РОМАНЪТ „ЗВЕЗДИТЕ НАД НАС“ ОТ СИДНИ ШЕЛДЪН

    Споменавайки Сидни Шелдън  се вълнувам и изпитвам почит и възхищение към този велик майстор на съспенса.

    Американският писател Шелдън успява да се задържи на върха на съвършенството на писателското слово и сред класиците в продължение на 60 години.  Закърмен е в литературата още от детска възраст. Първите му литературни творби са стихотворения, които са били публикувани, когато е бил на 10 години.

   Кариерата му като писател започва през 1937 г. в Холивуд, където пише сценарии за филми. През 1969 г. Сидни Шелдън написва своя първи роман „Голо лице”, за който получава награда”Едгар Алън По”. Всички негови романи без изключение попадат в списъците на бестселърите, чийто общ тираж е 300 млн. екземпляра.

  Всеки негов роман завладява читателя още от самото начало, предизвиква и поддържа вниманието, напрежението и очакването до последния ред. Събитията в неговите романи са изпълнени с неизвестност, предизвикателство и безпокойство.

  Писателят Шелдън е един от най-известните имена в световната литература, и изключителен феномен не само в литературата, но и в редица други области на изкуството – телевизия, кино, мюзикъл и др. Авторът е включен в „Книгата за рекорди на Гинес” за „най- превеждан автор на света” на (71 езика в 180 страни) и в Холивудската алея на славата.

   Следвайки повествованието на романа „Звездите над нас” на писателя Шелдън, като майстор на съспенса, разказва и ни пред-ставя една вълнуваща история за живота и трудния възходящ път на главната героиня Лара Камерън.

   Тази изключително красива, значително крехка и обхваната от амбицията за изява в бизнеса, най-вече в строителния. Тя започва без никакви средства.

  Случайното и запознанство с един строителен предприемач  Бил Роджърс, се явява като късмет, който каца на рамото ù. Той я запознава подробно със строителното предприемачество, как да процедира в трудни и сложни ситуации, дори и методите, и начините на финансиране на по-големите строителни обекти.

 Роджърс съвсем подробно ù обяснява какво е ипотекиране, рефинансиране и използване на банкови заеми, а седемнадесет-годишната девойка слуша изключително внимателно всяка казана дума и както се казва в книгата „като сюнгер нетърпеливо поглъ-ща всяка информация. Тя запомня наизуст водещото главно прави-ло на предприемачеството – ПДХ (парите и другите хора) и трите най-важни неща в строителния бизнес; местоположение, местопо-ложение и пак местоположение. 

  Седемнадесетгодишната Лара започва с изключителна амбиция и творчески хъс първия голям строителен обект-хотел и въпреки трудностите и препъни-камъните, които среща като „момиче-же-на”, (както я наричат в романа), успява да завърши строежа в пълния му вид навреме, с помощта не само на архитектите, но и на строителната фирма. Разбира се и с подкрепата и напътствията на предприемача Бил Роджърс.

   В годините напред  Лара Камерън е вече изключително преуспя-ла в строителния бизнес, който е бил смятан само за мъже. Зад упорития и амбициозен труд са построени значителен брой хоте-ли, търговски центрове  и жилищни кооперации в Америка, Евро-па и други страни.

  Влюбена в работата си Лара среща голямата любов  в лицето на музиканта-пианист Филип. Тази красива и силна любов  се явява по-силна от професионалната ù амбиция.

   Романът е написан изключително увлекателно чрез майсторско-то и феноменално слово на писателя Сидни Шелдън.

    „Звездите над нас” е страхотно и увлекателно четиво.

    Съспенсът като визуална комутативна драматизация в сюжета на романа постоянно подхвърля читателя насам-натам и го подла-гат в неизбежни ситуации, предизвикващи вълнение.

    Тази книга е изключителен бестселър и заслужава да бъде про-четен.

Николай Пеняшки – Плашков ;  Добрич – 05, 09, 2014 г.

                               ОТКЪСИ  ОТ  РОМАНА

    „.Джеймс Камерън някога е бил хубав мъж, но лицето вече носе-ше следите на консумираните грехове.Изглеждаше над петдесетго-дишен, а беше над тридесет. Работеше като управител на един от пансионите, собственост на градския банкер Шон Макалистър…”

„В живота на Лара нямаше никой, който да се грижи за нея или да я възпитава. Пансионът бе пълен с мъже, твърде заети със собстве-ния си живот, за да обръщат внимание на бебето. Единствената жена беше Берта  - огромната Шведка, която готвеше и чистеше.

    Джеймс Камерън твърдо бе решил да няма нищо общо с дъщеря си. Запазвайки я жива, съдбата го бе изиграла за пореден път. Ве-чер той сядаше с бутилка уиски в дневната и се оплакваше.”

„На петнадесет години Лара постъпи в гимназията „Сейнт Майкъл” – върлинеста и непохватна, с дълги крака, буйна черна коса и интелигентни сиви очи, все още твърде големи за бледото ù слабо лице. Никой не можеше да каже какво точно ще излезе от нея. Беше на границата на съзряването, а външният и вид бе в ста-дий на метаморфоза. Би могла да стане и грозна и красива.

   За Джеймс Камерън дъщеря му беше грозна.”

„На седемнадесет години източеното, мършаво момиче се бе превърнало в жена. Лицето ù носеше отпечатъка на нейния шот-ландски произход – блестяща кожа, извитите, изящни вежди, буре-носивите ù очи, буйната черна коса. Освен това около нея витаеше дух на меланхолия, сякаш последица от страданията  и трагичната история на един народ. Беше трудно да откъснеш очи от лицето на Лара Камерън.”

„След закуска Лара заведе Чарлс Коун в центъра на града. На ъгъ-ла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт в центъра на Глейс Бей и-маше голям празен парцел. Коун го бе разглеждал преди два дни.

    -Този парцел имах предвид – каза Лара.

    Куин стоеше и се преструваше, че го изучава.

    -Имаш нюх. Местоположението е много добро.

    Той беше поразпитал дискретно и бе научил, че собственик е някакъв банкер – Шон Макалистър. Задачата на Коун бе да намери подходящ парцел, да уреди построяванато на сградата и после да я наеме. За компанията нямаше никакво значение кой ще я построи, стига да бъдат удовлетворени изискванията им.”

„Чарлс Коун стана неофициален финансов съветник на Лара и през следващите три години тя построи административна сграда, половин дузина вили край морето и пазарен център. Банките в Сидни и Халифакс с радост ù даваха заеми.”

Николай Пеняшки - Плашков 

"Горчива луна" от Паскал Брюкнер

Романът „Горчива луна” както казва френския писател Паскал Брюкнер е роман на жестокостта. Бих добавил, че повествованието в книгата много умело сгъстява сюжетното развитие, за да подсили интереса и вниманието на читателя и изостри напрежението в конфликтните ситуации. В сюжета на книгата със силата и красотата на словото са отразени дивите и жестоки страсти между Дидие и Беатрист.
Тази история за тъмната страна на любовните чувства и страсти води до краха и провала на една връзка и напразните надежди.
Дидие и Беатрис водени от желанието за страстно пътешествие, се качват на голям презокеански кораб, без да подозират какво ще им поднесе съдбата, след фаталната среща със сакатия Франц и предстоящите чувства към съпругата му Ребека.
По време на пътешествието, което има своята цел, инвалида Франц потапя Дидие в тъмните води изпълнени с животинска и жестока сексуална перверзност с новата връзка – Ребека.
Този роман е една блестяща история, описана с изключително умение, талант и чрез художественото слово на писателя Брюкнер.
В книгата се разказва за дивите и животински сексуални желания на главния герой към Ребека, правейки се на животно и за моралния упадък на личността от съвременното общество в западния свят през 50 – те години на 20-ти век.
Романът „Горчива луна” е ярка и блестяща картина на модернистичните и филисофско-психологически възгледи на писателя, който не само обгрижва с любов своите герои, но ги изтласква и потапя в крайностите на сексуалните страсти на любовта, изпълнени със животинска стръв и отровна жлъч.
На преден план в сюжета изпъква една нова реалистична житейска картина по време на модернизма, описана с изключителен и стегнат стил и качественото слово на Брюкнер като писател, публицист и есеист.
Бих добавил, че в повествованието на този вълнуващ и драматичен роман се усещат философските възгледи на автора относно личността, която е носител на морала и ниските страсти в западния свят през първата половина на двадесети век.
В конкретния случай се стига до най-хубавата идея – на всеки се дава възможността да управлява съдбата си, за подобряване на своето съществуване. За целта е необходимо личността трябва да открие най-напред в себе си тъмната страна и яростния сексуален хедонизъм, ако има такива, независимо от степента им.
В края на повествованието на романа се стига до инфарктното клинично състояние на чувствата и ситуациите.
Според мен не става дума за една обикновена любов. Тук любовта е изключително страстна. Тя достига до крайност на емоционалното и сексуално състояние, завършвайки с провала на една силна връзка и последиците, които остават след апокалипсиса на страстите и химерите .
Още от първите редове книгата грабва вниманието на читателя и не дава възможност да се откаже от четенето. А това е така, защото ни завладява с изключителния стегнат стил на френския писател, публицист и есеист Паскал Брюкнер и умението му да си служи със словото.
Романът заслужава да бъде прочетен.
………….
Николай Пеняшки
20.04. 2014 г.
Добрич

ЦИТАТИ ОТ РОМАНА

„Винаги съм предпочитал срещнатите от самия мен хора пред онези, с които ме запознават приятелите ми. Защото съм убеден, че съдбата, която е наредила да се срещнем, по тайнствен начин ще продължи да оплодотворява нашия съюз. А непредвиденото си остава единствената сила, способна да спре живота.”

„Трябваше да мине известно време, преди плътските ни отношения да се издигнат на висотата на шумния ни и разнообразен съвместен живот. Веднага заобичах това пищно тяло, чийто апогей не беше талията и което биеше на очи с ясно различимите си чудеса като притегателни центрове. От косата до пръстите на краката тя запазваше ясните извивки на обемите, които извиваха високите й гърди: двете колони на бедрата й израстваха изведнъж от земята, преминавайки в един гръб, който безкрайно се проточваше чак до финия и малък череп.”

„В нашето общество женската голота е мярката за всички неща, възнаграждението и мечтата на всекиго от люлката до гроба. Нарисувах Ви една пресилена картина на тялото на Ребека, възхвалявах й пропорции, главозамайващия и корем, но още нищо не съм Ви казал за онова, което наистина ме подлудяваше у нея: това беше задникът й , най-красивият който някога ми се е случвало да видя.”

„Топлата, гъвкава, разкошна Ребека твърдо бързо се превърна в съвокупността от всички жени, които я бяха предшествали в сърцето ми. За мен тя беше несекващ извор на размисъл и възторг. Навсякъде я следваше корона от светлина, омагьосан кръг, в който отивах да си изгоря крилете като пеперуда, смаяна от лампата, която ще я изпепели.”

„ Простете всичко на един луд човек, прикован към одъра си, и отживялата сантименталност и баналността на неговата история. Сома Ви моля: не осъждайте бъркотията, предизвикана от прекалено силните чувства.”

„ Трябваше да спрем до дотук: любовниците трябва да се разделят в най-силния миг на страстта си, да избягват един от друг от прекалената хармония, както някои се самоубиват от прекалено много щастие. Вярвахме, че сме в зората на света, но трябваше човек да е глух, за да не чуе шума на прибоя, който оповестява спускането на нощта. С многообразието на фантазиите, към които ме бе привикнала, Ребека бе разтърсила у мен единствения вкус, който дремеше в душата ми още от детските ми години, вкуса към новото заради това, че е ново. Аз очаквах винаги нещо повече от нея, изисквах тя да ме учудвах, да ме изненадва с ослепителни пируети и изобретения. ”

„ Преситен от сладострастие и изобилие, аз довършвах разрушаването на магията. Бях гладен за шум, за оживление, за тълпи, за врява. Скоро между Ребека и мен се установи атмосфера на глухо раздразнение: аз охладнявах, непостоянният ми характер, задушен за малко от умопомрачителна индивидуалност на приятелката ми, отново изплуваше на повърхността. Ребека беше за мен това, което аз бях за нея; един брутален шок, огнен дъх, който бе помел всичко. Тази вече освободена дива енергия сега се обърна срещу нас. Бурите и мощните флуиди, които бяхме натрупали, нямаше да закъснеят да избухнат в истински стихии.”

„Ликувах: играех си на феминист, смазвах Ребека в името на достойнството й, намирах у себе си известен талант за просветена мерзавщина.”

„ Изтезанията, които налагах на Ребека, криеха в себе си тази малко налудничава мечта: от мрачните води на унижението да избликне отпечатъкът на едно ново и добре закалено чувство. И тъй като не исках да повярвам, че химерите ни затъват като в пясък, жестокостта представляваше поредната извратена тактика за прелъстяване. Който иска, нека да разбере.

„Така митичният ореол, с който бях обградил Ребека, странността й, която ме тероризираше и същевременно опияняваше, вече ми станаха познати до втръсване.”

„Не можех да се освободя от увереността, че истинският живот е другаде, далеч от жалкия кърпеж в семейните отношения и добродетелните глупащини на лудата любов (която на практика е върхът на охладняването, защото има за цел да ни направи поносимо до безкрайност присъствието на едно и също лице). Мисълта, че трябва да влача тази жалка връзка в безконечния мрак на едно опропастено съществуване, ме караше да настръхвам.”

„ Повечето мъже гледат как минават жени, които желаят, които никога нямат да имат, и се примиряват; аз бях безутешен по тези мимолетни минувачки и всяка една беше рана, която не преставаше да кърви. Болеше ме от пропуснатите възможности, както у ампутирания го боли отрязаната ръка.”

„Разбира се, ходих и с курви, подлудяваха ме като някаква паша, трептящи от живот, с полуразголени гърди, освободени бедра, слабини, украсени с дантели и жартиери, приканващи минувачите към просташки удоволствия в тъмни бърлоги. Ценях ги от епикурейство, от любов към скоростта като един бърз начин да имам възможно най-много тела за възможно най-малко време. Служех си с плащането само да съкратя дистанцията между апетита си и задоволяването му.”

„Ребека ме бе нарекла мръсник: признавах този недостатък в себе си. Бях избрал злото заради удобството, за да бъда нещо, а не нищо.”

