“Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук.”
Елиас Канети е австрийски белетрист, есеист, драматург от еврейски (сефардски) произход. Получава Нобелова награда за литература през 1981 година.
Елиас Канети е роден на 25. юли 1905 година в
гр. Русчук (днес Русе) като първи син на търговеца Жак Канети и неговата
съпруга Матилде.
Русчук остава в спомените на Елиас Канети като един прекрасен град, приютил и обединил хора с най- различен етнически произход. В своята автобиографична книга Die gerettete Zunge. Geschichte einer Jugend (“Спасеният език. Историята на една младост”) Канети ще напише: “Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук.”
Спомените на Елиас Канети от България са свързани до голяма степен и с българското народно творчество. На няколко места в автобиографичната си книга “Спасеният език” Канети споменава историите за върколаци и вампири, както и българските народни приказки, които са му разказвали прислужниците в къщата - млади селски момичета, учили малкия Канети на български език. Но тъй като той напуска България едва 6 годишен, много скоро след това забравя и езика. Споменът за българските приказки обаче остава: “Зная ги с всички подробности, но не на езика, на който съм ги слушал. Слушал съм ги на български, но ги зная на немски, този тайнствен превод е може би най-странното нещо, което мога да разкажа от моята младост”. През 1911 г. Елиас Канети, заедно със своите родители и двамата си по малки братя Нисим и Георг се преселва в Манчестър, Англия, след близо половин годишна борба с патриархалния дядо на Канети, който дори проклина баща му, заради заминаването на семейството. Това проклятие на дядото, Елиас Канети така и не успява да преодолее, най-вече поради настъпилата малко след това внезапна смърт на неговия баща, починал едва 31 годишен. Това проклятие отключва у Канети от една страна силна омраза към смъртта, но също така и огромен страх пред властта и силата на повелята, която той в детството си преживява в най- жестоката и форма – смъртната повеля, или още по-конкретно– смъртното проклятие от страна на дядото.
В лицето на своя баща Канети е виждал един истински родител, от когото ще получи закрила и любов, възхищавал се е на откритостта и уважението му към околните. Внезапният инфаркт на бащата до такава степен разтърсва Елиас Канети, че оставя трайна диря в цялото му творчество. Тежката загуба Канети се опитва да компенсира чрез сближаване с майката. Това, което най- много сближава двамата е тяхната изключителна интелигентност и гордост. Семейната гордост на майката Матилде, нейната безпристрастност в преценката за самата себе си и околните, както и отговорността за изказаната преценка, се оказват важна предпоставка за формирането на личната човешка гордост у Елиас Канети. За подрастващия Канети майката е била в голяма степен единствената инстанция, чийто забрани той е възприемал като повели. Майката на Канети е тази, която възпитава у сина си любовта към езика, литературата, книгите. В Манчестър той учи английски, но през 1913 г. в Лозана майката Матилде започва да обучава сина си на своя любим език – немския. В “Спасеният език” Канети описва това: “За кратко време тя искаше от мене такова постижение, което не бе по силите на нито едно дете [ … ], това определи и дълбоката природа на моя немски, който бе всъщност един късно и болезнено “насаден” майчин език” (GZ, 102). Дори самото заглавие на автобиографичната му книга “Спасеният език” подсказва огромното значение на езика в живота на детето Канети. Дистанция и същевременно огромна близост определят отношението на Елиас Канети към езика и към хората.
През 1916 г. семейството напуска Виена и се установява в Швейцария. В Цюрих Канети посещава гимназия.
През 1921 г. Елиас Канети се преселва сам в Германия, във Франкфурт на Майн, където остава до завършването на гимназиалното си образование. След тези няколко години на честа смяна на местожителство и училища, Канети се чувства още по - откъснат от връстниците си и все по- привързан към своята майка, като тази привързаност дори прераства в болезнена ревност.Литературно образованата майка открива пред сина си още в най-ранна младост света на духовното и възвишеното, света на Шекспир и Шилер.В “Спасеният език” Канети пише: “Несравнимо най-важното, вълнуващо и особено за онова време (В.Б. имайки предвид неговата младост) бяха вечерите с майка ми и разговорите, които водехме за всичко прочетено. Не мога да предам в детайли тези разговори, защото до голяма степен те са вътре в самия мен. Ако въобще съществува някаква духовна субстанция, която човек възприема още в най-ранните години, на която винаги се уповава, от която никога не би могъл да избяга, то става дума тъкмо за тази субстанция. Бях изпълнен от сляпо доверие към моята майка; литературните герои, които обсъждахме и за които след това тя ми говореше, до такава степен са се превърнали в мой свят, че не съм в състояние да го разваля […]. Оттогава, т. е. от десетата си година сляпо вярвам, че съм изграден от всички тези образи, без да осъзнавам това. Мисля, че те определят кое ме привлича и отблъсква в хората, които срещам. Те бяха хлябът и солта на младите ми години. Те са истинският, скритият живот на моя дух” (GZ, 105).
Майката на Канети отново е тази, която първа възпитава у него убеждението, че войната е първопричината за разрушаването на всичко човешко. Тази херкулеска задача – да спаси света – откриваме по-късно в голяма част от творчеството на Елиас Канети.
През 1924 г. Канети започва да следва химия във Виена. Тук той посещава лекциите на Карл Краус, където се запознава и с Веза Таубнер-Калдерон, която по- късно става негова съпруга.
През 1928 г. следва кратък престой в Берлин, където Канети се запознава с известни интелектуалци и творци. По това време Канети е в лятна ваканция и работи като преводач в издателство Малик.
През 1929 г. у Елиас Канети се заражда мисълта за цикъл от осем романа “Comédie Humaine an Irren”, който обаче остава незавършен.
През есента на 1931 г. Канети приключва след едногодишна работа романа
Die Blendung(“Ослепяването”) и започва да работи върху драмата Hochzeit
(“Сватба”).
През февруари 1934 г. Елиас Канети се жени за Веза Таубнер-Калдерон.
Три години по- късно, през 1937 г., умира неговата майка Матилде в Париж. По това време той работи върху незавършения роман Tod-Feind (“Враг на смъртта”).
Темата за смъртта заема централно място в творчеството на Канети. Елиас Канети изпитва силна омраза към смъртта и тази омраза се явява основна предпоставка за цялото негово драматично, новелистично, афористично и есеистично творчество. В Provinz des Menschen (“Провинцията на човека”) Канети пише: “Винаги те питат какво всъщност имаш предвид, като ругаеш смъртта. Очакват от теб евтините надежди, разигравани до отврата в религиите. Аз обаче нищо не знам. Нищо не мога да кажа по този въпрос. Характерът ми, гордостта ми се състоят в това, че никога не съм ласкаел смъртта. Като всеки и аз понякога съм я пожелавал, много рядко, но никой досега не е чул от мен възхвала на смъртта, никой не може да твърди, че съм свел глава пред нея или че съм я признал. Струва ми се толкова ненужна и зла, основното зло на всичко съществуващо, непонятното и нерешимото, възелът, в който всичко се е oплело и който никой досега не е посмял да разсече” (ПЧ, 1951).
Според Канети смъртта създава най-голямото противоречие в човешкия свят – противоречието между мъртвите и живите. От най-дълбока древност мъртвите и живите са се страхували едни от други и много народи са вярвали, че мъртвите оказват влияние върху живите. Извор на този страх и до днес си остава чувството на вина на живите пред мъртвите. Така смъртта, според Канети, уврежда и без това краткия ни живот и с всяка една смърт ние ставаме все по- лоши: “Тя е най- върховният символ на несполуката: който не успее в някое голямо дело, се утешава с това, че има и по- голяма несполука и посяга към онзи чудовищен мрачен плащ, който равномерно покрива всичко[…]. Още от детство ни се внушава, че всичко си има край, поне тук, на този земен свят (ПЧ, 1946).
Ако смъртта не съществуваше, бихме могли с помощта на нови опити да поправим слабостите и грешките си. Вместо това ние още от самото начало знаем, че все някога идва краят: “ Смъртта не би била толкова несправедлива, ако не бе предопределена още от началото. За всеки от нас, дори и за най-лошия, остава оправданието, че нищо сторено от нас не може да се сравнява със злината на тази предварително произнесена присъда. Лоши сме, тъй като знаем, че ще умрем. Щяхме да бъдем още по-лоши, ако от самото начало знаехме кога ще умрем” (ПЧ, 1951).
Това изречение е определящо за една от най-философските творби на Елиас Канети, създадената през 1952 г. драма Die Befristeten (“Предопределените”), в която Канети обрисува един свят, в който всеки човек предварително знае кога ще умре.
