превод: Спас Николов
Щом слънце изгрее,
небето се смее,
камбанки ромолят
в щастливата пролет
и звънко издига
гласец чучулига,
а в китна дъбрава
и дроздът отпява —
започва играта
и екват полята.
Джон с белите власи
седи у дома си
в старешка седянка
под дълбока сянка.
Все гледат играта,
все някой подмята:
„Какви бяхме луди!
Човек да се чуди…
По цял ден в играта
ехтяха полята!“
Но малките вечер
са капнали вече,
в червения залез
не тичат нахалост.
В гнездата са всички
невръстните птички
край мамини скути,
увити, обути.
Престава играта,
тъмнеят полята…
автор: Уилям Блейк
Няма коментари:
Публикуване на коментар