Бях на 23 години. По голяма част от личното си време прекарвах в самота и четене на книги.
Почти нямах приятели, а и доста често се чувствах като аутсайдер.
Като ученик в техникума, се изявявах в часовете активно и получавах отличните оценки на учителите, но за сметка на това съучениците ми не одобряваха това мое афиширане и гледаха на мен като на натегач. Но не беше така. Бях от семейство, което ме възпитаваше в любов към знанието и книгите. Независимо от това, книгите за мен бяха мой ежедневен спътник.
В часовете по литература, учителят Михов забелязваше отличните ми знания, дори и донякъде ораторските ми качества, които според мен не бяха на някакво съществено ниво.
За кратко време станах популярен в техникума.
Обичах да рецитирам Шекспир, Гьоте, Ботев, Вазов, Яворов, дори и мои любовни стихове.
Само някои по-красиви момичета се опитваха да усетят моята близост, но не почувствах афинитет към никоя от тях. Дори не го усетих от общите ни разговори и това ме затвори още повече…
Доста време се борех със самотата в реалния живот. Поради тази причина предпочитах да чета и често посещавах сайтове за литература и запознанства, дори и Фейсбук.
Често попадах на позитивни потребители, с които можех да разговарям нормално и да общувам на различни теми, за да почувстваме както се казва духовна близост. Публикувахме свои мисли за живота, стихове и проза.
Дори на техни стихотворения коментирах в поетична форма.
И така с времето напред.
Неусетно се появи моята сродна виртуална душа. Казваше се Татяна.
Беше невероятна, както в словото, начина на мислене, отношението и към живота, и човешките взаимоотношения. А лиричната и поезия докосваше сърцето ми. Често разговаряхме и по скайп; за много лични неща, къде живеем, за литература и изкуство. Паснахме си от всякъде като сродни души. Като че бяхме родени от една майка. Изпрати ми своя снимка,. Същото направих и аз. Чувствахме се щастливи, дори го споделяхме. Прекарвахме свободното си време в непрекъсната виртуална връзка и си посвещавахме любовни стихове.
Така продължихме близо месец. Вече знаех, че живеехме в един град.
Дойде моментът да си определим среща. Мястото беше Морската градина.
След като се срещнахме в уречения час, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Въпреки това имах своето притеснение. Друго беше да разговарям с Татяна в глобалната мрежа, а друга бе действителността. Как ли щеше да реагира тя? Дали нямаше да се пробие моментът и да си остана същия аутсайдер.
И ето какво се случи.
Тя беше усмихната, стройна като фиданка, с дълга черна коса прихваната с диадема, леко мургаво лице, фини и тънки като гайтани вежди, прекрасни клепачи, очи като на сърна и шия като на лебед.
Имах чувството, че съзерцавах статуята на Афродита, на която се наслаждавах. За миг усетих как ме прободе стрелата на Амур и почувствах приятна болка. Вече знаех, че ще бъде тя – жената на живота ми.
Вътрешно разбрах, че красавицата изпита същото, когато хвана нежно ръката ми и помоли да се срещаме често.
Бяхме седнали на кафе, държахме ръцете си, мълчахме, а само крайниците и очите говореха.
В случая глобалната мрежа ни изхвърли в реалния живот – изпълнен със своите позитиви и негативи.
Бяхме благодарни на виртуалния свят, който ни събра и сърцата ни в едно прибра.
Как исках да прегърна таз кошута и да седне нежно в скута, за да почувствам дъха и сладък.
И в този час ний решихме…, любовта си удовлетворихме.
След тази дългоочаквана и прекрасна среща, узаконила вече нашата виртуална любов, последваха много вълнуващи дни и седмици.
Съществуваха моменти когато имахме усещането, че се сливаме, както се сливаха небето и земята.
След около два месеца ежедневни срещи, дори съвместни вечери, които бяха доказателство за нашата любов, аз я помолих да се ожени за мен и тя прие.
Родителите ни знаеха за нас и одобриха връзката ни.
Когато им съобщихме за нашето намерение, те се зарадваха, а за нас беше най-щастливият момент.
© Николай Пеняшки – Плашков
Интересът и познанието за историята на античната култура, изкуство и литература като начин на виждане и мислене на процесите, нещата, човека и обществото е изключително важно.
Именно това познание оформя, определя и надгражда иновационното мислене, което от своя страна дава базата за еволюцинното развитие в по-нови времена.
