неделя, 22 юли 2018 г.

"ДОВОДИТЕ НА РАЗУМА" - ДЖЕЙН ОСТИН

                   Рецензия от Николай Пеняшки - Плашков 

Четейки книгата “Доводите на разума” от английската писателка Джейн Остин, читателят се докосва до момента в който чувствата и разума се сплотяват.

Главната героиня Ан Елиът, която е на двадесет и седем години живее с мисълта, че щастието и младостта са отминали безвъзвратно. Обхваната от депресията, че в живота ù всичко е загубено без възможността за срещи и приключения, и вероятността 
да се случи красивото чудо.


Ан живее в потискаща обстановка редом с баща си Уолтър Елиът и по-голямата си сестра Елизабет, които са непоправими сноби.
Младата Ан жертва единствената си любов  преди осем години под натиска на предразсъдъците, не оспорвайки разумността и доводите на решението си.  Не само времето, но и сложните ситуации ще докажат дали красивата и чувствителна Ан, ще съумее да открие момента и мястото на голямата любов и щастието. Прекрасната млада героиня изключителни качества; а те са сдържаност, изключителна начетеност, богато въображение, ироничност към нравите и обществото, дори и любов към музиката.
“Доводите на разума” или “Въздействие” е последния и най-значителен роман на английската писателка Джейн Остин, в повествованието на който се усеща въздействието на изключителния стил, красотата и силата на словото на писателката.
В сюжета на романа са залегнали взаимоотношенията на Ан Елиът, дъщеря на английския ескуайър и Фредерик Уентуър, военноморски офицер, с когото Ан разваля годежа си под въздействието на редица обстоятелства.
Прочитайки романа смело мога да кажа , че романът “Доводите на разума” е изключителна книга, която доказва зрелостта и значителните писателски умения на Джейн Остин.
Накрай идва сюблимния момент когато любимия в писмен вид декларира любовта си към Ан и я моли за ръката ù. Тя приема и този път няма противопоставяне от страна на семейството ѝ (за които богатството на Уентуърт е добре дошло), както и от страна на лейди Ръсел (която признава грешката си).
Романът заслужва да бъде прочетен.
……….
ОТДЕЛНИ МОМЕНТИ ОТ РОМАНА
“Сър Уолтър Елиът от Келинч Хол в Съмърсетшир не беше човек, който за собствено удоволствие би чел друга книга освен Хералдиката на баронетите — тя му осигуряваше занимание в миговете, когато го измъчваше безделие, и утеха, когато се чувстваше потиснат. Блажените размисли върху достолепието на предците със синя кръв изпълваха сърцето му с преклонение и дълбока почит, а неприятностите и огорченията в семейния му живот прерастваха съвсем естествено в снизходителност и презрение, докато четеше безкрайния списък на нароилите през последния век поколения. Ако всички останали страници не се окажеха достатъчни да го утешат, той отваряше книгата там, където се разказваше за собствения му род, и всеки път препрочиташе редовете с неотслабващ интерес.”
…………………….
” Характерът на сър Уолтър започваше и завършваше със суетата — той бе суетен както по отношение на собствената си особа, така и на тема положение в обществото. На младини беше забележително красив, а и сега, на четиридесет и четири, бе все още много представителен. Едва ли някоя жена можеше да си представи мъж с по-хубава външност или камериерът на някой новобогаташ — по-достойна служба от тази да работи при човек с такова положение в обществото. Над преимуществото да си красив, сър Уолтър поставяше единствено благословеното положение да бъдеш баронет и вечния идол на най-сърдечното му преклонение и почит бе именно самият сър Уолтър, който съчетаваше и двете.
Хубостта и титлата му даваха възможност за свобода на чувствата и той успя да си намери съпруга, чиито достойнства далеч надхвърляха това, което той самият заслужаваше. Лейди Елиът бе прекрасна жена, чувствителна и обичлива и с изключение на онази проява на младежко безумие, в резултат на което бе станала лейди Елиът, тя бе способна на толкова трезва преценка и мъдро поведение, че никога след това съпругът й не съжали за своя избор. Тя го глезеше, скриваше или омекотяваше последствията от поредния му провал. Цели седемнайсет години бе подхранвала неговия авторитет и макар и да не се бе чувствала кой знае колко щастлива, в децата, приятелите и домакинските си грижи бе открила достатъчно смисъл на своя живот — и в мига, когато бог я повика при себе си, на нея не й беше безразлично, че ги напуска. Какво ужасно наследство за една умираща майка е да остави след себе си три дъщери, по-големите от които са на шестнайсет и четиринайсет години — това бе по-скоро обвинение, че поверява възпитанието им и ги оставя във властта на един глупав и самодоволен баща. Все пак тя имаше една много близка приятелка — достойна и здравомислеща жена, която от обич към нея се бе преместила в селцето Келинч. Така лейди Елиът изпитваше облекчение при мисълта, че може да се осланя на нейната мъдрост и доброта и че в нейно лице децата й ще получат възможно най-голяма подкрепа и най-добро възпитание като продължение на онези напътствия и обучение, които в дълбоката си загриженост самата тя се бе помъчила да им осигури.
Сър Уолтър и въпросната приятелка не се ожениха въпреки всички очаквания на своите познати. Тринайсет години след смъртта на лейди Елиът те продължаваха да си бъдат близки съседи и приятели, като единият от тях си остана вдовец, а другата — вдовица.”
………………………..
” Но за лейди Ръсел тя беше най-обичаната и високо ценена кръщелница — Ан бе нейна любимка и приятелка. Лейди Ръсел обичаше и трите дъщери, но единствено Ан можеше да приеме за въплъщение на майка им.
Ан Елиът не бе успяла още да разцъфти с цялата хубост на младостта, когато свежестта й повехна, и в мигове на най-добро разположение на духа дори баща й не намираше на какво да се възхити в нея (нежните черти на лицето и дълбоките й тъмни очи бяха толкова различни от неговите) — той не можеше да оцени външния й вид, особено сега, когато се бе стопила и помръкнала. Не че някога бе хранил надежди по отношение на нея, но вече дори не си и помисляше, че някой ден ще може да види името й на друга страница в любимата си книга. Всички очаквания за сродяване с равно по ранг семейство бяха съсредоточени върху Елизабет. Мери се бе омъжила в старо, богато и уважавано семейство от село, и с произхода си бе допринесла за авторитета му, но самата тя не бе получила обществена значимост. Затова бащата вярваше, че рано или късно, Елизабет би могла да се омъжи в подходящ род.
Понякога се случва една жена на двайсет и девет години да е по-хубава, отколкото десет години по-рано, а и в тази възраст човек не губи нищо от красотата си, ако не е преживял по-сериозни болести или тревоги. Така беше и с Елизабет — тя си беше все хубавата мис Елиът, каквато я знаеха отпреди тринайсет години, и можем да простим на баща й, че непрекъснато забравяше на колко години е вече, или поне да оправдаем част от глупостта му, която се проявяваше в неговата увереност, че сред останките от минала хубост у всичките им познати и роднини, нито той, нито Елизабет са загубили с времето нещо от своята красота. Ан беше мършава, Мери — загрубяла, лицата на всички останали погрозняваха от ден на ден, а бръчките на лейди Ръсел около очите и по слепоочията отдавна го стряскаха.”
………………………….
