Избрани стихове от Саади

Превод от персийски: Димитър Милов, Илона Толсузова
------------------------------------------------------------------------------------------

"Посланията, оставени от Шейх Мусаллах Саади Ширази, са пропътували пространствата на седем века, за да достигнат до нас с пламъка на любовта, с неземното си обаяние и човешката съкровеност."

> Димитър Милов

Оняден попаднах на тази книжка и споделям.

* * *

Нещастните през целия живот мечтаят -

най-после на щастливите да дойде краят.

И ако прилепът не вижда светлината,

нима у слънцето се намира вината?

Очи такива - да са слепи, по-добре е

със хиляди - не слънцето да почернее.

* * *

Докато човекът още дума не е казал -

и достойнствата, и слабостите му са скрити.

Никога не си мисли, че всеки храст е празен,

че под него, може би, пантера в сън е свита.

* * *

Дръвче, което посадено е наскоро,

човекът може да изтръгне сам из корен.

Оставиш ли го, то съюз с пръстта постига -

не може да го мръднеш даже и с талига.

С лопата изворчето може да заринеш,

но стане ли река - със слон не ще го минеш.

* * *

Страхувай се от този, който се от теб страхува,

дори във страшна схватка сто такива да надвиеш.

Змията затова ухапва по крака овчаря -

от страх, че с камък може той главата й ще стрие.

Не виждаш ли, че котката, щом немощ я изпие,

в очите си - като пантера - ярост дива крие.

* * *

Чедата на Адам едно са тяло -

от кал е сътворено по начало.

Една част само ако заболее,

за нея всяка друга ще милее.

Ти, който не скърбиш за болка чужда,

човек да се наричаш - няма нужда.

* * *

Да спечелиш на приятеля сърцето му докрай,

по-добре е - бащината си градина ти продай.

И гърнетата на по-добрите да се изпекат,

по-добре е - всички вещи в къщата да изгорят.

Ти на злонамерения своето добро отдай,

по-добре е - да затвориш кучешка уста с пай.

* * *

Такова е познанието - колкото и да четеш, изглежда

ако на практика не го прилагаш, просто си един невежа.

Не си ти никакъв мъдрец, ни учен някакъв със собствен огън,

а просто си едно четириного със товар от книги много.

Какво ли е познанието за безмозъчно, освен догадки,

освен това, че със дърва е натоварено или с тетрадки.

ПЕРСИЙСКИ АВТОРИ - поезия

Омар Хайям е роден през XI век в Нишапур. През годините, в които е живял и творил, е оставил голямо наследство в областта на математиката и астрономията. Бил е лекар и философ. Най-много е известен с литературните си произведения, представени под формата на " рубаи" (четиристишия).
Пълното му име е:
Гияс ад Дин Абу л Фатх Омар ибн Ибрахим Хаям Нишапури (на фарси – حکیم ابوالفتح عمر بن ‌ابراهیم خیام نیشابور
Автор е на около 1000 рубаи.

В младежките си години учи в известната за времето си школа на имам Муфак в Нишапур, като негови съученици и приятели по това време са били Низам-ал-Мулк, който по-късно става Велик Везир и Хасан-ибн-Сабах, "старецът от планината", бъдещият предводител на убийците Хашишини ( асасисини ). Впоследствие изгражда голяма астрономическа обсерватория в Исфахан.

Първи за Европа го открива Едуард Фицджералд след 700 години неизвестност.

За първи път е преведен на български, от немски и английски рубаи, от Гео Милев.
Следните рубаи са превод от Георги Александров:

*****
На знанието храма съвършен градих.
И много тайни разгадах аз в своя стих.
Но знам едно, че в същност нищичко не зная.
Животът ми отмина - виж това открих.

*****
Реват магаретата, гладни за трева:
От барабан по-кухи, гръмките слова.
Те роби са, а името - създай си име:
Ще запълзят пред теб с посипана глава.