В случая се изгражда не само широка обща култура, която е определяща за развитието на личността, но и подпомага за оформянето на по-широк кръгозор, и по-различен поглед към съществуващите явления и процеси с цел сравняване и изследване.
Например: сравнението и изследването на египетското изкуство като контрапункт на изкуството на древна Гърция.
В египетското изкуство липсва обемност и движение.
Другото което е; връзката с философските идеи за движението: Хераклит и Елейската школа.
Не напразно римски философи и оратори са добивали своите познания и красотата на словото си от древните гърци.
Смисълът на историческото културно развитие е многопластов: история – култура – обща онтологична същност – толерантност – разбиране – филосовия. Не бива да забравяме и отношенията : общество – природа, семейна среда – общество.
Тук възниква идеята за най-важната ценност; „Човечността” / хуманизмът / еквивалентна на „достойнството”.
Оформя се връзката между културното и научно развитие, която от само себе си дава отпечатъка от изяществото на творчеството, словото: античен – съвременен свят.
© Николай Пеняшки – Плашков
За да живееш мъдро – закони има много,
но два от тях е нужно да се зачитат строго:
ти по-добре гладувай, но хвърлен хляб не яж,
сам по-добре бъди, но не с глупак, ей богу.
***
Сприятелиш ли се с глупака, не ще се отървеш от срам
и затова сега послушай съвета мъдър на Хаям:
отрова приеми, но нека да е приета от мъдрец,
а от ръката на глупака не вземай ти дори балсам.
***
Трезв ли съм – не зная радост, ставам тъжно мълчалив.
А пиян – загубвам разум в тоя винен свят мъглив.
Ала някъде в средата има малък светъл миг,
той за мене е животът и се радвам, че съм жив.
***
За достойния няма награда. За грях,
че ще страдаш отвъд ли, сега те е страх?
Пò е страшен живот сред глупци недестойни,
пò ужасен от ада е разговор с тях.
***
Не се страхувай от деня – ветрец ухаен.
Недълговечна е скръбта в света безкраен.
На своя миг се радвай ти, не се плаши,
че мина този ден, че идва друг – незнаен.
***
От водна капка на земята родих се мълчалив и плах:
на огъня страстта ми даде живот, изпълнен с плач и смях.
А утре вятърът внезапен ще ме развее из всемира...
Затуй пий вино и се радвай, преди и ти да станеш прах.
***
С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже “Кой - аз ли, да много съм велик!”
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик
***
Приятелю, не се терзай за утрешния час!
Бъди щастлив от този миг под слънчевата власт!
Когато си отидем от земята – ще догоним
онез, които са живели векове пред нас.
***
Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не вижда прах – но за света какво е?
***
Да кажем, че си изживял без мъка всички дни – а после?
Че твоят жизнен кръг е бил сред песни и жени – а после?
Добре, и нека си живял щастливо сто години
и с още толкова живот под свода премини – а после?
***
Върти ни тоя свят – обител, гнети ни в кръг ожесточен,
препълнен от сърдечни рани, от светли радости лишен, .
Блажен е гостът, спрял за кратко във него и поел по пътя,
а недошлият на земята дори е още по-блажен.
***
Сред свода мълчалив заселени звездите
са извор на съмнения за мъдреците.
Дръж здраво нишката на своя ум! Онез са
безсилни мъдреци пред възлите на дните.
***
Не притежаваме ний щит за пред смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
За да живееш с радост, живей за радостта,
останалото тук е просто суета.
***
На младостта под огнения шатър
аз знанията трупах като злато.
И що накрая тъжен проумях?
Дойдох като вода, заминах като вятър.
автор: СТЕФАН МАЛАРМЕ
В зловонния тамян на болницата мръсна,
висящ като завеса от скучна бяла скръб,
щом отегченото разпятие му втръсна,
умиращият трепна и му обърна гръб,
повлече се — не ще съгрее гнило тяло,
но слънцето да зърне, да долепи поне
до топлото стъкло, от светлина преляло,
стърчащи бели косми и сухи рамене.
И с трескава уста, и за лазури жадна —
тъй както в младините щастлива е могла
да гълта девствена безценна плът! — нападна
с лигавеща целувка златистите стъкла.
Опиянен и жив! Забравил в миг кошмара:
светено масло, капки, часовник, хрипкав стон,
разбит креват… А вън и днес денят догаря
над стрехите, опрели до кървав хоризонт;
и вижда той: в река от пурпур и ухания
от лебеди по-дивни галери златни спят,
люлеят диви и съкровищни сияния
и натежава бавно от спомени сънят.
