Това е писмото ми до света,
който не ми е писал -
простите новини от Природата -
с техния нежен смисъл.
Не знам за кого е предназначен -
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.
* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!
* * *
Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един - умрял за правда -
до мене настаниха.
"Защо - той тихо ме попита -
умря?" - "За красотата".
"А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя."
И през пръстта ний си приказвахме -
като добри роднини, -
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.
* * *
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда -
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.
И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата -
какво тя точно значи, -
както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа -
болно и определено.
* * *
Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.
Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.
Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -
доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.
* * *
Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!
Нека да седна здраво до теб -
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд -
през урви и стръмнини.
Няма да хленча над някой мост -
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден -
тъй ще е най-добре!
Сбогом на моето старо градче!
Само там горе - върхът -
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.
* * *
Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.
Ти си нормален - щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се - ти ще си опасен -
и окован с верига.
* * *
Ниско небе - подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора -
и води спор да продължи.
Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората -
не е с корона всеки път.
* * *
Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.
Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.
който не ми е писал -
простите новини от Природата -
с техния нежен смисъл.
Не знам за кого е предназначен -
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.
* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!
* * *
Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един - умрял за правда -
до мене настаниха.
"Защо - той тихо ме попита -
умря?" - "За красотата".
"А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя."
И през пръстта ний си приказвахме -
като добри роднини, -
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.
* * *
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда -
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.
И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата -
какво тя точно значи, -
както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа -
болно и определено.
* * *
Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.
Аз от роса съм развратена -
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.
Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват -
но още, още аз ще пия -
доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето -
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.
* * *
Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!
Нека да седна здраво до теб -
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд -
през урви и стръмнини.
Няма да хленча над някой мост -
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден -
тъй ще е най-добре!
Сбогом на моето старо градче!
Само там горе - върхът -
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.
* * *
Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие -
където множеството обладава.
Ти си нормален - щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се - ти ще си опасен -
и окован с верига.
* * *
Ниско небе - подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора -
и води спор да продължи.
Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората -
не е с корона всеки път.
* * *
Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.
Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар