Нещо за признателността

Александър Балабанов

На 8 юли се извърши погребението на бившия министър, учен, писател, обществен, просветен деец, професор Иван Шишманов. Имаше твърде малко свят. От големите хора не казвам кой бе и кой не бе, защото мъчно е да кажем за някого, че е голям, докато не го видим прострян в ковчега пред нас.. И от току-що бившите или въобще от истински бившите големци пак имаше малцина. Народ и студентство – също твърде, твърде малко.

За студенството – обяснимо е, ваканция е. За народа – също; кой ще му каже, отде ще знае тоя още тъй непълнолетен, тоя още тъй незрял, тъй несамостоен в преценките си на личностите и на тяхното значение беден народ, кой ще му каже обективно, кой е този, кой е онзи? В тази наша страна, дето страстите са тъй разпалени и за най-дребното, дето мегданът си остава все същият малък, а атовете тъй бърже се размножават. Гдето всички наши са ангели, всички не наши са дяволи, а тия, които са свободни и не чакат от никого ечмика – тях може всеки безнаказано да пренебрегва.. Кой ще му каже? Кой ще му даде примера?

Значи все донякъде е обяснимо, че имаше малко народ.

Поради тежкото си боледуване аз едва можах да престоя времето в черквата. Но ми казаха, че до гроба са отишли само стотина души. Че само от тия хора, които срещнах аз на улицата тоя ден, само от тях на сто души е помогнал професор Шишманов през живота си! Направил им е такива добрини.

Но и това разбирам. Нали няма признателност! У нас – да разчиташ на нея, значи да си някой голям будала или някой нещастник. И после – човешко е, човек обръща гръб на извора, от който си е утолил вече жаждата. Само нежните и хубави души си спомнят за тоя извор и после – и не го замътват.

Освен това признателността е свойствена само на истински дълбоки души и на оригиналните духове. А такива – кой не знае това – те са рядкост даже и у нас. Даже и у нас никой не може да търпи никакъв сърдечно оригинален и дълбок дух, веднага той е афоресан от обществото и от литературата, мразен от силните на деня, пренебрегван от хората, неразбиран от мнозина, а тия, които най-добре го разбират и знаят кой е – тъкмо те го преследват най-грозно, най-организирано. Те треперят от неговото появяване – и затова ги нарекох аз един път: организираната посредственост.

Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките. Срещнете някого – и ще видите, той говори добре са произведенията само на тия, които са от неговата партия, от неговия кръг. И то – не защото ги цени или не цени другите, а просто защото сам и тъй и тъй нищо не разбира от себе си, а само върви с тия, които са с него или при които е той. Разбира се, това са тия души, които са се издигнали само благодарение на тази котерийност – и за нея се държат. Тежко ми е, че в България всичко е в зависимост от партийността. С това се задушават и удушват висшите трепети на човешката душа. Погледнете в нашия социален живот. Ще видите, че не само приятелствата, ами дори и любовта е в зависимост от партията.

Иван Шишманов беше един даровит мъж със светла, висока и обширна култура. С душа отзивчива за най-скъпото за една нация, за нейната душевна култура, за науките, за изкуствата, за всичко онова, що е единствено предназначение на една нация. За това, за което живее и заслужава да живее един народ, към което в края на краищата са устремени всичките му борби и пориви.

Петдесетгодишнината ще се празнува на България. Боя се, че и тоя празник ще бъде повече едно мило сановническо тържество с банкети на държавна сметка. Но все ще се празнува. Тогава, тогава размислете вие, непризнателни сомоедци: кое от това, което ще се празнува, не е свързано с дейностите и борбите на Шишманова и на тия като него в нашата страна?

Защото някакви големи облаги и богатства от вас, нешишмановци, невазовци, неботевци, неславейковци, България няма. Не са образцови обществените служби, богата страната не е, поражения и в политиката, и в обществения, и в икономическия живот. Градове цели в мизерия, живот в тях най-първобитен, освен за неколцина, които отрано са рекли да използват тишината в това село без кучета. Това ли ще се празнува? Сигурно не това, а това, което са наредили и дали духовните първенци, като са се отказали доброволно от вашите комфорти и охолности.

Разбира се, ние знаем, само сърдечните хора отиват на всяка цена до гроба. А повечето от хората отиват както на самото погребение, така и до гроба не за умрелия, а за живите около и непосредствено до ковчега. Шишманов нямаше партия – да тръгнат тълпи с ленти подир ковчега му. Шишманов, дори и да бе жив, нямаше власт, и да имаше, нямаше никому да отнима нито автомобила, нито гювеча. Така е на пръв поглед, вие плиткоумни. А всъщност тъкмо на такива хора вие дължите и вашите автомобили, и вашите гювечи. Тъкмо на такива, защото те ги нямат.”

1928 г., със съкращения от „Нещо за признателността – мисли по случай погребението на проф. Д-р Иван Шишманов”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: Център за анализи и образование

Публикувано от Петър в 19:52

Поставил: Николай Пеняшки - Плашков

Пред двата нови гроба

Пейо Яворов

(статията е писана по повод убийството от 28 ноем. 1907 на дейците на ВМРО Иван Гарванов и Борис Сарафов от Тодор Паница - по поръчка на Яне Сандански )

Думата ми — която единъ отъ г. редакто­рите на „Пряпорецъ" беше тъй любезенъ да поиска — е по поводъ скъпи жертви, Иванъ Гарвановъ и Борисъ Сарафовъ, оплаквани отъ цялото българ­ско общество. Техният прахъ принадлежеше на - земята и ние й го предадохме вчера, техните имена принадлежатъ на историята, и тя ще имъ отдели по една златна страница. Но те вървяха по единъ стръменъ път — нагоре по който се стремятъ, въ страдание и надежда, душите на ми­лиони хора. А светкавици прорязватъ тъмните облаци предъ насъ, и зловещ тътенъ предвещава страшни бури. И всички се питатъ: какво ни изправи като зрители предъ катастрофалната развръзка на една драма, чиито перипетии оставатъ неизвестни за публиката? Вестниците отбелязватъ, с неприязънь или благоразположение, двете враждебни течения въ Революционната организация, като ги именуватъ с винаги наивна сериозность: интернационалистическо и националистическо.

Но ако тъй се самоопределятъ някой македоно-освободителни групи, въ какъвъ смисълъ да разбиваме интернационализма имъ? Дали че те се борятъ за свободата на всички народности въ робската страна ? Тоя интернационализъмъ еднакво би билъ осъщественъ и отъ автономна Македония, и отъ оголемена България, и отъ окупационните отряди на Австрия! Или, че когата страната бъде освободена, тя трябва да остане сама за себе си— че тя не бива да се присъедини къмъ България, нито да се даде на Австрия? Не ще да е, защото и последниятъ четникъ знае, че въпросътъ ще бъде разрешенъ не отъ Австрия, още по-малко отъ България, и най-малко отъ Пиринъ-планискиге вой­води. Или може би, че редомъ съ българите трябва и другите народности да поематъ върху плещите си товара на освободителното дело ? Преди 12-13 го­дини щадене и опити въ тая посока, Революцион­ната организация фабрикуваше само шпиони и пре­датели; днесъ вече унищожението на българщината е дело интернационално!

[+/-] ...виж целия текст

Въ недоумението си, някои опростяватъ въпроса и говорятъза революционери „социалисти". Но кой смисленъ човекъ не ще се изсмее надъ някакъвъ "социализъмъ" тамъ, дето треба да се въдворятъ най-еле­ментарни условия за културенъ животъ? Учение, което иде съ претенция да подведе равносметката на цял обществено-икономически порядъкъ, цъвтялъ и банкрутиралъ при много слънце и въздухъ — това учение, пренесено на македонска средновековна почва,ще даде наистина твърде любопитни плодове. За-
щото единствениятъ капиталъ, срещу който има да се бори македонскиятъ работникъ — това е сатъра въ ръката на турчина. Една стачка е въ неговите средства: да не се ражда...

Очевидно, въ македонския „ интернационализъмъ" има голяма нелепость, ако той не е неумело домогване къмъ идейно становище за нещо може би само по себе си несимпатично.
Казватъ ни още: българските правителства трябва да стоятъ далеко отъ македонското движение; македонското движение трябва да се изолира отъ българските правителства.
Защо ?
1895!

Българските правителства са длъжни да бдят надъ македонското движение, защото въпросътъ, разрешенъ въ тоя или оня смисълъ, е въпросъ за животъ или смърть на България — и въ економическо и въ политическо отношение. Когато Сърбия и Гър­ция изчерпватъ всички средства за чуждата тям Македония, кой смее да иска отъ България, пълна съ енергия, да се отрече отъ една своя область— нещо повече, да остане равнодушна предъ застра­шителното бъдеще? Освенъ това, коя македонска фракция може да мине безъ българска материална и морална помощь — дори безъ най-малкото — безъ българската толерантность ? Въ същность, Револю­ционната организация и българското правителство — по една неизбежна логика на обстоятелствата —са два фактора въ освободителното движение, които не могатъ единъ безъ другъ. Онова, което би трябвало да се иска отъ всички страни, то е ясното съзнание на дълга и взаимния контролъ въ името на общата и пряка цель — автономна Македония. Тогава миналото няма да има повторение — и бъ­дещето остава да се нарежда и прережда споредъ бъдещите нужди.

Иван Гарванов

Затова жертвите, които паднаха, са жертви случайни. Те не бяха поискани нито отъ интересите на делото, нито отъ някакъвъ принципиаленъ раздора. Неприязнена къмъ тяхъ фракция може да съществува, но посегателството не може да бъде нейно. Обаче вестниците повтарятъ: всичко е решено отъ едно събрание на ръководни лица въ Серския отцепнически окръгъ. Понеже това се предава като фактъ, азъ го приемамъ и казвамъ — и не е смешенъ парадоксъ: Истината лъже! Те са решавали тия лица, и никой отъ тяхъ не си е давалъ отчеть какво решава. Те са решавали въ някакво моментно раздразнение като всички насъ, които сме кадърни да изречемъ най-големи закани, безъ да мисли някой за изпълнението имъ. Истината лъже днесъ, за­щото иде да свидетелствува противъ много отлични момци, мои лично познати, които носятъ съ примерно самоотречение кръста на една света кауза. Те са решавали и забравили, освенъ нещастниятъ убиецъ, и днесъ са изненадани отъ станалото, като всички други. Тям не можеше да не бъде цененъ живота на всеки, даже билъ краенъ противникъ, щом и той служи на същото дело, като е показвалъ самопожертвувание не по-малко от тяхното.

Офи­циалното правосъдие ще определи грубо фактичните отговорности; нека ние бъдемъ по-внимателни въ разпределяне моралната вина. Не трябва да вяр­ваме, че всички дейци изъ Серско са грешни, за да не повярватъ и те самите, че са братоубийци. Нека не дадемъ на техните души да претръпнатъ, като се помирятъ съ подобно име. Защото тогава те ще да подирятъ оправдание предъ себе си, което би имъ послужило и за по-съзнателни злодеяния... Само тъй остава - да спасимъ морала въ македон­ското движение.

Вече самиятъ фактъ, че въ Македонската ор­ганизация се намира макаръ само единъ човекъ като именуемия Паница — вече самия този фактъ, щомъ покушителятъ не е формено лудъ или ухапанъ отъ бясно куче, е симптоматиченъ. Това е признакъ (нека го смятаме единственъ), че въ атмосферата на македоно-освободителната действителность има отровни лъхове, които могатъ да я заразят изцяло, щото цял свят да побледнее от ужасъ и от­вращение.

