РОДИНА

Пейо Яворов


Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднаква мъртва в зной, под дъжд и гръм,
която днес един - друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - надлъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото - на битието вечно ново?

Но то...но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.

ЕВТИМ ЕВТИМОВ

Евтим Михалушев Евтимов е роден на 28 октомври 1933 в Петрич. Завършва Института за начални учители в родния си град през 1952 г. Учителства 10 г. в родния си край. Програмен ръководител на радиото в Петрич и пограничния район (1955-58, 1960-62), секретар на градското читалище (1962-65). Завеждащ отдел „Поезия“ и директор на издателство „Народна младеж“ (1966-84), заместник главен редактор на списание „Пламък“ през 1966-75; главен редактор на вестник „Литературен фронт“ (1984 – април 1988, когато е уволнен). Главен редактор на списание „Родолюбие“ (1989-91).
Политическо-граждански, патриотични и любовно-изповедни са основните мотиви в поезията на Евтимов. Ранните му стихове репродуцират най-характерните теми и образи на времето чрез типичните изразни средства на социалистическия реализъм. Първото му стихотворение е отпечатано във в.“Пиринско дело“ през 1951 г.; от 1953 г. активно сътрудничи на периодичния печат. Болката за деформираното сакрално пространство на традицията, носталгичната привързаност към родния край и неговото героично минало, идеализираният детски спомен се преплитат с травиалността на актуалната за времето проблематика, с идеологичната еднозначност в интерпретацията на действителността. Историческите ретроспекции, притчовите архитипове, фолклорните стилизации, характерни за поетиката на Евтимов, най-често са подчинени на устойчиви идейно-тематични ядра. В по-късната му лирика патетиката е снижена от иронични нюанси; лозунговата монолитност е разколебана от засилената алегоричност, експресивността на изказа подсказва промяна на позицията. Подчертаната диалогичност се допълва от емоционално-психологическо вглъбяване и самоанализ, публицистичната сюжетност отстъпва пред екзистенциалните проблеми на съвременната личност. Любовта е основен елемент в поетичната ценностна система на Евтим Евтимов. Тя е пространство, в което най-цялостно и най-искрено се разкрива обремененият от съмнения и противоречия лиричен Аз. На все по-осезаемата самотност и мъчителните прозрения поетът противопоставя неутолимата жажда за обич. Класическата ритмична структура, близостта до народнопесенната стилистика, успешнитеестрадни интерпретации определят популярността на любовната лирика на Евтимов.

СТИХОВЕ

• И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО
• ЗА ДВЕ РЪЦЕ …
• ПРИМИРЕНИЕ
• СВЕТУЛКА
• ВЪЗРАСТ
• НА ПРОЗОРЕЦА
• БЕЗКРАЕН ПЪТ ДО ТЕБЕ ИЗВЪРВЯХ…
• ТИ, МОЯ ОБИЧ…
• ДВЕСТА ИЗВОРА НА ПЪТ ДА СРЕЩНЕШ…
• ПРЕД ТЕБЕ ВСЕ ЩЕ СЕ ПРЕКЛАНЯМ, МИЛА…
• ПРЕЗ ТОЯ ВЕК НА РАДОСТНИ ОТКРИТИЯ…
• КОГАТО В ЧЕРНА ВЕЧЕР СТАВАМ ЛОШ…
• АКО ЗНАМ, ЧЕ ОБИЧТА ЩЕ СВЪРШИ…
• ГОТОВ СЪМ ЗАРАД ТЕБ ДА ВЛЯЗА В АДА…
• ДА БЪДЕ ВСЕ ТЪЙ СИЛНА ОБИЧТА НИ…
• ЗАВИЖДАТ ТИ ЗА ТЕЗИ ТОПЛИ ДУМИ…
• ЕДНА РЪКА НЕ СТИГА…
• АЗ ВСИЧКИ РАДОСТИ НА ТЕБЕ ДАДОХ…
• ПОНЯКОГА ТОВА Е НЕЧОВЕШКО…
• ОБИЧАШ МЕ…
• ПРЕДПАЗЛИВОСТ
• ОБИЧ ЗА ОБИЧ
• РИСУНКА
• РОСАТА В РАВНИНАТА Е ИЗГРЯЛА…
• ПТИЦИ НА РАЗСЪМВАНЕ
• СЪНУВАЛ-НЕСЪНУВАЛ…
• ПИСЪК
• ЗАКОНИТЕ НА ЮГА…
• ОЧАКВАХ ПАК ЛУНАТА ДА ИЗГРЕЕ…
• НА ЛИСТ…
• РАЗБИРАЙ МЕ ДОБРЕ…
• НА ТАЗИ УЛИЦА ЗА ПЪРВИ ПЪТ…
• НАД БОРОВЕТЕ ПЛИСНА ЧЕРЕН ДЪЖД…
• КОЙ КАЗВА, ЧЕ СЪМ ЕДИНАК?…
• ЕДНА ЗВЕЗДА НАД ВЪРХОВЕТЕ МИНА…
• БЕЛИ ТОЧКИ
• ПТИЦАТА
• СЪHУВАМ
• И ДА ДИМИ
• HЕЗАВЪРШЕHО ПОСВЕЩЕHИЕ
• ПРИЗHАЙ
• КАТО ИЗВОРЧЕ