“Необходимостта да ограничат разходите си беше безспорна, но тя бе силно загрижена взетите мерки да причинят по възможност най-малките неудобства на сър Уолтър и Елизабет. Състави най-различни планове за икономии, направи точни изчисления и дори нещо, което никой на нейно място не би сторил — посъветва се с Ан, за която останалите дори не подозираха, че може да има някакво отношение по въпроса. Лейди Ръсел я помоли за съвет и до известна степен бе повлияна от нейното мнение при окончателното си решение, което, в крайна сметка, бе предложено на сър Уолтър. Всичките съображения на Ан бяха в полза на порядъчността и за сметка на аристократичното достойнство. Тя държеше на по-решителни мерки, по-рязка промяна, по-скорошно изплащане на дълговете и при това проявяваше много по-голямо безразличие към всичко останало, като държеше единствено на справедливостта и на съвсем основателните искания на кредиторите.”
…………………….
“В старанието си да провокира добрата воля на сър Уолтър в полза на флотските офицери като възможни наематели, мистър Шепърд като че ли бе надарен със способностите на ясновидец, защото първата постъпка за къщата бе направена от някой си адмирал Крофт, с когото той се запозна малко след този разговор на поредната сбирка в Тонтън, а беше вече получил някои сведения за адмирала от свои служител в Лондон. Според сведенията, които мистър Шепърд побърза да съобщи и в Келинч, адмиралът бил родом от Съмърсетшир и след като натрупал солидно състояние, решил да се установи отново в родния край. Затова отишъл в Тонтън да се поинтересува от някои обяви за къщи в околността, ала за съжаление нито една от тях не му допаднала. Случайно дочул обаче (точно както бе предвидил и мистър Шепърд, намеренията на сър Уолтър не можаха да бъдат опазени в тайна) за вероятността Келинч Хол да бъде даден под наем, и след като разбрал за отношенията му (тези на мистър Шепърд) със собственика, той наредил да го запознаят с адвоката, за да му зададе някой и друг въпрос, и след доста продължителен разговор, като човек, който само е слушал за къщата, изразил огромното си желание да я разгледа — това го накарало да разкаже на мистър Шепърд в подробности за себе си и от неговите думи можеше да се създаде представа за сериозен и напълно подходящ кандидат. “
…………….
“Последва период на изключително щастие, за съжаление — много кратък. Скоро бяха изправени пред сериозни затруднения. Когато се обърнаха към сър Уолтър с молба за неговото одобрение, той не каза, че това никога няма да стане и дори не изказа категорично своя отказ, но несъгласието му с подобен брак беше изразено чрез огромно изумление, невероятна студенина, определено нежелание да говори по този въпрос и твърда решимост да не направи нищо, за да изпълни желанието на дъщеря си. Прецени този брак като твърде унизителен за дъщеря си, а въпреки че в горделивостта си лейди Ръсел бе доста по-скромна и това беше обяснимо, тя определи бъдещия съюз като много нещастен за Ан.
С всичките предимства на своя произход, ум и красота Ан, още на деветнайсетгодишна възраст щеше да се погуби, да се затрие толкова млада чрез годеж с някакъв младеж, който не можеше да й предложи нищо друго, освен себе си, и който едва ли някога щеше да забогатее. Не притежаваше друго, освен несигурността на своята професия, нямаше и връзки, които да му осигурят някакво бъдещо повишение — това ако не беше погубване за дъщерята на един баронет! Ан Елиът, толкова млада, така неизвестна в обществото, да бъде отмъкната от някакъв непознат без положение и пари — дори не отмъкната, а потопена от него в безизходицата на изнурителна, мъчителна бедност, която щеше да погуби младостта й! Такова нещо в никакъв случай не трябваше да се допуска и лейди Ръсел успя да го предотврати благодарение на тактичната си намеса като добра приятелка и като човек, който изпитва към девойката майчинска любов и има почти майчински права над нея.
Капитан Уентуърт не притежаваше никакво състояние. Все пак беше достатъчно късметлия да има професия, но не бе натрупал пари, тъй като харчеше съвсем свободно онова, което сам бе спечелил. Кой знае защо беше сигурен, че не след дълго ще забогатее — изпълнен с жизненост и плам, капитанът твърдо вярваше, че скоро ще командва кораб и ще придобие такова положение, което ще удовлетвори всичките му желания. Винаги му беше вървяло и той знаеше, че ще продължава да му върви. За Ан тази увереност беше напълно достатъчна, а и бе властно изказана чрез неговата пламенност и омагьосващо изразена чрез острия му ум, но лейди Ръсел виждаше нещата в съвсем различна светлина. Дръзкият ум и буйният нрав й въздействаха в съвсем противоположно направление и тя ги приемаше единствено като утежняващи обстоятелства и прояви на злото. Те представяха характера му най-вече като потенциално опасен. Беше блестящ и много упорит. Лейди Ръсел нямаше усет към блестящите способности на силния ум и се ужасяваше от всичко, което макар и бегло й напомняше за липса на здрав разум. Тя във всяко отношение отхвърляше подобна връзка като възможна.”
…………………….
“При настъпилите промени, изпълнена с безброй спомени и чувства, тя не можеше да не съживи предишната болка, когато чу името на сестра му и разбра, че тя ще живее в Келинч Хол. Много разходки и въздишки й бяха необходими, за да потисне обзелата я възбуда. Ан си повтаряше, че е глупаво да се вълнува така и трябва да извика на помощ цялото си самообладание, за да не трепва при непрекъснатото споменаване на семейство Крофт. В това отношение много й помагаше съвършеното безразличие и явната неосведоменост на онези трима души, които знаеха тайната от миналото, но които сякаш бяха забравили тази история. Ан не можеше да не отдаде дължимото на възвишеността в мотивите на лейди Ръсел, когато ги сравняваше с тези на баща си и на Елизабет, не можеше да не се възхити от нейното хладнокръвие. За девойката беше много ценно, че всички бяха забравили за някогашното й увлечение, независимо от причините за тази забрава. Затова, когато адмирал Крофт се очертаваше като бъдещият наемател на Келинч Хол, за Ан беше истински късмет, че за някогашната история знаеха само трима от нейните познати, но те никога не биха изтървали и дума по този въпрос, а братът на капитана едва ли изобщо някога бе чувал за този краткотраен годеж. Свещеникът — много разумен и чувствителен човек — се беше преместил отдавна от техния край, а и по онова време още не беше женен, затова Ан се надяваше, че дори и да бе научил за годежа, едва ли щеше да го спомене пред някого.”
………………
“На лейди Ръсел никак не й се искаше Ан да отпътува толкова скоро и тъй като беше убедена, че мнението на момичето няма да натежи и от Ан няма да има никаква полза при избора на къща, направи всичко възможно тя да тръгне след другите и да я придружи до Бат чак след Коледа. За съжаление, самата лейди Ръсел имаше някакви ангажименти, заради които трябваше да отсъства от Келинч в продължение на няколко седмици и това осуети донякъде поканата й към Ан. Макар и да се притесняваше, че ослепителното слънце над Бат би предизвикало големи горещини дори и през септември и не й се искаше да се лиши от сладостта и тъгата на есенните месеци в Келинч, на самата Ан не й се оставаше и мислеше, че би било най-правилно и разумно да тръгне заедно с останалите, за да си спести донякъде мъката от раздялата с любимите места.