И тъй, покъртен от бездушните, от тия,
които все се валят сред щастие — о, те
засищат свойта сласт и в свойта мръсотия
кърмачката въвличат, с невинното дете! —
побягвам — с кръста си примамват ме стъклата:
отблъснал с яко рамо живота, низостта,
в тях, с вечната роса облени и в позлата
от девствената утрин на Безконечността,
се виждам Ангел чист! И гина, и със стона —
в прозорците изкуство и тайнство да трепти! —
възраждам се, лети мечтата ми с корона
към небеса предишни с цъфтящи красоти.
Ала уви! Светът е господар: с кошмара
ме отвращава в моя подслон — един абсурд! —
и мръсният бълвоч на Глупостта ме кара
носа си да запушвам пред чистия лазур.
О, как ли, щом от гняв душата ми трепери,
как да строша кристала с чудовищна пета,
за да побягна сам с крилете си безпери
и с онзи риск — да падам без край, във вечността?
превод от френски: КИРИЛ КАДИЙСКИ
Над стадото противно на плъпналата гмеж
понякога изскачат разчорлените гриви
на божеците, дето света кръстосват пеш.
А прашен вятър стряска хоругви парцаливи,
божествено издул ги — като че морски вал,
изрил следи кървящи из пущинаци диви.
С глава сред бури, всеки тук Ада е презрял!
Пътуват те — без къшей, без сопа, без кратуна,
в уста с лимона кисел на своя идеал.
Душа берат мнозина сред урви в нощ безлунна,
доволни, че в кръвта си ще потопят лице.
Нали челата мрачни Смъртта с любов целуна.
Тях ангел победи ги — със святкащ меч в ръце,
с меч, който хоризонта зловещо озарява.
И пръсва се от гордост доволното сърце.
Те сучат Скръб горчива, по-силна от Забрава,
и както къпят в сълзи блажения си лик,
народът коленичи и майката изгрява.
Утеха има всеки, че вече е велик!
Но колко техни братя — за смях — пълзят в краката,
тъй жалки мъченици на жребия двулик.
И често с мръсни сълзи, разяждащи лицата,
праха те жадно гълтат, по бузите навян;
но, смешна и вулгарна, измъчва ги Съдбата.
Те могат тъй да сторят, че с бой на барабан
от хорската надменност да пада милостиня,
на Прометей подобни — от жажда изтерзан.
Не! Те, макар и стари, в безводната пустиня
вървят и чуват скелет как с бич плющи над тях —
Несретата, с усмивка озъбила мнозина.
Тя яхва ги и дълго ги язди в кал и прах,
но ето ручей — в локва все някой се събаря
и величав плувец е — изкалян, луд, за смях.
На нея се осланя тръбачът, пълен с вяра.
Посрещаме с насмешка хлапаците навред,
когато свиват шепи и правят си фанфара.
На нея се осланя, щом с гръд разбита, блед
бере цветя, огрели смрадта на нищетата:
о, жалък, олигавен от охлюви букет.
И този дребен скелет, под мишница с вълмата
от червейчета-косми, с коси от пух сплъстен,
за тях е вече краен предел в горчивината.
А щом го предизвикат — мръсникът извратен! —
той с лунен лъч кръстосва дрънчащата си шпага,
с лъча, пробол го — скелет, зловещо оскрежен.
Нещастници, без гордост в несретата, веднага
да отмъстят готови — за своите тегла,
омразата ги тласка, злорадството разлага.
Денгуба за гуслари е пасмината зла —
жени, деца бездомни, от вихъра подети,
и дрипльовци-танцьори с пресъхнали гърла.
Към мъст, към мъст подтикват ги ситите поети,
слабаци, малоумни наричат ги без жал,
без болката да чувстват в несретниците клети.
Те могат, без да спират дъха си натежал,
тъй както в буря диша стар бивол и се влачи,
от свежестта всевечна да вкусят своя дял.
Елей ще леем щедро пред Силните — водачи
на тези серафими на Злото! С интерес
край шутовете пъстри стълпяват се зяпачи.
Когато всеки храчи по тях — сами, без чест,
нищожни, жадни всичко от гръм да потрепера,
те — Хамлетовци, пили безгрижна скръб до днес —
отиват и с насмешка увисват на фенера.
превод от френски: Кирил Кадийски
