Ода за змей горянин

Таз поема пиша
за Врачански змей,
пребродил
пътища безброй.
Дълбоко в сърцето
криел минало потайно.
Не, че не му тежеше,
но роднини нямаше -
да им сподели,
туй що му тежи.
Често срещал
младички змеици
по трънливия си път.
А бил в цветуща младост.
Често се замислял
и наум си тананикал:
"Не искам вече
да служа на теб човече!"
И песента си той докара
за вещица зла и стара.
Тя със своята магия
преди години
превърнала га в змей.
А бил е той,
знатен и млад
принц богат.

И тъй, поемата
не свършва
и все ще се довършва.
Кога ли,... аз не знам?!
Кога ли ще и видя края?
Сам се чудя и се мая.

Дошъл е змей-
горянин отдалече
и установил се вече,
привлечен от морето
и Добруджа златна.
Той със буйния си нрав
и винаги така корав
не се предава лесно.

Спрял пред
дворецът леден
високо в планината
срещнал старица страшна.
Дори това не го смути.
Пред него
вещицата стара
магия сътворила.
Но за жалост
останал в същият
си вид...

Станало му мъчно,
но нали е змей,
преглътнал той скръбта
по пътя си юнашки.
Не желае
той да плаче,
нито пък да страда.
Все ще му
дойде края.

Кога ли нашият герой
ще го видя в застой.
Кога ли някоя змеица
хитричка като лисица
ще му народи дечица
и ще развали таз магия.

Но дали ще стане тъй?
Ще каже нашият герой.


автор: Николай Пеняшки - Плашков