неделя, 15 август 2010 г.

Що е летризъм

Чертите на поезията са уморени от гримаси...
Но придобиват нова еластичност. Пределастичност и следеластичност.
А по средата - ликра
Това е лирическо отклонение преди да прочетете текста по-долу. Ако не сте чували за "летризма"... нещо като "буквизъм" по нашенски, сега е моментът!


Седемдесетте години на миналия век възвестяват края на ситуационизма. Дебор разпуска Ситуационисткия Интернационал през 1972. Вече сериозно болен и доживял да види най-големите си страхове, превърнати в реалност, той се самоубива през 1994-а, 7 години след публикуването на своите "Коментари към общество на Спектакъла". За мото на книгата служи цитат на Сун Дзъ от любимия на Дебор трактат "Изкуството на войната": "Когато има от какво да се страхуваш, бъди храбър. Когато си останал без шанс, уповавай се на находчивостта си. Когато бъдеш изненадан, успей на свой ред да превземеш врага с изненада". И още в първия абзац споменава, че една от целите на книгата е да не дава твърде много информация. Ненапразни страхове! С трудовете и идеите на Дебор неведнъж се е злоупотребявало. В тази последна своя книга той пише за интегрирания спектакъл, обединяващ чертите на другите два: концентрираният спектакъл от съветски тип и дисперсният от американски тип в една единна чудовищна свръхсистема за затъпяване, непосредствен продукт, както правилно отбелязва Дебор, на френската "революция" през май 1968.

1946. Изидор Изу, румънски евреин, чието истинско име е Изидор Голдщайн, основава в Париж авангардно поетическо течение и го нарича летризъм - поезия, сведена до букви, метаграфичен разказ, кино без изображения (Potlatch N22, 1955. "Why Lettrism?" Guy-Ernest Debord). Така Изу се обявява против стагнацията в живота и изкуството на следвоенна Европа и пръв назовава младежта "пролетариат на потребителското общество", но остава нечут. Впоследствие Маркузе повтаря думите му и се превръща в символ на контракултурата.
Летризмът има бурна история, станала неудържима след срещата на Изу и Ги Дебор в Кан на прожекцията на филма на Изу "Трактат върху сантимента и вечността" - откъслечни монолози и ономатопоетика, не и визия.
1952. Ги Дебор прави първия си филм, озаглавен "Вой в почит на Сад". Още във встъпителната секвенция някой обявява: "Киното е мъртво. Филмите са вече невъзможни." Филмът представлява редуващи се бял и черен екран, откъслечни диалози и дълги паузи тишина. Влиянието на Изу е очевидно.
Оттам нататък събитията следват драматично:
1952. Дебор с група летристи нахълтва в парижкия хотел "Риц", където Чаплин дава пресконференция за новия си филм "Светлините на рампата" Те скандират: "Стига толкова дюстабанлии!" и разпръскват позив, пълен със силни изрази, като: "... В сянката на вашето тръстиково бастунче може да се съзре полицейска палка... Отивай да спиш, фашистко насекомо... върви си вкъщи, мистър Чаплин."
Отговорност за акта поема Летристският Интернационал (ЛИ), но Изу прибързано се отрича от Дебор, а в отговор Дебор го изключва от ЛИ. Това е само първият от редицата разколи и отлъчвания, представляващи историята на летризма, а след това и на ситуационизма до самия край на движението през 1972.
Думата "ситуационизъм" се появява за пръв път през 1956 г. в текст на Дебор, озаглавен "Tеория на свободния дрейф", а самият ситуационизъм като движение - през 1957, по време на фестивал на авангардни артисти в Италия насред един бар в Козио д'Аросчиа, когато три малки групи (Летристкият Интернационал, Имажинисткото движение "Баухаус" и Лондонската Психогеографска Асоциация) се сливат и се обявяват против чудовищните комерсиализиране, технологизиране и архитектурна бруталност, залели Европа тогава.
Ситуационисткият Интернационал (СИ) не е замислен като масова организация. Той е групичка елитисти, поставили си за цел да подриват Системата. За неин лидер се самопровъзгласява Дебор. Той е авторитарен, не търпящ компромиси, но неговите заслуги за издигане на високите цели на СИ са безспорни.
Каква е стратегията на СИ? Ако стратегията на летризма е по-скоро свързана с буквите ("lettre"), то ситуационизмът препраща към "съвкупността от обстоятелства" (situatiоn). Думата "ситуационизъм" е всъщност термин в психологията, методологическа позиция, признавaща важността на ситуациятa и нейната уникалност при анализа на човешкото поведениe - за разлика от персонализмa, даващ предимство на предразположенията на личността в дадена ситуация. Главната революционна стратегия при ситуационизма е именно конструирането на провокативна ситуация, "анклав на празника вътре в системата на потребление". Този тип скандално поведение е патент на футуризма, дада и сюрреализма, но докато целта на футуризма е просто да "шокира еснафите", целта на ситуационизма е далеч по-сложна. В ситуационизма има много повече песимизъм, отколкото еуфория пред бъдещето, в което "основната професия на нашите деца ще е да са висококвалифицирани потребители" ("Самотната тълпа", Рисман), а врагът е привидян в една власт, която е преди всичко реклама, спектакъл.
Същността на ситуационизма може да бъде разкрита отчасти в лапидарността на лозунгите, издигани от последователите му, и в уличните графити: "Бъдете реалисти, искайте невъзможното"; "Колкото повече потребяваш - толкова по-малко живееш", "Скуката е контрареволюционна"... Най-красноречив обаче е лозунгът, написан от Ги Дебор върху една стена на улица Рю дьо Сен петнадесет години преди майските събития в Париж' 68. Той гласи: "Не работете".
"Не работете" е призив, основан на убеждението на летристите (а след това и на ситуационистите), че съвременният човек работи не за да живее, а за да обслужва натрапени му от Системата потребности. Развитието на научно-техническия прогрес прави възможно почти пълното бездействие, но потребителското общество прави всичко против това бездействие, като слага ръка именно върху времето, прекарвано извън рутината на корпоративния конвейр, времето, на което разчитаме да бъдем просто себе си и да променяме живота си.
"Най-важният въпрос на революцията се явява въпросът за безделието", обявяват летристите през 1954. Зад този шокиращ призив за безделие се крият всъщност някои важни тезиси от "Общество на спектакъла" на Ги Дебор, които обясняват механизма, по който свободното ни от работа време се превръща в нов сектор от икономиката и престава да бъде свободно, поне доколкото е в рамките, наложени от обществото. Целта е не да се предоставя повече време за индивидуални нужди, а просто превръщането на тези индивидуални нужди в нещо все по-унифицирано и все по-предвидимо. "В своя най-развит сектор на съсредоточаване капитализмът се ориентира към продажба на компактни блокове време, всеки от които представлява сам по себе си единица унифицирана стока, включваща в себе си известно число други стоки."(тезис150) На пазара се предлагат все повече продукти или услуги на принципа "всичко е включено", като се почне от груповите пътувания, абонирането за културни стоки, общуване с "известни хора" в ток-шоутата и т.н.
Зад лозунга за безделието всъщност стои идеята за алтернативна икономика, потлачът, описан подробно от Марсел Мос, припомнен от Жорж Батай, възприет по-късно от Бодрияр. Според ситуационистите "обществото на жертвоприношението" е единствената алтернатива на потребителското. В символ на тази икономика се превръща негърското въстание в Уотс, Калифорния (1965 г.). "Мародерството е естествен отговор на противоестественото и нечовешко общество на изобилие на предмети за потребление. (...) Пламъкът на пожарите в Уотс потребява предметите за потребление. Когато човек, който няма електричество в дома си, краде хладилник, той трансформира лъжливото изобилие в истината на играта". (1965 - Address to the Revolutionaries of Algeria and of all Countries. Decline and Fall of the Spectacle-Commodity Economy (on Watts riots)) На пръв поглед ситуационизмът провъзгласява забавлението за главна цел и оправдание на човешкото съществувание, но всъщност целта на ситуационизма е възвръщането на автентичността на битието, каквото и да струва това.
