сряда, 21 юли 2010 г.

Миглена

Миглена слезе от таксито на бившия си приятел. Връщаха се от "Дъбовете" - ресторант намиращ се в едноименната гориста местност, която беше на седем километра от града.
Владимир я беше поканил на вечеря.
Излизанията й с него, бяха най-вече за запълване на времето, а бяха съученици още от деца. Семействата им подържаха връзка от много години.
Родителите на Владо и майката на Миглена, бяха загинали при автомобилна катастрофа, преди три години.
Баща й останал сам и дълго време не можа да преодолее загубата на съпругата си.
Вина за тази трагедия, беше изпреварващ автомобил, навлязъл в
тяхното платно с висока скорост, управляван от пиян шофьор.
Напоследък бащата на Миглена имаше много работа на вилата, която строеше - намираща се в лозята.
Владимир му помагаше във всичко. Между тях съществуваше много близка връзка, като между баща и син.

През годините Владо и Меги - като съученици бяха много добри приятели, дори и след това. Изпитваха силни чувства един към друг. След казармата, приятелството им лродължи няколко месеца. Дори имаха сериозни намерения.
Изведнъж Миглена охладня към него. Излизаха когато се прибираше в Добрич, тъй като беше студентка в Софийския университет.
Преди да се прибере в къщи, тя се обърна към него с особено настроение.
- Владо,... имам молба към теб! Моля те, не ме търси повече по какъвто и да е повод!
Думите й бяха като нож, забит в сърцето му. Беше като попарен.
- Какво ти стана?! Нищо ти нямаше! Защо постъпваш така? Винаги съм бил внимателен към теб. А освен това...
- Разбирам, какво искаш, да кажеш.
- Добре-е-е, добре! Баща ти, така ли…?
- Ти, какво искаш бе? Като помагаш на баща ми и сте като баща и син, трябва непременно да съм с теб?! Така ли? Не си познал! Забрави за мен!
Погледът й шареше наоколо и се взря в далечината над главата му.
Градът бе безмълвен. Нощта го бе притиснала с черния ся си плащ.
Явно Миглена бе предпочела да се раздели с него. Предстоеше й да се връща в София. Беше студентка втора година - журналистика. За нея беше унизително да поддържа приятелски отношения с таксиметров шофьор - човек със средно - специално образование. Не знаеше, че той също беше студент, но задочник - специалност "Архитектура".
Владимир нарочно не й каза тази подробност...
Двамата стояха един срещу друг, готови да си издерат лицата. Погледите им се преплитаха. Не излъчваха омраза, а студенина, която растеше между тях.
- Добре, както желаеш! Така да бъде! Повече нищо няма да ти кажа!
- Дори не желая да те чуя! Не ме интересуваш! - вдигна гордо брадичката си и присви великодушно красивите студени очи - Не искам да имам нищо общо с теб, с един ...!
- Слушай, какво ще ти кажа! Не си мисли, че като следваш в Софийския, си хванала Господ за шлифера! Един ден ще съжаляваш, ще ме молиш за прошка!
- Яя-я-я-яа, кой го каза! Ти никога не можеш да бъдеш на моето ниво, ама никога...!
- Не казвай силни думи! Понякога живота носи изненади. Никога не подценявай другия до себе си! Не си мисли, че можеш да бъдеш по-умна от другия до теб! Така няма да спечелиш приятелство, дори и любов! Познавам те от години и си ми ясна отвсякъде. Въпреки това те обичах. Колкото и да ми е тежко, ще го преодолея.

Мракът стана още по-гъст и леден. Вечерницата и звездите бяха скрити. Нощният вятър биеше шамари с широките си шепи по лицата им. И не само той, а и думите на Миглена бяха достатъчно силни. Сърцето му се сви на топка.
Въпреки поведението й и острите думи, които го нараниха, той постъпи тактично ... Така сметна за правилно.
Въпреки студеният вятър те все още стояха един срещу друг и мълчаха.
Край тях мина млад човек - на възраст почти колкото Владимир.
- Оо-о-о-о, Владо, здравей приятелю! Как си? Как е студентският живот в София. В твое лице виждам един бъдещ архитект в нашия град. Преди да тръгнеш за очни занятия, обади се, да пътуваме заедно!
Владимир се изненада от срещата с колегата си Стоян.
- Здравей! - отговори той - Радвам се, че те виждам! Как си?
- Благодаря, добре! Изпратих приятелката си и си отивам.
- И аз тръгвам! Влизай в колата, да те закарам! Тъкмо ще си правим компания.
- А-а-а-а така-а-а, и Миглена виждам! Приятелят ми много хубави неща е говорил за теб. Трябва да се гордееш, че имаш такъв другар, като Владо. Той е прекрасен човек и верен приятел. Бъди сигурна, че говоря искрено!...
Тя стоеше като истукана и изненадана от думите, които чу за Владимир. Разбра много добре, защо той не й каза и се почувства гузна... Изражението й се промени и тръгна към тях.
- Владо, не знаех …, аз…
Той обърна гръб, влязоха с приятеля си в колата и преди да потеглят я погледна с тъга.
Тя замръзна като статуя. Очите й се напълниха със сълзи. Мра-
зеше се за постъпката си.
"Колко съм цинична и несъобразителна! Загубих човека, с когото се обичахме години наред!" - помисли си тя и се разплака на глас.
Прибра се в кьщи с насълзени и зачервени очи. Не можа да спи цяла нощ.
Заспа чак към сутринта. Събуди се слетобяд с главоболие.
Беше решила да направи всичко възможно, да си върне човека, когото обичаше. Не се знаеше, дали щеше да й прости!


Разказът е написан по действителен случай.

© 2010, Николай Пеняшки - Плашков

Публикуване на коментар