Иво Сиромахов представя „Моят таен любовен живот“ с национално турне

Иво Сиромахов ще представи последния си роман „Моят таен любовен живот“ с национално турне. В следващия месец той ще гостува в 13 книжарници „Хеликон“ в страната...

продължете от тук: http://www.helikon.bg

Представят книгата на Едвард Жамгочян „Арменците от някогашния Базарджик” Букурещ

На 19 септември от 17.30 часа в Огледална зала „Нели Божкова” ще бъде представена книгата на Едвард Жамгочян „Арменците от някогашния Базарджик”. Събитието е посветено на 100-годишнината от арменския геноцид.

            Идеята за издаването на тази книга на български език възникна през есента на 2012 г. Следваха разговори за авторски права, спонсори и преводач. Най-важният момент бе установяването на контакт с издателство „Арарат” – Букурещ (издатели на румънския вариант (2011 г.) и носители на правата). Инициирахме разговори с Едвард Жамгочян – автор на книгата. След тяхното съгласие се даде ход на превода на изследването от добричкия преподавател Константин Караиванов. През месец ноември 2013 г. посетихме издателството в Букурещ, където бе предаден преводът и бе проведена среща с ръководството и техническите лица. Следваха многобройни корекции и избор на снимки от днешния ден на арменската общност в Добрич. И така стигнахме до месец юли 2014 г., когато получихме два екземпляра от книгата за последни корекции. Пълният тираж .......

продължете да четете от тук: ПОДИУМ

Литературно четене в Добрич в чест на 24 май

снимка: Николай Пеняшки – Плашков

На 19 май от 18 часа в Лапидариум – гр. Добрич  се проведе литературно четене в чест на българската просвета и култура, и на славянската писменост – 24 май.
Организатор на това културно събитие е „Сдружение на писателите“ – Добрич.
Автори на сдружението и ученици от СОУ „П.Р. Славейков“ прочетоха свои творби по повод на предстоящия празник, под надслов „Звуците, които говорят.

Аrt.liter-nfo.news.dobrich
20 май. 2014 г.
Добрич

Сашо Серафимов – носител на наградата „Дамян Дамянов“

По съобщение на пресцентъра на община Сливен, за поезия е обявен Сашо Серафимов за носител на наградата „Дамян Дамянов” на петото издание на националния конкурс за поезия. Отличието е за книгата му „Старците умират в края на света“, съобщава БТА
Серафимов е роден в Добрич и е автор на пет стихосбирки, книга за деца. Негови стихове са превеждани на украински, френски, немски, словашки и др. езици. Награждаването на лауреатите на конкурса, организиран от община Сливен в партньорство с Издателска къща „Жажда“, ще бъде на 14 май.
След церемонията по награждаването, ще се проведе литературно четене, в което ще участват и поетесите Надежда Захариева, Маргарита Петкова и Петя Александрова.
В конкурса са се включили автори от цялата страна, като изискването към тях е било да са издали своите стихосбирки до 1 март 2014 г. Освен диплом и плакет на община Сливен, носителят на наградата „Дамян Дамянов“ ще получи парична премия.
Награда за поетически дебют се дава от ИК „Жажда“ и ще бъде връчена на Ники Комедвенска, която печели приза за книгата си „Свят за лудите“. Ники Комедвенска – псевдоним на Добринка Кирякова е родена в Сливен. Публикува стихове в литературни списания и електронни сайтове за поезия.

Поредна книга на Атанас Пеев

Най-новата книга на краеведа Атанас Пеев „Преобразители на Добруджа" бе представена на 26 февруари в залата на Общинския съвет в Добрич.

Авторът проследява биографиите на първите петима председатели на Окръжен съвет Добрич от Михаил Андреев, заел поста през 1959 година, когато са учредени окръзите в страната, до Костадин Станев, който е председател до демократичните промени през 1989 г. 

 продължете да четете от тук:   http://www.podiym.com

ВЕЧЕР С ПОЕЗИЯТА на САШО СЕРАФИМОВ и неговите 60 години

На 28.10. 2013 г. (понеделник) в Огледална зала “Нели Божкова, добричкият писател и председател на Сдружението на писателите в Добрич Сашо Серафимов, с подкрепата на Община Добрич в лицето на кмета на града Детелина Николова, ще се музикално-поетична вечер в чест на 60 – годишнината на поета и писател Серафимов.
Тази вълнуваща вечер ще бъде подкрепена и с участието на Светлана Жечева-Ефендулова, актьорът Валентин Андреев / Рафе/, Красимир Костадинов – саксофон, Георги Илиев – китара и приятели.
…..
ОРГАНИЗАТОРИ на вечерта са: Община гр. Добрич и Сдружение на писателите

************************************
Помен за живите

Не страдам за мъртвите,
нито за убитите вчера,
страдам за живите, които някога наричаха плебс,
днес наричат народ, маса, електорат
и са го разпънали на кръст,
и му квасят устните с оцет
и му пеят осанна…
Страдам за тези, които знаят, че утре е техният ред
да бъдат удушени, удавени, застреляни.
Страдам за тези, които живеят като животни,
а ги употребяват като човеци…
Бих предпочел да съм цвете или облак,
да живея в мирните пространства на природата
и ако ме откъсне някой, да знам, че му трябвам,
или безмоторно да прелитам над жестоките
градове на хората.
Вижте как игриво подскача погледът
на онова куцо момиче.
Защо не го оставите да плува в реката на любовта,
а трябва точно в два часа в полунощ
някой да го върже, да го изнасили,
а после с теслата по главата.
Затова ли е държавата – с теслата по главата,
в два полунощ
и по реката да плува мъртва мечта.
Това ли е държавата… А този, който бърка в
кофата за смет,
той влиза ли в графата на човеците. Ами той
също иска да
погали някого, да му постеле легло, да го целуне по
челото
и да му каже, “чедо”.
Аз не страдам за мъртвите,
нито за убитите вчера,
страдам за живите, които някога наричаха плебс,
днес наричат народ, маса, електорат
и са го разпънали на кръст
и му квасят устните с оцет,
и му пеят осанна…

………………………………

Първо послание до Нострадамус
Певците и за нас ще пеят песни,
че безименни сме били,
макар и с къщи, и с деца, и с чувства;
че виждали сме в падащия лист
смъртта,
която не можехме да обясним.
Певците!
Ако все пак някога ги има,
ще кажат, че сме тръгнали към свободата,
с тела сме защитавали родината
и още много героични стъпки
с песни на уста сме извървели,
докато всъщност,
поливайки пред къщите цветята
и галейки децата си усмихнати,
сме си издъхнали в последната война.
Певците ще възпеят победителя
(с чалма или с костюм и вратовръзка),
как там от хълма на победата
(във бункера, сто метра под земята)
е взел освободителни решения,
когато ние сме кипели
в казана на земята
и сме миришели без памет, без помръдване…
Нямало е даже лешояди!

************************
Приказка за дървото

Каквото можеше да ви разкаже то,
ще го разкажа аз,
защото бях приятел с него.
Наясно съм, че времето е скрило
във гънките си много от нещата,
а детството е прекалено неучтиво,
когато става дума за реалност.
Живееше на двора във средата.
През лятото бе дом за птиците
и бойница невидима
за първите сражения в живота ми.
Хванеше ли вятъра за ризата
разхождахме се двама по небето,
забили копия в сърцето на нощта.
Дървото си измисляше река,
когато беше жадно
и двамата наведени над нея
се чудехме какво е под водата
и как се движи времето световно.
Безсмъртни бяхме –
слушахме листата,
запели своите езически хорали:
аз – мургав, градски бог
със златна перушина по главата,
летях по клоните и гонех всеки застаряващ миг,
То – източен мъдрец в мига на просветление,
общуваше със цялата природа.
Съседът днес ми казва сериозно –
Защо не отсечеш дървото,
отдавна е изсъхнало и счупените клони
ми натрошават керемидите.
Така и ще направя,
защото зная как изтича времето в реката,
как хората не могат да летят
и колко непосилно е да гледаш
с очите на съседа мъртвите неща.

МИЛЕН РУСКОВ представи в романът “ВЪЗВИШЕНИЕ” в гр.Добрич

Вчера на 22 май 2013 г. в 18.30 ч. в хотел ресторант “Вива ди полета” се проведе среща разговор с писателя и преводач Милен Русков.
Организатор на мероприятието е сдружение “Тротоар”- Добрич.

Беше представен романът “Възвишение” от поетесата и журналист Валентина Добринчева.
Писателят Русков прочете вълнуващи откъси романа.  Това вълнуващо произведение ни връща в епохата на Българското Възраждане, когато двама бунтовници, приятели  на Димитър Общи, участват в Арабаконашкия обир.

Романът е определен като “Най-големият езиков експеримент в българската литература”. По този повод получава номинация за национална литературна награда на фондация “13 века България”.

Милен Русков е роден в Бургас през 1966 г. Живее в София. Завършил е българска филология през 1995 г. в СУ “Св. Климент Охридски”. Писател и преводач. Автор на три книги: “Джобна енциклопедия на мистериите” (2004), за която получава наградата за дебют “Южна пролет”, “Захвърлен в природата” (2008; 2011 – издание на английски в САЩ), за която получава наградата “Вик” за роман на годината, и “Възвишение” (2011), за който получава наградата “Златен век” на Министерство на културата (2012) и Награда “Христо Г. Данов” (2012). Превел е над 20 книги от английски, в т.ч. “Изповедите на един английски пушач на опиум” на Томас де Куинси, “Пари” на Мартин Еймис, “Как да гледаме философски на живота” на Джеръм Джеръм, и др. Носител на наградата “Кръстан Дянков” за превод от английски (2009).

ИЗ “ВЪЗВИШЕНИЕ” 

На следващия ден в град К. отседнахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разправя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът – един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратовръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочерни, чепички му лъщят на слънцето. Брате! Изискана работа! Красиво е да си европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна – викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив.

Аз ся осведомих и наинформирвах (как ся туй зове по французки), че тоз френец работел за аустрийската так називаема железница, проверявал откъде може тя да мине. У Турско сичко е зело да става аустрийско: аустрийска поща, аустрийска железница… Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. Брате, Турско ся разпада! Англичане горди британци са сичко у Анадола яко овладели – кое струва повече от пет пари, имам под вид; те затова за Турско толкоз милеят, защо за собствений си джоб милеят. Макар да не съчувствувам, туй го аз разбирам (Je comprendre) – аз тоже за собствений си джоб милея, кога даже не съм англичанин. А те са и англичане, и горди европейци, кое ще рече – имат търговска Висша цел (меркантилическа), коя им като пътеводна звезда служи в черное небе дивой Азии и коя те следват с ненащърбаема енергия в юнашкото това овладевание и яко цицание на сякакви диви народности и държавности, от чиито едни прости гърди те благо бозаят златное мляко благополучия, за върховното процветание и всяческо успевание на ненадминатата тази европейска сивилизация, като която втора никога не е и имало. И на която и ний сме ся сърдцем устремили и духом наострили да бъдеме членове. Но никакви членове не сме, ами сме проста народност. Коя ще я яко опоскат, защо това и заслужава.
Но ти Анадола го махни, ами гледай, че от таз страна на ибания Възпор аустрийци са зели сичко да овладяват. „Край Възпора шум ся дига, лъскат саби, щитове. Ей го, Симеон пристига, воеводи си зове.” Зове той, на шуря си учинайката. Виж, аустрийци, и въобще европейци, здраво пипат. На сичко ръка слагат. И тоз вишеречений френец ся е доброволно посветил на чуждия аустрийски народ с ежемесечно служение против едно заплащане, за осъществяването и реализирването (фр.!) на споменатата Висша цел. Нощя иба ли го що прави, но деня ходи да обикаля околние пространства, проучваейки землемерно, откъде, как разправят тукашни местни хора селяци, ще минава так називаемата железница. Аз таквоз нещо никогаш не съм виждал. За Асенчо хич даже не ма и питай. Ш’та шамаросам, заде ми задаваш глупави въпроси и ми ценно револуционно време губиш. Ибах та! Мисли малко!
Българе, българе… Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки.) Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадолски османлии. Изскочили, брате, от черний азиатский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи. Туй не са ти тебе изтънчени, коджа интелегентни французои и французойки, ами е дива азиатска паплач! Някой французоин ако ги види, ще припадне от миризма им само. А ний с таз гмеж живейм в едно царство. Но хайде хак да ни е, защо и ний сме последни отрепки, аз да ти река!
Та значи тоз французой, за кой ви ся издума отгоре, ся помещава на вторий кат при нас, в отсрещний край на пътеката. И гледай Съдба как разпореди, че като ся наспахме ний с Асенча, ставам аз в ранния следобед и отидох долу на двора да пия вода от чешмата и да зема нещо от гостилницата, и го гледам френеца насреща ми, прибира ся чиляка и като ся разминавахме, дружески ми кимна и бомбе си от глава надигна. Аз ся след няколко стъпки бързо врътнах да видя где ще отиде, и го видях че ся качва по стълбите и после чух врата да ся затваря – явно си в стая отишъл. Аче ся замислих и отидох, та пих вода, и като ся връщах, заслушах ся тъй пред вратата му да видим дали ще чуя нещо – тишина, брате, чилякът спи ли, кой го знай. Като ся прибрах в наша си одая, рекох на Асенчо:
- Асенчо – рекох, – иди, братко, долу и запрегни Дяда Ювана, да сме готови немедленно да тръгнем.
- Защо? – учуди ся Асенчо.
- Бе – викам – действувай, не рассуждай! После ш’ти обяснявам.
- Ама защо? – кай.
Та ся принудих да му обясня. Той слезе долу, пък аз ся замислих за френеца. Гледай къде го Съдба зафърлила. Железници да прокарва. Инджинерин человек! Туй не е проста работа. Аз железница може да не съм виждал, но съм чувал какво тя представлява. Железний, кай, кон прогреса! Бре, ибах ва! Тоз ми мяза на человек, що би яздил железний кон. Язди, и с бомбе си народ поздравява.
А ей ти го прочия и Асенчо, що наший кон язди, върна ся и вика: „Готово”, кай. Аз минах един път по пътеката, като ся заслушах пред вратите дали ще чуя някакво движение вътре, да видим хора дали има, но нищо не чух. По-длъжко ся застоях пред вратата на френеца и там нещо чух, някакво движение ми ся счу, ил’ затварянето на някоя си вратничка на долап, такова някакво нещо.
После ся върнах, зех другаря си Колта и другите си багажи и с бърза стъпка с Асенчо влязохме в стаята на френеца. Ти си представяш, че той бая ся изненада. Стои в средата на одаята и ни гледа учудено. Аз отидох, та го фанах приятелски за лакътят.
- Дай – викам, – друже, туй сако. И бомбе някое, ако имаш.
А той ся дърпа и говори нещо, но не можеш му разбра. На французки нещо. Нещо като „жужу-мужу, жуа-муа, он-бон”. Но една дума му ясно разбрах – „терибль, терибль”. Не знам що ще рече. Ще видя после в речника на Богоров. Но мисълта ми е – не му ся разбира, европейский человек. Аз си дръпнах кесията и извадих от нея една жълтица, като му обясних, доколкото можах, че повече не можем му даде, защо тия пари ни трябат за револуциата. И като казах това, подадох му жълтицата и зех да му свалям сакото. А той:
- Он-бон – нещо, – жуа-муа – и бърка в кесията, още жълтици иска.
- Е, не – викам, – ще прощаваш, но повече не можем ти даде. Туй е за нашта револуциа. – И ся надигнах към него, приближих си главата до него, белким ма разбере, и му викам: – Револуциа, револуциа.
А той пак:
- Терибль, терибль.
- Аче туй нали е французка дума, и нея ли не разбираш? – разперих ръце аз. – В чудо ся видях от тебе, братко!
И тогаз мен ма осени тая, да не кажа, блестяща мисъл, и викам на Асенча:
- Я дай „Старината”!
А и на него бързо му сече пипето и ся веднага сети, че аз имам под вид списанието на Раковскаго, „Българската старина”, чийто единът брой аз си носех в торбата. И бръкна Асенчо, та ми го даде. А аз го отворих в самото начало, дето е уводът, и показах на френеца онуй място, където пише:
„Ето що говори о тому един учен:
La philosophie Indienne est tellement vaste, que tous les systèmes de philosophie s’y rencontrent, qu’elle forme un monde philosophique, et qu’on peut dire à la lettre que l’histoire de la philosophie de l’Inde est un abrégé de l’histoire entière de la philosophie.”
А туй ще рече, както отдолу ся е пояснило:
„Индийското мъдрословие е толкова обширно, штото сичките системи мъдрословия ся срештат в него; то съставля един цял свят мъдрословия и можи ся каза буквално, чи повестността Индийскаго мъдрословия е едно съкраштение на цялата повестност мъдрословия.”
Ей туй му показах на френеца, на неговия си язик хем написано, и не е нещо страшно, да речеш, ами за мъдрословието мисъл, а той ма гледа, като че ли е кон с три крака видял, или не знам си що. Аз му викам:
- Ний с добро идим, разбираш ли? Разбираш ли? Хабер алмак?
А той само маха с ръка и нещо бързо-бързо блещореви, жуа-муа, не знам що си, че зе и да ся дърпа да излиза, та аз трябаше да го придържам за ревера.
- Ей – викам му на Асенча, – ний сме попаднали на най-тъпия френец в цяло Френско.
А Асенчо вика:
- Ох – кай, – с тоз чиляк не можем са разбра. Поради язиците голяма разлика има и полное недоумение.
Но мен вече ми узря мисълта и му рекох:
- Ще зема – викам – да го чукна по главата с тъпото на пищовът, че да ся свърши работата. Той иначе не ни разбира, чилякът.
А през туй време френецът бърка в кесията и си сочи сакото и нещо говори – он-мон, туй-онуй.
Е, пресегнах ся аз и го чукнах с приклада по челото, като внимавах да го не нараня, а той ся дръпна назад и изпищя нещо, но не падна, понеже твърде леко го бях ударил. Наложи ся втори път да го чукна, вече по-ячко, и той падна на земята в безсъзнание, като чувал някой. А Асенчо ся наведе над него, разглежда го и вика:
- Бачо Гичо, ти да го не повреди чиляка? Нидей тъй!
- Нищо му няма! – викам. Туй е европейски чиляк. Ще ся оправи той. Но иначе нямаше как да ся разберем с него, нали виждаш. Ще полежи тъй и ще ся оправи.
Не че бях чак пък съвсем сигурен, но какво да река?
После ний свалихме на френеца сакото, панталонките с раетата свалихме, а тоже ризата. Боямбата и бомбето видях на една окачалка провесени, та ги зех и тях. Накрая и чепичките свалихме. Другите неща как да е, панталоните като ся леко подгънат, направо ми лепват, га че ли някой терзия ги е нарочно за мен по мярка правил, обаче обувките му на мене са ми леко големшки, и туй то. Чиляка малко по-едър от нас пада. Туй е тъй, защо е той от германските народи. Те са едри хора, снажни и левенти, да ги иба в чукундурите.
- Тук ний нещо ще тряба да сложим – викам му на Асенчо, – да запълниме петите.
Той зе да ся оглежда, горкий, па изведнаж лице му светна, и вика:
- Дай да изтръбушиме възглавниците, па да пълниме.
Ний зехме по една възглавница и ги изтръбушихме, но после аз ся сетих, та му викам „Бе защо са ни на нас две, тя и една стига”, и едната я оставихме настрани, а от другата зехме перушина и напълнихме тъй-тъй където тряба, и ми лепнаха тия чепици като изляти направо!
После аз ся поколебах малко, пък оставих две жълтици на масичката. Ибах та, туй са двесте гроша! Ако не стигат за сичките тез дрехи, то почти за сичките сигур стигат. Иначе ще значи, че не мож’ да ся ти пазариш. А като не можеш да ся пазариш, къде си в тоз свят тръгнал! Пък тряба и да ся има под вид, че туй са носени дрехи, употребени. Двесте гроша може и в повече да дойдат биля. Но хайде, от мен да мине, и да е жив и здрав Араба-Конашкий проход.
Освен туй и мои си дрехи внимателно сгънах, та оставих, ако няма що да облече той на първо време, макар че никак не ми ся вярва той да няма друг чифт дрехи. Но все пак, че знае ли чиляк. Да не ходи по вътрешни гащи из улиците. Само кундурите си задържах и навущата, ако ми трябат за Балкана, едно-друго.
После проверих в чекмеджетата на писалището му – защо в таз стая и писалище има – и намерих там едни франкове. Скрити тъй между книжата, множество каймета. Аз книжни пари рядко съм виждал, па и много ги не тача, но тез ми станаха интересни, че са французки пари – едни хора най-различни, изобразени на тях, орли и прочия. Зех по едно-две каймета от секи вид, да имам за спомен, а другите ги оставих. Най-големите бяха по петдесет франка, две парчета. Колко ли ще е туй в грошове? Е, зех ги. Макар те да не са най-красиви, мен ако питаш. Но ний и числата тряба да уважаваме, не е ли тъй?
После го погледнах тъй френеца, един вид да ся на ум с него сбогувам, а той си лежи в безсъзнание, уста си леко отворил, га че ли спи като бебе невинно, но сърдце му тупка, как аз на шия му проверих, ще ся оправи.
- Е – рекох, – ако има нещо, прощавай!
- Ако има нещо, няма нищо – обади ся и Асенчо.