С триадата "да бъдеш - да имаш - да ти се струва..." Ги Дебор описва все по-илюзорните ни желания и още по-илюзорното им задоволяване.
1967. Издателство Buchet-Chastel публикува най-важното произведение на Дебор "Общество на спектакъла", а първата му глава излиза в списанието на Ситуационисткия Интернационал. Последвалите събития през май 1968 правят книгата известна, а ситуационизмът увлича такава маса от последователи и симпатизанти в бунта, че скоро идва и въпросът доколко тези последователи са наясно с обявената от ситуационизма война на Системата. Ситуационизмът не е масов, думата, описваща го най-добре, е "отрицание". Ситуационистите, тези последователи на Батай и Сад, не са политици, не се стремят към популярност. "През целия си живот аз само съм чел и пил - пише в Панегирика си Дебор.- Макар да съм прочел много, аз съм изпил значително повече. Написал съм по-малко от другите пишещи, но за сметка на това съм изпил повече от пиещите."
"Самоубийството отнесе много от тях" - дочува се на едно място във филма-палиндром на Дебор "In girum imus nocte et consumimur igni". Тази фраза, а и филма той посвещава на своя приятел, руснака Иван Шчеглов - психопътешественик и картограф на душевни пейзажи, завършил живота си подобно на Сад в приют за душевно болни, но преди това, през 1953, успял да напише статията "Правила на новия урбанизъм", където за пръв път споменава думата "психогеография". Тази нематериална картография на чувствата, плод на ситуационисткия derive (дрейф), детериториализираща Париж и прекрояваща географията на града въз основа на емоциите, напук на целесъобразността на всекидневните маршрути, е странно напомняне за друг размирен период от живота на града - Парижката Комуна. През 1963 Шчеглов пише от приюта за този дрейф: "... опасен с това, че човек достига до границата, зад която вече не е защитен, където го заплашва взрив, разтваряне, дисоциация, дезинтеграция. През 1953-1954 дрейфувахме с месеци - почти до граничната точка. Чудо е, че изобщо оцеляхме".
В 1962 г. Анри Льофевр и Ги Дебор почти едновременно публикуват статии за Парижката Комуна, в която комуната е "празник", взривяващ картата на града. Веднага след това Дебор обвинява Льофевр в плагиатство. Това е забавно, като се има предвид начинът, по който Дебор присвоява термина "летризъм" от Изу и при положение, че всичките му текстове и книги съдържат забележката, че могат да бъдат ползвани и без да се споменава първоизточникът. В тази връзка трябва да се спомене и друга ситуационистка практика, станала известна като детурнеман (deturnement- преобръщане), ползването на вече съществуващи произведения "до степен на злоупотреба". Добър по-късен пример за детурнеман е "God Save the Queen" в изпълнение на Секс Пистълс. Самата идея е мутирала по толкова начини, оказала се е тъй жизнеспособна, че днес може да бъде разпозната в дейността на движения като addbusters не по-малко, отколкото и в движението за Отворен Код. Ситуационистите имат странен възглед за парите и собствеността въобще. "Протестираме против наказанието на осъзналите абсолютната ненужност на работата" - пише невъзмутимо Дебор по повод попадането в затвора на негови приятели, обвинени в кражба. Самият Дебор цял живот е живял благодарение на финансовата поддръжка най-вече на Жерар Лебовичи - издател и филмов продуцент, в чието убийство Дебор е обвинен. Лебовичи умира, застрелян в подземен паркинг в Париж на 7 март 1984 и извършителят до ден-днешен е неизвестен.
Лебовичи не е единственият от приятелите на Дебор, загинал при странни обстоятелства. Културната традиции като че ли го изисква. Но като че ли по-скоро ситуационизмът се самоубива, превръщайки се в това, против което се е обявил - стока, спектакъл. Измежду всички следвоенни събития като че ли тъкмо ситуационизмът е най-близо до чистия Спектакъл.
Ситуационистките техники за въздействие много скоро биват усвоени от маркетинга и рекламата. Прочее, не без заслугата и на самите ситуационисти, превърнали се впоследствие от революционери в юпита-кариеристи. Интересна в тази връзка е появата на пънка и по-конкретно на Sex Pistols.
"Трябва да убием скуката на ежедневието", казва Малкълм Макларън - продуцентът на знаменитите "Sex Pistols" и самозван ситуационист. За "ситуационистката" му слава допринася книгата на Грейл Маркъс "Следи от червило: тайната история на двадесети век", появила се в Америка в края на 80-те. Маркъс съзира традицията, породила "Кабаре Волтер" и радикалните движения на XX век, в еретизма на катарите, а по-нататък и в ученията на Сен-Жюст и Бакунин. Самата Мишел Бернщайн, близка приятелка на Дебор, разказва на Грейл Маркъс за работата си в рекламата: "Разбирате ли, рекламата бе не по-лоша от всеки друг вид работа. Взимахме парите си там, където ги намерехме".
В интерес на истината, пънкът не е далеч от ситуационизма, поне доколкото ползва неговите практики: детурнеман, графити, публични скандали, но все пак има сериозни принципни различия: докато Ги Дебор, този продължител на теорията на Маркс, говори за събаряне на системата, Малкълм Макларън цели единствено вдигането на продажбите на магазинчето си... наречено с краткото име "SEX" или с малко по-дългото "Too Fast to Live, Too Young to Die". Наистина, лидерът на "Sex Pistols" Сид Вишъс се самоубива прекалено млад, но Малкълм Макларън успява да "развърти" една идея и да я превърне в доходен комерс.

Райна Маркова


Писателката Райна Маркова е автор на сборника "Пого" (издание на Дружеството на бургаските писатели, 1998) и романа "Фани по опасните пътища на светлината" ("Стигмати", 2001). Преводач на "Океан от звуци", книга за ембиънт музиката.


източник: http://www.online.bg/kultura/my_html/2392/internacional.htm
Публикуване на коментар