Египетски неизвестен поет
Артемидорос, сбогом. Аз няма вече
пак да целувам твоите устни, нито ръката,
която в сладък плен ме държеше.
Ти няма вече да ме поглеждаш с болка,
Артемидорос. Защо ме оставяш, мили?
Виж: тук до теб съм и си припомням
за часовете кратки: край Нил седяхме,
гледахме лястовиците как летят.
В Арсафоровата градина скитам без тебе,
дето за първи път се видяхме
и доверихме своя шепот на рибите,
на уханните лотоси, на всички гълъби-
хиляди гълъби в синевата.
Спомни си игрите на любовта ни,
шегите нейни и всичко, което
вкусихме хиляди пъти. Не ме оставяй.
Какво да правя? Къде да ида? Как да живея?
Отчаяние ме грабва и нощ безкрайна
изпълва с мъка моето сърце
и всеки слънчев лъч ме пробожда,
и всеки поглед - като стрела.
Ах, ако бих могла да те видя,
да се надявам поне, че ще зърна
твоя къдрица или пръст само,
че пак ще те чуя...А ти си вече
в ноктите на жреците, които обвиват
с чисто платно твойто тяло, главата,
косите, плещите, пръстите и ръцете,
обвиват с лента, обвиват и обвиват,
и няма вече аз да те видя, мили.
Лицето ти ще нарисуват на саркофага
и после в ниша ще го поставят,
за да се смеят, когато дойда
там да прегърна твоето тяло
А подир век ще дойдат хора и ще попитат
кой е бил този Артемидорос?
Всеки, когото питат, ще каже.
А после при теб ще спре чуждоземец
и саркофага ще оскверни, с безбожна
ръка твойте ленти ще размотая
и ще намери само шепа прах само... Прах като моя.
Може би после добрият Озирис
нашите две души ще приеме
и може би подир тридесет века
ще ни превърне в нетрайни форми:
в змии, във птици, в зверове разни,
докато дойде нов ден предсказан
и сам не стане на прах Озирис,
забравил всички, от всички забравен.
Знам само една единствена дума
от всички, които си казахме с тебе:
и шеговити, и пълни с обич:
една едничка от нашите клетви,
нашите приказки и обещания,
жалбите наши, нашия смях,
мой Артемидорос, най-скъп от всички
на тая земя и на небето:
тя единствена ще ни остане
и нашето дълго, вечно мълчание:
сбогом!
Превели от староегипетски Григор Ленком и Любен Любенов
Артемидорос, сбогом. Аз няма вече
пак да целувам твоите устни, нито ръката,
която в сладък плен ме държеше.
Ти няма вече да ме поглеждаш с болка,
Артемидорос. Защо ме оставяш, мили?
Виж: тук до теб съм и си припомням
за часовете кратки: край Нил седяхме,
гледахме лястовиците как летят.
В Арсафоровата градина скитам без тебе,
дето за първи път се видяхме
и доверихме своя шепот на рибите,
на уханните лотоси, на всички гълъби-
хиляди гълъби в синевата.
Спомни си игрите на любовта ни,
шегите нейни и всичко, което
вкусихме хиляди пъти. Не ме оставяй.
Какво да правя? Къде да ида? Как да живея?
Отчаяние ме грабва и нощ безкрайна
изпълва с мъка моето сърце
и всеки слънчев лъч ме пробожда,
и всеки поглед - като стрела.
Ах, ако бих могла да те видя,
да се надявам поне, че ще зърна
твоя къдрица или пръст само,
че пак ще те чуя...А ти си вече
в ноктите на жреците, които обвиват
с чисто платно твойто тяло, главата,
косите, плещите, пръстите и ръцете,
обвиват с лента, обвиват и обвиват,
и няма вече аз да те видя, мили.
Лицето ти ще нарисуват на саркофага
и после в ниша ще го поставят,
за да се смеят, когато дойда
там да прегърна твоето тяло
А подир век ще дойдат хора и ще попитат
кой е бил този Артемидорос?
Всеки, когото питат, ще каже.
А после при теб ще спре чуждоземец
и саркофага ще оскверни, с безбожна
ръка твойте ленти ще размотая
и ще намери само шепа прах само... Прах като моя.
Може би после добрият Озирис
нашите две души ще приеме
и може би подир тридесет века
ще ни превърне в нетрайни форми:
в змии, във птици, в зверове разни,
докато дойде нов ден предсказан
и сам не стане на прах Озирис,
забравил всички, от всички забравен.
Знам само една единствена дума
от всички, които си казахме с тебе:
и шеговити, и пълни с обич:
една едничка от нашите клетви,
нашите приказки и обещания,
жалбите наши, нашия смях,
мой Артемидорос, най-скъп от всички
на тая земя и на небето:
тя единствена ще ни остане
и нашето дълго, вечно мълчание:
сбогом!
Превели от староегипетски Григор Ленком и Любен Любенов
Няма коментари:
Публикуване на коментар