ПОЕЗИЯ - ДАМЯН ДАМЯНОВ

***
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят. И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш -
ще стига ли до тебе моя глас?
Ще викаш ти, гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викане, във зов "Ела, ела",
ще оглушеем, да, ще онемеем!
Ще станем глухонеми викала!
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но нямат глас, но нямат слух в ушите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

***

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшнат празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося черен камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма...
Когато си помисля... Не, не не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене,
ще се усмихна и ще се наплача...
Сърцето ми, събрано на юмрук,
полека се отпуска в твойте пръсти...
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва!

***
ПОСВЕЩЕНИЕ

Къде си, моя първа обич?
Разпръсна ни светът голям!
А беше време... Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам, без тебе.
Не искаше и ти - сама.
За двама ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах...
Върти се тя. И те - със нея!
И те - със нея! Ние - с тях!
Довчера - влюбени и вечни,
днес - аз самичък, ти - сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела: "Аз и Ти"...
Затуй, откакто свят светува,
кълбото земно се върти.

***

НЕДЕЛЯ

Днес аз няма да дойда на свиждане.
Зад прозореца с бледо перде
ти не чакай сама и угрижена -
няма кой да ме доведе.
Имам много другари. Но где ли са?
А и всеки си има жена.
И защо да им вземам неделята?
Като нашта, и тя е една.
Те са също угрижени хорица.
Свои болки си имат и те.
Ти не чакай сама на прозореца -
няма кой да ме доведе!
Отвори само мълком стъклата му,
посрешни листопада златист.
Аз ще дойда при теб на крилата му.
Аз ще дойда с последния лист.
***

ВИК

Бягай! Бягай от мене! Спаси се!
И от себе си мене спаси!
Угаси тази лумнала мисъл!
Мойта лудост по теб угаси!
Тя е страшна! Безумна! Нелепа!
И тъй както в най-сладката жар
днес ни топли, тя утре е пепел
ще ни стори във своя пожар.
Казвам "Бягай!", а всъщност протягам
две ръце: "Остани в моя ден!"...
Как от себе си сам да избягам?
Ти си цялата, цялата в мен!