за да не се разпилява, и се очертаваше прекрасната й лебедова шия. Грация отвсякъде. Беше като част от морската бездна - привлекателна, но криеща своите потайности.
Наско й отговори по същия начин. Тръгнаха почти едновременно един срещу друг. Такова странно запознанство не беше преживявал. Влязоха в съседното кафене на усамотено място. Разговаряха доста време седнали на ъглово канапе един до друг.
Казваше се Наталия. По професия беше психоаналитик. Обожаваше историята, литературата и философията. При нея съществуваше необяснимо покритие и съчетание на външна и вътрешна красота.
Той се смути от нейната скрита необузданост, която усети на два пъти. Когато тя положи ръка върху бедрото му и сви пръсти, нашия човек почувства особена страст. Тя присви красивите си очи, показа върха на езика и раздвижи дългите фини бедра. Дишаше учестено, с готовност да изръмжи. Беше като лъвица, готова да разкъса жертвата си. Очите й святкаха и пленяваха.
За какво ли му трябваше да се запознава с нея? Та тя беше самата напаст, или може би самият дявол се бе вселил в нея, въпреки ангелския си вид.
Той се включи се в играта, която трябваше да изиграе до края, пък каквото стане...
- Слушай, скъпи! - поде тя - Няма да я бъде така! Не искам да чакам до довечер, желая те още сега...! Ти си моята жертва в живота! - гледаше го с цялата си страст - Няма да ти се размине!
Наско не очакваше такава развръзка, особено толкова бързо. От такава жена човек би могъл да се страхува, но при него не минаваха такива заплахи.Той й доказа същото желание, като пъхна ръката си на подходящото място, в удобен и тактичен момент.

Бяха в хотелската му стая. Никога до сега не беше правил секс с толкова необуздана и сексапилна жена. За негово учудване беше девствена...
Докато бяха на почивка Наталия не се отдели от него. Допаднаха си във всяко отношение, но дойде моментът когато тя му сподели, че е влюбена в него.
- Обичам те, скъпи и не мога без твоето присъствие! Бих желала да споделя живота си теб!
Лежеше притисната до него, а той чувстваше топлината на прекрасното й тяло.
През дните прекарани заедно съществуваха моменти когато беше груб с нея, а тя - необузданата в леглото, желаеше любовта му.
- Миличък, искаш ли да се оженим? - попита неочаквано тя и го галеше по тялото.
После легна отгоре му, започна да го целува, а ръцете й лудуваха...
- Ще ми отговориш ли? - попита настървена и продължи...
Той мълчеше като риба, галеше гърба й и меките части. Сетне смениха позата.
Престоят им в черноморската столица бе изпълнен с много страст и нежност.
За негова изненада се оказа, че живееха в един град.

© Николай Пеняшки - Плашков

КАЛИНА

Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не и се опират.
Само докато те погледне, за кратко време портретът е готов – твой близнак. Дори най – дребната гънка е отразена.
В повечето случаи поведението и беше предизвикателно, а чаровността и неописуема. Дори и най – прекрасните слова не са достатъчни да я опиша.
Стегнатите и не големи гърди, и дългите фини бедра, а изобщо цялата и осанка възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по – точно като лък за цигулка.
Между другото нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място.
Картините и изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката.
Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като ми предложи да и позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни.
Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата, и слуха, докато правихме любов.
Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика.
Фините и дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и въздишки се отронваха като есенни листа,
и гъделичкаха гърдите ми.
Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната и шия, и да се наслаждавам на екстаза и.
След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува.
Беше невероятна откачалка и лудетина. Лудостта и беше невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента,
както бика за рогата и балансираше нещата. Кръвта и вреше като на младо яре.
Музиката, изкуството и поезията живееха в нея, и извираха като гейзер. А очите и устните й в повечето случаи изразяваха
енигматична усмивка.
Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението.
Рисуваше ме гол, а тя в същия вид с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката беше енигматична. Очите и светеха като две самотни звезди, а
устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието.

В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, както и на думите й, а тя се дразнеше от симулациите ми.
- Такъв непукиз си, че ме понякога ме дразниш! – реагираше тя раздразнена – Що за сърце имаш?
- Какво му е на сърцето ми? - попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други…
А тя се дразнеше още повече.
- Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми!
Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея.
- Но скъпа, моля те! Това че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре
и съм убеден, че не мога без твоето присъствие. Ти си жената,
с която бих споделил живота си.
- Ти какво? Сериозно ли говориш, или…
- Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас?
Тя замълча и се замисли. Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст.
Имах усещането, че това което исках се случи.

© Николай Пеняшки – Плашков

НОЩНИ ЖЕЛАНИЯ

" Винаги съм предпочитал лудостта на страстите
пред мъдростта на безразличието."
Анатол Франс


Прибрах се с приповдигнато настроение. Емоционално бях достатъчно възбуден, а това не ми даваше покой. Чувствах, че ще изригна като вулкан.
Изпитвах желанието да се хвърля на кревата, да притворя очи, и мислите ми като гълъби да полетят към нея – любовта на сърцето ми.
А тя беше далеко.
За сега я прегръщах със желанието и съня си. Умирах да я консумирам. Правих го всеки миг – секунда. Тя не излизаше от съзнанието ми. Бе притисната до мен, а усмивката – енигматична и пленяваше цялата ми същност.
Голото й тяло изразяваше величието и красотата на Афродита.
Нежната й кадифена кожа напомняше на шоколадов сладолед, който с удоволствие бих изконсумирал с неистово желание.
Заоблените форми – сочни като неизядени ябълки, предизвикваха апетита ми. Очите като на кошута, ме съзираха като отдалечени звезди. Всяка нейна част разпалваше желанията ми – копнежа за допира и момента на екстаза.
Тя легна върху мен и направихме това което трябваше.
Обичах я...
Чаках я с нетърпение...

© Николай Пеняшки – Плашков

Миглена

Миглена слезе от таксито на бившия си приятел. Връщаха се от "Дъбовете" - ресторант намиращ се в едноименната гориста местност, която беше на седем километра от града.
Владимир я беше поканил на вечеря.
Излизанията й с него, бяха най-вече за запълване на времето, а бяха съученици още от деца. Семействата им подържаха връзка от много години.
Родителите на Владо и майката на Миглена, бяха загинали при автомобилна катастрофа, преди три години.
Баща й останал сам и дълго време не можа да преодолее загубата на съпругата си.
Вина за тази трагедия, беше изпреварващ автомобил, навлязъл в
тяхното платно с висока скорост, управляван от пиян шофьор.
Напоследък бащата на Миглена имаше много работа на вилата, която строеше - намираща се в лозята.
Владимир му помагаше във всичко. Между тях съществуваше много близка връзка, като между баща и син.

През годините Владо и Меги - като съученици бяха много добри приятели, дори и след това. Изпитваха силни чувства един към друг. След казармата, приятелството им лродължи няколко месеца. Дори имаха сериозни намерения.
Изведнъж Миглена охладня към него. Излизаха когато се прибираше в Добрич, тъй като беше студентка в Софийския университет.
Преди да се прибере в къщи, тя се обърна към него с особено настроение.
- Владо,... имам молба към теб! Моля те, не ме търси повече по какъвто и да е повод!
Думите й бяха като нож, забит в сърцето му. Беше като попарен.
- Какво ти стана?! Нищо ти нямаше! Защо постъпваш така? Винаги съм бил внимателен към теб. А освен това...
- Разбирам, какво искаш, да кажеш.
- Добре-е-е, добре! Баща ти, така ли…?
- Ти, какво искаш бе? Като помагаш на баща ми и сте като баща и син, трябва непременно да съм с теб?! Така ли? Не си познал! Забрави за мен!
Погледът й шареше наоколо и се взря в далечината над главата му.
Градът бе безмълвен. Нощта го бе притиснала с черния ся си плащ.
Явно Миглена бе предпочела да се раздели с него. Предстоеше й да се връща в София. Беше студентка втора година - журналистика. За нея беше унизително да поддържа приятелски отношения с таксиметров шофьор - човек със средно - специално образование. Не знаеше, че той също беше студент, но задочник - специалност "Архитектура".
Владимир нарочно не й каза тази подробност...
Двамата стояха един срещу друг, готови да си издерат лицата. Погледите им се преплитаха. Не излъчваха омраза, а студенина, която растеше между тях.
- Добре, както желаеш! Така да бъде! Повече нищо няма да ти кажа!
- Дори не желая да те чуя! Не ме интересуваш! - вдигна гордо брадичката си и присви великодушно красивите студени очи - Не искам да имам нищо общо с теб, с един ...!
- Слушай, какво ще ти кажа! Не си мисли, че като следваш в Софийския, си хванала Господ за шлифера! Един ден ще съжаляваш, ще ме молиш за прошка!
- Яя-я-я-яа, кой го каза! Ти никога не можеш да бъдеш на моето ниво, ама никога...!
- Не казвай силни думи! Понякога живота носи изненади. Никога не подценявай другия до себе си! Не си мисли, че можеш да бъдеш по-умна от другия до теб! Така няма да спечелиш приятелство, дори и любов! Познавам те от години и си ми ясна отвсякъде. Въпреки това те обичах. Колкото и да ми е тежко, ще го преодолея.

Мракът стана още по-гъст и леден. Вечерницата и звездите бяха скрити. Нощният вятър биеше шамари с широките си шепи по лицата им. И не само той, а и думите на Миглена бяха достатъчно силни. Сърцето му се сви на топка.
Въпреки поведението й и острите думи, които го нараниха, той постъпи тактично ... Така сметна за правилно.
Въпреки студеният вятър те все още стояха един срещу друг и мълчаха.
Край тях мина млад човек - на възраст почти колкото Владимир.
- Оо-о-о-о, Владо, здравей приятелю! Как си? Как е студентският живот в София. В твое лице виждам един бъдещ архитект в нашия град. Преди да тръгнеш за очни занятия, обади се, да пътуваме заедно!
Владимир се изненада от срещата с колегата си Стоян.
- Здравей! - отговори той - Радвам се, че те виждам! Как си?
- Благодаря, добре! Изпратих приятелката си и си отивам.
- И аз тръгвам! Влизай в колата, да те закарам! Тъкмо ще си правим компания.
- А-а-а-а така-а-а, и Миглена виждам! Приятелят ми много хубави неща е говорил за теб. Трябва да се гордееш, че имаш такъв другар, като Владо. Той е прекрасен човек и верен приятел. Бъди сигурна, че говоря искрено!...
Тя стоеше като истукана и изненадана от думите, които чу за Владимир. Разбра много добре, защо той не й каза и се почувства гузна... Изражението й се промени и тръгна към тях.
- Владо, не знаех …, аз…
Той обърна гръб, влязоха с приятеля си в колата и преди да потеглят я погледна с тъга.
Тя замръзна като статуя. Очите й се напълниха със сълзи. Мра-
зеше се за постъпката си.
"Колко съм цинична и несъобразителна! Загубих човека, с когото се обичахме години наред!" - помисли си тя и се разплака на глас.
Прибра се в кьщи с насълзени и зачервени очи. Не можа да спи цяла нощ.
Заспа чак към сутринта. Събуди се слетобяд с главоболие.
Беше решила да направи всичко възможно, да си върне човека, когото обичаше. Не се знаеше, дали щеше да й прости!


Разказът е написан по действителен случай.

© 2010, Николай Пеняшки - Плашков

Бягството

 Първа глава 

  Беше есента на 1978 година. На брега на Дунава край Силистра, в ранната утрин цареше необичайно потискаща тишина, която стягаше сърцето ми и не му даваше покой. Черните облаци бяха се спуснали ниско, задушаваха земята и всичко живо попадащо под обсега им. Трудно се дишаше тежкият въздух. Дори птиците нямаха глас да пеят в приспиваща горещина.  Силни гръмотевици разтърсиха земята и секунди след това заваля пороен дъжд, който ме събуди, и принуди да изляза от храсталаците, намиращи се край брега, където прекарах нощта. Лятото отиваше към края си, но все още беше доста горещо.

  Бях доста разстроен от ситуациите, случили се около мен. Изправих се бавно. Завъртях неспокойно глава и гневният ми поглед се насочи към бързите води на реката. Криех се от милицията, за да не попадна в ръцете ̀и. От два дни не бях ял нищо, но страха беше по силен от глада. Хванат ли ме, влизах в затвора или в поправителен лагер.Чувството, че съм уплашен, беше най-малкото... Страхувах се за живота си. Един мой съученик, заемащ отговорен пост в милицията – като символ на дългото приятелство, рискувайки собственото си положение, ми каза:

  - Румене, приятелю, бягай, документите ти за задържане ще бъдат готови до десет дни! 

  Послушах го и реших, да избягам от родината. Имах нужда от пари и затова реших набързо да продам, каквото можах. Сърцето ми беше обзето от мъка и страх. Мислите бяха неконтролируеми. Въпреки това трябваше да запазя самообладание и да се разделя с родното си място. От малък съм живял с мечтата да избягам на Запад. 

  Заминах за столицата да потърся помощ, но не се получи поради страх от опасностите. Мина доста време, но резултат никакъв. Само похарчих парите. От южната и западната граница пазеха строго.Трябваше да бъда предпазлив. България бе държава – затвор. Беше изключително трудно и затова реших да избягам през Дунава. Този вариант бе последният ми шанс да напусна родината. Беше опасно за живота ми да остана. 

 

 Паяжините на комунистическото гестапо бяха обхванали навсякъде. Трябваше да избягам възможно най-бързо. Поради тази причина дойдох в Силистра. Избрах най-дългия и труден път,  но може би най-сигурния. 

  Животът ми в България беше невъзможен. Бях попаднал в черните списъци на неблагонадеждните. Не отговарях на съществените изисквания на комунистите Имах дълга коса, носех се и се държах по-различно от другите. Често говорих за свободния западен свят, който бе идол за мен. Слушах радио "Свободна Европа" и западна музика, разбира се и българска музика.  Интересувах се от историята на развитите държави, включително и САЩ - тяхната икономика и култура. Затваряха ме често. Мъчеха ме обезумели и изпълнени с омраза, по причината, че не искам да работя за тях. За мен бяха безкрупулни негодници. Според мен животът, в който няма отредена свобода... – няма почитание към тези които я управляват.

  Не можех повече да понасям тази ситуация. Гадост от всичко и от отвсякъде... Отвращавах се от системата и желанието ми да избягам ставаше все по-голямо. Не желаех да гния по затворите, където тези глупаци и некадърници искаха да ме пратят и да прахосат младостта ми. Мразех ги и не криех чувствата си. Нещастията не можеха да продължават повече. 

 

 Някакъв шум от храсталаците отклони мислите ми... Огледах се внимателно, но не видях нищо. Все ми се струваше, че някой ме наблюдава. Усещах скрит страх – наследство от стабилния ми и винаги в състояние на тревожност живот. Седнах под едно дърво, за да се предпазя поне малко от дъжда. Душата ми бе потънала в мрак... Имах усещането, че времето минава бавно. Наблюдавах силния дъжд, който за мен в настоящия момент бе символ на свободата и обмислях  план за бягството. Нямаше време за мотаене...

  Дъждът спря към обяд. Небето се прочисти и слънцето се по – каза усмихнато.

  Легнах в скривалището и се опитах да поспя. Оставаше малко време да напусна родната земя. Не желаех да мисля за минали неща. Животът ми в тази държава беше свършил. Опитах се да сдържа гнева си. Не бях в състояние да прогнозирам предстоящите ситуации, моменти и дни. Можеха да бъдат само догадки. Не бях предприемал досега сериозни цели в живота си, който бе единствения смисъл за мен. На недалечен хълм от местоположението ми имаше малък ресторант, който внезапно оживя. Беше събота и предположих, че е сватба. Пристигаха коли. Чуваше се музика. Усетих приятна приятна миризма. Стомахът ме присви. Сватбарските писъци ме дразнеха. Чуваха се речи, ръкопляскания и смях. Един много оглушителен крясък в по-късния следобед ме накара да помисля, че вече са се напили. По тази причина реших да изляза от прикритието си. Изтърсих панталона и фланелката, за да не изглеждам съвсем съмнителен, и се приближих внимателно до външните маси в градината на ресторанта.

 

Веселието беше в разгара си и всички бяха изцяло погълнати в шумотевицата. Сега бе подходящия момент да хапна нещо. 

 

  Поех крадешком към трапезите. Музиката зазвуча необичайно силно.

Чувствах се неудобно. Седнах на един стол и си налях чаша ракия. Отпих и погледнах наоколо. Алкохолът беше опиянил всички. Празненството набираше скорост като ракетен двигател. Отпих от ракията, която загря стомаха. Нервите ми се отпуснаха. Почувствах се по-спокоен и сигурен. Някой ми донесе салата. Последваха кюфтета, пържола и вино. Захванах се да ям лакомо, но срамежливо, с поглед закован в яденето. В целия този вихър от емоции, едно младо момиче ме дари с усмивка. Гледах като закован, без да реагирам. Страхът все още живееше в мен, но и нямаше намерение да ме напуска. Пипалата му сякаш бяха обхванали всяка частица от същността ми. Въпреки това, гладът и необходимостта да пийна бяха на водещо място. Дори мислите ми бяха вързани като коне на ясла. Извършваха някакви движения, но без резултат.

  Сватбарите бяха във вихъра си. Едни танцуваха. Други разговаряха по групички, и пиеха напитките. Имах чувството, че присъствах на състезание по надпиване. За мое успокоение и учудване, участниците в това пиршество не показаха никакъв интерес към мен, сякаш бях невидим. В ъгъла на една маса стояха две големи бутилки с неизпито вино. Взех от сухите мезета, които завих в един вестник поставен на масата в близост до мен, грабнах една от бутилките, с уверението че никой няма да ме види, понеже бяха сериозно пияни. Времето напредваше, и трябваше да си вървя. Огледах се като уплашен дивеч, въздъхнах и лека полека тихомълком  се изпарих. Върнах се в моето убежище край реката. Седнах на земята, държейки бутилката и мезето и заслушах музиката, която се чуваше от ресторанта. Вълчият ми апетит вече го нямаше. Отпих от виното. Беше прекрасно и ароматно. През целия ми живот, алкохолът е бил един от основните врагове, понеже ми донесе много поразии. Но пък в настоящия момент бе необходим. Чувствах се прекрасно, дори мислите се проясниха, намествайки се в своите коловози. Усетих приливи на смелост и енергия.

 

Горещият ден си отиваше като теснолинейка. Дори музиката от ресторанта затихна. 

    Нощта падаше и обгръщаше с мантията си майката Земя.

   Съблякох част от дрехите и ги вързах през кръста. Погледнах светлините на града, който представляваше един малък кът от родината. Целунах родната Земя и влязох бавно в тъмните води на Дунава. Българският бряг изчезваше и там оставяше всичко, което обичах и мразех. Преплувах реката сравнително бързо, без проблеми.

 

                                            Втора глава

  Стъпвайки на румънския бряг, усетих граничната бразда, тъй като пръстта беше рохка под краката ми. Уплаших се да не оставя следи след себе си и светкавично тръгнах през нивите. Дълго време бягах без почивка. Трябваше да бъда възможно по-далеко от границата. Треперех от страх да не ме открият. Не си спомням колко време съм бягал, но ми се стори цяла вечност.

  Открих две бали слама и легнах да спя. Имах усещането, че ще ми се пръсне сърцето от умора. Рискът за сега беше сполучлив.

    Рано сутринта ме събуди шум от трактори и камиони.

 Небесната синева обгръщаше майката земя с нежната си коприна. Чувствах задух.

 Работниците идваха на работа, насядали на ремаркета, закачени на трактори. От другата страна на пътя имаше царевична нива, която се напояваше.

   След като дойдох на себе си от случките, се огледах като гърмян заек и се шмугнах набързо в царевичната нива. Тънки високи  тръби поливаха реколтата. Застанах под една от тях, за да се окъпя. Почувствах се бодър и по-добре от студената вода. Дори и дрехите ми се изпраха. Тръгнах между нивите. Хората ме поздравяваха. Отговарях им с кимане на глава, или си вдигах ръката. Очевидно ме мислеха за местен и това ме успокояваше. Бях сигурен, че наблизо има градче, но не знаех в каква посока  да вървя.

Усещах първите пориви на свободата. Дишах с пълни гърди полския въздух – с аромата на майката Земя... Беше ме обладала такава енергия, че изпитвах желанието да литна като волна птица, накъдето ми видят очите. Вървях напосоки, но спокоен. Видях малко момче, което седеше на един камък и четеше книга. Включих в употреба малкото румънски думи, които знаех: „Unde Călăraşi? (Къде е Калараш?) – и се засмях приветливо.

    Малкият ме разбра, посочи с ръка и ми отговори с усмивка.

 Денят се очертаваше да бъде хубав. Слънцето упорито раздаваше топлината си и сушеше дрехите ми. Скоро излязох на асфалтов път. Видях голям пътен знак с надпис „Калараш – 5 км.” Високият ток на обувката ми падна. Прибрах го и продължих. Когато стигнах до града, макар че не виждах нищо особено, се почувствах необичайно щастлив. Бяха първите тръпки на предполагаемата свобода, въпреки неизвестността. Мотах се цял ден из градчето. Радвах се като малко дете на това усещане.    