*****
Сърцето си с една надежда превържи.
С приятел верен ти живота си свържи.
Сто глинени глави едно сърце не струват.
Сърце търси - сред този свят, гъмжащ от лъжи.

*****
От много ум, чуй, полза няма, а вреди.
Помага на глупци капризната съдба.
За да пребъде ласкава съдбата с мене.
Ума си ще удавя в живата вода.

*****
Пийни, защото пак ще бъдеш прах.
Единствено от самотата ме е страх.
Без вино, без любима, без другари - в гроба!
Червени, розите ще пият моя грях.

Тук в този стих и във всички останали, написани от него, се явяват като негова автобиография. Той е цяла вселена, енциклопедия...- и трудно може да се опише.
Написаното от него, в епохата, в която е живял и сътворил, въз основа на база знания, е голямо наследство във времето напред.
Двустишието:
" Но знам едно, че всъщност нищичко не зная.
Животът ми отмина - виж това открих."
е простичката житейска истина, казана с няколко думи...

Всичко написано и казано от него, е в сила за днешното съвремие. Няма нищо ново под слънцето. Някои биха казали, че като поет на виното, Омар Хаям, възвеличавайки неговата сила и омайност..., би могъл да окаже неблагоприятно влияние върху младото поколение - влечението към чашката. Всички знаем вредата от алкохола.
Чакайте драги приятели, тук става дума за нещо друго - философския смисъл на човешкото съществуване, дори в противоречие на божиите думи, и църковните канони...
Къде е истината? За мен тя е по средата. Къде е щастието? Според мен между Рая и Ада.
Има автори които казват, че неговото творчество е мистика. Аз ще отрека това твърдение, и съм готов да го докажа със следните негови четиристишия, а и не само с тях...

Да си седиш и скърбиш - не е ли срам;
Обидите да помниш, от доброто - грам!
Напей се, докато са здрави струни звънки.
Напии се, чашата преди да счупиш сам.

*****
Без воля е човекът жалко същество.
Надвий тъгите и ела на пиршество.
Бъди разумен - в скръб искрата не удавяй:
Живота си окаян сменяй с тържество.

Тези четиристишия нямат нищо общо с мистиката, а цялото му творчество за мен е реализъм...Цялото му творчество е цяла вселена. Вълнувала е, вълнува и днес с искреността си, и ще вълнува...

***********************************************************************************
Ето и други негови Рубаи


*****
"На философите не станах мил,
но види Бог дали съм съгрешил.
Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,
дори не знам защо съм се родил!"

*****
"Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото брат, е просто суета."

*****
Чтоб мудро жизнь прожить, знать надобно немало,
Два важных правила запомни для начала:
Ты лучше голодай, чем что попало есть,
И лучше будь один, чем вместе с кем попало.

* * *
Растить в душе побег унынья – преступленье,
Пока не прочтена вся книга наслажденья
Лови же радости и жадно пей вино:
Жизнь коротка, увы! Летят её мгновенья.

* * *
Запрет вина – закон , считающийся с тем,
Кем пьётся, и когда, и много ли, и с кем.
Когда соблюдены все эти оговорки,
Пить – признак мудрости, а не порок совсем.

* * *
Общаясь с дураком, не оберёшься срама,
Поэтому совет ты выслушай Хайяма:
Яд, мудрецом тебе предложенный, прими,
Из рук же дурака не принимай бальзама.

* * *
Я знаю этот вид напыщенных ослов:
Пусты, как барабан, а сколько громких слов!
Они рабы имён. Составь себе лишь имя,
И ползать пред тобой любой из них готов.

* * *
Нам жизнь навязана; её водоворот
Ошеломляет нас, но миг один – и вот
Уже пора уйти, не зная цели жизни…
Приход бессмысленный, бессмысленный уход!

* * *
«Вино пить – грех?! Подумай, не спеши!
Сам против жизни явно не греши.
В ад посылать из-за вина и женщин?
Тогда в раю, наверно, ни души.

* * *
В колыбели - младенец, покойник - в гробу:
Вот и всё, что известно про нашу судьбу.
Выпей чашу до дна и не спрашивай много:
Господин не откроет секрета рабу.

* * *
Трясу надежды ветвь, но где желанный плод?
Как смертный нить судьбы в кромешной тьме найдёт?
Тесна мне бытия печальная темница, -
О, если б дверь найти, что к вечности ведёт!

* * *
Растить в душе побег унынья – преступленье,
Пока не прочтена вся книга наслажденья
Лови же радости и жадно пей вино:
Жизнь коротка, увы! Летят её мгновенья.

* * *
Запрет вина – закон , считающийся с тем,
Кем пьётся, и когда, и много ли, и с кем.
Когда соблюдены все эти оговорки,
Пить – признак мудрости, а не порок совсем.

*****
Мир-мгновенье, и я в нём мгновенье одно.
Сколько вздохов мне сделать за миг суждено?
Будь же весел, живой! Это бренное зданье
Никому во владенье навек не дано.

В сей мир едва ли снова попадём,
Своих друзей вторично не найдём.
Лови же миг! Ведь он не повторится,
Как ты и сам не повторишься в нём.

Смысла нет постоянно себя утруждать,
Чтобы здесь, на Земле, заслужить благодать.
Что тебе предназначено, то и получишь,
И ни больше, ни меньше. И нечего ждать.

Жизнь пронесётся, как одно мгновенье,
Её цени, в ней черпай наслажденье.
Как проведёшь её, так и пройдёт.
Не забывай: она твоё творенье.

Увы, немного дней нам здесь пробыть дано,
Прожить их без любви и без вина - грешно.
Не стоит размышлять, мир этот стар иль молод.
Коль суждено уйти, не всё ли нам равно?

Всё пройдёт - и надежды зерно не взойдёт.
Всё что ты накопил - ни за грош пропадёт.
Если ты не поделишься вовремя с другом -
Всё твоё достоянье врагу отойдёт.

От безбожья до Бога - мгновенье одно.
От нуля до итога - мгновенье одно.
Береги драгоценное это мгновенье:
Жизнь - ни мало, ни много - мгновенье одно!

Не трать себя, о друг, на огорченья,
На камни тягот, на долготерпенье.
Не зная завтра, каждое мгновенье
Отдай вину, любви и наслажденью!

* * *
Я в мечеть не за праведным словом пришёл,
Не стремясь приобщиться к основам пришёл,
В прошлый раз утащил я молитвенный коврик,
Он истёрся до дыр – я за новым пришёл.

* * *
Шёл я трезвый – веселья искал и вина,
Вижу: мёртвая роза – суха и черна.
«О несчастная! В чём ты была виновата?»
«Я была чересчур весела и пьяна…».

* * *
Удивленья достойны поступки Творца!
Переполнены горечью наши сердца,
Мы уходим из этого мира, не зная
Ни начала, ни смысла его, ни конца.

* * *
От страха смерти я, - поверьте мне, - далёк:
Страшнее жизни, что мне приготовил рок?
Я душу получил на подержанье только
И возвращу её, когда наступит срок.

* * *
Общаясь с дураком, не оберёшься срама,
Поэтому совет ты выслушай Хайяма:
Яд, мудрецом тебе предложенный, прими,
Из рук же дурака не принимай бальзама.

*****
Ти Слънце`о... на небесата си и ето,
към теб като прашинка падам... и искри брокат!
Величието ти възпявам със перото клето,
разумът беден е, да види твойта благодат!

....
Да пием, весели красавици да любим,
туй по-приятно е от пост и дамаскин,
не бойте се от Ада! Няма що да губим!
Във Рая не допускат девствени! Амин!

.....
Търси мъдреца, пий от него вяра,
а видиш ли глупак, завий веднага,
От мъдрия и чаша със отрова ще е блага,
А глупавия мед да ти предлага... бягай!

*****
Египет, Рим, Китай да са ти във краката,
Владей света дори, за тебе пак съдбата
Приготвила е край, какъвто и за мен -
Два метра бял саван, две педи под земята.

***
Пийте смело, другари! За глъч закопнях,
За веселие, песни пиянски и смях.
А до Съдния ден, той нали не е утре?,
Може би ще забравят този малък наш грях.

***
По-добре е да пия и жени да лаская,
Вместо в молитви и пост да се кая.
Ако в Ада отиват тез, що любят и пият,
То кого ли тогава ще пуснат във Рая?

***
Светът трае миг, миг ме има и мене.
Колко пъти за миг мога дъх да поема?
Весели се! Живей! Тази тленна обител
Никой няма навеки за свой дом да вземе.

***
Любовта ми към теб съдят всички сплетници,
Нямам време да споря с невежи критици.
Любовта е балсам, изцеляващ мъжете,
Лицемерите само превръща в болници.

***
Как нежно вятърът целува на розата страните,
Как светли са лицето мило, поляните, реките!
Отминалото не обсъждай! Изтляха му следите.
Живей щастливо във момента! Как хубави са дните!

***
Опитай да не съжаляваш за времето текущо.
Душата си недей мъчи ни с минало, ни със идущо.
Съкровищата свои харчи, дорде си жив,
Защото пак на оня свят ще стъпиш неимущ ти.

***
Ще дойде краят, но кога – кой знае?
Да пием вино – истината май в това е.
Не си лозе, глупако: от пръстта
едва ли някой ще те откопае!

***
За теб – познал света – урок аз знам,
сред първите бъди мъдрец голям.
С език, уши и поглед да останеш –
прави се пак на сляп, на глух и ням.

***
За своя жребий участта си не кълни.
Без плач към гроба на другаря погледни.
Цени момента мигновен и мимолетен.
Не се вторачвай в минали и бъдни дни.

***
Света плениха с мъдрост мъдрите мъже.
И тях съдбата ги навърза на въже.
Те бяха светлинки, но пътя не откриха
и легнаха в нощта, заспали сън блажен.

***
Запитах свойта чаша, прилепил уста:
Веригата от дни къде влече света?
Отвърна тя със впити в устните ми устни:
“Не ще се върнеш, пий до дъно радостта!”

***
Велики тайни са животът и смъртта.
Узнаеш ли ги, Бог ще бъдеш за света.
До днес у мен сърцето ми не ги изучи,
та утре ли – когато спре да бий в пръстта.

***
Напих се и в стена стакана свой разбих.
От пръснатия череп чух едничък стих:
“На теб подобен бях, ще станеш като мен.”
Парчетата целунах и се извиних.

***
На младини под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

***
Ти пиещите не кори! Такъв е пая,
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали “не пия капка” –
къде по-глупави неща за тебе зная.

***
И хрумна ми: “Защо дошъл си на света?
А сетне пък: “Какво те чака след смъртта?”
О, вино забранено! С тебе искам аз
да заглуша на тез въпроси дързостта!”

***
Дошли сме – откъде? И накъде вървим?
Чий разум ни държи? – За нас недостижим.
Безброй души кристални под обръча на свода
изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?

***
Затова, че не говоря, нямам никаква вина.
Аз съм длъжен да запазя свойта истинска цена.
Знам достатъчно и точно на тълпата същността,
та пред нея да разкривам цялата си светлина.

***
Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах – но за света какво е?

***
Върти ни този свят на смени, гнети ни в кръг ожесточен,
до невъзможност пълен с мъки, от светли радости лишен.
Блажен е гостът, бил за кратко в него и поел на път,
а недошлият на земята е още много по-блажен.

***
Въртят се в полунощни орбити над мен студените звезди.
Мъдрец подир мъдрец унесено в безбройни нишки ги реди.
На мисълта хвани конеца – той точно ще те заведе,
където пак глави замислено стоят над някакви следи.

***
Без тръпка няма обич – плам неугасим.
Над мокри вършини се вие едничък само черен дим.
Разжарен огън любовта е, изкрящ безсънно сред нощта,
а влюбения вехне с рана, от лекари неизцерим.

