петък, 25 февруари 2011 г.

КАЛИНА

Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не и се опират.
Само докато те погледне, за кратко време портретът е готов – твой близнак. Дори най – дребната гънка е отразена.
В повечето случаи поведението и беше предизвикателно, а чаровността и неописуема. Дори и най – прекрасните слова не са достатъчни да я опиша.
Стегнатите и не големи гърди, и дългите фини бедра, а изобщо цялата и осанка възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по – точно като лък за цигулка.
Между другото нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място.
Картините и изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката.
Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като ми предложи да и позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни.
Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата, и слуха, докато правихме любов.
Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика.
Фините и дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и въздишки се отронваха като есенни листа,
и гъделичкаха гърдите ми.
Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната и шия, и да се наслаждавам на екстаза и.
След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува.
Беше невероятна откачалка и лудетина. Лудостта и беше невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента,
както бика за рогата и балансираше нещата. Кръвта и вреше като на младо яре.
Музиката, изкуството и поезията живееха в нея, и извираха като гейзер. А очите и устните й в повечето случаи изразяваха
енигматична усмивка.
Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението.
Рисуваше ме гол, а тя в същия вид с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката беше енигматична. Очите и светеха като две самотни звезди, а
устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието.

В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, както и на думите й, а тя се дразнеше от симулациите ми.
- Такъв непукиз си, че ме понякога ме дразниш! – реагираше тя раздразнена – Що за сърце имаш?
- Какво му е на сърцето ми? - попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други…
А тя се дразнеше още повече.
- Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми!
Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея.
- Но скъпа, моля те! Това че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре
и съм убеден, че не мога без твоето присъствие. Ти си жената,
с която бих споделил живота си.
- Ти какво? Сериозно ли говориш, или…
- Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас?
Тя замълча и се замисли. Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст.
Имах усещането, че това което исках се случи.


© Николай Пеняшки – Плашков

Няма коментари: