сряда, 16 май 2012 г.

ГИЛГАМЕШ И ЕНКИДУ

ГИЛГАМЕШ ЦАРЯТ НА УРУК Кой от хората не иска да живее вечно, да не старее и да не умре? И могъщият цар на южновавилонския град Урук - Гилгамеш, мечтаел за безсмъртие. По външност и по сила Гилгамеш приличал на бог. Но той бил само две трети бог по линия на майка си, богинята Нинсун. Една трета от него била човешка и затова неговият живот бил измерен и някога трябвало да завърши, както завършва всеки човешки живот. Ала дръзки мисли и смели планове се раждат тъкмо у хората. РАЖДАНЕТО НА ГЕРОЯ ЕНКИДУ Царят на град Урук - Гилгамеш, решил да осъществи един смел план. Той възложил на мъдреците да подготвят строежа на мощни стени. Искал да обкръжи град Урук с крепостни зидове, които никой враг, дори и най-мъжественият, най-безстрашният, да не може да преодолее. Гилгамеш свикал на строежа на стените цялото население на града. Мъже, жени и деца - всички трябвало да работят на укрепленията. Те копаели основите, печели тухли, градели от сутрин до мрак и сам Гилгамеш им определял времето за почивка. Никой нямал право да се занимава с друго, освен с укрепленията. Гилгамеш разпръснал из огромния строеж цели семейства. Често пъти дни наред не се виждали баща и син, мъж и жена, майка и дъщеря. Нямало време за разговори, за приятелски беседи, нямало време за радост, строежът на крепостните стени поглъщал цялото им време. Гилгамеш бързал, сам той не си почивал, а и на своите поданици не разрешавал да отдъхнат. Когато изгреели звездите и идвал краят на изнурителния дневен труд, работниците падали на място от умора и заспивали сред своите сечива. Слънцето едва докосвало хоризонта и с удари на барабани Гилгамеш разбуждал своите поданици и им определял работата, която трябвало да свършат през деня. Крепостните стени растели, а с тях и недоволството на всички, които работели на тях. Ропотът, жалбите и гневът на хората стигнали чак до боговете. Те се събрали и взели да обсъждат как да помогнат на хората. Но на земята нямало човек, когото боговете можели да изпратят срещу самия Гилгамеш. - Само ти можеш да помогнеш на хората в Урук - рекли боговете на богинята Аруру. - Създай човек, силен като Гилгамеш. Ще го пратим на земята, нека се пребори с Гилгамеш. Богиня Аруру измила ръцете си, взела къс глина, навлажнила я със слюнката си и изваяла от нея фигура, която наподобявала юначен мъж. Сътворила снажен герой и го нарекла Енкиду. Боговете пратили Енкиду на земята, за да чака съдбата си. Силният Енкиду живял дълго време из пасищата с газелите и дивите животни. Побратимил се със зверовете и ходел с тях на водопой. Не познавал хора, не знаел, че съществуват градове и не бил опитал вкуса на хляба. Хранел се с трева като зверовете и като зверовете целият бил обрасъл с козина. Косите се спущали свободно от главата му и никой не подстригвал нито тях, нито брадата и мустаците му. Енкиду не познавал това, което хората наричат щастие, и въпреки това бил щастлив и доволен. Веднъж по тези места дошъл ловец. Той се зарадвал на многобройните стада и навсякъде поставил примки и изкопал ями, та в тях да хване зверове. Когато на другия ден поискал да извади плячката си от примките и ямите, намерил примките разкъсани, а ямите засипани. Над последната яма видял огромния Енкиду, който хвърлял обратно изкопаната пръст, та нищо лошо да не сполети неговите любими зверове. Ужас обзел ловеца, като видял непознатия великан. Той побягнал, напуснал тези места и се върнал у дома си. - Бях в земи, дето има много зверове - оплакал се той на баща си, -и въпреки това се връщам с празни ръце. В онези краища живее някакъв страшен великан. Обрасъл е с козина като звяр и има дълга коса и брада. Той пази зверовете и ми попречи на лова. Само като го погледнах, и ужас ме обзе. Срещу него никой нищо не може да направи. - Синко - рекъл бащата на ловеца, - ако този мъж е наистина толкова силен и страшен, срещу него може да излезе само Гилга-меш. На земята няма по-силен човек от него. Разкажи му какво те мъчи и той ще ти помогне. Ловецът послушал съвета на баща си, тръгнал на път, стигнал град Урук, намерил могъщия Гилгамеш и му разказал за страшния великан. Гилгамеш се замислил. - Ще ти дам едно красиво момиче - казал той, - ще го заведеш в степта, дето живее мъжът, който ти пречи на лова. Щом го види, тойще се влюби в момичето, ще напусне заедно с него онези земи и местата за лов отново ще принадлежат на ловците, както е било от незапомнени времена. Ловецът напуснал града заедно с момичето. На третия ден те стигнали мястото, дето живеел Енкиду с газелите и антилопите. Ловецът накарал момичето да седне край реката и да чака кога жаждата ще доведе Енкиду при водата. Отначало земята се разтресла от тропота на стадата, после девойката видяла ожаднелите животни и в края на стадото - мощния Енкиду. Енкиду никога не бил виждал момиче и бил поразен. Макар че живял дълго сред диви животни, той имал човешко сърце и чувс- твата му били човешки. Влюбил се в девойката, напуснал своето стадо и забравил за него. За пръв път Енкиду разговарял с човек, за пръв път използвал човешка реч. Живял с девойката много дни и развълнуван слушал разказите й за град Урук, за могъщия Гилгамеш, за високите и здрави стени, за храмовете и къщите, за градския живот. И той закопнял да разкаже за тези чудеса на своите диви зверове. Запътил се бързо към реката, където по влажната почва толкова често оставял отпечатъци от своите нозе. Ала дивите зверове вече били отвикнали от Енкиду, той принадлежал сега на хората. Газелите се отвърнали от него и побягнали, степните животни отдалеч странели от пътя му. Енкиду разбрал, че е изгубил обичта на своите стари приятели, и закопнял за ново, човешко приятелство. Той се върнал при девойката и я помолил: - Отведи ме в град Урук, където Гилгамеш властва като див бик.Искам да премеря силите си с него. Девойката очаквала мига, в който Енкиду ше я помоли да го заведе сред хората. Скучно й било в степта. Тя хванала Енкиду за ръка и заедно с него напуснала безлюдния край. Тя не завела Енкиду направо в града, а спряла с него при пастирите, които пасели стадата си недалеч от Урук. Пастирите тъкмо ядели хляб и пиели пиво. Щом зърнали Енкиду, те зашепнали: - Кой е този? Кой е този силен човек? Тялото му е като на Гилгамеш. Ала целият е обрасъл в козина и колко дълги са косите и брадата му!... Те разглеждали Енкиду и го поканили заедно с девойката да седне при тях, предложили им хляб и пиво. Енкиду за пръв път слагал хляб в устата си и той му се усладил. За пръв път пиел пиво и то го развеселило. Харесало му да бъде човек сред хората и му се приискало да прилича на тях. Умил се, подстригал се, намазал се с благовонно масло и облякъл дреха. - Колко прилича на могъщия Гилгамеш! - смаяли се отново пастирите. -Тази нощ можете да спите спокойно - рекъл им Енкиду и вдигнал оръжието си, - няма нужда да пазите стадата. Аз ще бдя над тях. Същата нощ пастирите спали безгрижно. Енкиду стоял на стража и лъвовете усещали отдалеч неговата ръка, която здраво държала оръжието, и не посмели да излязат за плячка. - Ти си смел, господарю - рекъл мъжът, - ала Гилгамеш е могъщ. Погледни колко съм беден и как едва се влача. Къде е моята сила? Ограбиха ми я стените на Урук. Строежът на Гилгамеш. Той ми отне радостта от жената и децата, отдавна вече не съм ги виждал, работим на различни места. И защо е всичко това? За още по-голяма прослава на могъщия Гилгамеш. Мъжът млъкнал и се повлякъл отново по своя път. Енкиду забързал към градската врата. Влязъл в Урук и дето и да минел, хората се стичали и се удивявали на неговата сила и на приликата му с Гилгамеш. Енкиду не ги забелязвал. Той се оглеждал из улиците и тържищата, търсел Гилгамеш, та да премери силата си неговата. Търсил Гилгамеш и го намерил на улицата пред храма. Енкиду бързо пресякъл пътя му и застанал пред вратата на храма. Гилгамеш вперил поглед в силния Енкиду. Той му харесал. Енкиду не помръднал от мястото си и не позволявал на Гилгамеш да влезе в храма. Никой дотогава не бил препречвал пътя на Гилгамеш, никой дотогава не бил се опитвал да прекърши Гилгамешовата воля. Гняв пламнал в могъщия Гилгамеш. Той сграбчил Енкиду и се сбо-рили като два разярени бика. И както били застанали на колене, те изкъртили прага и се зарили в земята така, че чак стените на храма се разтресли. Опрени един о друг, двамата напрягали всичките си сили. Гилгамеш хванал Енкиду и с огромно усилие го привлякъл към себе си. И както бил на колене, той вдигнал Енкиду над главата си в знак на своята победа. Когато Енкиду отново застанал здраво на земята, Гилгамеш го прегърнал, целунал го и му предложил да станат приятели. От този миг Гилгамеш не се отделял от Енкиду. А Енкиду намерил човешкото приятелство, за което копнеел. ПЪТУВАНЕТО ДО КЕДРОВАТА ГОРА Могъщият Гилгамеш не умеел дълго да си почива. Стремял се към славни дела. Стените, които наредил да построят, вече не му стигали. - Мой силни приятелю - казал той на Енкиду, - в кедровата гора в планината живее злият великан Хувава. Ела с мен, ще го убием, ще отсечем кедровите дървета и ще отървем земята от това зло. - Искаш да убиеш Хувава! - поклатил глава Енкиду. - Знаеш ли за какъв неравен бой се готвиш? Аз често съм се лутал с дивите животни край гората на Хувава. Тя се е проснала надалеч - на шестдесет пъти по два часа. Никога не се реших да вляза в нея. Знаеш ли какъв е гласът на великана Хувава? Той лети като буря над морето и вдига такива вълни, в които гинат кораби и хора. Неговият глас лети като вихрушка по земята, дърветата се огъват и трошат и планините се смаляват. Устата на Хувава е огнена паст и дъхът му означава смърт. Не е мъдро да се впускаш в бой с него. - Нима се страхуваш? - попитал Гилгамеш. - Този, който ще се бори с Хувава, ще прослави името си и паметта за него никога, няма да умре на тази земя. - Не се страхувам - казал Енкиду, - ще дойда с теб. Гилгамеш извикал изкусни майстори и им заповядал да направят оръжия. Майсторите излели от яко желязо големи брадви - оръжия, каквито подхождат на герои. Излели и големи мечове с ножници от сияйно злато. Приготвили им и огромни лъкове. Настанал денят, в който трябвало да се простят с града. Гилгамеш и Енкиду препасали големите мечове, преметнали през рамо торбите със стрелите и лъковете и грабнали брадвите. И подготвени така за схватката с великана, те излези от дома. Хората ги съпровождали по пътя им към вратата на Урук. Гилгамеш и Енкиду излезли от града и поели на далечен път към кедровата гора. Като вървели двадесет и два часа, те се нахранили, подир тридест и два часа намерили място за почивка. Преди да легнат, изкопали кладенец и напълнили с чиста вода меха, който носели със себе си. После Гилгамеш принесъл студена вода на бог Шамаш. Всеки ден изминавали път, който не бил по силите на най-бързо-ходния пътник. След три дни стигнали там, където друг човек можел да стигне след месец и половина. В нощния хлад изкопали кладенец и отново попълнили запасите си от вода. - Аз познавам тези места - казал Енкиду, - от време на време идвах със своите зверове чак дотук. Кедровата гора на Хувава е наблизо. Утре при портата, през която се влиза в гората, ще се натъкнем на пазача. А пазача на Хувава не можеш го рани нито със стрела, нито с меч. Навлякъл е седем ризи и в тях се крие неговото безсмъртие. - Недей да мислиш за утре - посъветвал го Гилгамеш, - почакай, докато утрото ни покаже пътя. Гилгамеш легнал и заспал. Енкиду дълго не можал да заспи, оглеждал познатата местност, пълна с нощни сенки. Не се страхувал, било му тъжно като на човек, към който приближава смъртта. Рано сутринта двамата станали и забързали с оръжие в ръка към кедровия лес. Отдалече видели портата, която водела към владенията на Хувава. При портата стоял пазачът на великана, тъкмо навличал ризите си. Вече бил облякъл първата, а останалите шест лежали в тревата пред него. Пазачът се навел за втората риза, а Гилгамеш и Енкиду опънали лъковете. Двете стрели изсвистели и се забили в гърдите на пазача. Той паднал мъртъв на земята. Енкиду мълчаливо отворил тежката порта. Гилгамеш влязъл в кедровата гора, Енкиду се двоумял. - Защо се бавиш, приятелю? - попитал го Гилгамеш. - Нека да не влизаме в гората - казал Енкиду, - като отварях портата, си нараних ръката о нейната обкова, ръката ми отмаля и не е така уверена, каквато беше. - Ела, ела! - подканил го Гилгамеш. - Като зърнеш Хувава, ще добиеш нова сила и желание за бой. Енкиду не искал да изостави приятеля си. Той последвал Гилгамеш в кедровата гора, а на сърцето му било тъжно. Двамата преминали през гората и стигнали до дома на Хувава. Гилгамеш вдигнал брадвата и я забил в най-близкия кедър, после отново и отново замахвал и я забивал в дървото. Започнал да сече кедровата гора. Като чул ударите на брадвата, Хувава побеснял от гняв и от устата му изригнал огън. Той надал вик, от който земята потреперала. - Кой сече моите кедри, украсата на моите планини? Гилгамеш не отговорил, а продължил да сече дърветата. Тогава Хувава излязъл от дома си и показал страшното си набръчкано лице. Искал да дъхне смърт на натрапника. Ала богът на слънцето Ша-маш видял какво е намислил Хувава, той изпратил срещу него буен вятър, топъл вятър и леден вятър, ураган и северняк, спрял крачките на великана и отнел от устата му смъртоносния дъх. В същия миг Гилгамеш измъкнал меча си и го стоварил по врата на Хувава. Енкиду също го ударил със своя меч. При третия удар великанът паднал. Гилгамеш и Енкиду се заели да секат дърветата и секли, докато на хребета на планината останал един-единствен кедър. И по същия път, по който били дошли, двамата герои се върнали в град Урук. Навсякъде ги посрещали с удивление и ги прославяли. БОГИНЯТА ИЩАР ИЗПРАЩА НЕБЕСЕН БИК Когато Гилгамеш поставил на главата си короната и се наметнал с царския плащ, зърнала го богиня Ищар. Тя видяла колко е силен, как победата искри в очите му, видяла колко е храбър, колко е мощен и красив. Тя слязла при него и казала: - Стани мой съпруг, Гилгамеш! Ще ти дам колесница от лазурит с колела от злато. Ще впрегнеш в нея бурите като огромни катъри. Щом влезеш в моя дом, прагът и плочките на пода ще целуват нозете ти и принцове и царе ще падат на колене пред теб и ще ти принасят невиждани дарове. - Няма да те взема за жена - отвърнал Гилгамеш. - Когото си обикнала досега, само нещастие си му носила. Ти прати в отвъдния свят и Тамуз, своя мъж. Бързо ще ти омръзна и позор ще замени моята слава. Разгневена, Ищар се качила на небето и от злоба очите й се насълзили. Тя отишла при баща си - бога на небето Ану - и му се оплакала: - Гилгамеш ме отхвърли и ме прогони. Трябва да бъде наказан затова. Татко, създай небесен бик и го прати срещу Гилгамеш, нека набоде надменния цар на рогата си, нека го стъпче. Ако не създадеш небесен бик, ще разбия вратата на отвъдния свят, ще изведа от мрака мъртвите и те ще погълнат живите. Мъртвите ще победят живите, защото са много повече и на земята ще владее смъртта. С мъка на сърцето богът на небето Ану създал небесен бик и го пратил на земята. Огромен и страшен, небесният бик спрял на брега на реката. Разфучал се за първи път, пред него се отворила яма и сто жители на град Урук пропаднали в нея. Разфучал се за втори път, земята пред него се разтворила и в ямата пропаднали двеста души. Разфучал се за трети път, земята избълвала нагоре цял стълб от пръст и камъни, а бикът се хвърлил напред към Енкиду, който в същия миг се появил пред погледа му. Енкиду отскочил встрани и хванал бика за рогата. Разярено, животното опръскало Енкиду със слюнката си и го ударило с опашката си като с тояга. Изплашен от шума, Гилгамеш излязъл от дома си и се завтекъл да помогне на Енкиду. Земята кипяла под копитата на небесния бик и яростта наливала очите му с кръв.СМЪРТТА НА ЕНКИДУ После героите легнали. Заспали и нощта донесла на Енкиду сън. На небето боговете се съветвали кой от двамата герои да умре. Едни обвинявали Гилгамеш, задето убил небесния бик, други пък го защитавали. Тогава станал богът на земята Енлил и извикал: - Да умре Енкиду! Енкиду се отърсил трескав от съня, събудил и Гилгамеш. - Видях насън как боговете се съвещаваха и аз трябва да умра -казал той. Гилгамеш допрял челото на Енкиду, усетил треската и тревога свила сърцето му. - Няма да умреш! Не бива да умреш! - промълвил Гилгамеш, ала Енкиду не го чул. Той говорил на вратата, която водела към кедровата гора на Хувава: - Ей ти, врата - бълнувал той в треска, - врата от рядко дърво, защо ме порази, защо ми прати болест? Ако знаех какво ми готвиш, щях да те насека с брадвата, щях да те докосвам само с острието й. Гилгамеш слушал бълнуването на своя приятел и очите му се налели със сълзи. Енкиду се обръщал и към ловеца, довел някога при него девойката от Урук. Той проклел и него, и девойката и викал: - Вие ме повалихте на леглото, в което ще намеря смъртта си. Ако не бяхте вие, щях да живея щастливо със своите зверове в степта. Пожелавам ви най-лошата съдба, каквато може да сполети човека. Бог Шамаш чул проклятията на Енкиду и от небесните висини се разнесъл неговият глас: - Енкиду, не проклинай тези, които ти сториха добро! Ловецът и девойката ти показаха пътя към хората, ти се научи да ядеш хляб, достоен за боговете, научи се да носиш великолепни одеяния и сред хората позна Гилгамеш, най-добрия си приятел. В степта ти живееше забравен, сега по теб ще тъгува целият народ на Урук и от мъка Гилгамеш ще избяга в пустошта. След думите на Шамаш развълнуваното сърце на Енкиду се успокоило и героят заспал. И го навестил трескав сън. Към леглото му пристъпило огромно крилато същество с лъвска глава и орлови криле и го отвело край пламтящата река на отвъдния свят. Крилатото същество измъкнало Енкиду от дрехите му и както бил гол, го потопило в пламтящата река. После превърнало човешката му кожа в птича. Енкиду чувствал как обраства с пера и тръгнал по пътя, от който няма връщане назад. Влязъл в отвъдния свят, където владеел мрак. Тези, които населявали тъмния свят на мрака, били облечени в пера като птици и се хранели с пръст и прах. Енкиду се ужасил от съня си, събудил се и видял как приятелят му Гилгамеш се навежда над него. - Видях сън, който вещае беда - казал Енкиду. - Навестих царството на царица Ерешкигал, ала се върнах при теб. Но скоро ще си ида и няма да се върна. Дванадесет дни лежал в треска болният Енкиду и смъртта дебнела край леглото му. На дванадесетия ден той умрял. - Пробуди се, Енкиду - викал през плач Гилгамеш, - не ме ли чуваш? Не си ли спомняш как победихме Хувава, как убихме небесния бик? Вдигни глава, Енкиду, и прогони съня! Като лъвица над убитите си лъвчета скърбял Гилгамеш край своя мъртъв приятел. Шест дни и седем нощи бдял край Енкиду и чакал дали неговият приятел няма да се пробуди. Когато съгледал на лицето му следите, които оставя смъртта, разкъсал дрехите си, облякъл лъвска кожа и избягал в пустинята. - Енкиду е мъртъв - ридаел той. - Енкиду умря! ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ВОДИТЕ НА СМЪРТТА Страх от смъртта обзел Гилгамеш. И героите са смъртни, и на тях боговете са преброили дните. Мъката по мъртвия приятел прогонила Гилгамеш в пустинята, страхът от смъртта го тласкал все по-надалеч и по-надалеч. „Ще мина през планината Машу - решил Гилгамеш - и ще навестя своя праотец Ут-напищи. Той беше човек, а боговете го дариха с безсмъртие. Нека Ут-напищи ме посъветва какво да сторя, за да живея вечно." Цял ден вървял Гилгамеш и вечерта не го спряла, едва през нощта легнал за сън в планинска клисура. Тъкмо се изтегнал и измежду скалите изскочили лъвове. Гилгамеш премерил с ръка тежестта на брадвата и измъкнал от пояса си кинжала. Нападнал лъвовете и ги разпръснал. На другия ден стигнал да планината Машу, чийто връх опирал в небесния праг. Чудовищни скорпиони с човешки образ пазели прохода през планината. Те посрещнали с викове Гилгамеш, когато той поискал да мине покрай тях. - Къде отиваш? - попитали го те. - Какво те води насам? - Отивам при своя праотец Ут-напищи - отвърнал им Гилгамеш, -искам да го попитам какво трябва да направя, та никога да не умра. Тогава чудовищните скорпиони отстъпили от пътя му и го пропуснали към планината Машу. Гилгамеш се изкачвал и слизал по планинските пътеки и колкото по-надълбоко навлизал в планината, толкова повече намалявала светлината. Полумракът се превърнал в тъмнина. Гилгамеш напредвал крачка по крачка над урви и долове, за които само се догаждал в тъмнината. Пред него и зад него имало мрак, по-черен от нощта -само от време на време вятър го удрял в лицето. Храбрият Гилгамеш си проправял бавно път през тъмната планина и когато минали единадесет по два часа, първите светли лъчи прорязали мрака. Когато минали дванадесет по два часа, наоколо му се разляло ярко сияние. Пред Гилгамеш греела великолепна градина. Той се приближил и разбрал, че дърветата и лозите в нея били от скъпоценни камъни. И плодовете по искрящите клони били скъпоценни камъни. Гилгамеш преминал през ослепителната градина на път към дома на кръчмарката на боговете Сидури. Кръмчарката зърнала отдалече Гилгамеш и се уплашила. Гилгамеш бил мръсен, изпрашен, лъвската кожа висяла на него, разкъсана на парцали. Сидури се втурнала в дома си и се заключила. Скрила златната бъркалка и каната, в която приготвяла чудотворно питие. - Кръчмарке, отвори! - заудрял Гилгамеш по вратата на дома й. - Аз не съм разбойник, макар и да приличам на разбойник след дългия път, изпълнен с мъки. Аз съм Гилгамеш, който заедно с Ен-киду уби Хувава, погуби небесния бик и прогони лъвовете в планинската клисура. - Щом като наистина си могъщият Гилгамеш - казала кръчмарката на боговете, - защо видът ти е такъв окаян, защо лицето ти е така издрано и защо скиташ по света? - Как да не изглеждам окаян и лицето ми да не е издрано, като скръбта по мъртвия приятел Енкиду ме прогони от дома ми, скитам по света и страхът от смъртта не ме оставя да се върна в Урук - отвърнал Гилгамеш. - Искам да навестя Ут-напищи и да го попитам как да стана безсмъртен. Ако знаеш пътя, кажи ми как да стигна до него. Кръмчарката излязла от дома си и посочила към морето. - Оттук и през морето трябва да минеш, Гилгамеш. Ала през морето няма брод, само богът на слънцето Шамаш крачи през него всеки ден. Между нас и Ут-напищи се простират водите на смъртта през които ти трябва да преплаваш. Никой досега не се е осмелил да направи това, само корабният кормчия Ур-шанаби. Намери го, може би той ще ти помогне. Гилгамеш напуснал дома на кръчмарката Сидури и потърсил кормчията Ур-шанаби. - Помогни ми, Ур-шанаби! - казал Гилгамеш на опитния кормчия. - Искам да отида при своя праотец Ут-напищи и да го попитам какво да направя, та никога да не умра. Пътят към него води през морето и през водите на смъртта. Ти единствен знаеш как да преминем през тях. - Иди в гората, Гилгамеш - посъветвал го Ур-шанаби, - насечи два пъти по шестдесет пръта, дълги пет пъти по шестдесет лакти, и ми ги донеси. Без тях няма да стигнеш при Ут-напищи. Гилгамеш взел брадвата и камата, отишъл в гората и насякъл два пъти по шестдесет дълги пръта. Отнесъл ги при Ур-шанаби. През това време Ур-шанаби приготвил кораба за отплаване. Те натоварили прътовете на кораба и двамата потеглили. Три дни плавали по морето, през което крачи единствено бог Шамаш, и след три дни стигнали до водите на смъртта. В тях корабът спрял, сякаш бил заседнал в плитчини. - Бързо! - викнал Ур-шанаби на Гилгамеш. - Вземи един от дългите пръти, потопи го във водата и се изтласкай с него. Само внимавай да не те опръска водата на смъртта, после хвърли този прът и вземи друг. За всяко изтласкване на кораба използвай нов прът. Гилгамеш направил както го посъветвал Ур-шанаби. Взимал прът след прът, с всеки от тях се изтласквал само веднъж и тутакси го хвърлял, за да не се изпръска с водата на смъртта. Използвал шестдесет, използвал два пъти по шестдесет пръта, а корабът все още плавал във водите на смъртта. Тогава Гилгамеш развързал пояса и се съблякъл. Вдигнал дрехата над главата си като корабно платно и вятърът му помогнал. ПЪРВИЯТ ЧОВЕК УТ-НАПИЩИ РАЗКАЗВА ЗА ПОТОПА Преплавали морето и в далечината се появил бряг. На брега стоял Ут-напищи. Чудел се кой ли плава към него. Разпознал кормчията Ур-шанаби, ала не познавал Гилгамеш. - Кой си ти? - попитал го той, когато корабът достигнал брега. -Лицето ти е отслабнало, трябва да си претърпял много мъки. - Идвам от град Урук - отвърнал Гилгамеш, - бродя по света и болката по моя мъртъв приятел не ми дава покой. Не съм имал в живота си по-добър приятел от Енкиду. С него убих великана Хувава, с него победих небесния бик. Аз съм Гилгамеш, който прогони лъвовете в планинската клисура. Много пъти съм гледал смъртта в очите, ала едва смъртта на моя приятел Енкиду ми напомни за собствената ми смърт. Посъветвай ме, велики Ут-напищи, как да намеря безсмъртието? Ти единствен от хората си получил от боговете този дар. Ут-напищи поклатил глава: - Странно е желанието ти, Гилгамеш. Нима човек строи за вечни времена своя дом? Нито печатът, нито наследството - нищо не трае вечно. От незапомнени времена светът се променя и дните на всеки човек са преброени, какъв съвет мога да ти дам? - Стига ми само да ми кажеш как си се сдобил със своето безсмъртие - казал Гилгамеш. - Не зная каква полза ще имаш от това - рекъл Ут-напищи, - ала щом ме молиш - седни и слушай. И Ут-напищи му разказал своята съдба: - Царувах в град Шурупака, когато боговете решиха да пратят на света много вода и с потоп да погубят човечеството. Ея, богът на водите и мъдростта, не ме изостави. Той ме навести, повтори ми няколко пъти суровите думи на боговете и в добавка ми даде съвет: - Ут-напищи, направи голям кораб, колкото дълъг, толкова и висок и широк. Събери на него всичко, което имаш, своето семейство и родствениците си, закарай там и дивите зверове, и животните от своето стадо, отнеси и всякакви семена. Ще дойде ден и на сутринта ще падне дъжд от шушулки, а вечерта - дъжд от пшеница. Тогава се качи на кораба и здраво залости вратата му. Послушах мъдрия бог и се залових с хората си да построя кораба. Седем етажа имаше моят кораб и аз събрах на него всичко, което ме беше посъветвал бог Ея. Нищо не пестях при строежа. Корабът стана здрав и огромен. Подложихме му греди и го спуснахме в морето. Вечерта, когато падна дъждът от пшеница, аз се качих на кораба заедно със семейството си и с майсторите. Щом просветна новият ден, на хоризонта се появиха страшни облаци. Те закриха слънцето и небето и на земята настана мрак като в най-дълбока нощ. По небосвода крачеха боговете на разрушението заедно с бога на бурята и дъжда. После богът на отвъдния свят издърпа преградите и върху земята се изляха огромни води. Цял ден духа силен южен вятър, той пращаше срещу хората вълни, които ги нападаха като вражески войски. Водата погълна и планинските върхове и не се виждаше един-единствен жив човек. Наоколо ни се простираше безкрайно, разбушувано море. И боговете се уплашиха от потопа, и те се свиха настръхнали високо над земята - в края на небето. Шест дни и седем нощи бурята и водата погубваха земята. На седмия ден морето утихна и настана тишина. Аз набрах смелост, повдигнах капака и за пръв път след толкова дни на лицето ми падна лъч светлина. Надлъж и шир около кораба се простираше гладка водна повърхност. Огледах се да зърна брегове, ала нийде никакъв не видях. Отпуснах се на колене и с плач посрещнах новия ден. След дванадесет по два часа моят кораб попадна на плитчина. И със спадането на водата разбрах, че корабът е пристанал при планината Нисир. Планината държеше моя кораб, ала навред наоколо се простираше безкрайно море. Шест дни стоя корабът при планината Нисир без да се поклати дори. На седмия ден пуснах гълъбица. Гълъбицата се върна бързо. Не беше намерила дори късче земя, на която да остане. Пуснах лястовица, тя литна весело над морето, ала също се върна обратно на кораба. Накрая пуснах гарван. По това време водите спаднали толкова, че гарванът открил твърда земя и плячка. И повече не се върна на кораба. Тогава пуснах всичките птици, запалих огън на върха на планината и направих жертвоприношение. Боговете усетиха приятния аромат на кедър и смола и се насъбраха около мен. И богът на земята Енлил се приближи разгневен и извика: - Как така някои хора са преживели потопа? Никой не трябваше да се спаси! Ала бог Ея се погрижи за мен. Той каза на бог Енлил: „Защо се гневиш? Аз навестих Ут-напищи в съня му и му издадох тайната на боговете. Не е разумно да пожелаваш гибелта на всички хора." Енлил укроти своя гняв, хвана мен и жена ми за ръце и ни накара да приклекнем пред него. Благослови ни с думите: „Досега Ут-напи-щи беше само човек. От днес нататък нека той и неговата жена заприличат на нас, боговете. Нека обитават острова при устието на реката и се радват на вечен живот." - Както