***
За щастие – до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.
И тежките вериги но твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб.

***
Без ропот приеми съдбата, било в дъжд или в пек,
от болките не се оплаквай – това е най-добрия лек.
И по-богат да станеш, трябва за всичко да благодариш,
изпитано от теб случайно в шума на този звезден ек.

***
За сбогом искам само чаша – от близки или от врази!
С рубина си си тя ще обагри пролетите от мен сълзи.
Щом аз умра, с червено вино измийте мъртвото ми тяло
и го сложете сред ковчега на ароматните лози.

***
И още: моята могила сравнете до земята чак –
на простата чавешка скромност да бъде тя безсмъртен знак.
А в грънчарницата после от моя прах, замесен с вино,
за каната винопитейна измайсторете похлупак.

РУБАЯТ - ОМАР ХАЯМ

За да живееш мъдро – закони има много,
но два от тях е нужно да се зачитат строго:
ти по-добре гладувай, но хвърлен хляб не яж,
сам по-добре бъди, но не с глупак, ей богу.

***
Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам
и затова сега послушай съвета мъдър на Хаям:
отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам.

***
Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив.
А пиян – загубвам разум в тоя винен свят мъглив.
Ала някъде в средата има малък светъл миг,
той за мене е животът и се радвам, че съм жив.

***

За достойния няма награда. За грях,
че ще страдаш отвъд ли, сега те е страх?
Пò е страшен живот сред глупци недестойни,
пò ужасен от ада е разговор с тях.

***
Не се страхувай от деня – ветрец ухаен.
Недълговечна е скръбта в света безкраен.
На своя миг се радвай ти, не се плаши,
че мина този ден, че идва друг – незнаен.

***
От водна капка на земята родих се мълчалив и плах:
на огъня страстта ми даде живот, изпълнен с плач и смях.
А утре вятърът внезапен ще ме развее из всемира...
Затуй пий вино и се радвай, преди и ти да станеш прах.

***

С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже “Кой - аз ли, да много съм велик!”
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик

***

Приятелю, не се терзай за утрешния час!
Бъди щастлив от този миг под слънчевата власт!
Когато си отидем от земята – ще догоним
онез, които са живели векове пред нас.

***

Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не вижда прах – но за света какво е?

***

Да кажем, че си изживял без мъка всички дни – а после?
Че твоят жизнен кръг е бил сред песни и жени – а после?
Добре, и нека си живял щастливо сто години
и с още толкова живот под свода премини – а после?

***

Върти ни тоя свят – обител, гнети ни в кръг ожесточен,
препълнен от сърдечни рани, от светли радости лишен, .
Блажен е гостът, спрял за кратко във него и поел по пътя,
а недошлият на земята дори е още по-блажен.

***

Сред свода мълчалив заселени звездите
са извор на съмнения за мъдреците.
Дръж здраво нишката на своя ум! Онез са
безсилни мъдреци пред възлите на дните.

***

Не притежаваме ний щит за пред смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
За да живееш с радост, живей за радостта,
останалото тук е просто суета.

***

На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър.

ПЕРСИЙСКА ПОЕЗИЯ

А СЕГА ПРИЯТЕЛИ,ЩЕ ВИ ПРЕДЛОЖА ПРЕКРАСНА ПЕРСИЙСКА ПОЕЗИЯ.
.....................................................................................................................................


СУФИ ПОЕЗИЯ

Персийската поезия оказва голямо влияние върху исляма, а след 18 в. завладява и Европа.Рудаки, Фирдоуси, Омар Хайям, Низами, Руми, Саади, Хафез, Алишер Навои са не само поети, но и мъдреци, учени, мислители и философи. Тримата автори, които ви представяме тук, са може би върхът на суфистката поезия: Омар Хайям - астролог, философ, математик; Руми - богослов и мъдрец; Хафез - философ. Произведенията и на тримата са бисери на човешкия дух.


РУМИ

Притесняват те и те оскърбяват?
Не превивай пред тях рамене.
Само плодни дървета се брулят.
Безплодните - не.

* * *
Приятелю, душа на нашите души, без мен не тръгвай ти!
Небе, не се върти без мен. Без мене, месец, не свети!
Земя, ти не бъди без мен, без мене, време, не лети.
Със тебе мил ми е светът, не ме оставяй никой път,
дори към други светове сърцето да те позове.
Юзда, ти коня не гони. Без мене, песен, не звъни.
Не гледйте без мен, очи. Душа, без мене, замълчи.
Сега и вечната луна блести със твойта светлина.
Додето верността е в нас, пред тебе вечно ще съм аз -
подобно топка пред играч - от изгрев, та до късен здрач.
Без мене коня не гони. Не ме напускай, остани.

* * *

Да можех себе си да видя някой път!
Но как? Примесва своите бои светът.
Духът ми никога не е в покой,
но как спокойна е душата, Боже мой!
Морето ме погълна в мрак студен.
Но чудо! Чувствам, че морето е у мен!

* * *
Открий лика си: розови градини аз жадувам!
Проговори: медът на сладостна роса жадувам!
Чердата облаци ти, слънце, разпръсни,
че твоя лъчезарен блясък аз жадувам!
Повикай ме къмто далечните страни -
като сокол да литна аз жадувам.
Дари ме с капките на дъжд свещен -
безбрежните лазури аз жадувам.
Безценни камъни не ме бъзторгват мен -
скали, пронизани от светлина, жадувам!

Превод: Янко ДИМОВ

ОМАР ХАЙЯМ

7
Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас.

12
Ще си заминем с поглед плах - но за света какво е?
И няма път, и няма смях - но за света какво е?
Ний си отидохме - а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах - но за света какво е?

13
Върти безкрайно колелото развеселеният грънчар.
В грънчарницата, край вратата, застанал сам по навик стар,
с изкусни пръсти той извайва глиноразцъфналите чаши
от глезена на някой беден, от черепа на някой цар.

36
Без страх - на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой.

43
Ти истината търсиш? Тогава остави
жена, деца и близки, приятели, уви!
Разкъсай всичко,дето ще ти тежи из път,
без тежките окови по-леко се върви.


55
Кой казва, че бил Бог неумолим!
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино -
ще те приеме той невъзмутим.

59
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
ден без любов е като облак, резсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.

60
За мен - цветята на смеха или със вино пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: "Кажи ми свойта мисъл!"
А тя отвърна в миг: "Душа, със радост увенчана.


82
Мой винен съд, аз знам - и теб е гряла нощем любовта.
И теб, както и мен, е мамел на къдри вечерни цвета.
А тази дръжка, като гривна, до гърлото стаила дъх,
е твоята ръка, обвита на милата върху гръдта.

108
И докога ще бъдем на дните сред пелина?
Кой господ ни отрежда миг - или година?f
Момче, тогава бързо наливай мойта чаша,
додето не си станал в грънчарницата глина!

117
Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото, брат, е просто суета.

118
Ти пиещите не кори! Такъв е пая
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали "не пия капка" -
къде по-глупави неща за тебе зная.

123
Аз пия, но ни ден не съм във тежест ваша;
жадувам - за какво? За винената чаша!
Да, ще почитам виното до свойта смърт,
за жалките си дни да мисли богаташа.

134
С молитва, с пост си мислех горд, че може
към теб да се намери пътя, Боже.
Но някакъв бедняк, решил да се пречисти,
потегли с чаша към светото ложе.


140
Аз знам, че в тоя свят добро и зло,
и чудното грънчарско колело
в забрава ще потънат ...Но тогава
що значат скръб, и радост, и тегло?


155
И сякаш през завеса отдалеч
със "ти" и "аз" долита кратка реч.
Но пада леко тънката завеса:
и "ти" и "аз" не се дочува веч.


161
За щастие - до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.
И тежките вериги на твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб.


163
Какво навред желая? - Смехът на веселбата!
А друга странна вяра за мен е непозната.
Веднъж попитах свода: "Кого обичаш ти?"
Отвърна той: "Сърцето, дето пее радост свята!"