Стана обаче нещо, което й наложи да промени плановете си. Мери, която все не се чувстваше добре, непрекъснато мислеше за собствените си болежки и беше свикнала вечно да се оплаква пред Ан за какво ли не, изведнъж се почувства неразположена. Изпълнена с предчувствието, че няма да види бял ден през тази есен, тя помоли сестра си, всъщност не беше толкова молба, колкото изрично настояване, да не отива в Бат, а да остане при нея в Апъркрос Котидж и да й прави компания толкова дълго, колкото е необходимо.”
………………..
" Беше весело, шумно събиране и никой не беше в толкова добро настроение като капитана. Тя усещаше, че той има всички основания да се чувства така — беше център на внимание и се ползваше с особения интерес на всички, особено на младите дами. Вече споменахме за братовчедките госпожици Хейтър, на които бе отпусната привилегията да се чувства влюбени в капитана, а Хенриета и Луиза бяха така погълнати от него, че само добрата воля и разбирателство помежду им ги спираше да не се обявят за отявлени съперници. Нима имаше нещо чудно в това, че той се чувстваше малко разглезен?"
……….
” Подобни мисли занимаваха Ан, докато пръстите й се движеха механично по клавишите и в продължение на половин час тя не допусна нито една грешка, макар че не съзнаваше какво прави. Един-единствен път тя усети погледа му върху себе си — той изучаваше промененото й лице и може би се опитваше да открие по него следи от онази красота, която някога го бе омагьосала. Веднъж усети и че той говори за нея. В началото дори не разбра, разбра го едва след като чу отговора — беше питал партньорката си дали мис Елиът танцува понякога и отговорът гласеше: „Не, никога, отдавна се е отказала от танците. Предпочита да свири, пианото никога не й омръзва.“ Веднъж дори се обърна към нея. Тъкмо бе станала от пианото след приключването на танците, когато той седна до него и се опита да изсвири една простичка мелодия за госпожици Масгроув……. “
…………….
“Мери говореше за обяда у Масгроув предния ден, където Ан би трябвало да види нещата, за които ставаше дума, но тя бе предпочела да остане вкъщи под предлог, че има главоболие, а малкият Чарлз е леко неразположен. В действителност й се искаше да избегне срещата с капитана. Оказа се, че спокойно прекараната вечер в къщи има и други предимства — ако беше отишла, сега трябваше да бъде арбитър между Мери и мъжа й.
Ан познаваше достатъчно добре капитана и смяташе, че намеренията му не заплашват щастието на нито една от сестрите — той не би опетнил честта си, като предпочете едната и огорчи другата. По всяка вероятност и от двете биха станали чудесни любещи съпруги. Към Чарлз Хейтър се отнасяше особено деликатно, тъй като му съчувстваше и доброто й сърце усещаше колко болезнено приема той лековатото поведение на своята любима. Ан знаеше, че едва ли скоро ще се разбере дали Хенриета не е сбъркала, като е сменила обекта на своите чувства.”
…………..
“Ан внимаваше да не пречи и затова по тесните пътечки през нивите, където трябваше да се разделят на групички, все гледаше да е със зет си или сестра си. За нея удоволствието от подобна разходка се състоеше във физическата умора и радостта от хубавия ден, в последните усмивки на годината, отправени към жълтокафявите листа и посърналия жив плет, в това, че можеше да повтаря някои от хилядите поетични описания на есента — сезонът, оказващ някакво странно, неуловимо въздействие върху чувствителните и възвишени хора, сезонът, който бе изтръгнал от всеки добър поет поне едно описание или няколко прочувствени реда. Ан се стараеше умът й да е колкото се може по-зает с подобни цитати и размисли, но това се оказа невъзможно, защото неволно даваше ухо на разговора между капитана и двете сестри, когато се случеше близо до тях — не че успя да долови нещо кой знае какво. Те просто си бъбреха жизнерадостно като млади хора, които се чувстват много близки. Той разговаряше с Луиза повече, отколкото с Хенриета, а и самата Луиза като че ли гледаше да засенчи сестра си. Тази разлика се очертаваше все по-ясно и тогава Ан дочу нещо, което Луиза каза и което й направи силно впечатление.”
…………….
“Ан намираше за доста забавен начина, по който Хенриета изразява добрите си чувства, развесели я и мисълта, че промяната в развоя на събитията и интересите на Хенриета биха представили лейди Ръсел в благоприятна светлина не пред другиго, а именно в очите на семейство Масгроув. Тя нямаше време дълго да разсъждава върху това и успя да отговори най-общо в смисъл, че наистина би било добре да имат такава съседка, когато разговорът им на тази тема бе прекъснат от приближаването на Луиза и капитан Уентуърт. Те също бяха излезли на разходка преди часа, когато се очакваше да поднесат закуската, но Луиза внезапно си спомни, че е трябвало да купи нещо от магазина и ги покани да се върнат заедно в града. Разбира се, всички бяха на нейно разположение.”
…………………
" Доколкото Ан успя да разбере, едва ли от присъствието на Чарлз и Мери в Лайм изобщо имаше някаква полза, ала въпреки това бяха останали там дълго след пристигането на мистър и мисис Масгроув. Все пак бяха първите, които се върнаха вкъщи и колкото се може по-скоро побързаха да дойдат в Лодж. Преди заминаването си от Лайм оставили Луиза вече в състояние да седи, главата й се оправила, ала все още се чувствала много слаба и нервите й били опънати до краен предел; макар че общо взето се възстановяла бързо, все още не можеше да се каже кога точно ще могат да я преместят вкъщи и родителите й, които трябвало да се върнат по Коледа, за да посрещнат по-малките деца за ваканцията, не се надявали, че ще им разрешат да вземат Луиза със себе си.”
…………….
“Докато адмирал Крофт се разхождаше с Ан и изразяваше желанието си да привлекат капитан Уентуърт в Бат, самият капитан вече пътуваше към този град. Той пристигна още преди мисис Крофт да му е писала и Ан го видя още на следващия ден, щом излезе да се разходи.
Мистър Елиът придружаваше двете си братовчедки и мисис Клей. Намираха се на Милсъм Стрийт, когато започна да вали — не силно, но все пак достатъчно, за да потърсят подслон за дамите и още по-достатъчно за мис Елиът, която се възползва от предимството да бъде закарана вкъщи с каретата на лейди Далримпъл, която зърнаха недалече от тях. Тъкмо се канеха да влязат в магазина на Моланд, когато мистър Елиът пристъпи към лейди Далримпъл и я помоли за съдействие. След малко се върна при тях с успешно изпълнена мисия, разбира се лейди Далримпъл била особено щастлива да ги закара вкъщи и след няколко минути щяла да дойде при тях.
Каретата на нейно благородие беше всъщност кабриолет и не можеше да побере спокойно повече от четирима души. Мис Картре придружаваше майка си, затова не беше възможно да се качат наведнъж и трите дами от Камден Плейс. За мис Елиът не можеше и дума да става — другите можеха да търпят всякакви неудобства, но за нея това беше изключено. Позабавиха се, докато си разменяха любезности в рамките на спора коя от останалите две да се качи в каретата.”
…………………
“Когато пристъпи отново към групичката, където бе оставила капитан Уентуърт, тя откри, че го няма и радостта й позаглъхна. Погледът й го улови едва в момента, когато влизаше в Концертната зала. В един миг почувства остро съжаление от мисълта, че не е там, че си е отишъл, но вярваше, че непременно ще се срещнат отново. Сигурно щеше да я потърси и да я открие преди края на вечерта, а засега беше може бе би по-добре да останат разделени — Ан имаше нужда от малко време, за да се съвземе.
Скоро се появи и дойде лейди Ръсел и цялата им групичка се събра, за да се разберат кой къде ще седне и да влязат заедно в Концертната зала внушително, според положението си, като привлекат всички погледи, предизвикат висок шепот около себе си и разблъскат колкото може повече народ.
Сестрите Елиът влязоха, преизпълнени от щастие — Елизабет, защото я видяха под ръка с мис Картре, с поглед, втренчен в широкия гръб на виконтеса Далримпъл пред себе си и с вид на човек, който може да има всичко, което си пожелае, а Ан… Ала сигурно ще нараним щастието й, ако сравним причините за него с тези за щастието на сестра й — у едната то произтичаше от суета и себелюбие, а у другата — единствено от благородството на любовта.
Ан не забеляза и не реагира на блестящата обстановка — щастието й извираше отвътре, от самата нея. Очите й блестяха, а страните й бяха поруменели, но тя не съзнаваше това. Мислеше само за последния половин час и докато отиваха към местата си, през ума й прелетяха всички неща, за които бяха разговаряли. Ан можеше да изтълкува в една единствена светлина темата, която той бе подхванал и начинът му на изразяване, както и погледът и държанието му. Според него Луиза Масгроув съвсем не беше идеална. Той изрази това свое виждане малко притеснено, изненадата му от поведението на Бенуик, мнението му за първата истинска любов и всичко това бе казано с изречения, които не можа да довърши, а силно изразителният му поглед все бе отправен някъде встрани — всичко, всичко в него говореше, че сърцето му отново се събужда за нея — целият му гняв, сдържаност и стремеж да я избягва също можеха да бъдат изтълкувани така….”
……
" На другата сутрин Ан си припомни с удоволствие обещанието да посети мисис Смит, защото така й се удаваше възможност да избегне посещението на мистър Елиът, а единственото, което искаше да направи, бе точно това — да избягва мистър Елиът.
Въпреки неблагоприятните последствия от вниманието му към нея, тя му дължеше уважение, благодарност и дори съчувствие, затова продължаваше да изпитва добри чувства към него. Ан щеше винаги да си спомня с признателност необичайните обстоятелства на първата им среща. Тя смяташе, че със своите обноски, положение и искрен интерес към нея, той има всички основания да привлече вниманието й. Всъщност, Ан изпитваше към мистър Елиът доста смесени чувства — отношението му я ласкаеше и същевременно я смущаваше. Изпитваше и някакво съжаление, без да знае за какво. Нямаше смисъл да си задава въпроса как би погледнала на отношенията си с него, ако го нямаше капитан Уентуърт, защото така или иначе капитанът съществуваше и независимо от развоя на сегашните събития, сърцето й щеше завинаги да му принадлежи. Ан беше убедена, че като негова съпруга би контактувала по-спокойно с останалите мъже на света, отколкото след окончателната им раздяла.
Ан тръгна от Камден Плейс за Уестгейт Билдингс. Едва ли по улиците на Бат някога е стъпвал човек с по-прекрасни размисли в главата си, посветени на възвишена любов и вярност до гроб. Това й стигаше, за любов и вярност до гроб. Това й стигаше, за да може през целия път да се чувства ободрена и пречистена.”
…………
“Бе изминал само един ден от разговора на Ан с мисис Смит, а умът й бе завладян от нещо съвсем друго и делата на мистър Елиът я интересуваха само в едно-единствено отношение. На следващата сутрин отново трябваше да отложи посещението си на Ривърс Стрийт. Бе обещала на семейство Масгроув да прекара у тях времето до обяд и след като за нея беше въпрос на чест да удържи на думата си, главата на мистър Елиът, също като на красивата Шехеразада, можеше да остане на раменете му още един ден.
Въпреки обещанието си не успя да отиде навреме, защото навън валеше. На Ан й стана мъчно за мисис Смит, тъй като при дъжд болките й се усилваха и Ан й съчувстваше от цялата си душа. Най-после дъждът спря и можеше да се излезе. Когато стигна до Уайт Харт и се отправи към стаите на приятелите си, по шума установи, че е дошла доста късно и не е първата гостенка там. Мисис Масгроув разговаряше с мисис Крофт, а капитан Харвил — с Уентуърт; след малко научи, че Мери и Хенриета едва изчакали небето да се проясни и побързали да излязат, но нямало да се бавят, и изрично поръчали на мисис Масгроув да задържи Ан, докато се върнат. Не й оставаше друго, освен да седне кротко и поне външно да запази спокойствие, докато вътрешно продължаваше да се разкъсва от същите терзания, които непрекъснато бе прехвърляла през ума си цяла сутрин. Нямаше време за губене, трябваше да предприеме нещо. Миг след това тя бе изцяло потопена в щастието на своята мъка — или може би в мъката на своето щастие.”
……………….
” Ан се възхити на прекрасното изпълнение на мисис Клей, която бе в състояние да изрази такова удоволствие от очакването и пристигането на човека, чието присъствие твърде много пречеше на плановете й. Не беше възможно да не го мрази, а въпреки това успяваше да си наложи приятно и спокойно изражение на лицето, дори изглеждаше доволна, че са й отрязали квитанцията пред сър Уолтър и сега тя можеше да му се посвети само донякъде, а не изцяло, както би искала.
На Ан й стана много неприятно, когато видя мистър Елиът да влиза в стаята и още по-неприятно, когато той тръгна към нея и я заговори. И по-рано й се бе случвало да забележи, че той не винаги е откровен, а сега откриваше неискреност във всяка негова дума. Като си припомнеше изразите от писмото му, почитта и вниманието към баща й й се струваха чудовищна проява на лицемерие, а при мисълта за жестокото отношение към мисис Смит просто не бе в състояние да гледа усмивките и нежността в очите му, нито да слуша тона, с който изразява престорено добрите си чувства.
Тя се опита да запази към него обичайното си държание да не би да заподозре нещо. Беше същинско изпитание да търпи любезните му въпроси и комплименти и тя определено бе решила да се държи хладно дотолкова, доколкото това не би направило впечатление в сравнение с държанието й от предните дни, и да отстъпи полека от ненужната близост, до която малко по малко бяха стигнали отношенията им. В съответствие с намеренията си полагаше усилия да се контролира повече и да бъде много по-спокойна, от предишната вечер. “
……………..
“Бе изминал само един ден от разговора на Ан с мисис Смит, а умът й бе завладян от нещо съвсем друго и делата на мистър Елиът я интересуваха само в едно-единствено отношение. На следващата сутрин отново трябваше да отложи посещението си на Ривърс Стрийт. Бе обещала на семейство Масгроув да прекара у тях времето до обяд и след като за нея беше въпрос на чест да удържи на думата си, главата на мистър Елиът, също като на красивата Шехеразада, можеше да остане на раменете му още един ден.
Въпреки обещанието си не успя да отиде навреме, защото навън валеше. На Ан й стана мъчно за мисис Смит, тъй като при дъжд болките й се усилваха и Ан й съчувстваше от цялата си душа. Най-после дъждът спря и можеше да се излезе. Когато стигна до Уайт Харт и се отправи към стаите на приятелите си, по шума установи, че е дошла доста късно и не е първата гостенка там. Мисис Масгроув разговаряше с мисис Крофт, а капитан Харвил — с Уентуърт; след малко научи, че Мери и Хенриета едва изчакали небето да се проясни и побързали да излязат, но нямало да се бавят, и изрично поръчали на мисис Масгроув да задържи Ан, докато се върнат. Не й оставаше друго, освен да седне кротко и поне външно да запази спокойствие, докато вътрешно продължаваше да се разкъсва от същите терзания, които непрекъснато бе прехвърляла през ума си цяла сутрин.”
……………..
“Ан едва бе успяла да стигне до масата, на която той бе писал, когато отново се чу шум от стъпки. Вратата се отвори и се показа самият Уентуърт. Той се извини, че е забравил ръкавиците и незабавно тръгна към масата за писма. С гръб към мисис Масгроув, той разрови разпилените листа, извади оттам едно писмо и го постави пред Ан, а в отправения му към нея поглед се четеше отчаяна молба. След малко вече бе успял да си вземе ръкавиците и да излезе от стаята, дълго преди мисис Масгроув да осъзнае, че се е връщал. Всичко бе станало за не повече от миг!
Не може да се опише коренната промяна, която този миг породи в Ан. Името на получателя върху плика едва се: „До мис А. Е…“, и това явно бе писмото, което той така набързо бе сгънал. Мислеха, че просто пише на капитан Бенуик, а той е писал до нея! От съдържанието на писмото зависеше целият й живот. Всичко можеше да се очаква, но всичко бе за предпочитане пред ужасното напрежение и страх от неизвестността. Мисис Масгроув се занимаваше с някакви дреболии на своята маса, и Ан трябваше да се осланя единствено на нейната залисия, за да успее да погледне писмото. Тя се свлече в креслото, от което Уентуърт току-що бе станал, облегна се на мястото, на което се бе облегнал и той, за да й пише, а очите й погълнаха жадно следните редове:
„Не мога повече да стоя така, да ви слушам и да си мълча. Трябва да ви кажа много неща, и го правя по единствения начин, който е възможен в момента. Думите ви се забиват дълбоко в душата ми и в един и същи миг аз се чувствам полумъртъв и полуокрилен. Кажете ми, че не е прекалено късно и че онези скъпи чувства не са се стопили безвъзвратно! Предлагам ви ръката и сърцето си, което сега ви принадлежи много повече, отколкото в онзи ден преди по — вече от осем години, когато го разбихте. Не дръзвайте да кажете, че мъжът забравя по-бързо от жената и че любовта му скоро си отива. Не съм обичал никоя друга жена освен вас. Може да съм бил несправедлив, слаб и изпълнен с негодувание, но винаги съм ви оставал предан. Дойдох в Бат единствено заради вас, мисля само за вас и единствено с вас свързвам своите представи за бъдещето. Нима не сте го разбрали досега? Не сте ли успели да вникнете в най-съкровените ми желания? Не бих изчакал дори и тези десетина дни, ако знаех какво чувствате, защото съм убеден, че вие знаете какво чувства аз. Не мога дори да пиша, до слуха ми всеки миг долита нещо, което ме оставя без дъх. Вие говорите толкова тихичко, но аз успявам да доловя звука на вашия глас така, както никой друг не би го доловил. Вие сте толкова добра, така съвършена! И действително сте справедлива към нас, защото вярвате, че и един мъж може да обича истински и да остане верен на любовта си. Вярвайте, че такава пламенна и вярна любов има и във Ф. У.
Трябва да тръгна, без да съм разбрал каква ще е съдбата ми, но ши ще се върна тук, или ще ви догоня колкото се може по-скоро. Една дума, един поглед ще ми бъдат напълно достатъчни, за да реша дали мога да прекрача прага на вашия дом тази вечер или никога.“
Човек не може да се съвземе веднага след прочитането на такова писмо. Ан щеше да се успокои, ако можеше да разчита на половин час самота, прекарана в размисъл, но бяха изминали едва десет минути, когато я прекъснаха. При ограничените възможности, които й предлагаше обстановката около нея, не би могла да направи дори и опит за успокоение. Всеки следващ миг увеличаваше още повече напрежението й. Бе погълната от своето щастие, а преди още да бе вкусила истински от това могъщо усещане, в стаята влязоха Чарлз, Мери и Хенриета.
Ан положи огромно усилие да си възвърне обичайния вид, но скоро разбра, че няма сили за това. Не разбираше и дума от онова, което й говореха, затова най-после се отказа от битката със себе си и побърза да се извини с някакво леко неразположение. Едва тогава околните забелязаха колко зле изглежда, притесниха се и дори се поуплашиха, като за нищо на света не искаха да я оставят сама. Това съвсем я довърши. Само ако бяха излезли и я бяха оставили сама в тихата стая, Ан щеше да се съвземе, но на никой от тези, които стояха около нея и я гледаха разтревожено, не можеше да му мине през ума такава мисъл. Отчаяна, тя поиска да се прибере в къщи.”
……………..
“Кой може все още да се съмнява в развоя на последвалите събития? Когато двама млади си втълпят, че трябва да се оженят, съвсем сигурно е, че с упорито преследване на своята цел рано или късно ще я постигнат, колкото и да са бедни, неблагоразумни или пък неподходящи един за друг. Като край на тази история това може би не е най-добрата поука, но аз вярвам в нейната истина, защото щом успяват дори такива младежи, как можем да се съмняваме, че един капитан Уентуърт и една Ан Елиът не биха преодолели всякакви прегради, когато на тяхна страна са толкова могъщи преимущества като зрялост на ума и ясно осъзнаване на доброто и лошото, а между тези две неща — свободата да разполагат с прилични доходи? Трябва да признаем, че биха могли да се сблъскат с много по-сериозна съпротива от тази, която всъщност преодоляха, но в случая просто нямаше какво да ги смущава, освен липсата на топлота и благосклонност. Сър Уолтър нямаше възражения, а Елизабет се задоволи да изглежда студена и безразлична. С двайсет и пет хиляди лири и висок ранг в професията, до който бе стигнал благодарение на своите способности и дела, капитан Уентуърт вече бе придобил солидно положение в обществото. Сега гледаха на него като на достоен кандидат за дъщерята на един глупав и разточителен баронет, който бе дотолкова лишен от принципност и здрав разум, че не бе успял да запази дори мястото, на което го бе поставило самото провидение, и който можеше да даде на дъщеря си само една незначителна част от десетте хиляди лири, които след смъртта му щяха да й принадлежат.”
…………………
“Огромната услуга, която бе оказала на Ан напоследък, бе напълно достатъчна сама по себе си. След женитбата им мисис Смит не загуби своята приятелка, напротив, намери още един приятел в лицето на нейния съпруг. Тя беше първата гостенка в техния дом и капитан Уентуърт й се отплати стократно за добрината, като направи всичко възможно за възстановяването на имота в Западните колонии — пишеше писма, действаше от нейно име, превеждаше я през всички формалности на делото с усърдието на добър приятел и силата на човек, който не се бои от нищо.
Мисис Смит не се разглези от подобреното си материално положение, както и от подобреното състояние на своето здраве, а с приятели като тях можеше да прекарва много време и обичайната й жизнерадост и остроумие никога не й изневериха. След като разполагаше с първия си сериозен източник на доходи, тя имаше възможност да ги увеличи и да сериозно да увеличи своето материално състояние. Все още можеше да стане много богата, здрава и дори да намери своето щастие. С разцвета на нейното благосъстояние нарастваше и силата на духа й, а приятелката й Ан стопляше обичливото й сърце. Ан беше самата нежност, която можеше да се сравни само с любовта на капитан Уентуърт. Професията му беше единственото, заради което на приятелките й понякога им се искаше Ан да не е толкова влюбена, а единственият облак сред нейните хоризонти можеше да бъде само избухването на нова война. Тя беше горда, че е жена на моряк, но трябваше да плаща за това с внезапното чувство на тревога, предизвикано от неговата професия, която е по-известна с изключителните си домашни добродетели, отколкото със своето национално значение.”

22. 7. 2018 г.
   гр. Добрич

неделя, 3 декември 2017 г.

РАЗГОВОР С НАМЕЦИ...

/Кратка вокално-музикална пиеса/


/ДЕЙСТВИЕТО СЕ РАЗВИВА В СПАЛНЯТА./
/На сцената се чува музикален съпровод и гласно изпълнение, сравними със сюжета/
ЖЕНАТА (притеснена)
- Скъпи, кой ден от седмицата сме?
МЪЖЪТ (гледа я с недоумение)
- Защо питаш? Днес е понеделник! Ама и ти...! Какво ти става! От ден на ден те бие сачмата...! (гледа я учуден)
ЖЕНАТА (предизвикателно)
- Значи-и-и..., днес е пондрелник! (Със закачка.) Значи-и-и-и...(Пристъпва към него и го прегръща. Следва целувка.Ах-х-х-х...! Желая те! Целуни ме! - Предизвикателна усмивка.)
МЪЖЪТ (учуден)
- От коя планета падна?! Ей, момиче! Да не си...?!
Жена му го прегръща. Целува го по шията и въздиша бавно и шумно.
Мъжът полага ръце на раменете й. Отдалечава я от себе си.
- Моля те скъпа, недей...! Не е момента сега! Знаеш че-е-е...!
ЖЕНАТА
- Как може да си такъв! Не ме ли обичаш? Знаеш, че го правим в дните с "р" (Гледа го влюбено и нетърпеливо.) (Въздиша бавно и дълбоко.)
МЪЖЪТ
- Усещам, че вулканът ще изригне. (Усмихва се.) Ти си моята бясна рунтавелка! Хайде..., че нямам време!

ЗАВЕСА
Тази вокално - музикална пиеса е включена в поредната ми книга. "ПИЕСИ"
____________
© автор: Николай Пеняшки - Плашков

Издателство: Фондация "Образование, Изкуство, Култура"

гр. Добрич

3.12.2017 г.

неделя, 12 ноември 2017 г.

АЛХИМИЯ

Времето
ме довя на тази земя.

Времето
ми поднесе любовта.

Времето
издуха младостта ми.

Времето
в стъкленица
ще затворя
и ще отпия.

      _____

           автор: Николай Пеняшки - Плашков /запазени авторски права/
гр. Добрич;
                 Стихотворението е включено в предстоящата ми стихосбирка.
                             

събота, 12 ноември 2016 г.

БЕЗ ТЕБ НЕ МОГА...!

Знаеш, че те обичам!
Много, много те обичам!
С любовта си наранявам.
Знам, понякога
               те притеснявам.
От  обич е...,
не бива да се извинявам!
Знам, че няма да простиш.
Признавам, съгреших!

Във всеки облачен ден
ти слънце си за мен!
Моя си в сърцето,
като слънце на небето.
Ти си в мен -
        душата и сърцето,
и във всяка моя клетка.
Моя си моя!
Без теб
дъхът ми не стихва!
Моя си, моя...!

