Непубликувани стихотворения преди смъртта на Яворов

Недей ме нежно поглежда

Недей ме нежно поглежда,
не се усмихвай приветно -
напразно храниш надежда
да найдеш чувство ответно.

Дори и бога, богиня
за мене няма в небето -
отдавна скъпа светиня,
девойко, имам в сърцето...

И ти си млада, красива,
за обич страстна родена,
но тя... По нея отива
душата - вече пленена.

*****

ОБЛАЦИ

Черни облаци! Небето
не мрачете;
зли предчувствия! Сърцето
не мъчете.

Облаците... Ето духа
вихър бесен;
от предчувствия -разтуха
в скучна песен!...

* * * * *

СИЗИФ

По случай известното, настанало напоследък у нас народно вълнение.

Внимание, безгрижни! О, глупави деца,
барут с главня гореща без страх недейте рови!
Защто... гръм ще спука изплашени сърца
и пламък ще ви лъхне, и дим ще ви изтрови...

Най-здравата верига Вулкан да изкове,
свържете великана и - пак го не дразнете:
повий ли той - разсърден - стомана-членове,
верига ще се найде на нас по вратовете.

До кост засегна ножът и - ето страшен рев!
Народ от болка пъшка-не морски шум сте чули..
А страшни са устата на зиналия гнев -
тях планини олово не може ги затули...

Народ - Сизиф! И той осъден да страдай
в подземието мрачно на слепота духовна
и да търкаля камък - страдание без край -
огромен, тежък камък, по урвата световна.

И пот и кръв облива измъчено тело
и клетникът полека към върха приближава,
а там почивка сладка... Но камък - вечно зло
от адски сили тласкан, назад се провалява.

Тъй вечно продължава.
Жестоки богове,
днес малко ли титанът - наказан - в мъки тъне?
Защо на пътя негов ви злобата зове
да стелете там още и кремъци, и тръне?

А може би да щете - отчаен - мъченик
под камъка падающ главата си да сложи -
премазан - да замлъкне? Че от всегдашен вик,
от стон, от грохот вечен сънят ви се тревожи?

Пазете се! И вижте... Не знаете ли страх?
Сизиф скала подига? - Къде ли ще помери?
И, ако той я метне, Олимп ще рухне в прах,
от тътен чак небето над нас ще затрепери...

* * * * *

НЕВИННОСТ СВЯТА

Невинност свята - орхидея
на звездни самоти...
Иди, мечта, иди при нея, -
идете, хиляди мечти!

И нека в нейната обител
най-смелата от вас
замести ангела-хранител:
да бди тревожно всеки час.

И там - смирени монахини
с наведени очи -
богослужете дни, години:
сред благовонност и мечти...

Иди, мечта - мечти, носете
сняг - лилии в ръце...
На макът кървав цветовете
остават в моето сърце!

* * * * *

ВИТОША ЕСЕН

Ден от пролет. Шир зелена,
ей я - дъха съживена, -
топла влага се струи;
а унесено студена
димна Витоша стои.

Лъснало се снежно теме;
по-надолу облак дреме -
тежка мисъл на чело...
Или спомен?... Толкоз време -
и какво не е било!.

* * * * *

НАЙ ПОСЛЕ ПАК Я СРЕЩНАХ

Най-после пак я срещнах, след толкова години
видях я пак,
но в погледа и хладен напразно поглед впивах -
напразно нещо дирех... в непроницаем мрак.

И аз останах хладен; и аз си бях спокоен
кога в гърди -
като в светиня скъпа - все нейний образ носех
и верен й останах в сполуки и беди...

По-друга аз я знаех, кога животът още
не бе успял
душата й да грабне... Тогаз тя беше ангел
случайно на земята от рая прилетял...

Къде е оня поглед открит и лъчезарен,
къде го веч?
А благата усмивка - всегда привет дишаща
и кратката оная кат песен сладка реч?...

Светът ще я похвали - за него тя е днеска!
Ала за мен -
за мене тя е вече изгубена навеки,
за мене тя е в гроба - в дълбокий гроб студен...

* * * * * *

МОЯТА ИЗПОВЕД

От ранни утрини зори
почнах и ви учих -
как се люби, как се пей -
как пълно се живей.

До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях...
Как малко аз живях!

* * * * *

НЕЙ

Н.Ч.

Не би... Преди да сети затихнал урагана
на страстите мятежни в страдалчески гърди,
преди да си отдъхна... О, съдбо, не остана,
не остана сила - ти, черна, победи. -

На път - и тя тогава... Да имах и гранита -
за воля да го имах, ще бъда поразен.
Треперя малодушно. Стене душа разбита.
И - първо е - проклинам рождения си ден.

По-леко инак беше - невиждана, нечута,
възлюбена мечтице на моите мечти!
Но ето те пред мене. В последната минута -
за радост ли да чуеш последното - прости?

И няма аз да слагам главица за почивка
на рамо тъй надеждно - когато натежней...
И няма нивга вече тъй хубава усмивка
за мене, като слънце, през тъжни дни да грей...

* * * * *

НЕПРИЯТЕЛ

Да бъде явен неприятел,
макар най-страшният в света,
по-хитър някакъв предател
и той - при тебе, в крепостта?

А всеки наш порок това е -
предател - най-опасен враг:
на улицата с нас се мае
и с нас прекрачва къщний праг...

Така... И нивга той не дреме,
а само мълчаливо трай;
намери нявга сгодно време
и - ключът де е, нали знай!.

Добавил: Пеняшки Плашков