ДВУБОЙ

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? -
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен -
и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! -
но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?
Двубоят ни е твърде стар.
Двубоят ни се води с жар
от дълги дни.
От дълги дни сме вплели здраво
ръцете си един във друг.
И никога не ще забравя
жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.
И въглещния пласт
затрупа
петнадест човека доле.
Затрупа
въглещния
пласт
петнадесет
човешки
трупа.
Един от тях
бях
аз.

Пред прага на един бордей
дими
изпуснат
пистолет.
Трупът полека леденей...
И нито вик,
и нито шум -
един куршум
и после - смет.
И колко леко...
И без бой,
без порив за живот,
без глас.
Ти спомняш ли си
кой бе той?
Това
бях
аз!

На мокрия паваж
лежи
човек, застрелян из засада.
Небето, заредено с взрив,
ще падне с трясък
на площада.
Човекът, който там
лежи
във локва кръв,
е моят брат
и в стъклените му очи
омраза и любов
горят.
Извергът,
мерзкият
стрелец,
закри следите си
завчас.
Ти спомняш ли си тоз подлец?
Това бях
аз.

Но помниш ли, едно дете умря
в Париж на барикада.
Едно дете
във бой умря
със кървавата
ретроградност.
Във жилите полека-лека
кръвта изстива
като щик.
Ала една усмивка лека
по устните се плъзва в миг.
И после устните синеят,
ала в очите
жар гори,
ала очите сякаш пеят:
"Liberte cherie!"...
Един гамен е
прострелен.
Лежи скован във смъртен мраз.
Ти спомняш ли си
тоз гамен?
Това бях аз!

Но помниш ли,
един мотор
прониза
с смях
и оптимизъм
мъглите,
дето птица даже
не слиза
в влажния простор;
един мотор с крила, които
разсичат
ледната завеса,
изменят земната орбита
и с взрив на бензинни пари
разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен
е вперен
в нервния компас,
човекът, който
влезе в бой
с мъглите,
с северния мраз,
ти спомнях ли си кой
бе той?
Това бях
аз.

Аз съм тук
и там. -
Навред. -
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,
поет...
Навред съм аз!
Навред съм аз!

Как мислиш,
ще ли победиш,
навъсен, мръсен,
зъл живот?
И аз
горя,
и ти гориш,
и двамата
се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти,
отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
може би...
Тогаз,
на твойто място,
дружно,
ще изградим със много пот
един живот
желан
и нужен,
и то
какъв живот!

Никола Вапцаров

АРМЕНЦИ - Пейо Яворов

Изгнаници клети, отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

дечица на майка робиня тревожна

и жертви на подвиг чутовно велик -

далеч от родина, в край чужди събрани,

изпити и бледни, в порутен бордей,

те пият, а тънат сърцата им в рани,

и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Те пият... В пиянство щат лесно забрави

предишни неволи и днешни беди,

в кипящото вино щат спомен удави,

заспа ще дух болен в разбити гърди;

глава ще натегне, от нея тогава

изчезна ще майчин страдалчески лик

и няма да чуват, в пияна забрава,

за помощ синовна всегдашния клик.

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,

разпръснати ей ги навсякъде веч -

тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,

върху им издигна за всякога меч;

оставили в кърви нещастна родина,

оставили в пламък и бащин си кът,

немили-недраги в далека чужбина,

един - в механата! - открит им е път.

Те пеят.. И дива е тяхната песен,

че рани разяждат ранени сърца,

че злоба ги дави в кипежа си бесен

и сълзи изстисква на бледни лица...

Че злъчка препълня сърца угнетени,

че огън в главите разсъдък суши,

че молния свети в очи накървени,

че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

А зимната буря им сякаш приглася,

бучи и завива страхотно в нощта

и вихром подема, издига, разнася

бунтовната песен широко в света.

И все по-зловещо небето тъмнее,

и все по се мръщи студената нощ,

и все по-горещо дружината пее,

и буря приглася с нечувана мощ...

Те пият и пеят... Отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

дечица на майка робиня тревожна

и жертви на подвиг чутовно велик -

далеч от родина, и боси, и голи,

в край чужди събрани, в порутен бордей,

те пият - пиянство забравя неволи,

и пеят, тъй както през сълзи се пей.