След туй ний вече излязохме от там. Като минавахме през гостилницата, няколко души ма изненадано изгледаха, но не рекоха нищо, аз ся разплатих с ханджията, като сложих пръст на устата си, да не казва нищо, и той само ми написа сметката на един лист, аз му платих, като му оставих и добра поддавка (бакшиш), и нали Асенчо беше вече запрегнал Дяда Ювана, мигом отпрашихме от там. Дядо Юван си нравът сменил, сякаш разбира, че работата вече сериозна иди, че ся е Дело мощно вече зафанало, и затуй в необходимата минута препуска като млад някой юнак. Бравос, Дядо Юване! Намерихме си късметя ний с тоз кон, туй ще ви река. Защо е вече той възрастен, опит има, и ума си опича и знай кога що да прави. Сякаш му скрито чувство правилно подсказва – туй направи, онуй направи.
Абе ометохме ся, с една дума, за нула време от там, и скоро стигнахме до Н-ското село, а по-право е да ся рече до Н-ската махала, къде спряхме пред една чешма да напълним вода. Аз слязох с една бъклица, как съм тъй с сакото и бомбето, и златочерната боямба на врата ми ся от вятъра планински свежо вей, а до чешмата един праз лук потуранко седи и ма гледа, като че ли е попската щерка гола видял. Аз го търпях, търпях, докато пълня от чучура (кой слабо тече), пък накрая му казах:
- Какво ма гледаш? Европейски чиляк не си ли виждал?
А той га че ли ся стресна, като му проговорих на български, и отскочи назад и бързешката ся отдалечи.
- Неразбрано племе! – викам на Асенча.
- Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’ видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.
- Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз.
- Тъй ли беше? – рече Асенчо. Аче може, може. Но добър чиляк е бил.
- Кой това?
- Аче и Софрони, и Паиси.
- Тъй е съгласих ся аз, – право думаш.
А после, докато пътувахме с каруцата, ся сетих, че туй го има някъде и у Раковски казано, май у „Горския пътник” казано. И тъй му и рекох на Асенчо:
- Абе туй – викам – го има някъде у Раковски казано, май че у „Горския пътник” казано, но къде ли е?
Асенчо обаче не разбра за какво му говоря.
- Ибах та, сега ще го намеря – рекох аз и запрелиствах „Пътника”. Туй ся нарича на французки „амбиция”: кога много ти ся иска нещо да сториш, и мамичката им би ибал на сички, кои ти на пътя стоят. Туй ся зове амбиция. Та, рекох, фана ма амбицията и ся затърсих в „Пътника”, и го намерих не ами, оттатък даже! – Ей го – рекох на Асенчо – що дума Раковски: „Аз съм запомнил в Цариград преди 20 години, кога минеше някой си Европейц с висока шапка, от Пера насреща в Турские отделения (махали), и самия цариградски кучета, кто с изобилие лежат по цариградски улици, втурваха ся и лаяха того тям непозната госта; а на другии народи турски нищо не струваха, ако и да ги настъпваха лежаще.”
- Тц, тц, тц – поклати глава Асенчо, – сичко е в турско царство объркано. Даже и животни са невредни, даже и кучета е закачило, виж на! Сичко е невредно в турска държава.
- Европата те мразят – завъртях глава и аз. – Душевно неразположение към нея чувствуват, не щат като нея да бъдат. Техний си азиатский начин обичат, тъй им иди отвътре. Правят, струват, преструват ся, но накрай все към азиатский им нагон ги влече.
- Те и наште хора са таквиз – рече Асенчо.
- Наште хора ш’ся оправят – отговорих аз. – Азиатско им е на тях чуждо, но са го много попили. Петстотин години са туй. Не е шега работа. Но пъп им е другаде фърлен, нагон ги на другаде влече, душевно им разположение на другаде бий.
Асенчо си мълчи, но май много-много ми не вярва.
По едно време спряхме на една пъстра сянка да похапнем и Асенчо извади от багажът ни наште зимни аби, да ги използуваме като постелки, че да седнем на тях, и докато ги той застилаше, аз го някак неволно тъй огледах, и му рекох:
- Я ся виж какъв си потуранко! – викам му.
- Защо? Аз тъй си ся поминувам – вика той и ся оглежда.
А аз го гледам как ся тъй оглежда учуден що му има – не разбира, прост чиляк, тъй свикнал, – и като го гледах такъв смях юнашки ма напуши, че бая силно ся засмях.
Той ся обиди момчето – ама на, не можах да ся воздържа!, – лице му ся издължи, натъжи ся, и ми вика:
- Ти хич не си прав, бачо Гичо, тъй да ся присмиваш!
Аз му ся извиних. И от сърдце – наистина не исках тъй да става.
- Туй, бачо Гичо, и в буквареца го пише – каза Асенчо. – „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай.” Тъй пише. От Петра Берона речено.
- Прощавай! Право дума Берона.
А той пак повтори:
- „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай” – и даже пръст подигна, като даскал някой. Я го глей пишлемето, какви движения (жъстове) научил!
Аз си замълчах, защо аслъ не исках да го обиждам момчето. Хубавото на Асенчо е, че бързо му минава. Докато свършим вечерята, аз пуснах няколко майтапа, един от друг по-глупи – но нà, друго не ми дойде на акъла, – а той ся смей от все сърдце, чистосърдечно, глас му звъни в корията. Асенчова работа.
Аче ся дигнахме от там и отидохме за вечерта в град К. (друг един), къде отседнахме у един комитетски чиляк. Не щеш ли, оттука минал куриер с писмо от Тетевене, и им разправил какво става с Араба-Конашката работа. Брате, турци са съвсем изветрели! Турци оплескали сичко! Какво ся бях аз притеснил да крия в тефтера имена, места, таквиз работи – дивотии. Малко остана сите уличаващи обстоятелства да задраскам, едната леност ма спаси. Но тез не могат нищо направи! Вечно ся нещо объркали, сичко забалтачили. Не могат ся никогиш с нас справи. Виж какво направили с Араба-Конашката работа:
Като разбрали за обира, пуснали потери да обикалят наоколо, да гонят Михаля, защо наште хора, начело с Тодора, ся били благополучно измъкнали рано-рано, та онез там само бродят по баирите вятъра да измерват. А още орханийският каймакамин подкупил шпиони да слухтят и да му докладват нещо за обира на хазната, ако разберат. И тъй му докладвали, че четирма някакви си етрополски бейчета, към 18-20-годишни, в деня на обира ся намирали в Преведенската клисура, от другата страна на прохода, и там дигнали голяма гюрюлтия. Защо те зели някакви си гювендии – помакини и циганки – и ги завели на Преведена да мърсоват с тях. Там ся напили, фанали едни овчари, па зели да издевателствуват над тях, яздили ги и ги били, заклали си един овен да ядат, че накрай и запалили една кошара. Тамошний овчарин ги заплашил, че ще ги обади на бащите им, и тез го почти до смърт пребили. Аче не стига туй, ами и пукали с пищови у клисурата. Туй като го разбрал Масхар паша, софийският мютесариф (управител), веднага ся дигнал за Етрополе, и ила, че ми трябаш! Тез етрополски чапкъни, рекъл той, щом мърсоват с гювендии и бият овчарите и пукат с пищовите за собствено удоволствие, те може за собствено удоволствие и царската хазна да са обрали. Аче после бой и вик до небесата, прахан им палили под нохтите, гладни ги с дни държали, – казвайте, думали им, къде скрихте хазната. Онез ся в чудо видяли. А бащите им, етрополски бегове и агалари, кои там земята държат и под наем я дават, и тъй си рахат живеят, мамка им дембелска, бащите им, викам, отишли да ся молят Масхару, но той ги изгонил. Казвайте, рекъл, къде е хазната. Че инак първо синчетата ви, пък после вас ще подпукам. С царските работи, кай, игра си играйте! Тогаз те решили да пратят писмо до Дунавския вилает да ся оплакват на валията в Русчук, Масхаровий началник, обаче телеграфистът бил нещо чиляк на Масхара и го предупредил. Мале! Тез си вече намерили белята! Аче пашата зел телеграмата и я скъсал пред очите на онез и рекъл:
- От мен ще ся оплаквате, а, чапкъни с чапкъни? Следващия път вас тъй ще ви скъсам, живи!
Мари Марийке! Представям си Общий как ся смей сега!
Аче после онез, като видели Масхаровий дебел край (кой бая дебел може да бъде!), решили да пишат „мъдра просба” до Масхара, да го молят за милост, и отишли да им я напише при кого? – При даскал Тодора Пеев, кой е прочия председател на револуционниа комитет в Етрополе, и му ся примолили да им напише такваз просба, и той ся съгласил и написал една дълбокомисленна молба, къде сравнявал Масхар паша с някое си дългожданно мюслюманско божество, кое след много векове най-сетне слязло на земята да въздаде правда и милост, но най-повече милост, и изобщо толкоз дълбокомисленно и оплескано го написал, че сам Масхар паша не могъл нищо да разбере, но ся заинтересовал и рекъл да му доведат тоя человек да му обясни що е написал. А освен това ся смилил и наредил да пуснат онез пезевенци, – а те, брате, цели охърбавели от глад, само глави им подути и посинели, но туй от бой, аче и пръсти им изгорени от прахана. Абе! Тебе шега, мене истина, но аслъ не си е работа ти с Масхару работа да си имаш! Аче и опитвали да ся оплакват от него на русчушкия валия! Представям си!…
Както и да е, срещнали ся Масхар и Тодор Пеев, разговорили ся на французки – кой Тодор не знам откъде, но Масхар го знай, защо е у Франца в лицей учил, – и с една дума пашата го много харесал, стиснал му ръката и му рекъл всякакси да го има за свой приятел, и ако му тряба някоя си услуга, едно-друго, без стеснение да ся към него обръща. А прочия Тодор им пуснал мухата, че ся разправяло – и наистина наште хора туй разпространявали насам-натам, – разправяло ся, че хазната е обрана от влашки някои си хаирсъзи, в смисъл българи или други, не ся знай, но дошли от Влашко, обрали хазната и пак у Влашко ся върнали. Туй като разбрали турци, орханийският каймакамин свикал парламенто-меджлиси (съвещателно събрание) на първенците от околността, 20 души, от кои 7 наши комитетски членове, да обсъждат що да правят. И Тодор Пеев бил там. „Тез келеши – рекъл каймакаминът – криле ли имаха, та ся в небето издигнаха, или в дън земя пропаднаха!” „Ни са ся в небе издигнали, ни са в дън земя пропаднали – рекли наште хора, – най са у Влашко отишли, да си хазна поделят.” Тогаз ся решило да ся изпратят хора в Влашко да шпионствуват и да ся запознаят къде е хазната. Етрополските бегове зели всячески да убеждават събранието да ся изпрати там Тодор Пеев, като най-достоин и съобразителен чиляк. Тодор рекъл, че не иска, защо има млада булка, само от месец, дето ся вика, чифтосват ся още, та не щял да я оставя саминка да копней, в желание едно-друго, но в таз минута ся обадил по телеграфа сам Масхар паша от София, да разбере що става, и като ся уведомил каква е работата, лично помолил Тодора да поеме таз мисия, и Тодор тогаз вече ся съгласил. Аче после етрополските бегове дали в негова чест голям банкет в „Шарения хан” в Орхание, след което той заминал за Влашко. И сега търси там хазната.
Мале! Мен ми в джоба дрънкат Араба-Конашките жълтички, тез ги у Влашко търсят. Търсете, търсете! Аче и като знам кой ги търси, бая работи ще намерят те у Влашко и Богданско. Ще найдете вие капелата на свети Георги, наш мъжествователен защитник, дето викаше гложенский игумен.
Турци сичко оплескали, брате, казвам ти!
...
автор: МИЛЕН РУСКОВ