И разстоянието
не ще ни раздели -
     с теб, с гласа ти нежен,
който гали като коприна.
Липсваш ми,
всеки ден, нощ, сутрин,
час, минута и секунда.
Ти си като звезда,
моя пътеводна следа.

Знам че се сърдиш,
но много ми липсваш!
Заслужавам...,
с болка ще го понеса!
Знам, ще приема
с отворено сърце
всеки упрек твой!

Ще чакам с пълна вяра
гласа ти нежен, да укроти
в мене екземпляра.
И с притихнало очакващо сърце
да ме споходи любовта.

И този ден е слънчев.
Небето в синева
нежно ни прегръща
и топлина препраща.
Слънце жарко се усмихва.

Ти за мен си всичко-
нежна като кошута,
привлекателна като Афродита
и тайнствена като химера!

____________________

© автор: Николай Пеняшки - Плашков 
Добрич; 12.11. 2016 г. 21:30 ч.

Стихотворението е включено в предстоящата ми стихосбирка. 


вторник, 1 ноември 2016 г.

ДЕН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

Възраждането в нашата мила родина е относително кратък, но изключително
динамичен 
 динамичен период от историческото развитие на българския народ. Той започва в началото на XVIII в. и продължава до края на ХIХ век. То представлява

 сложен процес на разложение на феодалните отношения и разпространението на буржоазните идеи. Тези промени са резултат на обективно възникналия конфликт между старите обществено-икономически отношения и потребностите на хората за нов живот.
То е резултат от новите обществено-икономически, политически, социални реформи, които променят качеството на живота, мирогледа, образованието и културния живот.

 Българското възраждане започва сравнително по-късно, когато в някои европейски 
държави. При тях епохата на Ренесанса постепенно отстъпва място място на Просвещението - което се разделя на три периода:Първият период обхваща края на XVII в. до 20-те години на XIX в. Той се характеризира с големите промени на икономиката, военнополитическата стратегия, социалния живот, в резултат на което една велика държава като Турция, се превръща второстепенна държава.
Зараждат се
  раннокапиталистически  отношения  включително и стоковопаричните,
 както в турската, така и в българската икономика. Възникват нови обществени сили, най-вече национална буржоазия. Променя се и националната идеология.
Тези нови обществено-икономически, политически и социални промени водят до 

културно-духовното съзряване на българското общество.

Вторият период съвпада с реформите в Турция - 20-те години на XIX в. /условно/ до Кримската война - 1856г. Възрожденските процеси се задълбочават и в някои отношения достигат до пълна зрелост. Утвърждават се буржоазните стопански отношения, оформя се българската буржоазия. Започват две могъщи национални движения - за новобългарска просвета и църковна независимост. Осъществява се процесът на формиране на българската нация. Появяват се първите опити за самостоятелно решаване на българския въпрос с военни средства.

Третият период започва след Кримската война и завършва с Освобождението през 1878г. за земите на Княжество България до 1885г. за Източна Румелия, а в Македония и Одринско освободителното движение продължава до Първата световна война, дори до 40 - те години наXX в. Характеризира се със зрелост на възрожденските процеси, със сливане на трите основни потока на българското възраждане: борба за новобългарска просвета, за самостоятелна църква и за национално освобождение. Условията на пълно разложение на Турция и на остри международни конфликти, предизвикани от Източния въпрос, дават възможност за проява на могъщо национално движение. Завършва процеса на духовно обособяване на българската нация и през 1870г. тя получава международно признание.

През XVIII век в социално отношение България навлиза в буржоазната епоха с всички последици за нейния обществен, културен и духовен живот. Най-напред те се проявяват в постепенно съживяващото се национално чувство. Заедно с това пробуждане се засилват интересите към онези сили, които могат да бъдат български съюзници. Утвърждава се идеята за общославянско единство. Възражда се идеята за възстановяване на българската държавност.
Със зараждането на националното самочувствие се ражда и българското националноосвободително движение. Главната му задача унищожаването на турското феодално господство. През втората половина на XVIII в. и първата половина на XIX в. то се изразява в борба за българска национална просвета, в борба срещу културно-националния гнет на гръцката патриаршия. В този период възниква и българската националноосвободителна идеология. Неин създател е Паисий Хилендарски.
Той е роден през 1722г. в Самоковска епархия - Банско. В 1745г. той заминава при своя брат Лаврентий, игумен в Хилендарския манастир в Света гора, където става монах. Тук той попада в нова обществена и културна среда. През XVIII век Атонските манастири са средище на духовния живот на балканските християнски провинции. В тях работят монашески братства, между които и българи - граматици и подвързвачи, съчинители на летописи. Манастирите са посещавани от учени, писатели, пътешественици и историци. Така постепенно започват да проникват идеите на европейската култура и образованост.

Той е роден през 1722г. в Самоковска епархия - Банско. В 1745г. той заминава при своя брат Лаврентий, игумен в Хилендарския манастир в Света гора, където става монах. Тук той попада в нова обществена и културна среда. През XVIII век Атонските манастири са средище на духовния живот на балканските християнски провинции. В тях работят монашески братства, между които и българи - граматици и подвързвачи, съчинители на летописи. Манастирите са посещавани от учени, писатели, пътешественици и историци. Така постепенно започват да проникват идеите на европейската култура и образованост.

Паисий започва събирането на сведения за миналото на своя народ. Две години прекарва в библиотеките на Атон, обикаля други български манастири, където изучава царски грамоти от Средновековието, жития, поменици, преписки, стари църковно-служебни книги. Запознава се с някои славянски /руски/ книги. Изучава "Деяния церковние и гражданские" от Цезар Бароний, чете "Книга историография" от абат Мавро Орбини. От нея той черпи не само сведения от българите и сърбите, но и заимства голямата идея за общославянското единство. Трудът на Орбини е основният източник на сведения и идеи на Паисиевия труд. След завръщането си от Австрия, Паисий се премества в Зографския манастир, където през 1762г. завършва "История славянобългарска". През 1765г. посещава Котел, среща се с местния свещеник Стойко Владиславов, който прави първия препис на историята. След котелското гостуване, животът на Паисий не е известен. Има данни, че той умира през 1773г. в Станимака /Асеновград/.