   „Най-после в чужбина!” – помислих си с известно щастие и гордост.

  Въпреки загадките, които ме дебнеха, чувствах особено облекчение. По пътя съзрях няколко гвоздея, седнах на една скамейка и с един камък заковах тока на обувката си. Знаех, че ме очаква дълго време мизерия, но по-добре да бъде така, отколкото да бъда преследван или зад решетките в родината си, понеже не приемах „комунистическия строй”, принципи и ред. А за свободата на мисълта и словото не биваше да става дума... Обичах родината си, но желаех да бъде по свободна и независима. Страхът все още живееше в мен. Може би скоро нямаше да се освободя от него? Въпреки всичко оптимизмът ми не беше ме напуснал. Разхождайки се по главната улица видях указателна табела – „Букурещ – 100 км.” Спрях се за малко и се замислих. Тръгнах с ускорени крачки. Задушният ден беше към края си. Уморен от горещината, заспах в една купа слама – край пътя извън града, потопен в блаженство, забравяйки миналото.

  Ревът на автомобилни двигатели ме събуди. Станах, изчистих се от сламата и излязох от пътя. Не след дълго светлините на голям камион ме накараха да се обърна. Вдигнах бързо ръка за стоп. След няколко секунди тежката машина спря бавно и спирачките и спирачките заскърцаха гневно... Отворих вратата и скочих вътре. Сърцето ми биеше от притеснение... Не виждах шофьора ясно поради тъмнината. Задишах учестено. Мислите ми се гонеха като подплашени птици.

   „Турист фром Югославия” – казах със спокоен, но безцеремонен глас.

 Видях, че шофьорът с движение на главата си потвърди въпроса ми. Не разговаряхме почти през целия път. Исках да кажа нещо, но нямах късмет.

 Водачът на камиона караше замислен, вперил очи като фарове в далечината, забравил за мен. Може би му бях безинтересен. Нямаше никаква заинтересованост, за мой късмет. Бяхме пред Букурещ с първите слънчеви лъчи. 

  Излязох от камиона в началото на града. Не можех да повярвам на очите си. Провървя ми в повече, отколкото очаквах. Всичко наоколо изглеждаше красиво и спокойно. Откакто стъпих на румънска земя, не бях ял нищо. Нямах никакви пари. Въпреки глада и безпаричието, съществуваха и други важни проблеми.

   По време на кратката ми подготовка за бягството бях научил, че главната гара се нарича „Гара де Нор”. Трябваше да се кача в някой влак с направление гр. Турну Северин, намиращ се на брега на Дунава срещу Сърбия. Целта ми беше да преплувам Дунава и през Сърбия, и Словения да се добера до Италия. Бях наясно, че пътят към свободата нямаше да бъде лесен. Сърцето ми биеше от напрежение, а мислите не спираха да се раздиплят като страници на непрочетена книга. Знаех много добре, че пътят към желаната свобода бе доста трънлив. Свих вежди, въздъхнах бавно и прибрах пръсти в юмрук. Изоставих род и родина, но си обещах да не мисля за това...

   Букурещ бе загадка за мен. За първи път бях в такъв голям град. Вървях и не знаех за какво да мисля. За  храна ли, за спане, дори не знаех за какво друго...? Бях в страшна и болезнена безизходица. Ако някой друг беше на място, как ли би постъпил – в чужда държава, без пари, дори и без познати...? Знаех, че връщане назад няма, чакаше ме доживотен затвор. Не-е-е, по добре да умра, но не в Белене или Скравена!

   Единственото нещо, което ме очакваше, беше дългият, труден и изпълнен с лишения и неизвестности път към свободата, която търсех. Ако някой си мисли, че свободата се постига лесно, дълбоко се лъже. Тя е крайната цел, към която много люде се стремят. Но дали всички я постигат, никой не знае? А пълна свобода едва ли съществува. Човек винаги зависи от някого или от нещо.

  Най-напред трябваше да разбера посоката за гарата. Оглеждах се за указателни табели, а и нямаше как да питам... Качих се наслуки в един трамвай, който ме отведе до гарата. Разглеждах я с любопитство. Беше занемарена. Срещу нея имаше голям парк. По пейките бяха насядали уморени пътници, дори някои бяха заспали. Виждаха се и пияни цигани. Някои от тях бяха пияни и дръзки. Цареше навсякъде безпорядък.

    Оправях се доста добре като изгнаник. Седнах на една пейка. Реших да не мисля за нищо. Очите ми шареха навскякъде и приличаха на заблудени птици, объркали посоката. Най-сетне погледът ми се спря на младо момче, седнало на от срещната скамейка. Беше около седемнайсетгодишен, значително по-млад  от мен, среден на ръст, добре сложен, с големи зелени очи, изразяващи приятна усмивки. Носеше дънки и жълта тениска. Кимна ми с глава за поздрав. Усмивката ми беше искрена. Поисках му цигара с подходящ за целта знак.
   Момчето се надигна бързо, прекоси пътеката, любезно ми подаде цигара и запалка.Запалих и  с поклон му благодарих приятелски. Попита ме нещо, което не разбрах. Отговорих му, че съм българин на развален италиански, и че ще пътувам за Турну Северин. Дори споменах за безпаричието си.

„Ще рискувам!” – казах си. Имах чувството, че мога да му се доверя.

Младежът ме дари с широка окуражаваща усмивка, хвана ме под ръка и с бързи крачки ме изведе от парка.

    Слънцето припичаше и даряваше с любов и топлина. Над нас кръжаха три гълъба и правеха своите пируети. Спътникът ми надигна ръката си с дланта нагоре. Единият гълъб кацна на нея и го загледа в очите. Пристъпи с крачета, плясна с криле и отлетя. 

   Този момент бе най-прекрасният, който някога бих могъл да преживея. Имах чувството, че няма да го забравя никога. Завихме край малко площадче и се насочихме към една закусвалня – препълнена с хора. Честно казано бях безкрайно изненадан, от намерението на момчето да ми помогне. Посочи ми една маса, която беше освободена. Чувствах се притеснен, но въпреки това седнах, подгонен от глада.

    Повечето от клиентите бяха омърлушени пенсионери, с отегчени, изпити от алкохола лица. Приличаха ме на зловещи грубияни. Ядохме боб с наденица и пихме студена бира. Стояхме около час в закусвалнята. Опитах се да обясня още веднъж, че искам да отида в Турну Северин.

   Момчето ме погледна, усмихна се, поклати одобрително глава облиза устните си от бирата и се надигна от стола.

    Помислих, че ме разбра и отговорих на приятелския му поглед. Усетих, че принадлежи към моята класа и затова се разбирахме добре. Имах усещането, че нещата се наместват сами в моя полза.  

   Излязохме навън. Беше прекрасен слънчев ден. Исках да благодаря на младежа за вниманието, но не знаех как. Като че Господ ме срещна с него. Засега поведението му излъчваше доброта и всеотдайност.

