СЪДБОВНИ ГОДИНИ - роман - глава втора

Влезе в техния вход и звънна на апартамента.
Димитрина отвори, погледна го с маслинените си очи и се усмихна.
- Здравей! – поздрави той, като отговори на усмивката й. Подаде букет червени рози.
- Здравей, скъпи! Влизай! Благодаря за вниманието!
Тя го прегърна с нежните си като върбови клони ръце. Целуна го и влязоха в хола.
- Разполагай се! Ще заредя кафеварката и идвам.
Диан седна и се облегна на фотьойла.
Холът бе доста голям. Имаше голяма библиотека, която обхващаше две трети от стената. Беше претъпкана с книги. В ъгъла имаше голям фикус. До него бе поставена статуетка на Афродита. Личеше, че всичко е подбрано и подредено с добра аранжировка.
Баща й беше капитан на търговски кораб, а майка й Мария имаше финансово – счетоводна фирма.
Димитрина бе 26 годишна красавица и работеше като преподавателка по английски в Технически университет – Варна.
Диян не откъсваше поглед от красивата картина на Ван Гог – „Житно поле с врани”, която бе изящен художествен печат с размери 94 на 53 см., подарък от брат й, който работеше в Лондон като борсов брокер.
- Какво си се размечтал? – попита Димитрина, влизайки в хола с поднос – Заповядай кафето, торта парфе и водка Борзой. Сега ще донеса и кола.
Постави подноса на масата и сервира. Сетне донесе безалкохолно и купичка лед.
- А ти, ще сипеш напитките като кавалер! – и се усмихна дяволито.
Големите й красиви очи бяха като маслини. Тънките й фини вежди придаваха чаровност на леко мургавото й лице. Катранената коса се разпиляваше по нежните й рамене, а лебедова шия добавяше готически вид на неговата възлюбена. Финото тяло което притежаваше, бе обзаведено с бял панталон и розова риза прилепнала по нея. Заоблените форми които изпъкваха, възбуждаха мъжкото му достойнство.
Той сипа водка в кристални чаши.
- Наздраве и добре дошъл! – наведе се и го целуна – Желая те скъпи!
- Не бързай! Има време за всичко! Наздраве! Ако обичаш, подай един пепелник!
- Извинявай, че не се сетих!
Тя отвори барчето и извади красиво изработен пепелник, и цигари. Двамата седяха, мълчаха и се гледаха. Бяха като два полюса подложени под напрежение…
- Ти-и-и…? – казаха едновременно двамата, нарушавайки мълчанието и се засмяха на глас.
Диян отпи от водката и запали цигара. Мълчанието продължи. Положи ръка на лицето й.
- Приближи се до мен, моля те! – каза той и я привлече до себе си.
Прегърна я. Последва целувка. После отново, но продължително, докато усетят химията…
- Обичам те, скъпи! Нека пием за нас двамата!
- За нас! Наздраве! – отговори той, като наблюдаваше заоблените й форми - Скъпа, нещата около мен се промениха и в най – скоро време…
- Нека говорим по-късно за това! – прекъсна го тя.
Той нямаше намерение да й казва подробности. Може би така беше по-добре, а и мъжкото му достойнство не позволяваше това.
Тя седна на краката му, прегърна го и се целунаха. Разкопча ризата. Целуваше го по гърдите и раменете.
- Да не дойде някой от вашите? – попита Диян притеснен.
- Няма, не са в града. Утре ще си дойдат. Времето е с нас, миличък. Желая те! – и го захапа леко по ухото, а пръстите й играеха по слабините му.
Тя свали ризата му, после и своята. Пленителните й овални форми разбунтуваха страстите.
Всичко мина нежно и прекрасно. Тя лежеше върху него и целуваше гърдите.
- Нека повторим всичко, моля те! – и положи глава върху рамото му – Хайде да се изкъпем!
На излизане от банята той я понесе на ръце и положи на леглото. Обхождаше с целувки тяло й. То трепереше като пролетен лист, изразяващ емоциите на живота. Беше сочно като неизядена апетитна ябълка. Всичко мина и свърши по – прекрасно от първия път.

Лежаха прегърнати и мълчаха. Усещаха приятна топлина която стопляше сърцата им. Изпитваха желанието да полетят, да усетят порива на свободата и синевата на простора. Това чувство бе необяснимо, а любовта – енигматична.

Димитрина беше като русалка. Тя въвличаше Диян в дълбините на любовта. Те бяха безкрайни и загадъчна.

- Щеше да казваш нещо? – тя въздъхна тихо и дълбоко, а очите й играеха предизвикателно.

- Да! Така е! Знаеш, че закъсах с бизнеса. Дълго обмислях нещата. Имам идея и решение с какво да започна.

- Каквото и да започнеш, ще ти трябва първоначален капитал.

- Ще си реша проблема в скоро време. Половината средства ги имам, дори и малко повече. Знам, какво мога и искам. Убеден съм, че ще успея – той я целуна и погали по лицето – Да миличка! Нали за това сме повече от приятели, за да си споделяме и обичаме?

Тя го гледаше, а очите й бяха неподвижни… Въздъхна бавно и дълбоко. Преглътна трудно, сякаш буца бе заседнала в гърлото й.

- Какво ти стана изведнъж?! – попита той озадачен.

- Ако мислиш, че ще разчиташ на мен, много грешиш! Няма да стане! Затова ли дойде?! – погледът й се промени до неузнаваемост и това го засегна.

Диян не очакваше подобни думи и поведение.

- Ако смяташ, че за това съм дошъл, сбъркала си. Няма да ти простя! Не очаквах такова отношение, а мислех, че ме обичаш. Ако имаше истински чувства към мен, нямаше да кажеш подобни думи и да ме нараниш, но не съжалявам, че дойдох при теб с най – добри чувства и с любовта си. Мислех,че си жената, с която бих споделял всичко. Вместо да бъдеш съпричастна като приятелка, ти ме отблъсна. Това не е истинска любов. Обичала си не човека в мен, а този който е печелил пари и ти е правил скъпи подаръци. С поведението си, ти унищожи най – прекрасното между нас. Как можа…?! Ще се опитам, да те забравя с времето, колкото и да ме боли.

Димитрина бе застанала на разстояние от него. Гледаше го с широко отворени очи и дишаше тежко. Приличаше на разярена тигрица, която бе готова да разкъса жертвата си.

Диян се облече и на излизане каза „Сбогом”.

Какво ли щеше да стане занапред…?
Само съдбата щеше да покаже.

Следва продължение. . .