Романът „Състояние на страх” от Майкъл Крайтън”

   Романът „Състояние на страх” на американския писател  Майкъл Крайтън е вълнуващ и спиращ дъха на читателя, психотрилър.
  Основната идея залегнала в сюжета на  романа е световния проблем вълнуващ народите  и  природозащитниците – въпросът с глобалното затопляне.
  В тази вълнуваща книга са залегнали много идеи и факти от сферата на науката, свързани с промяната на климата, както и неосъзнатата и безотговорна човешка дейност в различни сфери. Една от най-съществените причини за глобалното затопляне е добивът  на петрол, производство на електроенергия от въглища, правещи големи и лакоми за бензин автомобили и всякакви други производства, бълващи огромни количества парникови газове. А тези газове, както знаем, са причина за покачване  на температурите в глобален мащаб, топенето на ледовете и ужасни природни бедствия като суша, наводнения и урагани.
    А съвестните световни граждани и природозащитниците отдават цялата си енергия и значителна част от собственото си време в борбата срещу глобалното затопляне, за спасяването на майката „Земя”.
    Но в повествованието на книгата фактите не се оказват точно такива.
    Сюжетът на романа е изпълнен с много напрежение  съпроводено с постоянен страх.
    Романът гъмжи от напрегнати моменти на пътувания по различни места на земното кълбо, включително в Антарктида.
    Сюжетът в този изключителен трилър изобилства с много научна информация, която дава изключително предимство на романа, която доказва умението  Майкъл  Крайтън, да я съчетае с вълнуващите приключения. По този начин писателят  със качеството и силата на словото води динамичното повествование  до напрегнат финал.
В книгата се усеща таланта, умението и стегнатият стил на писателят да описва събитията.
Романът е динамично и изпълнено във вълнуващо „Състояние на страх”  и заслужава да бъде прочетено.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

                                            
                                           ПРЕДЛАГАМ ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА

    

    В края на 2003 година на Световната конференция за устойчиво развитие, състояла се в Йоханесбург, тихоокеанската островна нация вануту обяви, че готви съдебен иск във връзка с глобалното затопляне срещу Американската агенция за защита на околната среда. Вануту е само на няколко метра над морското равнище и осемте хиляди жители на острова са изправени пред необходимостта да се евакуират заради покачващото се ниво на световния океан, причинено от глобалното затопляне. Съединените американски щати, като най-голямата икономика в света, са и най-големият замърсител с въглероден двуокис и следователно най-големият виновник за глобалното затопляне.
Националният фонд за природните ресурси (НПФР), американска активистка група, обяви, че ще се присъедини към съдебния иск на Вануту, който трябваше да бъде заведен през лятото на 2004 година. Говореше се, че богатият филантроп Джордж Мортън, който често подкрепя каузи във връзка с опазването на околната среда, лично ще финансира съдебното дело, което по предварителни оценки ще възлезе на повече от осем милиона долара. И понеже делото щеше в крайна сметка да се гледа в Сан Франциско, процесът се очакваше с нетърпение.
Само че делото така и не беше заведено.
Не беше дадено никакво официално обяснение за това нито от страна на Вануту, нито от НФПР. Дори и след внезапното изчезване на Джордж Мортън, необяснимата липса на интерес от страна на медиите остави обстоятелствата около несъстоялия се процес неизяснени. Едва в края на 2004 година неколцина бивши членове на управителния съвет на НФПР започнаха да говорят публично за случилото се в тяхната организация. Впоследствие разкрития, направени от служители на Мортън, както и от бивши членове на лосанжелиската правна кантора „Хасъл и Блак“, добавиха нови подробности към историята.
Благодарение на всичко това вече е ясно какво се е случило с подготвяния съдебен процес на Вануту между май и октомври две хиляди и четвърта и защо в резултат на това толкова много хора умряха в различни точки на света.

Майкъл Крайтън                                                                        Лос Анджелис, 2004

    … „По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.
     В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.
     Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.”

  
    „…Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС   Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.
    И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.
Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.
Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма. …”

  
     „…Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта.
    Предницата му висеше над бездната.
   Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.
Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.”…

   
    „ …От принтера бавно заизлиза лист. Санжонг го подаде на Евънс.”
…..
Доран, П. Т., Приску, Д. К., Лайънс, У. В., Уолш, Д. Е., Фаунтън, А. Г., Макнайт, Д. М., Мурхед, Д. Л., Вирджиния, Р. А., Уол, Д. Х., Фритцен, К. Х., Маккей, К. П., и Парсънс, А. Н., 2002, „Антарктическото климатично захлаждане и реакцията на земните екосистеми“, „Нейчър“ 415: 517–20

От 1986 до 2000 централните антарктически долини са се охлаждали със седем градуса по Целзий на десетилетие и студът е нанесъл значителни поражения на екосистемите.

 Комисо, Дж. К., 2000, „Променливост и тенденции в антарктическите повърхностни температури, измерени на място и чрез сателитни инфрачервени измервания“, „Джърнъл ъф Клаймит“ 13: 1674–96

Както сателитните данни, така и наземните станции показват леко захлаждане през последните двайсет години.

 Джогин, И., и Тулачик, С, 2002, „Положителен баланс на масата при ледените потоци Рос, Западна Антарктида“, „Сайънс“ 295: 476–80

Страничните радарни замервания показват, че ледът в Западна Антарктида нараства с 26,8 гигатона на година, което бележи промяна в тенденцията към топене от последните шест хиляди години.

Томпсън, Д. У. Дж. и Соломон, С, 2002, „Интерпретация на последните климатични промени в южното полукълбо“, „Сайънс“ 296: 895–99

Антарктическият полуостров се е затоплил с няколко градуса, а вътрешността бележи известен спад в температурите. Ледените шелфове се отдръпват, но морският лед нараства.

 Петит, Ж. Р., Жузел, Ж., Рейно, Д., Барков, Н. И., Барнола, Ж. -М., Шапела, Ж., Дейвис, М., Делегю, Г., Делмот, М., Котяков, В. М., Льогран, М., Липенков, В. И., Лориу, К., Пепен, Л., Риц, К., Салцман, Е., и Стивенард, М., 1999, „История на климата и атмосферата за последните 420 000 години според Востокското ледено ядро, Антарктика“, „Нейчър“ 399: 429–36

През последните четири междуледникови епохи за периода от 420 000 години Земята е била по-топла, отколкото днес.

 Андерсън, Дж. Б., и Андрюс, Дж. Т., 1999, „Радиовъглеродни ограничения върху движението на ледените полета в море Уедел, Антарктика“, „Джиолъджи“ 27: 179–82

Днес се топи по-малко антарктически лед, отколкото през последната междуледникова епоха.

Лиу, Дж., Кари, Дж. А., и Мартинсън, Д. Г., 2004, „Интерпретация на променливостта на антарктическия морски лед в днешни дни“, „Джиофизикал Рисърч Летърс“ 31: 10.1029/2003 QLO18732

След 1979 г. Антарктическият морски лед се увеличава.

 Виас, Н. К., Даш, М. К., Бандари, С. М., Каре, Н., Митра, А., и Панди, П. К., 2003, „За тенденциите в количеството на морския лед според наблюдения с OCEANSAT–1 MSMR“, „Интърнешънъл джърнъл ъф римоут сенсинг“ 24: 2277–87

Тенденцията към увеличаване на морския лед навярно се засилва.

Паркинсън, К. Л., 2002, „Тенденции в продължителността на морско-ледения сезон в южния океан, 1979–99“, „Анес ъф Глейсиолъджи“ 34: 435–40

В по-голямата част от Антарктика сезонът на морския лед се удължава, днес той е с двайсет и един дни по-дълъг, отколкото през 1979 г.”…

      „…Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.
    Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. 
    Достатъчно близо да я изпълни с надежда.
   Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.
   Нямаше издатина, нито корниз.
Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.”…

     „… „Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.
    И започваше да й се доспива.
    Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.
   Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.
    Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й - детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…
    Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…
    Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…”

   „- Но е прието – спокойно изтъкна Хенли. – От години. С него трябва да работим.
- Да работим с него? Само че то не действа – каза Дрейк. – Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше. И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.
    - Има начин да се изиграе тази карта – каза Хенли.
    - Вече не. Изчерпихме всичките си ходове. Измирането на видове заради глобалното затопляне – на никой не му пука. Чули са, че повечето от въпросните изчезващи видове са насекоми. Не можеш да набираш средства заради измиращи насекоми, Джон. Болести заради глобалното затопляне – и за това никой не дава пукната пара. Миналата година организирахме мащабна кампания, свързахме глобалното затопляне с вирусите ебола и ханта. Никой не се хвана на въдицата. Покачването на морското равнище заради глобалното затопляне — знаем как ще свърши това. Делото Вануту е пълен провал. Всички ще решат, че морското равнище не се покачва никъде по света. А онзи скандинавец, експертът по морското равнище? Не можем да се отървем от него. Дори атакува МККП с обвинения в некомпетентност.
     - Да – търпеливо каза Хенли. – Всичко това е вярно…
    - Ти ми кажи – прекъсна го Дрейк, — как по дяволите трябва да разиграя картата с глобалното затопляне?  Защото ти поне знаеш какви пари трябва да събера, за да поддържам тази организация в движение, Джон. Трябват ми четиридесет и два милиона долара годишно. Тази година фондациите ще ми дадат само четвърт от нужната сума. Разните му там знаменитости си развяват задниците по коктейлите за набиране на средства, но не дават и цент. Толкова са самовлюбени, че смятат самото си присъствие за достатъчна подкрепа. Разбира се, ние съдим Агенцията за защита на околната среда всяка година и те може и да ни кихнат три-четири милиона. Заедно със стипендиите най-много пет. Но и така пак оставаме с огромен недостиг, Джон. Глобалното затопляне просто няма да свърши работа. Трябва ми шибана кауза. Кауза, която да действа!”…

   „… Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.

    Да седне в креслото.

   Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.
    Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.”…

   „ По време на обратния полет Сара Джоунс бе обзета от противоречиви чувства. Първо, беше дълбоко наранена от факта, че тялото на Джордж Мортън бе намерено – някъде дълбоко в себе си се беше надявала, че той ще се обяви отнякъде жив и здрав. А стоеше въпросът с Питър Евънс.”…

   „… Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемаха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в приливния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало по-добре по телевизията.”…

"Равносметката" - Съмърсет Моъм

Книгата “Равносметката” е невероятна и автобиографична, изпълнена с философски и дълбоки размишления но отношение на изкуството и човешката творческа същност. Мислите изложени в това произведение са изключително точно, ясно и казани на място чрез майсторското слово на писателя. Тя е последната книга от творческата дейност на Съмърсет Моъм. Неговите размишление и сентенции са залегнали под формата на есета и мемоари, в които се усеща блестящите познания и богатия житейски опит на писателя.

С богатството и красотата на словото тази книга е истински литературен бисер. Отразени са размишленията на писателя по отношение на изкуството във всичките му категории – литература, автори, театър, кино до философията като откровение, дори наставления как се пише качествена литература, включително драматургия и сценарии.
Книгата “Равносметката” е изпълнена с вълнуващи и уникални размишления на база равносметка, с насоченост в полза за изграждането на писателя като качествен творец с изграден стил и неустоим дух.
На базата на последните редове, Ви предлагам следния цитат от книгата, написан чрез майсторското слово на Съмърсет Моъм:
“Предпочитам вулгарния пред предвзетия писател, защото животът е вулгарен, а писателят търси  да изобрази именно живота”.

ПРЕДЛАГАМ ВИ ОТКЪСИ ОТ “РАВНОСМЕТКАТА”

 "Още не съм се справил с проблема за злото. Той придобива особено значение, когато преценявате дали съществува Бог и (ако съществува) какъв трябва да си го представяме. Един всемогъщ Бог може съвсем справедливо да бъде обвинен за съществуването на злото в света и би било глупаво да се отнасяме с възхищение към него или да се прекланяме пред него. Но умът и сърцето въстават против идеята за един невсеблаг Бог. Тогава ние сме принудени да приемем предположението, че Бог не е всемогъщ; един такъв Бог не съдържа в себе си обяснение за своето собствено съществуване и съществуването на създадения от него свят."

 

"Много от нас изпитват неудобство, когато ни отправят цветисти комплименти. Странно е вярващите да си въобразяват, че Бог е доволен от това щедро отрупване с комплименти. На младини имах един по-възрастен от мен приятел, който често ме канеше на гости. Дълбоко религиозен, той четеше всяка сутрин молитви пред домашните си. Той обаче бе зачертал с молив всички пасажи от молитвеника, които възхваляват Бога. Той казваше, че няма нищо по-вулгарно от това, да възхвалявате хората право в лицето, и като джентълмен, не можеше да допусне, че това ще се понрави на Бога, защото, в края на краищата и самият Бог е джентълмен…

Хората са страстни, хората са слаби, хората са глупави, хората са жалки; да понесат върху себе си такова грандиозно нещо като гнева Господен ми изглежда твърде безсмислено."

"Бог толкова настойчиво иска да му вярвате, като че без вашата вяра не е убеден в собственото си съществуване. Той обещава награди на онези, които вярват в него, а неверниците заплашва с ужасни наказания. Що се отнася до мен, аз не мога да вярвам в онзи Бог, който ми се сърди за това, че не вярвам в него. Аз не мога да вярвам в един Бог, който е по-нетърпелив от самия мен. Аз не мога да вярвам в Бог, у когото няма нито чувство за хумор, нито здрав разум. Преди много години Плутарх изрази всичко това само с няколко думи: “Нека по-скоро – пише той – да кажат, че Плутарх не съществува и никога не е съществувал, отколкото, че Плутарх е непостоянен, капризен и избухлив, способен да си отмъщава по най-малък повод и да се обижда от дреболии.”

"Вярата в безсмъртието не е обезателно свързана с вярата в Бога, но да отделите едното от другото е трудно. На практика, както знаем всички, тези две понятия са така неразривно свързани, че задгробният живот се е разглеждал като най-мощното средство на Бога в неговите отношения с хората. Той дава възможност на милосърдния Бог да награждава праведните и с удовлетворение да наказва неверниците. Доказателствата за безсмъртието са много прости, но не се ли вземат като предпоставка за съществуването на Бога, стават безсмислени, слабо убедителни…"

"Ако Бог е любов, тогава хората за него са ценност и не е възможно да се вярва, че онова, което е ценно за Бога, може да се остави да загине. Но тази точка поражда съмнение. Обикновеният опит, особено този на философите, сочи, че много от хората не представляват кой знае каква ценност. Безсмъртието е твърде величествено понятие, за да се свързва с него съдбата на простосмъртните. Те са толкова нищожни, че не заслужават вечни мъки, нито пък са достойни за вечно блаженство…"

 

"Ако тогава отхвърлим като твърде съмнителни съществуването на Бога и възможността за задгробен живот, за да се ръководим от тях, необходимо е да решим къде се крие смисълът и предназначението на живота. Ако смъртта слага край на всичко, ако не бива да се надявам в идването на доброто, нито да се страхувам от злото, тогава трябва да се запитам защо съм дошъл на тази земя и как трябва да се държа. Отговорът на тези въпроси е твърде прост, но той е толкова неприятен, че повечето хора отбягват да застанат лице в лице с него. В живота няма нито цел, нито смисъл. Ние сме временни заселници на незначителна планета, въртяща се около малка звезда, която на свой ред е частица на една от безброй много галактики… След цяла вечност ще изчезне и човекът. Тогава не е ли все едно дали човекът някога е съществувал? Той ще остане само една глава от историята на Земята, така безполезна, както и главата, в която се говори за живота на странните чудовища, населявали Земята в праисторически времена…"

"Болшинството хора мислят недостатъчно. Те приемат без разсъждение своето присъствие в света: слепи роби на онази сила, която ги движи, те се въртят насам-натам, за да удовлетворят своите естествени импулси и когато силата изчезне, угасват като пламъка на свещта. Техният живот е чисто инстинктивен. Възможно е да проявяват в това по-голяма мъдрост."

“По-късно опознах в разни страни много политици с високи постове.  И непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове. Установих, че са зле информирани за най-обикновените неща в живота, и твърде рядко откривах у тях остър ум или яркост на въображението. По едно време бях склонен да мисля, че дължат своето знатно положение изключително на ораторския си талант, защото е невъзможно човек да се издигне на власт в едно демократично общество, ако не е в състояние да грабне слуха на публиката; а ораторския талант, както всички знаем, не винаги е съчетан с умствени способности. Но въпросът явно не стои така, понеже видях държавници, които по моему не бяха много умни, а направляваха обществените дела с известен успех. Изглежда, за да управлява една нация, човек се нуждае от специфичен талант, който съществува извън сферата на общите способности. По същия начин опознах и редица делови хора, които спечелиха огромни състояния и доведоха до разцвет големи предприятия. Но по отношение на всичко извън тяхната работа те бяха лишени дори и от най-прост разум.”

 ”Почти всички хора обичат да говорят за себе си и им пречи само обстоятелството, че другите не искат да ги слушат.”

РОМАНЪТ „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ” НА ЧАРЛЗ ДИКЕНС

В РОМАНЪТ „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ” на неповторимия писател – реалист  ЧАРЛЗ  ДИКЕНС  е залегнал  сюжета от известната до тагава класическа новела .
Старта на историята започва  с размишленията на главния герой Филип, който нарича сам себе си Пип  и впоследсвие остава така – наричан от другите.
През един зимен ден 11-годишния сирак Пип се натъква в блатата на избягалия затворник Магуич, който заповядва на изплашеното момче да открадне пила от ковачницата на чичо си, за да може беглецът да свали оковите си.

На връщане освен пилата Пип носи и малко храна и алкохол (бренди). Този невинен акт на човечност води след себе си трайни последствия във времето напред и за двамата.

Пип, добродушен наивен млад сирак, живее с властническата си сестра и нейния мил съпруг ковач - Джо Гарджери. Той бива поканен да стане кавалер на Естела - арогантната осиновена дъщеря на мрачната, порочна и богата г-жа Хевишъм. Тъй като Пип не е виждал друго хубаво момиче през живота си, което печели сърцето му завинаги. Идва моментът когато те се разделят. Скоро след това Пип заминава да се обучава за ковач. Шест години по-късно мистериозен благотворител предлага на Пип да го превърне в джентълмен и плаща по съдебен път разноските за обучението му. Младежът предполага, че спонсорът му е г-жа Хевишъм, но след години научава, че е грешал...
Пип вече е млад мъж с големи надежки, защото ще наследи голямо богатство, когато навърши 21. Има само едно условие: да не пита за името на своя благодетел. Със сърце, отдадено на Естела, Пип напуска скромното си семейство, за да започне нов живот в Лондон като истински джентълмен. Единственото, с което миналото го държи, е детската му любов...

Пип се мести в Лондон и се превъща в мъж с положение, изоставил  корените си и така пътуването му се превръща в класическа история за желанието да бъде някой друг, с привкус на разказ за несподелената любов към една недостижима жена.

РОМАНЪТ „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ” на великият писател Дикенс е изключителна и вълнуваща история за младостта, любовта и тежките удари свързани с тях.

Литературният стил на  писателят реалист Дикенс се характеризира с ясно изразено езиково творчество, с изключително изчистен и изгладен изказ.
Изключително добър е в алегорията и сатирата.  

         ОТКЪСИ ОТ РОМАНА „ГОЛЕМИТЕ  НАДЕЖДИ”

„... Ние живеехме в блатиста местност, край рече завой на двадесет мили от морето. Струва ми се, че първата си най-ярка и обширна представа за света получих в една паметна студена привечер.”

„ Когато стигна до ниската църковна ограда, той я прескочи като човек, чиито нозе са отекли и вдървени, после ме потърси с поглед. Аз се обърнах и хукнах с все сили към къщи. Но след малко пак се обърнах и отново видях, че човекът бе тръгнал към реката, като продължаваше да се държи с две ръце и стъпваше внимателно с пребитите си нозе по големите камъни, разхвърляни тук-там из блатата, за да може да се минава из тях при поройни дъждове или по време на прилив.
Спрях се да го погледам; блатата се простираха като дълга, водоравна черна ивица; също тъй дълга водоравна ивица, но по-тясна и по-светла беше реката, а небето беше смесица от огненочервени и плътночерни ивици. Край брега на реката едва можах да различа две черни сенки - единствените изправени предмети в цялата местност; единият беше фарът, по който моряците определяха пътя си - много грозен, ако го видите отблизо: като нанизано на прът разковано буре; другият беше бесило с останки от верига, на която някога е бил обесен пират. Човекът вървеше с накуцване към бесилото, сякаш беше оживелият пират, който се връща, за да увисне пак на въжето. Аз изтръпнах при тази мисъл; а като видях, че кравите вдигнаха глави да го погледнат, се запитах дали и те не мислят така. После се огледах за ужасния момък, но не открих никаква следа от него. Въпреки това отново се изплаших и затичах към къщи, без да се спирам.”

„ Сестра ми не беше някоя красавица. Аз предполагах, че пак с двете си ръце тя бе накарала Джо Гарджъри да се ожени за нея. Джо беше светлокос човек с дълги къдрави коси и гладко лице. А очите му бяха толкова светли, че синият им цвят се сливаше сякаш с бялото. Беше тих, добродушен, кротък, отстъпчив, простоват, мил човек — Херкулес по сила и по слабост.
Сестра ми, мисис Джо, беше черноока, чернокоса, с толкова червено лице, че понякога се питах дали не го мие с ренде за индийско орехче вместо със сапун. Беше висока, едра и носеше почти винаги завързана на гърба дебела престилка с четвъртито нагръдниче, по което бяха набодени игли и карфици. Постоянното носене на тази престилка тя смяташе за своя голяма заслуга и за вина на Джо. В същност аз не разбирах защо трябва да я носи и защо никога не я сваля.”

„ Утрото беше мразовито и много влажно. Видях как прозорчето ми бе овлажняло отвън, като че някой призрак бе плакал цяла нощ и вместо с кърпичка бе изтривал сълзите си в прозореца. Сега влагата обвиваше като гъста паяжина голите плетища и рядката трева, спускайки се от вейка на вейка и от стрък на стрък. Стобори и врати бяха подгизнали от влага, а мъглата откъм блатата беше толкова гъста, че можах да видя дървения пръст, който показваше на хората пътя към нашето село (и беше съвсем излишен, защото те не идваха никога насам), едва когато стигнах до него. А докато гледах стичащите се от него струйки, той се стори на угнетената ми съвест като призрак, който ме обрича на кораба-каторга.”

„ Затова когато отивахме на църква, ние с Джо трябва да сме били вълнуващо зрелище за състрадателните сърца. А при това телесните ми мъки бяха нищо в сравнение с душевните. Страхът, който ме обземаше при всяко приближаване на мисис Джо към килера или при всяко нейно излизане от стаята, можеше да се сравни само с угризението на съвестта за постъпката ми. Угнетен от греховната си тайна, аз размишлявах дали, ако и се доверя, църквата би била достатъчно могъща да ме закриля от отмъщението на оня момък. Реших, че когато свещеникът каже след прочитане на съобщенията за предстоящите бракове: „А сега се изкажете!“, аз трябва да стана и да кажа, че искам да поговорим насаме в ризницата и не зная дали, ако не беше Коледа, а обикновен неделен ден, не бих прибягнал до това крайно средство, което би смаяло малцината богомолци.”

„ Едва сега, когато дойдохме в тъжната пустош, където преди осем-девет часа бях видял и двамата избягали затворници, аз си помислих за пръв път с ужас дали, ако ги открием, моят познат няма да предположи, че именно аз съм довел войниците. Нали ме запита дали не лъжа и каза, че трябва да съм наистина зло пале, ако помогна да го подгонят? Нима ще си помисли, че съм наистина лъжец и пале и съм го издал?
Безполезно беше да си задавам сега този въпрос. Аз бях на гърба на Джо, а Джо прескачаше канавките като кон на състезание и насърчаваше мистър Уопсъл да не изостава или да не се препъне с римския си нос. Войниците крачеха пред нас в дълга верига, на голямо разстояние един от друг. Вървяхме в същата посока, по която бях тръгнал сутринта, преди да се заблудя в мъглата. Сега мъглата не бе още паднала или пък вятърът я бе разнесъл. В червеникавото сияние на залеза се виждаха ясно и фарът, и бесилото, и хълмът с батареята, и отсрещният бряг на реката — всичко в еднакъв бледосин цвят.”

„Макар в живота той да е грешил, с добро сърце на тоя свят е бил.“

„ Тук всичко беше наистина изоставено, до самия гълъбарник зад пивоварната, така блъскан и изкривен на пръта си от силните ветрове, че ако вътре имаше гълъби, те биха се чувствували като в бурно море. Но в гълъбарника нямаше гълъби, както нямаше нито коне в конюшнята, нито свини в свинарника, нито слад за пиво в склада, нито мирис на зърно и пиво в буретата и казана. Дейността и мирисът на пивоварната се бяха изпарили навярно с последните й кълба дим. В един съседен двор бяха струпани празни бурета, които още напомняха с възкиселия си дъх отдавнашните добри времена; но този дъх беше толкова кисел, че не можеше да даде представа за изчезналата бира; в това отношение тези отшелници приличаха на всички други.”

„ Тъкмо на това място и в тоя миг моето въображение ми изигра странна шега. Тя ми се стори странна тогава и още по-странна след години. Когато обърнах очи - малко замъглени от мразовитата светлина - към една голяма греда в ниския ъгъл на сградата вдясно от мене, видях там една обесена фигура. Тя беше облечена в пожълтели бели дрехи, само с една обувка; можех дори да видя, че извехтелите рюшове на дрехата са от жълтеникава хартия, а лицето беше на мис Хавишам и всичките му черти мърдаха така, като че тя се опитваше да ме извика. Изплашен от тази фигура и уверен, че тя не е била тук до преди миг, аз най-напред избягах, после се спуснах към нея. И още повече се изплаших, като не я видях вече.
Само мразовитата светлина от веселото небе, хората, които минаваха зад желязната дворна врата, и животворното влияние на хляба, месото и бирата можаха да ме опомнят. Но и с тяхна помощ не бих се съвзел може би толкова бързо, ако не бях видял, че Естела идва с ключовете, за да ме изпрати. Ако ме види изплашен, казах си аз, тя ще има още по-голямо основание да ме презира; а не трябваше да го има.”

” Те бяха възрастни хора и използуваха правото си да вършат, каквото искат. Мошеникът Пъмбълчук, изтъкнат като благодетел, комуто се дължи всичко станало, зае почетното място на трапезата; а когато се разприказва за постъпването ми на работа при Джо и подчерта със злорадство, че подлежа на затвор, ако играя на карти, пиянствувам, закъснявам, дружа с пропаднали хора или върша други волности, смятани почти неизбежни в договора за приемането ми на работа, той ме накара да застана пред стола до него за по-голяма нагледност на приказките му.”

„Обучението си водехме при старата батарея край блатата; а учебните ни пособия бяха една счупена плоча и парче от калем, към който Джо прибавяше винаги една лула тютюн. Не забелязах ни веднъж Джо да си спомня нещо от ученото през миналия неделен ден или изобщо да научи нещо от моето преподаване. Но тук, край батареята, той пушеше лулата си с много по-съсредоточено изражение, отколкото където и да е другаде — дори с изражение на учен, — сякаш считаше, че невероятно много е напреднал в учението. Милият човек! Бих искал наистина да е така!
  Приятно и спокойно беше в този край, където зад насипите се плъзгаха платната на плаващи по реката лодки, изглеждащи понякога по време на отлив като платна на потънали кораби, които още плават по дъното на реката. Всеки път, когато гледах как корабите плават към морето, разперили белите си платна, аз си спомнях мис Хавишам и Естела; спомнях си ги и когато светлината от фара осветяваше косо далечината, някой облак, някое корабно платно, зеления склон на хълм или водния хоризонт. Сякаш мис Хавишам и Естела, странната къща и странният живот в нея бяха свързани с всичко прекрасно на тоя свят.
  Един неделен ден, когато Джо пушеше с такова удоволствие лулата си и дотолкова прехвали своята „ужасна тъпота“, че се отказах от обучението през този ден, аз лежах доста време върху насипа, подпрял с ръка брадичката си, като съзирах следи от мис Хавишам и Естела из цялата гледка, по небето и по водата, и най-после се реших да изкажа една мисъл за тях, която отдавна се въртеше из главата ми.”

„Споменах на мистър Пъмбълчук, че бих искал да оставят новите ми дрехи в дома му и той се трогна от честта, която съм се сетил да му направя. Споменах защо искам да не ме зяпат из селото и той възхвали до небесата това мое желание. След като ми даде да разбера, че никой друг освен него не е достоен за доверието ми и… с една дума, ще позволя ли… той ме запита с умиление дали си спомням как сме се забавлявали със задачите по смятане, как сме отишли заедно да ме зачислят чирак при Джо, как е бил винаги мой любим приятел. И десет пъти повече да бях пил, пак щях да зная, че не само не е бил никога мой любим приятел, но ме възмущава до дъното на душата ми подобна възможност. Ала въпреки това почувствувах, че съм го преценявал погрешно и че той е всъщност един разумен, практичен, добродушен, прекрасен човек.
Той започна постепенно да изпитва толкова голямо доверие към мене, че ми поиска съвет за собствените си дела. Спомена, че сегашното му предприятие би могло да се разшири в мощен монопол за търговия със зърнени храни и семена, какъвто не е имало нито в нашия, нито в съседните окръзи. За постигането на голямо забогатяване по този път беше потребен само малко по-голям Капитал. Само тия две думички: по-голям Капитал. И Пъмбълчук смяташе, че ако този капитал бъде вложен в предприятието от нов съдружник, участвуващ само с парите си… А този съдружник, сър, ще има грижата само да проверява от време на време лично или чрез свой заместник търговските книги и да идва два пъти в годината да прибере в джоба си печалбата, достигаща до петдесет на сто от капитала… Да, той смяташе, че това е изгоден случай, заслужаващ вниманието на някой разумен и същевременно състоятелен младеж. Как мисля аз? Той има голямо доверие в моята преценка, затова иска да знае как мисля. Моето мнение бе: „Почакайте малко!“ Размахът и яснотата на това гледище го поразиха дотолкова, че той не поиска вече позволение, а просто каза, че трябва да ми стисне ръката… И направо я стисна.
Докато изпихме всичкото вино, мистър Пъмбълчук многократно се задължи да държи Джоузеф в определените (неизвестно какви) граници и да ми оказва винаги полезни (неизвестно какви) услуги. Повери ми също за пръв път свято пазената досега тайна, че винаги е казвал за мене: „Това момче е необикновено и помнете ми думата, ще има необикновена съдба.“ Просълзен и усмихнат, той каза, че просто се слисва, като си спомня тия свои думи, което аз потвърдих. Най-после си тръгнах със смътното чувство, че слънцето пече някак необикновено, и стигнах до бариерата полузаспал, без да разбера как съм изминал пътя.”