чу - казал Ут-напищи на Гилгамеш, който го слушал внимателно, - всичко стана след големия потоп, който помете човечеството. - Как и аз да стана безсмъртен - попитал Гилгамеш. - Можеш ли да ми помогнеш със съвет? - Искаш да бъдеш безсмъртен? Тогава шест дни и седем нощи не бива да лягаш за сън. Гилгамеш бил готов да послуша Ут-напищи. Да добие безсмъртие след шест дни и седем нощи, прекарани в бдение, му се струвало лесно. Ала преди да отговори на Ут-напищи, го налегнал сън. Умората от дългия път го надвила. Ут-напищи погледнал спящия Гилгамеш и казал на жена си: - Виждаш ли го този як човек? Заспа! Ако го събудя, няма да повярва, че сънят го е надвил. Иди и всеки ден опичай по един хляб и го поставай до главата му. Така той ще разбере колко дни е спал. Всеки ден жената опичала по един хляб*, а когато наближил седмият ден, първият хляб бил вече изсъхнал, вторият сбръчкан, третият влажен, четвъртият побелял, петият плесенясал. Шестият бил пресен, а седмият още топъл. Ут-напищи докоснал Гилгамеш и го събудил. - Тъкмо когато ме налегна сънят и ти ме събуди! Ут-напищи се засмял и показал на Гилгамеш хлябовете. - Преброй ги - рекъл той, - колкото хляба лежат пред теб, толкова дни ти спал. Гилгамеш се натъжил: - Посъветвай ме, Ут-напищи, какво да правя сега? Непрекъснато мисля за смъртта. Избави ме от мисълта за нея! Ут-напищи не бързал да отговори. Ала жена му се смилила над Гилгамеш. Помолила се на мъжа си: - Знаеш ли колко страдания и мъки е трябвало да изтърпи Гилгамеш, докато стигне при нас? А сега трябва да се върне у дома си и сичките лишения да останат напразни. Тогава Ут-напищи се съжалил и казал: - Не искам да си идеш разочарован от мен, затова още веднъж ще ти дам съвет. На дъното на океана се крие растение, което прилича на меч и е бодливо като роза. Който отхапе от него, младостта му се връща и животът му няма да има край. Щом Гилгамеш чул съвета, пуснал с Ур-шанаби кораба в морето и двамата отплавали. Насред океана Гилгамеш привързал към краката си тежки камъни и скочил сред вълните. Камъните теглели Гилгамеш към морското дъно и там той видял растение, което приличало на меч. Откъснал го и не усетил, че то издраскало ръцете му. После прерязал въжетата, с които бил привързал камъните към краката си, и свободен от тежестта, изплувал на повърхността. Когато отново се качил на кораба, той показал растението на Ур-шанаби. - Най-сетне то е в ръцете ми - казал, - най-сетне имам растението, което дарява безсмъртие. Ще го отнеса в Урук и ще си го поделя с хората. Аз също ще отхапя от него и ще се върна при своята младост. Най-сетне растението е мое - радвал се той. - Най-сетне държа в ръцете си своята младост и безсмъртието си! Корабът доплавал до брега и Гилгамеш и Ур-шанаби продължили пътя си пеша. Надвечер седнали да похапнат. Преди да легнат да спят, Гилгамеш открил кладенец със студена вода. Слязъл долу, за да се умие и освежи. Преди това оставил вълшебното растение на тревата. Една змия усетила миризмата на растението и изпълзяла от водата. Захапала го и продължила пътя си. Щом забила зъби в него, тя захвърлила старата си кожа и на тялото й лъснала нова - сияйна и млада. Гилгамеш се умил, навел се да вземе растението, ала не го видял на мястото, където го бил оставил. Търсил го дълго и отчаяно, прегледал всеки храст, всеки стрък трева, ала не го намерил. Върнал се разридай при Ур-шанаби. - За какво беше всичко, Ур-шанаби? - вайкал се Гилгамеш. - За кого се мъчих толкова много? Нищо не постигнах! Държах в ръцете си безсмъртието, а то се изплъзна между пръстите ми като вода. И тръгнали Гилгамеш и Ур-шанаби към град Урук. След два по два часа се нахранили, след тридесет по два часа легнали да спят. На сутринта потеглили отново и пред тях се появили стените на Урук. Гилгамеш видял отново след толкова дълго време неговите крепостни стени, построени по негова заповед. И скръбта намалявала в него като водата на потопа. - Осъден съм на смърт като всеки човек - рекъл той на Ур-шанаби, - ала моят живот ще остане в това, което съм създал. Делата ми не са подвластни на смъртта.

Публикуване на коментар