Затова нашето общество трябва да издигне предупредителенъ гласъ и срещу другарите.на убитите — предупредителенъ гласъ и срещу възможното отмъщение. Да отмъстишъ по начина, по който си билъ нападнатъ, значи да дадешъ морална санк­ция на престъплението. Още повече на престъпление като онзиденшното, въ което невероятната низость съперничи съ една твърдость на ръката,наистина достойна за по-рицарско приложение. Нека общественото негодувание остане да кънти въ ти­шина, при която то би било по-явствено чуто тамъ, дето убиецътъ ще иде да търси признание на своя подвигъ.

И ще повторя, нека двете жертви послужатъ за спасението на морала въ македонската революция — и на човека въ македонския революционеръ.

в. Пряпорец, 3 дек. 1907.

поставил: Николай Пеняшки - Плашков

Истинската свобода

Васил Друмев*

В какво се състои истинската свобода? За нас, християните, този въпрос не трябва да бъде особено труден. С живота, учението, страданията, кръстната смърт и в славното си възкресение Исус Христос ни показа в какво се състои истинската свобода. При всичко, че Той нямаше в ръцете си никаква власт и сила, никога не се смути пред своите знатни и могъщи гонители, никога от страх пред силата или от угода пред знатността не се отказа от проповядването на правдата.

Свободно и безпощадно изобличаваше и еврейското общество, и еврейските първенци в тяхното невежество, в техните лицемерства и пороци. „Горко вам, книжници и фарисеи лицемери”, открито казваше Той в лицето на тези силни първенци, ако и да знаеше много добре, че те могат да му направят голямо зло. Когато беше вързан и почти осъден на смърт, Исус Христос не се побоя да изобличи Пилат и да му каже в очите: „Ти не щеше да имаш над мене никаква власт, ако ти не бе дарено свише”, макар и да знаеше, че твърде много зависеше от Пилата да се пусне или да се предаде на смърт. Та и въобще, както пред своите неправедни съдници, така и на кръста, дето неговите страшни мъки даваха повод на неразумната и лековерна тълпа да произнася срещу него още по-горчиви хули и присмивания, Исус си остана спокоен, величествен, непобедим.

Какво виждаме ние в Спасителя, в апостолите и във всички онези, които в служенето си на народ и общество са вървели по техните стъпки? Виждаме в тях една висока нравствена чистота, виждаме ги свободни от пороци. Тази висока нравствена свобода е давала на тяхната воля онази твърдост и на техния характер онази независимост, които са им давали възможност да надвият светската суета, да надвият гонения, мъки, тъмници и самата смърт. И най-главното, виждаме в тях голяма любов, силна преданост към доброто и усъвършенстването на хората.

Дълбоко предани на този чист идеал за човешко добро и съвършенство и с такава нравствена чистота, те са посветили всичките си сили и способности, целия си живот, за да служат на правдата и истината и да направят това велико богатство достояние на своите народи и на цялото човечество. И за това те всякога са побеждавали.

Нищо, нито светски удоволствия, богатство и чинове, нито заплашвания, гонения, хули и страшни мъки, нито най-ужасна смърт, не е могло да пречупи твърдостта на тези хора, да ги накара да се откажат от служенето на техния висок идеал, да преклонят глава пред ласкателствата или пред силата. Те са били и са си останали високо независими, високо свободни в служенето си на правдата и са се подчинявали само на това, което е изисквало тяхното високо служене.

Тази висока свобода е истинската свобода, която се състои в свободата на човешкия дух. Само човек с дух свободен може да има истинска свобода. Само той може да надвива прищевките си, честолюбията си, злобата, мързела и всички пороци. Само свободният по дух човек може да подчинява своите частни интереси на общите интереси, да поставя всякога по-горе от всичко общото благо и да претърпява гонения, хули, мъки и смърт за общото добро.”

Из „Истинската свобода”, сборник „Православният консерватизъм”, съставител – свещеник Георги Гугов. Източник: Център за анализи и образование

* Васил Друмев, приел монашеското име Климент, е български писател, духовник и политик от Консервативната партия. Той е автор на първата българска повест и първата българска драма с оригинален сюжет. След Освобождението е митрополит на Търновската епархия и на два пъти министър-председател на България.

поставил: Николай Пеняшки - Плашков