184
Когато отзвъни последният ми час,
когато като стон замлъкне моят глас
от мойта пепел да изваят чаша -
напълнена докрай - ще оживея аз.

198
На младини, под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато
и що накрая проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

ХАФЕЗ

Газели*

С песен и сърдечно слово - пак, и пак, и пак отново!
Вино пий, сърце орлово - пак, и пак, и пак отново!

С хубавица като кукла, взел смолистата й букла,
поседи със чувство ново - пак, и пак, и пак отново!

Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово - пак, и пак, и пак отново!

Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово - пак, и пак, и пак отново!

Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот морен
от Хафез сърдечно слово - пак, и пак, и пак отново!

* * *

Безброй момичета са влюбени - ти си единствена сред тях.
За влюбените в мен момичета - единствен съм и аз, разбрах.

Не срещнах никакво различие и в двата свята в моя път.
Не ме съдете, резултатът им е бил и си остава - прах.

Все пак на алчните кажете "За всеки краят е един!"
Не трупайте пари, печалбата и загубата носят крах!"

Безкрайно обожавам хората, съединили в любовта
и думи, и дела. В признателност сред огъня им изгорях.

Хафез, за миг склони главата пред знанието на ума!
Могъщо е било сърцето, което знае що е грях.

* * *

Знай, Юсуф ще дойде рано или късно - не тъжи!
Пролетта скръбта ще вземе от платана - не тъжи!

Лошо е било, ще бъде хубаво. Ненавистта
забрави! От роб ти можеш шах да станеш - не тъжи!

Знаеш ли какво те чака зад завесата - нали
могат радости да дойдат с топли длани - не тъжи!

Ден след ден танцуват тихо в неизменен кръговрат,
И какво е вечно? Само ... ураганът. Не тъжи!

Твоят път щом ти се струва дълъг, като че без край -
все ще свърши той със радост тихо в хана - не тъжи!

Все по много ни раздава благосклонната съдба:
час за обич, за раздяла, за измяна - не тъжи!

Щом, Хафез, намираш време ти за книгата в нощта -
надалеч от шум и злоба разпиляна - не тъжи!

* * *

Благословена тижина. От друго - няма нужда.
Приятелски очи и дом. От друго - няма нужда.

Измъчена от скръб душа, ти както нямаш нужда
от Бог - кога ще промълвиш: "Вий нямате ли нужда?"

Хей, ангел бях на хубостта, за бога, изгоряхме -
ти спри поне един бедняк: "Вий нямате ли нужда?"

Над нуждите си аз стоя без никакви въпроси -
великодушният човек от милост - няма нужда.

Говори близкото сърце като свещена чаша,
не го измъчвай с празна реч, от думи - няма нужда!

И с благодарност взел в ръка най-драгоценен бисер,
защо в морето да седиш? От него - няма нужда.

Надменник ли си, замини! И повече не идвай.
Приятели са само тук, от други - няма нужда.

О, няма нужда от война - душата ни щом искаш.
Щом дрехите връз теб са твои - да молиш - няма нужда!

Примамен пак от любовта, край животворни устни
вървя и пламенен ответ да моля - няма нужда.

Но спри, Хафез, че всеки дар сам себе си разкрива.
С надменниците не спори, не трябва - няма нужда.

* * *

Вятърът ще се радбуди, свежо утрото ще бъде
и светът ще подмладее - пак сред радости ще бъде.

Ще разтвори свойта чаша яркоогнена жасмина,
а пък нарцисът с лалето - неспокоен пак ще бъде.

Скъп е всеки цвят, целувай оросените му листи,
че разцъфнал днес, той утре в други светове ще бъде.

Тази славеева мъка, дето пия всяка утрин
нека да звучи, че весел всеки стрък от туй ще бъде.

Хей, сърце, ако отлагаш радостта от днес за утре,
сигурен ли си, че всичко, както искаш, тъй ще бъде?

О, недей без чаша вино в месеца Шабан да бъдеш,
че за теб дори байрама с край обикновен ще бъде!

Пей, сърце луноподобно, с близки хора съм приседнал.
не повтаряй вече тъжно: "Тъй било е и ще бъде!"

Щом от храма се отказах, спрял сред Харабат смирено -
не плачи, там всяко расо някой ден и с мен ще бъде.

Ах, Хафез в света пристигна зарад теб и ти накрая
изпрати го, че самичък чак до своя гроб ще бъде.

* * *

Да минем пак към механата, да спрем пред нейната врата:
влече ни всички тя със свойта необичайна простотаа.

Отлита всичко като вятър - и тронове, и сан висок -
но нека за това не мислим, да пием - в туй е радостта.

Да пием! И с другари верни край пълни чаши да седим,
че свети всяка малка капка като рубин върху пръстта.

И щом сме още във начало, в едно да се обословим:
по този път да не оставим, да не забравим любовта.

О, проповедник, ти напразно на нас предлагаш своя рай.
По-мил ми е от рая божи прахът от нейните места.

От твойта глътка тази почва на бисер скъп се претвори -
но жалко, че за тебе всеки по-евтин е от стойността

на почвата. И щом танцуваат суфите весело край нас,
от тях добър урок да вземем за песни радостни в нощта.

О, ако ний, Хафез, не можем на срещата да се явим,
с праха на този вход ще свикнем - такава ни е участта!

Превод: Йордан МИЛЕВ
Ела: сърцето ми ранено навярно ще възкръсне пак.
Ела: навярно мойто тяло с душата ще се свърже пак.

Ела: очите ми без слънце останаха сега без теб
и само твоята усмивка ще върне слънцето ми пак.

Като войници негри в боя разби ме черната тъга,
но твоят образ бял да свети над мен каато румеец пак.

Какъвто образ да изгрее пред огледалния ми дух -
то само твоят чар умее да се огледа в него пак.

Нощта е бременна, ний знаем. Разказва твоята звезда
какво ме чака и то утре ще се роди със възглас пак.

Ела. Ела: Запял е славеят на пролетното ми сърце,
от среща розовоуханна то иска глътка въздух пак.

* * *
Да не бъдеш от лекарства спасен! Да не бъдеш!
Да не бъде твоя взор помрачен! Да не бъде!

Всичко хубаво в този свят - е било и е твое.
Да не бъде твоя дух огорчен! Да не бъде!

Смисъл, форми, черти са в духа на сърцето ти.
Да не бъде той с нищо смутен! Да не бъде!

Вее вихърът есенен ... Кипарисът ти строен
да не бъде от него сразен! Да не бъде!

Да не бъдеш сред хули в твоя свят, в твоето време,
да не бъдеш от вражди изнурен! Да не бъдеш!

Да загине там всеки, който с лошо те гледа.
Да не бъде от огъня той защитен! Да не бъде!

Своя лик ти търси на Хафез в стиховете,
да не бъде той със лекарство сменен! Да не бъде!

* * *
Додето моята глава не е куп прах нетленен,
налей ми в златния потир, с ръка благословена.

Да пия пак, че този свят безшумно ще загине -
и затова сред шум и смях прекарай дръзновено.

О, как от тъжните оочи ликът й е далече -
в душата - огледало - той живее вдъхновено.

Без тази гордост, кипарис, когато прах аз стана,
покрий ме тихо в утринта със сянка въжделена.

Пълзи по мен като змия отровна твойта плитка -
лекуваш с устните си ти сърцето ми ранено.

Разбра ли - този прах и тлен са класове наа дните!
Ти нивата им запали със огън съкровено.

Измих аз своето лице със сълзи, ала зная:
светец е, който е горял в страдание блажено.

А праведникът горд навред вреда във всичко вижда.
О, Боже, огледало дай на хората надменни!

Разкъсай дрехите си в миг, Хафез, подобно роза,
и пред любимите нозе - хвърли ги, неизменен.