”Докато внимавах как да си служа с ножа, вилицата, лъжицата, чашите и другите средства за самоубийство, от разговора между мисис Покет и Дръмъл (малкото му име беше Бентли) можах да разбера, че този Дръмъл е втори поред наследник на титлата барон. По-нататък се разбра, че книгата, която мисис Покет четеше в градината, се отнася до разните титли и че мисис Покет знаеше точната дата, когато дядо й би попаднал в тази книга, ако изобщо би попаднал. Дръмъл не говореше много, но доколкото вземаше участие в разговора (той ми направи впечатление на намусен младеж), говореше като човек от висшите кръгове, който признава мисис Покет за жена от своята среда. Към разговора им проявяваха интерес само те и раболепната мисис Койлър, а на Хърбърт той като че беше дори неприятен; въпреки това този разговор щеше да продължи може би още много време, ако слугата не бе влязъл да съобщи, че готвачката не знае къде е дянала говеждото. За най-голяма моя изненада видях за първи път как мистър Покет се успокоява по един твърде странен начин, който не прави впечатление на никого и с който и аз като всички други свикнах. Той остави на масата ножа и вилицата, с които в момента разрязваше месо, и улови с две ръце разчорлената си коса, като се мъчеше да се вдигне по тоя начин от мястото си. Но като видя, че не може да се вдигне, продължи спокойно предишното си занимание.”

„Уверен в собственото си богатство, аз щях да поема с готовност разходите на Хърбърт; но той беше горд, та не можех да му направя подобно предложение. Затова затрудненията се трупаха върху него отвред, а той продължаваше да разучава. Когато постепенно свикнахме да се заседяваме до късно, забелязах, че на закуска той изглеждаше доста унил; към пладне изглеждаше по-обнадежден; за вечеря се прибираше съвсем покрусен; след вечеря като че започваше доста ясно да съзира в далечината очертанията на капитала; към полунощ почти го натрупваше; а към два часа сутринта изпадаше пак в такова униние, че заразказваше как ще си купи пушка и ще замине за Америка, за да принуди бизоните да му натрупват богатство.
В Хамърсмит прекарвах обикновено половината седмица и през тия дни често посещавах Ричмонд; но това ще разкажа отделно и постепенно. Хърбърт идваше често в Хамърсмит. При тези посещения бащата сигурно разбираше, че очакваният от сина му щастлив случай още не се е явил. Но при общото катерене в семейството изкатерването на Хърбърт в живота трябваше да се извърши някак от само себе си. Междувременно мистър Покет все повече старееше и все по-често се опитваше да се измъкне от затрудненията с косата си. А мисис Покет препъваше цялото семейство със столчето си, четеше своята книга за титлите, губеше носната си кърпичка, разказваше ни за дядо си и учеше малките да растат, като ги пращаше да спят, щом се мернеха пред очите й.”

„ Щастие бе за мене, че трябваше да се погрижа (доколкото ми беше възможно) за безопасността на моя застрашен гост; защото тази мисъл, която ми се натрапи, щом се събудих, отстрани другите ми объркани мисли."

„Очевидно беше, че не мога да го крия в жилището си. Това беше невъзможно, а ако се опитах да го сторя, неизбежно бих пробудил подозрения. Наистина Отмъстителя не беше вече при мене; но сега ми прислужваше една избухлива старица, с помощта на жив вързоп парцали, наричан от нея племенница; да не ги пусна в някои от стаите, би значило да раздухам любопитството и клюкарството им. И двете имаха слабо зрение, което отдавах на навика им да надничат през ключалките, и двете се явяваха, когато не ти трябват; в същност това беше единственото им неизменно качество извън навика да пипат. За да не надушат нещо, реших още сутринта да им кажа, че неочаквано е пристигнал от провинцията чичо ми.
Взех това решение още докато търсех опипом в тъмнината с какво да запаля свещта. Като не намерих нищо, бях принуден да отида до съседната будка, за да помоля нощния пазач да дойде с фенера си. Но докато слизах все така опипом по тъмните стълби, аз се спънах в нещо, което се оказа сгушен в ъгъла човек.
Тъй като човекът не отговори на въпроса ми, какво прави тук, а само се отдръпна мълчаливо, аз изтичах до будката и настоях пред пазача да дойде веднага, като му разказах по пътя какво бях открил. Вятърът беше все така силен, затова не посмяхме да запалим лампите по стълбището от страх да не угасне и свещта във фенера; но макар и да разгледахме стълбището от долу до горе, не намерихме никого там. Тогава ми мина през ум, че човекът може да се е вмъкнал в жилището ми; затова запалих свещта си от фенера на пазача, оставих го да пази пред вратата и разгледах внимателно всичките стаи, включително и тази, в която спеше ужасният ми гост. Навсякъде беше тихо и личеше, че в жилището ми няма чужд човек.”

„На следващия ден извърших низостта да се престоря, че съм обещал да посетя Джо; каква ли низост в същност не бях способен да извърша по отношение на Джо или името му! Провис трябваше да бъде крайно предпазлив, докато ме няма, а Хърбърт щеше да се грижи за него, както се бях грижил аз досега. Щях да отсъствувам само една нощ и след завръщането си щях да задоволя нетърпението му да заживея като истински джентълмен — на по-широка нога. Тогава ми мина през ум — същата мисъл, както узнах по-късно, бе хрумнала и на Хърбърт, — че най-лесно ще е да го отведа в чужбина именно под такъв предлог — за покупки или нещо подобно. Подготвил по този начин отиването си у мис Хавишам, аз заминах с първия дилижанс още преди да съмне, и бях вече далеко от Лондон, когато денят започна да се промъква неуверен, стенещ и зъзнещ, загърнат като просяк в дрипи от облаци и кръпки от мъгла. А когато след пътуването в ситния дъжд пристигнахме пред „Синия глиган“, кой, мислите, излезе с клечка за зъби в ръка да посрещне дилижанса? Сам Бентли Дръмъл!”

”С течение на времето ме обзе мъчителното чувство, че Естела се е омъжила. От страх, че това убеждение ще се потвърди, отбягвах да чета вестници и помолих Хърбърт (на когото бях разказал подробно последната ни среща) да не ми говори никога за нея. Сам не зная защо пазех още жалкото късче от разкъсаната и отнесена от вятъра надежда. Защо ли и ти, читателю, си проявил подобна непоследователност преди година, преди месец или седмица?
Животът ми беше много нещастен и най-голямата тревога в него, извисена като висок връх сред планинска верига, не изчезваше никога от съзнанието ми. А при това нямах никакви нови основания да се страхувам. Колкото и да скачах нощем в леглото, обзет от внезапен страх, че са го открили, колкото и да се ослушвах ужасен, за да чуя дали Хърбърт няма да се върне тичешком с лоши новини, животът течеше с обичайния си ход. Обречен на бездействие, на непрестанно напрежение и безпокойство, аз скитах с лодката си и чаках, чаках, чаках търпеливо.
Понякога се случваше, след като съм слязъл по реката, да не мога да се прибера през водовъртежите под сводовете на стария Лондонски мост; в такива случаи оставях лодката си до пристана край митницата, за да ми я докарат после в Темпъл. Това не ми беше неприятно, защото така хората свикваха с мене и лодката ми. От това незначително обстоятелство последваха две срещи, за които ще трябва да разкажа.”

” От прислугата научих, че Естела е в Париж, и докторът обеща да й пише с първата поща. Роднините на мис Хавишам щях да уведоми аз; възнамерявах да съобщя на Матю Покет, като го оставя да постъпи по-нататък, както намери за добре. Това сторих чрез Хърбърт още на другия ден, щом се завърнах в Лондон.
До някое време тя говореше за станалото свързано, макар и с ужасна възбуда. Към полунощ започна да бълнува, а след това заповтаря пак тихо и бавно: „Какво направих!“ После: „Когато дойде най-напред, исках само да я предпазя от участ като моята!“ или: „Вземи молива и напиши под името ми: прощавам й!“ Без да промени ни веднъж реда на трите изречения, тя изпускаше от време на време някоя дума в едно или друго от тях; но никога не замести изпуснатата дума — просто я изпускаше и продължаваше нататък.”
                
                            ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА
                               
                                            (ПОСЛЕДНА)

Единадесет години не бях виждал Джо и Биди  -  макар и да ги виждах много често мислено, докато живях на Изток — и ето че в една декемврийска вечер, един-два часа след мръкване, сложих тихо ръка върху дръжката на старата кухненска врата. Сложих я толкова тихо, че никой не ме чу, и надникнах вътре, без да ме забележат. С лула в уста на старото си място край камината седеше Джо, бодър и як както винаги, макар и малко посивял; а заграден в ъгъла от крака на Джо, седнал на малкото ми столче и загледан в огъня, седеше… седях самият аз!
- Нарекохме го Пип заради тебе, мили  - съобщи радостно Джо, като видя, че сядам на друг стол до малкия (но без да му разрошвам косите!), -  и се надявахме, че ще прилича поне мъничко на тебе, а изглежда, че така и стана!
И на мене ми се стори, че е така. На другата сутрин го изведох на разходка, където се разговорихме на воля и напълно се разбрахме. Заведох го на гробищата, качих го на един надгробен камък и той ми показа от това възвишение кой паметник е на Филип Пирип, бивш жител на тази енория, и на Джорджиана, съпруга на горепоменатия.
- Биди - казах аз, когато заговорих с нея след вечеря, докато момченцето спеше в скута й, - някой ден трябва да ми дадете Пип; ако не завинаги, то поне за известно време.
- О, не - отвърна ласкаво Биди, - ти трябва да се ожениш.
- Така казват и Хърбърт, и Клара; но аз не мисля да се женя, Биди. Така добре се чувствувам у тях, че надали ще се оженя. Аз съм вече истински стар ерген.
Биди погледна детето си, вдигна ръчицата му до устните си, а след това ми подаде топлата си майчинска ръка, току-що погалила детето. Това ръкостискане и лекото докосване на венчалната й халка бяха красноречиви.
- Мили Пип - рече Биди, - уверен ли си, че не тъгуваш за нея?
- О, не… Струва ми се, че не, Биди.
- Кажи ми като отдавнашен приятел: забрави ли я съвсем?
- Мила Биди, не съм забравил нищо, което е имало значение в моя живот, и съвсем малко от това, което изобщо съм преживял. Но тази жалка мечта, както я наричах някога, се изпари напълно, Биди, напълно се изпари!
  И все пак, докато изричах тия думи, възнамерявах тайно да посетя отново сам тази вечер, заради нея, мястото, където се бе издигал старият дом. Да, именно така. Заради Естела.
  Бях чул, че животът й протекъл много нещастно, че се разделила със съпруга си, който се държал твърде жестоко с нея и се прочул като образец на надменност, скъперничество, грубост и дребнавост. Чул бях и за смъртта на съпруга й, причинена от злополука поради грубото отнасяне с някакъв кон. Това избавление бе дошло преди две години и доколкото знаех, тя се бе омъжила повторно.
У Джо се вечеряше рано, така че без да съкратя разговора си с Биди, пак имах достатъчно време да посетя преди мръкване познатите места. Но тъй като се заглеждах по познати кътчета и се унасях в спомени за миналото, отдавна се бе стъмнило, когато пристигнах на мястото на стария дом.
Тук нямаше вече нито къща, нито пивоварна, нито каквато и да е сграда; останала бе само оградата на някогашната градина. Разчистеното пространство беше заградено с прост стобор; като погледнах през него, видях, че старият бръшлян е покарал отново и се зеленее върху ниските безмълвни развалини. Вратата на стобора беше открехната. Бутнах я и влязох.
Студена сребриста мъгла бе забулвала следобеда, а луната не бе изгряла още, за да я разсее. Но звездите блещукаха през мъглата, луната щеше скоро да се покаже и вечерта не беше тъмна. Аз можех да определя мястото на всяка част от стария дом, мястото на пивоварната, на вратите и на буретата. Припомнил си бях всичко и поглеждах безлюдната градинска пътека, когато ненадейно зърнах някаква самотна фигура там.
Фигурата ме бе забелязала, както изглежда, защото — тръгнала по пътеката срещу мене — се спря изведнъж. Когато наближих, видях, че е жена. Когато наближих още повече, тя понечи да си тръгне, но не тръгна, а дочака да се изравня с нея. И трепвайки от изненада, ме назова по име, а аз извиках:
- Естела!
- Толкова съм променена, че е чудно как ме познахте!
 Свежестта й бе наистина изчезнала, но неизразимата величественост и неизразимият чар бяха останали.
Тях аз бях виждал и по-рано; това, което не бях виждал, беше скръбният, смекчен блясък на някога гордия поглед; а това, което не бях почувствувал, беше приятелското докосване на някога безчувствената ръка.
Седнахме на една близка скамейка и аз казах:
- Странно е, Естела, че трябваше да се срещнем така след толкова години на мястото, където се срещнахме за пръв път! Често ли идвате тук?
- Ни веднъж не съм идвала оттогава.
- И аз също.
Луната се показа и аз си спомних безучастния, отдавна вече угаснал поглед към белия таван. Луната се показа и аз си спомних как той ми стисна ръката, когато изрекох последните думи, които чу на тоя свят.
Естела заговори първа след настъпилото мълчание.
- Много често мечтаех и възнамерявах да дойда тук, но различни обстоятелства ми пречеха. Бедният, бедният стар кът!
Сребристата мъгла бе докосната от първите лъчи на лунната светлина, озарила и сълзите, които се стичаха по бузите на Естела. Без да разбере, че съм ги забелязал, правейки усилие да се овладее, тя каза спокойно:
- Чудехте ли се, докато се разхождахте тук, как всичко е останало в тоя вид?
- Да, Естела.
- Мястото е моя собственост. Това е единственото нещо, което притежавам. Всичко се изплъзна постепенно от ръцете ми, но това запазих. През всичките тия нещастни години само това отстоявах упорито.

- Ще се строи ли нещо тук?
- Най-после ще се строи. И аз дойдох да се сбогувам с мястото преди промяната. А вие — каза тя със съчувствие към скитащия бездомник — живеете още в чужбина.
- Да, все още.
- И работите ви навярно вървят добре?
- Работя усърдно и си изкарвам добра прехрана. Така, че… Да, работите ми вървят добре.
- Често мислех за вас — рече Естела.
- Така ли?
- Напоследък много често. Имаше дълги, тежки времена, когато се пазех да не си спомням онова, което бях отхвърлила, когато не знаех ценността му. Но откакто този спомен не противоречи на дълга ми, аз го допуснах в сърцето си.
- А в моето сърце вие бяхте винаги — отговорих аз.
Замълчахме отново, докато тя заговори пак.
- Никога не съм помисляла — каза Естела, — че ще се сбогувам с вас, когато се сбогувам с този кът. И се радвам, че стана така.
- Радвате се, че ще се разделим отново ли, Естела? За мене раздялата е винаги тежка. Споменът за последната ни раздяла беше винаги тъжен и мъчителен за мене.
- Но вие ми казахте — възрази припряно Естела — „Бог да ви благослови и прости!“ Щом можахте да кажете това тогава, няма да се поколебаете да го кажете и сега… сега, когато страданието — най-добрият учител — ме научи да разбирам вашето сърце. Животът ме преви и пречупи, но, надявам се, за да ме направи по-добра. Бъдете както винаги снизходителен и добър към мене и ми кажете, че сме приятели.
- Приятели сме — отвърнах аз, когато станах и се наведох към нея, докато тя ставаше от пейката.
- Ще си останем приятели, макар и разделени — каза Естела.
  Аз улових ръката й и ние излязохме от тъжния кът, и както някога, когато напуснах ковачницата за пръв път, утринната мъгла се бе разсеяла пред мене, така се разсея и сега вечерната мъгла и в спокойния лъчист простор пред нас не се мярна ни сянка от нова раздяла.