сряда, 30 юни 2010 г.

Непубликувани стихотворения преди смъртта на Яворов

Недей ме нежно поглежда
Недей ме нежно поглежда,
не се усмихвай приветно -
напразно храниш надежда
да найдеш чувство ответно.
Дори и бога, богиня
за мене няма в небето -
отдавна скъпа светиня,
девойко, имам в сърцето...
И ти си млада, красива,
за обич страстна родена,
но тя... По нея отива
душата - вече пленена.
*****

ОБЛАЦИ

Черни облаци! Небето
не мрачете;
зли предчувствия! Сърцето
не мъчете.
Облаците... Ето духа
вихър бесен;
от предчувствия -разтуха
в скучна песен!...
* * * * *

СИЗИФ
По случай известното, настанало напоследък у нас народно вълнение.
Внимание, безгрижни! О, глупави деца,
барут с главня гореща без страх недейте рови!
Защто... гръм ще спука изплашени сърца
и пламък ще ви лъхне, и дим ще ви изтрови...
Най-здравата верига Вулкан да изкове,
свържете великана и - пак го не дразнете:
повий ли той - разсърден - стомана-членове,
верига ще се найде на нас по вратовете.
До кост засегна ножът и - ето страшен рев!
Народ от болка пъшка-не морски шум сте чули..
А страшни са устата на зиналия гнев -
тях планини олово не може ги затули...
Народ - Сизиф! И той осъден да страдай
в подземието мрачно на слепота духовна
и да търкаля камък - страдание без край -
огромен, тежък камък, по урвата световна.
И пот и кръв облива измъчено тело
и клетникът полека към върха приближава,
а там почивка сладка... Но камък - вечно зло
от адски сили тласкан, назад се провалява.
Тъй вечно продължава.
Жестоки богове,
днес малко ли титанът - наказан - в мъки тъне?
Защо на пътя негов ви злобата зове
да стелете там още и кремъци, и тръне?
А може би да щете - отчаен - мъченик
под камъка падающ главата си да сложи -
премазан - да замлъкне? Че от всегдашен вик,
от стон, от грохот вечен сънят ви се тревожи?
Пазете се! И вижте... Не знаете ли страх?
Сизиф скала подига? - Къде ли ще помери?
И, ако той я метне, Олимп ще рухне в прах,
от тътен чак небето над нас ще затрепери...
* * * * *

НЕВИННОСТ СВЯТА
Невинност свята - орхидея
на звездни самоти...
Иди, мечта, иди при нея, -
идете, хиляди мечти!
И нека в нейната обител
най-смелата от вас
замести ангела-хранител:
да бди тревожно всеки час.
И там - смирени монахини
с наведени очи -
богослужете дни, години:
сред благовонност и мечти...
Иди, мечта - мечти, носете
сняг - лилии в ръце...
На макът кървав цветовете
остават в моето сърце!
* * * * *

ВИТОША ЕСЕН
Ден от пролет. Шир зелена,
ей я - дъха съживена, -
топла влага се струи;
а унесено студена
димна Витоша стои.
Лъснало се снежно теме;
по-надолу облак дреме -
тежка мисъл на чело...
Или спомен?... Толкоз време -
и какво не е било!.
* * * * *

НАЙ ПОСЛЕ ПАК Я СРЕЩНАХ
Най-после пак я срещнах, след толкова години
видях я пак,
но в погледа и хладен напразно поглед впивах -
напразно нещо дирех... в непроницаем мрак.
И аз останах хладен; и аз си бях спокоен
кога в гърди -
като в светиня скъпа - все нейний образ носех
и верен й останах в сполуки и беди...
По-друга аз я знаех, кога животът още
не бе успял
душата й да грабне... Тогаз тя беше ангел
случайно на земята от рая прилетял...
Къде е оня поглед открит и лъчезарен,
къде го веч?
А благата усмивка - всегда привет дишаща
и кратката оная кат песен сладка реч?...
Светът ще я похвали - за него тя е днеска!
Ала за мен -
за мене тя е вече изгубена навеки,
за мене тя е в гроба - в дълбокий гроб студен...
* * * * * *

МОЯТА ИЗПОВЕД
От ранни утрини зори
почнах и ви учих -
как се люби, как се пей -
как пълно се живей.
До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях...
Как малко аз живях!
* * * * *

НЕЙ
Н.Ч.
Не би... Преди да сети затихнал урагана
на страстите мятежни в страдалчески гърди,
преди да си отдъхна... О, съдбо, не остана,
не остана сила - ти, черна, победи. -
На път - и тя тогава... Да имах и гранита -
за воля да го имах, ще бъда поразен.
Треперя малодушно. Стене душа разбита.
И - първо е - проклинам рождения си ден.
По-леко инак беше - невиждана, нечута,
възлюбена мечтице на моите мечти!
Но ето те пред мене. В последната минута -
за радост ли да чуеш последното - прости?
И няма аз да слагам главица за почивка
на рамо тъй надеждно - когато натежней...
И няма нивга вече тъй хубава усмивка
за мене, като слънце, през тъжни дни да грей...
* * * * *

НЕПРИЯТЕЛ
Да бъде явен неприятел,
макар най-страшният в света,
по-хитър някакъв предател
и той - при тебе, в крепостта?
А всеки наш порок това е -
предател - най-опасен враг:
на улицата с нас се мае
и с нас прекрачва къщний праг...
Така... И нивга той не дреме,
а само мълчаливо трай;
намери нявга сгодно време
и - ключът де е, нали знай!.


Добавил: Пеняшки Плашков

Няма коментари: