МИКЕЛАНДЖЕЛО БУАНАРОТИ - ПОЕЗИЯ

Художникът не е родил идея,

която в мрамор да не е стаена

***

За вярна мярка в моето призвание

денят рожден ми даде красотата,

***

А всеки чук от чук се изковава,

у който вечна светлина е скрита.

***

Роденият към смърт отива;

в бега на слънцето и дните

твар земна не остава жива

***

От тялото досадно разтоварен,

беглец от този свят и битието,

като отломък свърнах през морето

от буря зла в покоя лъчезарен.

***

От дни натегнал, с грехове преситен,

закоравял с природа саможива,

към двойна смърт се пътят ми извива,

но за отровата съм любопитен.

***
       Смъртта си знам — не знам часа си сетен:

нетраен е животът на земята:

той радва усетите, но душата

ме моли да не бъда дълголетен.

Светът е сляп; позорът безпросветен

потъпква тук на доблестта делата.

Помръкват смелостта и светлината:

пред истината фалш е предпочетен.

***

Отгоре слязъл с тленното си тяло

в чистилище и в преизподня строга,

той жив се върна, за да гледа Бога

и да ни освети света изцяло…