Всички знаем, че "История славянобългарска" представлява сбито и ярко изложение на историческото минало на България. Подобно на своите ренесансови предходници, Паисий обръща погледа си към вековете, за да търси идеали, упование, надежда. Разказва за храбрите българи, за именитите царе, на които се подчиняват много народи и земи, за българската църква и светци, за славната българска патриаршия в Търново. Паисий интерпретира миналото в силно националистичен и романтичен дух. От анализа на миналото извежда своите назидателни заключения, подчинени на определени исторически цели. Той се стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. В подчинение на тази цел, Паисий атакува тези, които се срамуват от своя род и се увличат по чужд език. Като припомня великото царско минало, той заклеймява отцеругателите, които се гърчеят и се срамуват да се нарекат българи.
С тези разсъждения Паисий логически чертае политическата програма на новата епоха, базираща се главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на чуждо владичество и да се осигури условия за бъдещото й развитие.Мирогледът на първия будител е смесица от ренесансови мотиви, просвещенски настроения и политически национални интереси.
В политическо отношение Паисий акцентува главно на националното обособяване на базата на език, писменост, култура и исторически традиции. В това отношение се отразява идеалът на Просвещението.
Паисий мотивира и защитава идеята за духовно обособяване на българите, чрез отхвърляне на църковното и културно влияние на гърците и чрез възстановяване на българската духовна йерархия. Той излага идеята за българската държавност - историческо право на българите. Паисий подобно на писателите на своето време, продължава да залага на победата на християнските сили срещу Турция, да вярва в Европа и преди всичко на Русия.

Без да създава нова идеологическа система, Паисий успява да преработи, чрез патриотичния си дух идеите на новото време, да ги превърне в пътеводител на нацията. В този смисъл неговата идеология и мироглед имат буржоазен характер. Те отразяват потребностите на общественото развитие. В ранните зори на Българското възраждане, когато социалната диференциация е недостатъчна, когато българите изпитват социалната и верска нетърпимост на завоевателя, когато националното чувство, макар и зараждащо се доминира над всичко друго, Паисиевият национализъм отговаря на интересите на цялото общество. В такъв смисъл буржоазната идеология на Атонския монах става национална идеология в начеващата борба за духовно и политическо освобождение. Това обяснява и широкия отзвук на Паисиевите идеи и влиянието им върху възрожденския процес. "История славянобългарска" се преписва по църкви и манастири. Открити са 40 преписа и около 20 поправки на историята.

Паисий намира много последователи. Сред тях са: анонимния Зографец, автор на "Зографската история", писана по времето на "История славянобългарска"; йеромонах Спиридон Габровски, който съчинява четвъртата за XVIII в. българска история; Димитър Поиски, който пише ода за Софроний, Йеротей, който създава в началото на XIX в. ръкописен сборник.
Централно място в доразвиване на Паисиевия труд има най-талантливият български писател от втората половина на XVIII в.- Стойко Владиславов /1739-1813 г./ от Котел. В нашата история той е известен под името Софроний Врачански. През 1762г. по настояване на котленските първенци е ръкоположен за свещеник в Котел. Към средата на 70-те години заминава за Атон. Особено значение за Софроний има срещата му с Паисий през 1765г., когато преписва неговата история. Под влияние на нейните идеи, Софроний се обрича на просветата. Две години учителства в Котел, като подготвя свещеници и учители.
За просветно-патриотична дейност той е подгонен от турци и гърци, като е принуден да бяга в Карнобат, а после в Карабунар. След две години се озовава в с. Арбанаси, близо до Търново.
През 1794г. Софроний е ръкоположен за епископ на Врачанската епархия. Във Враца, въпреки кърджалийските размирици, продължава проповядването на роден език. Скоро отива във Видин, а по-късно поради смутните времена, заминава за Влашко, където остава до края на живота си. Там той се отдава на книжовна дейност. В 1806г. напечатва неделни и празнични поучения в сборника "Неделник". Това е първата българска печатна книга, съдържаща преводи и преработки от гръцки език. В началото на XIX в., между 1803-1805г. Софроний пише своята автобиография "Житие и страдание грешного Софрония". Житието разкрива българския живот през втората половина на XVIII в., дава ценни сведения за социалните и политически отношения, за културното развитие, бита и духовния облик на българите от тази епоха. Съдържа интересни данни за размириците, за историята на Турция, за отношенията на България с Гърция и Турция. Софроний проповядва идеите на европейското Просвещение и мечтае за реформиране на обществените порядки, за унищожаване на невежеството. По дух и език "Житието" е модерна светска книга, пропита с просвещенски идеи.
Под влияние на хуманистичните идеи на епохата, Софроний превежда от гръцки език дидактическото произведение "Театрон политилон" - "Гражданское позорище", "Езопови басни" и др. Така, чрез многообразната си дейност на книжовник, духовник и проповедник, на просветител и патриот, Софроний Врачански се налага като най-ярка фигура на Българското Възраждане от края на XVIII в. и началото на XIX век.
Софроний Врачански играе голяма роля в утвърждаването на националноосвободителната идеология, не само чрез книжовната си дейност, но и като взима участие в политическите движения. По време на руско-турската война от 1806-1812г. той се изявява като добър дипломат и политик. През 1804г. българските първенци от Северозападна България изпращат Иван Замбин и Атанас Некович в Русия. Това е и първата българска дипломатическа мисия, която предава в Петербург послание от Софроний. Той за първи път си позволява да изпрати пратеничество от името на целия български народ и от свое име да предложи присъединяването на българите към руската империя.
Денят на народните будители е общобългарски празник, който тържествено отбелязва
 делото на българските просветители, книжовници, революционери и свети будители на възраждащия се национален дух, стремеж към образование и книжовност. Отбелязва се ежегодно с факелни шествия на 1 ноември и е официален празник в
Република България. 

Всепризнат патрон на българското будителство е свети Йоан Рилски,  почитан като небесен покровител на българския народ и държава, който в народната памет е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството и към когото народната обич и уважение остава жива през вековете на османско владичество. Почитани са и много други будители, които народът канонизира като светци в своята историческа памет.
През 1922 г. Стоян Омарчевски , министър на народното просвещение в правителство-то на Стамболийски по инициативата на група интелектуалци (Станимир Станимиров,Александър Радославов, Димитър Лазов, проф. Беньо Цонев, Иван Вазов, проф. Любомир Милетич, д-р Михаил Арнаудов, д-р Фил Манолов, Христо Цанков Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингилов, Адриана Будевска, Елена Снежина) внасяпредложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за ден на българ-ските народни будители. 
  (При установяването на Григорианския календар като държавен през 1916 година, Българската православна църква продължава да използва Юлианския календар – чак до 1968. Съответно 19 октомври -  денят, в който се чества Св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец),  става първи ноември по новия календар). На 28 юли 1922 год. Министерството на народното просвещение излиза с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“. На 31 октомври 1922 г. излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година 19 Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение, Закона за празниците и неделната почивка.
Цар Борис III подписва закона за въвеждането на деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.  Три години след пописване на Ньойския договор българското общество изпитва обща нужда от духовни стимули и ги намира в наследството от идеи на най-мъдрите българи. 

Прокламацията на Деня:
„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.

Източник: Уикипедия и Интернет

--------
Николай Пеняшки - Плашков
Добрич ; 1.11.2016 г.; 18:17 ч.