   Първата вечер спах на пейка в парка край гарата. Не бях сам. Имаше доста хора като мен, които бяха окупирали почти всички пейки. Моят по-млад приятел спеше наоколо.

    На сутринта седеше на стъпалата на гарата и пушеше. Усмивката му беше лъчезарна. Подаде ми ръка за поздрав. Предложи ми цигара, която вежливо отказах, тъй като не можех да пуша на гладен стомах. Стори ми се, че каза да вървим. Стомахът ми бе свит на топка, а сърцето пърхаше като ранена птица. Това, което се случи снощи, ме развълнува и стопли душата ми.

  Младият красавец влезе в близкия хранителен магазин, чиято сграда беше почти мизерна. Не след дълго младежа излезе с хляб и салам. Отряза с една ножка едно парче от салама и хляба, а останалото даде на мен. Бях доста притеснен от жеста му и се опитах да откажа възможно най-културно. Беше ми съвестно и нахално да приема. Той положи дясната си ръка до сърцето, а погледът му бе умоляващ. Подаде торбичката с останалия салам и хляб, които бяха предостатъчно за да се нахраня. Така прекарах една седмица в Букурещ. Двамата прекарахме непрекъснато заедно. Ходеше непрекъснато някъде и винаги носеше хляб, вино, цигари, салам, а понякога и бира. Имах усещането, че изпълняваше ролята на мисионер на Майка Тереза.

    Чакахме удачния момент да се вмъкнем в някой товарен влак. Отначало перспективите бяха блестящи, но радостта ми беше краткотрайна.

   На дървените пейки в парка спяха доста самотни жени. На една от тях, скрита в храстите, спеше младо момиче с гръб към пътеката, по която вървяхме. Внезапно пътникът ми отиде при нея и започна да я опипва. Дръпна й роклята. Ръцете му се спуснаха по краката ù. Стъписах се от постъпката му. Момичето скочи от стреса. В очите й се чувстваше уплаха, а долната устна трепереше. Юношата отстъпи назад и се смееше. Момичето изкрещя и се запъти към входа на гарата. Странното му поведение ме озадачи и ядоса. Не можех да си позволя да се навъртам повече около него или обратното. Видях момичето с двама полицаи, идващи към нас. Втренчих се в момчето за миг.

    „Оплеска всичко!” – помислих си и се втурнах към тълпата минаваща по една улица край парка.

    Сърцето ми биеше от уплаха. Пробивах си път по най-бързия начин и свих в една пресечка, отдалечавайки се от гарата. Повече не видях хлапето. Исках да забравя случилото се, тъй като можех да имам сериозни проблеми. Прекарах ядосан остатъка от деня, търсейки ново място за преспиване. След случката до гората беше рисковано да остана там. Преместих се в съседния парк до гарата. Късно вечерта легнах в едни храсти и заспах. Усетих че някой ме подритва по краката. Отворих очи и видях на фона на блестящата лунна светлина силует на висок едър мъж с голямо шише в дясната ръка. Същият продължаваше да ме рита и говореше нещо на румънски. Мислех че ще ме остави на мира, ако не му обърна внимание. Грубиянинът продължи да ме безпокои. Изчака малко, размърда се нервно и ми поиска пари. Разбрах за това по жеста, който направи... Теглих му наум една българска майна и поклатих отрицателно глава.
Явно разочарован, прасето облещи очи и се наведе, дори усетих алкохолния му дъх. Ризата му бе разкопчана, а вратовръзката висеше полуразвързана  на гол тумбак.

Тъпа болка изпълни главата ми. Внезапно, все още озъбен  над мен, човекът – гигант изрева с войнствен дух.

    - Бандит! Бандит!

    Остави шишето на земята, отскочи храбро и се заклати към пътя, който не беше далеч, с идеята да спре милиционерска кола.

    - Тревога! – казах и скочих на крака.

    Грабнах бутилката и светкавично хукнах по тъмните улички зад сградите.  Те бяха пусти и потънали в мрак. След дълго лутане излязох на парка до гарата.  

    Седнах  зад един храст и отворих бутилката. Беше пълна с вино.Изпих го преди да свърши нощта. Шокът премина. Стана ми смешно. Реших да напусна Букурещ рано сутринта, вместо да се мотам. Планът ми се променяше. Да се кача на влак без билет, не беше толкова просто, но не беше само това... Картината не беше приятна при създалите се обстоятелства. Реших да се пробвам на автостоп. Всяка грешка можеше да ми струва живота. Качих се на трамвай, отиващ до края на града, за да стигна до магистралата. Целта ми бе да стигна до Турну Северин. Напуснах  Букурещ с незначителни неприятности и трудности.

   Доста хора чакаха на автостоп до една бензиностанция, намираща се в края на града.Някои от тях носеха мотики, лопати и търмъци. Бяха облечени с износени дрехи. Изглеждаха изморени и брадясали. Жегата бе непосилна, дори и на сянка.

   Леките коли спираха една след друга, в които се качваха по трима или четирима.

   Стоях настрани, а слънчевите лъчи обгаряха лицето ми. Не бързах за никъде. Нямах смелост да се присъединя към останалите стопаджии. Поради изживяните проблеми, не исках да имам повече неприятности. 

    Една "Дачия" спря и трима стопаджии влязоха. Шофьорът ме погледна, че чакам  и ме покани с поглед. Влязох набързо и седнах до него. Поех дълбоко дъх, след като се настаних и умишлено си подсвирках тихо за кураж. След като се настанихме, тримата пътници започнаха да дават пари на шофьора. Стана ми неудобно и се загледах през прозореца. Шофьорът ме подбутна и направи жест разтривайки пръсти, за да му дам пари. Усетих ехидната му усмивка.

   -Турист фром Югославия! – казах  като оправдание, усещайки ситуацията, която би ме споходила всеки момент.

 На лицето му се изписа неприязън, вдиша силно през носа си и издишвайки ми тегли една майна. Пътниците, които седяха отзад се разсмяха подигравателно. Без да губи време, водачът на автомобила се наведе, отвори моята врата и ме изгони на пътя. Сетне се върна обратно към града с единствената цел да вземе платежоспособен пътник.

  - Негодник! – Казах си полугласно, изпитвайки яд.

  Бях убеден, че няма да ми е много лесно и знаех какво ме очаква, предприемайки тази моя авантюра по трънливия път на желанията ми.

  Ентусиазмът ми не се загуби, въпреки случилото се досега. Такъв беше светът, от който се мъчех да избягам. Омразата ми кипна и реших да не обръщам  повече внимание на минаващите край мене превозни средства. Не се нуждаех от помощта им. Чувствах, че ме обзема страх. Не желаех, да попадам повече в беда. Знаех какво ме очаква, ако ме хванат. Бях преминал вече границата, от която за завръщане не трябваше да се мисли. Само напред – това бе моята посока. Тръгнах по посока Турну Северин. Край на автостопа оттук нататък. Отложих в този етап от пътуването си и приемането на всякаква помощ от обществото. Трябваше да успея сам. Напредвах бавно, възстановил спокойствието си. 

                                   
                                    Трета глава

 

    Времето беше топло.

   Минавах през поля, гори, овощни градини, край колиби, къщи, по тихи селски улици и оживени градски булеварди. Пиех вода, където виждах чешми. Ядях диви плодове, ябълки, сливи и малини.

  Полетата приличаха на океан от жълти и зелени багри, привличайки с величието си, но криеха и своите изненади – тайните на мечтите.

   Беше ми ясно, че ще се срещна с много сериозни, но не и непреодолими трудности и тръни по каменистия път за осъществяването на мечтата ми. Въпреки това не очаквах, че ще бъде до такава степен. Само Господ знае, какво ме очаква занапред. Помагаше ми силният характер и вярата, която имах, а и предизвикателствата  ми действаха като магнит. Имах усещането, че се намирам в най-големия водовъртеж на свободното пространство, а и  силната воля и умения, които притежавах, биха могли да ми помогнат да изляза от този потискащ хаос, за да въдворя в ред мислите си, и да поема по някакъв чист път, ако изобщо съществува такъв. Пред мен стоеше въпросът, дали наистина съществува, или е някакъв мираж. Беше ми напълно ясно, че идеална свобода няма никъде. Навсякъде има ред и закони, но информацията която имам,  е че нещата навън "В западните държави" стоят по различен начин. Въпросът е до поведенческото мислене, което формира и категоризира човешкото поведение, което се характеризира с така наречените нормирани модели. Но както и да е.  Въпреки това дишах с пълни гърди свежия полски въздух – символ на една прекрасна свобода, която ме привличаше. Често ме лаеха кучетата и бягаха след мен. Бях мръсен и парцалив, дори по-зле от циганите... Кожата ми бе надупчена от ухапвания на комари и други насекоми. Впечатляваха ме красивите дървета и цветните ливади. Удивлявах се на богатата и красива румънска земя и възхитителната й природа. И тук както в България се виждаше недоимък по колиби и къщи. Тя също бе държава на работниците и селяните. Видът им подсказваше подсказваше колко са нещастни; с изкривени от работа и жега  лица.

   По време на дългото пътуване се успокоих и надвих страха.

 Започнах да вярвам, че ще успея. Добих куража и ставах все по незабелязан. Имах време за размисъл, с желание да формирам мислите за бъдещето си, за което определено започнах да мечтая. Изминавах километър след километър. Минаваха дни и седмици. Бях потен, жаден и гладен. Обувките – с не много високи токове тежаха и едва  издържах...

   Така беше всеки ден, седмица, дори и месец. Губех постепенно чувството за време, оставайки около триста километра зад гърба си.

  В утрото на един хубав ден на проточилото се, като че ли заради мен лято, внезапно от височината на пътя, в далечината пред погледа ми съвсем ясно блесна красив град, разположен на брега на Дунава. Най-после, след повече от месец, пред мен стоеше очакваният Турну Северин. Искаше ми се да изкрещя от радост. Гледката беше великолепна; в една равнина, долу между хълмовете с тихи гори. Дунавът величествено минаваше с тихите си води между Югославия и Румъния.

  Този пейзаж беше най-красивия, който бях виждал да настоящия момент и остави завинаги своя отпечатък в съзнанието ми.

  Възбуден и нетърпелив с уверени стъпки бързах към града. От височината до него, пътят се виеше като змия надолу. Турну Северин се простираше почти до реката. Влязох в него малко преди обяд. Скрих се бързо в тълпата, движеща се по една широка улица и разглеждах наоколо.

  Първото нещо, което ми направи впечатление, беше че  почти навсякъде шареха войници. Поради тази причина, бях си позволил да играя на криеница с тях. Не след дълго попаднах в района на една овощна градина. По земята бяха нападали най-различни плодове. Беше ме обхванал такъв глад, че ядох  като невидял, но не забравях, че трябва да се крия от армейците. Беше опасно, ако ме хванат. Криейки се, попаднах на голям найлонов чувал, в който можех да се събера, за да спя на топло. Вечер захладняваше, а през деня сгъвах  този атрибут и го носех със себе си.

   Разхождах се в района на реката в продължение на няколко дни, да огледам за подходящо място, за преплуване до Югославия. Нямах възможност да се приближа до брега, заради войниците, които бродеха в района. Това положение беше притеснително, въпреки това трябваше задължително да намеря решение на проблема. Поставих си за цел, да изпълня този етап от мисията ми.

   Сръбският бряг  се виждаше и вероятно очакваше да усети стъпките или пък емоциите ми. Но какво ли ме очаква там, беше загадка.  При вида му изпадах в неописуемо желание, да преплувам реката на момента, но всяка необмислена и погрешна  постъпка беше опасна. Вървях из улиците привидно спокоен,но изцяло съсредоточен.
   На необичайно място в началото на града, малка мръсна уличка,  водеше към реката, която в този участък, бе доста тясна. 

   Бях гладен и изтощен. Затова предпочетох да преплувам  до отсрещния бряг от това място. Реших да премина активно към акция рано сутринта. Трябваше да се приближа внимателно до брега. Минах край мизерни къщички. Погълнат от действието си, не усетих кога се разминах с въоръжен войник, който за мое щастие не ми обърна внимание. Нямаше време за мислене. Беше опасно да продължавам. Върнах се назад край пътя, който водеше за центъра на града и влязох в едно лозе. На телената му ограда имаше табела с надпис: „Влизането забранено!” Лежах безчувствен на тревата. Светът се въртеше като кинолента пред очите ми, във всичките си нюанси и категории. Стисках зъби от болка, която се пренесе в главата. Имах усещането, че губя съзнание. Сам в чужда земя, попаднах в болезнена клопка. Ако това беше божие наказание, би трябвало да го почувствам по-късно. Когато се събудих, беше тъмно. Започнах да идвам на себе си. Кръстът ме болеше ужасно. По някакво чудо не счупих крак или ръка. Лежах под дървото, вперил поглед в плодовете му, сочни и вкусни...

  Притворил очи, дишайки бавно и безшумно, в дълбините на съзнанието ми се раждаха и редуваха следните асоциативни мисли: „Животът е като узрял плод; предизвикателен, вкусен и сочен, но сдъвчеш ли семката, горчи до нетърпимост, но ако по невнимание удариш зъб върху костилката, можеш да го счупиш. Така, че човек не бива да се увлича от прекрасните и вкусните блага, които му се предлагат. Опасно е....! Всяко нещо е предизвика- телство, което би могло да предложи удоволствието от сладостта на момента, в който се чувстваш свободен с правото на избор, но дали именно в този конкретен случай няма да се препънеш и да пострадаш...?! Свободата е най-прекрасната придобивка, която е възможно да получиш в не пълното й съдържание, но и лесно може да се загуби.

  Тези мисли, които прескачаха в съзнанието ми, като птици от клон на клон, бяха ме откъснали временно от реалната действителност, която ме потискаше. Трябваше да анализирам положението... Чувах виковете и подсвиркванията на войниците. Ако можех да куцам поне малко, щях  да тръгна, но се страхувах от граничарските кучета. Не можех да вървя, нито да пълзя.

   Виковете се усилваха. Пълзях бавно излизайки от лозето. Провирах се напред като преследван хищник, замаян в тъмнината. Прекосих пътя, който водеше към града. Всяко предвижване ми струваше огромно усилие.

   Встрани от пътя бълбукаше малка рекичка. За моя изненада  водата бе доста бистра и реших да пия вода. Продължих да се провирам, пълзейки като змия, прегрята от слънцето по каменната криволичеща пътека, водеща до голяма правоъгълна дупка – издълбана от стичащите се води при дъждовно време. Лицето ми бе обляно в пот, а ръцете горяха в огън от парещата коприва. Въпреки това трябваше да продължа.

  Дупката се оказа ценно откритие – доста дълбока и можеше да ми послужи като скривалище. Пълзях и берях избуялата трева, и я хвърлях на дъното. Събирах и опадали листа, които биха ми послужили като дюшек. Намерих четири големи клона и с върховни усилия покрих дупката така, че никой да не ме види през деня.

   Наоколо имаше овощни дървета. Земята под тях бе отрупана с плодове. Усмихнах се за разтоварване, понеже се сетих за анекдота, в който се разказва, как е паднала ябълката на главата на великия  английски физик Нютон, и по този начин открива и описва гравитационната сила. Казвам анекдот, понеже тази история се оказа невярна.Този кратък момент ме успокои. Направих тениската си на торба и я напълних с ябълки и круши. Пребит от умора, влязох  с болка в дупката, която трябваше да ми служи за дом или почивен лагер. С много труд положението беше овладяно. Когато се събудих, болките бяха намалели, но все още всяко движение ми костваше много сили. Затворен като в капан, изкарах цяла седмица в дупката. С течение на времето здравословното ми състояние се подобряваше. Излизах да пия вода, да бера плодове и за необходимите човешки нужди. Разкъсах долните си гащета на ленти и бинтовах кръста. След известно време болката понамаля. Не можех повече да лежа. Стана ми скучно. Хубавото време ми стана съюзник. Слънцето грееше и ме окуражаваше. Трябваше да продължа делото си, за да постигна желанията си. Имах усещането, че лятото си отиваше.

   - Стегни се момче! – казах си.

  Не обърнах внимание на болката и поех към града. Нуждаех се от движение.

   На брега край Дунава се простираше голям модерен хотел, На паркинга имаше много западни коли. Явно в него отсядаха най-вече богати туристи, а може би и бизнесмени. Пред входа имаше тълпа от млади мъже, облечени елегантно и разговаряха тихо. Зяпаха колите и просеха цигари.

  Довлече ме любопитството. Този хотел беше като център за общуване между младежи, търсещи чужденци за търговска дейност, без милицията да разбере за намеренията им. По облеклото им се разбираше, че бяха западно ориентирани. Около групата бродеше около двадесетгодишен, елегантен младеж, облечен с карирана риза и дънки. На лицето му сияеше чаровна усмивка, която вдъхваше доверие и привличаше симпатизанти.

   Изчаках да се отдели от групата и след кратко колебание се приближих към него, за да поговоря с него. Казах му на италиански, че съм беглец от България и искам да преплувам Дунава до Югославия, но навсякъде сноват полицаи и войници. Търсех начин да разбера, къде е най-добре да се преплува.

   Протритите панталони, пребледнялото и брадясало лице, неподредената коса ми придаваха измъчен и болнав вид. Младежът ме изгледа недоверчиво, а лицето му изразяваше страх...

   - Perikolozo (опасно)! – отговори ми той, гледайки ме в лицето. – Излез на 10-15 километра извън града и плувай където е по-широко. Там няма много войници. Тук ще те убият. Бягай веднага и не говори с никого!

  След като изрече тези думи, младият събеседник се обърна и тръгна. Заплахата от милицията държеше хората в страх. От другата страна на хотела, намираща се до реката, гъмжеше от войници, които не бяха особено благоразположени към никого.

   Окуражен след разговора с младежа, реших да се разходя в един парк близо до центъра, в по-късните часове.

   Около петнадесетгодишно момче пасеше красив бял кон. Приближих към него без колебание и риск, за да поговорим. Бях прекалено брадясал и знаех, че в комунистическите страни бе забранено  да се носи брада.

   Говорих му на италиански бавно и внимателно. Допълвах и със жестове. Исках да ми поднесе бръсначка и малко хляб. По реакцията му усетих, че ме е разбрал. Разменихме си погледи и хлапето тръгна веднага.

  Тази част на града ми беше добре позната. Наблизо имаше голяма казарма. По тази причина тръгнах след момчето. То подмина парка и зави. Следих с лекота и вървях на разстояние след него. Бях почти сигурен, че ще се опита да ме предаде. Малко по-късно влезе в казармата. Прогнозата ми се оказа вярна. Следващата стъпка беше да напусна възможно най-бързо Турну Северин.

  Сбърках, като тръгнах към гората с бързи крачки. Хлапето можеше да опише вида ми и така възможността да ме хванат беше много по-голяма. Градът не беше много голям. С напредващ страх влязох в гората по тъмно. Вечерта спах в найлоновия чувал.

  На другия ден с неотслабващо темпо, въпреки болката в кръста, трябваше да прекося не много висок хълм. Внушавах си непрекъснато, че съм силен, издръжлив, и че ще успея в начинанието си...

   Стигнах до върха на възвишението и спрях да отдъхна. Наблюдавах този прекрасен град с удоволствие, а реката, залята от слънчевите лъчи, се виеше като огромна змия. От стоянката ми лесно виждах мястото, откъдето можех да преплувам реката с помощта на счупения клон, който бях намерил. Това, което видях, накара да спре дъха ми. По средата на реката имаше остров и затова ми се стори толкова тясна. Островът не можеше да се види толкова ясно отдолу. Това беше загадка – кошмар, която ме притесни... Може би този остров бе военна база, или затвор като Белене. Бях направил несъзнателно лош избор, без да осъзнавам ясно къде съм отивал – лице в лице с врага. Това би било най-ужасното място, където можех да се озова. Според мен си губех времето. Погледнах отново към града и реших да се спусна в обратната страна.

   -Довиждане, Турну Северин! Завинаги! – Казах си полугласно и обходих с бавен поглед тези прекрасни места на румънската държава.

   Никога няма да забравя този прекрасен град. Интересното за него беше, че носеше двойно име „Дробета – Турну Северин”, понеже „Дробета” е дакийско име, а през III век се наричал Северус Турн на името на римския император Септимий Север (193 – 211 г.). Градът е известен и с името „град на розите”. Те красят градините, парковете и алеите край паметниците на града.

  Този прекрасен кът на румънската земя, ще остане завинаги в съзнанието и спомените ми. 

  Пътят беше стръмен, най-трудният терен досега. Напредвах бавно. Имаше много малини и това беше най-хубавото, което гората можеше можеше да ми предостави в този момент. Не бях ял от два дни и изпитвах вълчи глад. Нахвърлих се върху малините и ядох до насита. Самочувствието вече бе друго. Вървях до залез слънце. Природата ме дари с още един слънчев ден. Духаше лек, приятен вятър. Гората ухаеше освежаващо. В главата ми се стрелкаха най-различни мисли и се гонеха като уплашени птици или като ядосани морски вълни, готови да пометат всичко по пътя си.

   Следващите два дни вървях през гората успоредно на Дунава. Чувствах се уморен. Бях объркан и уплашен. От всичко, което ми се случи до сега, се убедих каква е цената на свободата...