В Добрич стартира Международен Фестивал на поезията „Славянска прегръдка”

Вчера на 20 май от 18 часа в Концертна зала „Добрич”   бе открито седмото издание на Международния фестивал „Славянска прегръдка”. За 2013 г. гр. Добрич е почетен домакин на това значително културно събитие, което ще продължи до 25 май. Фестивалът бе открит от зам.-кметът на Община Добрич Камелия Койчева. На тържественото откриване присъства със съпругата си първият демократично избран президент на Република България Жельо Желев.

По време на тържественото откриване на Международния фестивал на поезията залата бе огласена от прекрасната музика на славянски композитори.

Основната цел на форума е сближението на културите, обмен на културните ценности на основата на общия праезик и културно наследство на славяните.

Бяха представени и участниците във форума, които пристигат от много европейски страни - Латвия, Хърватска, Русия, Беларус, Молдова, Украйна, Македония, Косово, Сърбия, Босна и Херцеговина, Чехия, Полша, Черна гора, Румъния, Великобритания, Словакия, Словения и от България. Сред участниците са Татяна Житкова, вицепрезидент на Международната асоциация на писателите, Гордана Бошнакоска от Македония, носител на миналогодишната награда на фестивала „Летящо перо”, Максим Замшев, първи секретар на Съюза на писателите в Русия, Сергий Грабарь, секретар, международни въпроси на Съюза на писателите в Украйна, Раде Силян, председател на Съюза на писателите в Македония, Божидар Петрач, председател на Съюза на писателите в Хърватска, д-р Мичо Цвйетич, главен редактор на сръбския вестник „Книжевне новине”, Адам Шйимйенчик, координатор на академията за Лондон, българските писатели Николай Петев, Надя Попова, Анжела Димчева и още много други литературни и музикални творци от славянския свят. Организатори на фестивала са Славянската академия, Съюзът на българските писатели, Българо-руският обществен форум, Форум „Славянски култури”, Синдиката на българските учители, в партньорство с шест български общини в Североиз-точна България.

Фестивалът е международен проект, чието пилотно начало е поставено във Варна през 2007 г. През същата година е учредена и Славянска литературна и артистична академия, която днес има филиали във всичките 11 славянски страни, както и в още 5 други европейски държави.

Основната цел на форума е сближението на културите, обмен на културните ценности на основата на общия праезик и културно наследство на славяните.

Фестивалната програма включва арт-събития и срещи в Добрич, Варна, Балчик и Шабла в дните до 24 май.
Тържественото откриване но 20.05.2013 г. в концертна зала „Добрич" и с участието на Хор „Добруджански звуци", Хор на учителките, Дамска хорова формация „Мистика", Детски хор „Маестро Захари Медникаров" и индивидуални участници и състави.

Втората проява в Добрич е на 21 май от 11 часа в Парк-хотел „Изида" – това е Кръгла маса, наречена „Език  мой – мое Отечество". Тогава ще бъде обявен новият проект на Славянска академия със същия наслов. Предвижда се издаването на луксозно издание, в което ще бъдат включени произведения на славянски автори с художествен превод на български език. Книгата ще бъде илюстрирана от големия наш художник Стоимен Стоилов.
 
Ето и културният афиш на останалите прояви в Добрич:
 
22 май, 11.00 ч., Парк-хотел  „Изида"  – „Славянски венец"  среща на поети и журналисти  с литературни клубове от училищата в Добрич
 
22 май, 16.00 ч.  – Парк-хотел „Изида" – „На  чаша чай и поезия" – среща  със славянски землячества
 
24 май, 09.00 ч.  – 11.00 ч. – „Върви, народе възродени"  – участие на гостите в благодарствения молебен и шествието на пл. „Свобода"
 
24 май, 18.00 ч., Огледална зала „Нели Божкова" – Тържествен  концерт, връчване на наградите  на Славянска академия и закриване  на фестивала

Входът за всички прояви е свободен.
Николай Пеняшки - Плашков
 21.05.2013 г.
Информационна агенция Аrt-liter-info-news

ПИСАТЕЛЯТ ДИМИТЪР АТАНАСОВ гостува в гр. Добрич

Днес на 29 юни 2012 г., петък от 18 часа във фоайето на Голямата кон-
цертна зала на читалище "Йордан Йовков - 1870" в гр.Добрич се със-

тоя среща разговор с Пловдивския писател Димитър Атанасов.
Организатори на това вълнуващо събитие бяха Дирекция Хуманитарни дейности на община Добрич; Народно читалище "Йордан Йовков"- Добрич

и Сдружение на писателите - Добрич. 

Димитър Атанасов е белетрист, раматург и журналист. Роден е през 1953 в Силистра. Живее и работи в Пловдив. Дългогодишен секретар на Клуба на дейците на културата. Член на Съюза на българските писатели, Съюза на българските артисти /секция драматургия/ и Съюза на българските журналисти. Негови творби са превеждани на английски, италиански, немски, френски, руски, сръбски и турски език.

Издал е книгите „Пентакон" /разкази/, „Тарпани" /роман/, „Среднощни портрети" /сборник/, „Сметище за надежди" /роман/, „Вернисаж" /стихове/, „Запазено място" /пиеси/. Има пътеписи за посещенията му в Китай и Македония. През 2010 г. романът "Тарпани" беше преведен и издаден в Германия, а през 2011 - и „Световъртежи" /разкази/.

Носител е на едни от най-престижните национални литературни награди - „Южна пролет'1989" „Светлоструй" /1993/, за драматургия на националните театрални празници Нова българска драма - Шумен, на Съюза на българ-
ските писатели /2007/ - за пиесата „Сметището".

Писателят запозна своите колеги и обществеността на Добрич със своето 

творчество. По голямо внимание отдели на романа "Тарпани", който е от-
личен в националния конкурс за роман на ездателство "Хр.Г. Данов" (1990).

Издаден е с конкурс на Министерство на културата. 

На следващата година получава наградата „Пловдив“ (1993) и националната награда „Светлоструй“ (1993). Пиесата „Зелено“, написана по романа, е удостоена с поощрителна награда „Иван Радоев“ (Плевен, 2001) и с голямата награда за драматургия на националния преглед „Нова българска драма“ (Шумен, 2001). Създаден е и сценарий за игрален филм, одобрен от Националния филмов център. Предстои заснемането му.

ПРЕДСТАВЯНЕ на книгата на ХРИСТО ИЛИЕВ

На 26 юни в зала 10 на Художествената галерия на Добрич бе представена книгата „Фрагменти от цялото” на Христо Илиев.

ТЯ е втората книга на автора, посветена на йога. През 2006 година той издаде "Затворът".

Авторът е представен в каталога „Художници от Добрич”. Той е роден е на 27 май 1951 г. в с. Тянево, Добричко. Илиев е сред основоположниците на йога – школата в град Добрич.

Новата му книга «Фрагменти от цялото» е издаден от "Леге Артис". Книгата е представена и във Варна, София, Плевен, Горна Оряховица, Русе, Луковит и Каварна.

Христо Илиев е член на Дружество на художниците – Добрич.

Работи в областта на керамиката, малката и монументалната пластика.

Мария Донева представи своята стихосбирка "Магазин за обли камъчета"

Любителите на поезията в гр. Добрич се срещнаха за втори път с нежната и прекрасната поезия на Мария Донева от стихосбирката "Магазин за обли камъчета".
Представянето се проведе на 04. 05. 2012 г. от 18.00 ч. във фоайето на Народно Читалище "Йордан Йовков" в чест на неговата 142 - ра годишнина.

Книгата е издание на ИК "Жанет 45", с редактор Виктор Самуилов и художествено офор-

мление от Христов Гочев. Присъстващите на представянето си подариха един прекрасен час и се заредиха духовно с прекрасната поезия на Мария Донева.
Нейните стихотворения отразяват хубавите, прости и трайни неща, които ни съпътстват в ежедневието.
По време на срещата известният добрички поет Генчо Златев с голямо удоволствие подари
свое стихотворение на младата и талантлива поетеса Мария Донева.

Представям Ви едно от стихотворенията:

*** *** *** *** *** ***

Лятна снимка

Днес прането изпръхва
изведнъж, на момента,
и градът си отдъхва,
цял във злато и мента.
Светлината узрява,
зачервена и сочна,
и следобедът става
за запомняне точно –
ето босите лапи
на детенце в количка.
Ето цвят, който капе.
Ето свят.
Ето всичко.
Добре дошли!

НАКРАТКО ЗА МАРИЯ ДОНЕВА
.............................................................
Мария Донева е родена в Стара Загора. Завършила е Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Автор е на книгите „Очи за красотата”, „Сбогом на читателя” (1996, 2003), „ Празнината меГу нас” (Охрид, 2005), „Има страшно” (2005; 2007, 2008), „ 50 години старозагорско куклено изкуство” (2008), „Прикоткване на смисъла” (2009) и „Меко слънце” (2010).
Работи в Постоянния театър към Държавната психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов” – Раднево, и като драматург в Драматичен театър „Гео Милев” – Стара Загора.