   Човек трябва да бъде наясно с всичко това, за да постига целите си и да ги отстоява. Само тогава може да бъде полезен не само на себе си, но и на всички около него, дори и държавата.

   - Мамка им мръсна и долнопробна...!  - казах си и свих юмруци.

  Болките в кръста не отминаваха. Изминах доста път, а и бях на последната отсечка от пътуването ми в Румъния. Изпитвах неприятното чувство, че може да ми се случи нещо.

   Уплахата бе голяма. Не исках да умра по този начин и никой да не знае за това. Раздразнен, вбесен и със страх в душата, седнах на земята сред дърветата. Грабнах една малка клечка и започнах да издълбавам името си върху загорялата кожа на лявата ми ръка. Драсках бавна и внимателно, докато потече кръв. Добавих града, в който живеех и България. Стана като татуировка. Беше много важно да направя това – ако ме убият при плуването, да се знае кой съм и откъде... Исках майка ми да знае, да се гордее с мен за любовта ми към свободата и да се присмее в очите на червените негодници и убийци. Надявах се да не бъде така и всичко да мине нормално.

   - Ще успея, за да бъда победител...! Няма да им се оставя...! – казах си с яд и свих юмруци. Въпреки временния яд, в мен живееше надеждата, редом с вярата. Това беше най-важното.

  Лошите мисли отлетяха, като ненужна информация. Листата и сухите клони пукаха под краката ми. Излязох от гората на третия ден. Бях близо до реката. Имаше асфалтов път, който вероятно водеше за Сърбия и Унгария. От време на време се виждаха войници, но не бяха много както в Дробета – Турну Северин.

  Реката ставаше все по-широка и затова се срещаха по-рядко граничари. Рискът беше значително по-малък. Ориентирах се по-добре и съставих план за действие. Разгледах наоколо и после се върнах набързо в гората. Теренът беше труден. Напредвах бавно в гъсталаците от диви растения, храсти и преплетени клони. Спъвах се по дънери и корени. Доволен от своите наблюдения, бях готов и мислех за плуването. Мястото беше идеално.Трябваше да повървя още малко навътре в гората за по-спокойно.

   Внезапно ме сепна силен вик, който ме накара да се закова на място.

   Един войник сякаш бе излязъл изпод земята и започна да крещи нещо на румънски, което не разбирах. Излязох моментално от унеса си. Войникът ме гледаше изпитателно и очите му блеснаха. За щастие не носеше оръжие.

  Първоначално не обръщах внимание на виковете му. Държах здраво дърво, което използвах като бастун. Изглеждах като бушмèн – брадясал, мръсен и с изпокъсани дрехи.

  Той се насочи срещу мен и не преставаше да крещи като идиот. Разпасан и развилнян, изпаднал в лудост, този човек усложняваше нещата.

  Беше отвратително, непоносимо, дори и опасно положение. Бях дълго време на тази чужда земя и близо до целта, и не биваше да се обричам на провал. Надигаше се гняв в душата ми. Съвзех се, застанал на едно място и го чаках да се доближи достатъчно близо, за да му разбия главата с дървото. Реших да го заблудя, позирайки изгубеното овчарче.

   - Капра, Капра /коза/! – извиках няколко пъти, отвличайки вниманието му.

  Номерът ми не мина. Втренчих се в него. Очите му се разширяваха и видях страха в тях. Чаках да направи още няколко крачки. Той ме гледаше внимателно и сякаш четеше мислите ми. Спря се на няколко метра от мен. Вдигнах дървото, но не мръднах. Сцената продължи няколко минути. Униформеният, но разпасан млад човек разбра намеренията ми. Обърна се внезапно и хукна да бяга като обезумял нагоре по хълма, откъдето дойде.

  Тук дърветата бяха много на гъсто и го изгубих от огледа си. Проклетото животно се изпари набързо, както и дойде... Аз също се изплаших, понеже можеше да дойде с подкрепление. Тръгнах бързо паралелно на реката. Земята бе засипана с окапали листа. Намерих една дупка, легнах вътре и се покрих с листа. Като че бях жив, заровен. Реших окончателно, още тази вечер да преплувам реката и да стъпя на сръбска земя. Бях извървял над 350 километра, с липса на храна, падането от дървото и болките, от които тялото ми все още страдаше. Силите ми започнаха да ме напускат. Предстоеше момента да преплувам Дунава. Имах усещането, че на сръбска земя щях да бъда по-добре. Реших да стоя в дупката до втората част от нощта. Очаквах с огромно нетърпение момента, да напусна Румъния и да продължа по пътя, който бях предприел, независимо от несгодите и трудностите, които ме очакваха. 

   Около полунощ се отправих към магистралата, която се провираше между гората и гарата.

   Вървях внимателно и без да вдигам шум, докато стигнах до един мост, под който имаше вода, нещо като ръкав на реката. Съблякох си дрехите и както първият път ги вързах около кръста си, и отидох под моста. Бях обзет от страх и се ослушах. Очаквах всеки момент да защракат калашниците. Не чувах нищо отгоре. Граничарите дебнеха някъде в тъмнината. За да бъда сигурен, хвърлих малко камъче във водата, после още едно. Ако имаше войници, щяха да реагират по техния най-редовен начин.

   Почаках няколко минути. Беше ми ясно, че ако ме хванат на брега, ще ме арестуват, а ако съм във водата – щеше да бъде сигурна смъртта ми. За мен тя беше за предпочитане.

  Поех дълбоко въздух и започнах внимателно да плувам под вода, без да вдигам шум, забравяйки за болката в кръста. Издигнах се, да поема въздух и пак се гмурнах под водата. Луната беше осветила реката. Това ме безпокоеше. И този път някаква невидима сила ми помагаше. За броени минути блестящата от светлината река потъна в мрак.

   Времето беше доста топло за сезона.

  Отдалечавах се с поразяваща бързина от румънския бряг. Тишината беше абсолютна и смразяваща. Оставаха десетина минута, за да бъда в неутрални води. Радвах се, че пресметнах изключително умело времето за преплуване. Метрите бавно се нижеха. Нямаше вече за какво да се тревожа. В душата ми се възцари покой. Когато приближих брега, луната отново изгря и видях, че тук ще ми е много трудно да го изкача, понеже бе много висок. Плувах съпротивлявайки се на течението, докато се хванах за клоните на едно дърво, които бяха увиснали във водата. Отдъхнах няколко минути и се изкатерих  по клона. Усещайки твърдата сръбска земя под краката си, в душата ми олекна за неопределено време, загърбвайки напрежението насъбрало се в „Дробета-Турну Северин”. Треперех и имах усещането, че мравки лазеха под кожата ми. Сложих дрехите да съхнат върху близките храсти и се пъхнах в найлоновия чувал да поспя. Нощта бе спокойна и топла, обляна от лунната светлина.

 Близо до брега, където плувах имаше голяма електроцентрала и съществуваше тесен път, който щеше да ме води, за да постигна заветната си цел – свободата... Единственото, което желаех, беше да стигна до Италия и от там към далечна Австралия.

-----
© автор:  Николай Пеняшки – Плашков