Русчук остава в спомените на Елиас Канети като един прекрасен град, приютил и обединил хора с най- различен етнически произход. В своята автобиографична книга Die gerettete Zunge. Geschichte einer Jugend (“Спасеният език. Историята на една младост”) Канети ще напише: “Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук.”
Спомените на Елиас Канети от България са свързани до голяма степен и с българското народно творчество. На няколко места в автобиографичната си книга “Спасеният език” Канети споменава историите за върколаци и вампири, както и българските народни приказки, които са му разказвали прислужниците в къщата - млади селски момичета, учили малкия Канети на български език. Но тъй като той напуска България едва 6 годишен, много скоро след това забравя и езика. Споменът за българските приказки обаче остава: “Зная ги с всички подробности, но не на езика, на който съм ги слушал. Слушал съм ги на български, но ги зная на немски, този тайнствен превод е може би най-странното нещо, което мога да разкажа от моята младост”. През 1911 г. Елиас Канети, заедно със своите родители и двамата си по малки братя Нисим и Георг се преселва в Манчестър, Англия, след близо половин годишна борба с патриархалния дядо на Канети, който дори проклина баща му, заради заминаването на семейството. Това проклятие на дядото, Елиас Канети така и не успява да преодолее, най-вече поради настъпилата малко след това внезапна смърт на неговия баща, починал едва 31 годишен. Това проклятие отключва у Канети от една страна силна омраза към смъртта, но също така и огромен страх пред властта и силата на повелята, която той в детството си преживява в най- жестоката и форма – смъртната повеля, или още по-конкретно– смъртното проклятие от страна на дядото.
В лицето на своя баща Канети е виждал един истински родител, от когото ще получи закрила и любов, възхищавал се е на откритостта и уважението му към околните. Внезапният инфаркт на бащата до такава степен разтърсва Елиас Канети, че оставя трайна диря в цялото му творчество. Тежката загуба Канети се опитва да компенсира чрез сближаване с майката. Това, което най- много сближава двамата е тяхната изключителна интелигентност и гордост. Семейната гордост на майката Матилде, нейната безпристрастност в преценката за самата себе си и околните, както и отговорността за изказаната преценка, се оказват важна предпоставка за формирането на личната човешка гордост у Елиас Канети. За подрастващия Канети майката е била в голяма степен единствената инстанция, чийто забрани той е възприемал като повели. Майката на Канети е тази, която възпитава у сина си любовта към езика, литературата, книгите. В Манчестър той учи английски, но през 1913 г. в Лозана майката Матилде започва да обучава сина си на своя любим език – немския. В “Спасеният език” Канети описва това: “За кратко време тя искаше от мене такова постижение, което не бе по силите на нито едно дете [ … ], това определи и дълбоката природа на моя немски, който бе всъщност един късно и болезнено “насаден” майчин език” (GZ, 102). Дори самото заглавие на автобиографичната му книга “Спасеният език” подсказва огромното значение на езика в живота на детето Канети. Дистанция и същевременно огромна близост определят отношението на Елиас Канети към езика и към хората.
През 1916 г. семейството напуска Виена и се установява в Швейцария. В Цюрих Канети посещава гимназия.През 1921 г. Елиас Канети се преселва сам в Германия, във Франкфурт на Майн, където остава до завършването на гимназиалното си образование. След тези няколко години на честа смяна на местожителство и училища, Канети се чувства още по - откъснат от връстниците си и все по- привързан към своята майка, като тази привързаност дори прераства в болезнена ревност.Литературно образованата майка открива пред сина си още в най-ранна младост света на духовното и възвишеното, света на Шекспир и Шилер.В “Спасеният език” Канети пише: “Несравнимо най-важното, вълнуващо и особено за онова време (В.Б. имайки предвид неговата младост) бяха вечерите с майка ми и разговорите, които водехме за всичко прочетено. Не мога да предам в детайли тези разговори, защото до голяма степен те са вътре в самия мен. Ако въобще съществува някаква духовна субстанция, която човек възприема още в най-ранните години, на която винаги се уповава, от която никога не би могъл да избяга, то става дума тъкмо за тази субстанция. Бях изпълнен от сляпо доверие към моята майка; литературните герои, които обсъждахме и за които след това тя ми говореше, до такава степен са се превърнали в мой свят, че не съм в състояние да го разваля […]. Оттогава, т. е. от десетата си година сляпо вярвам, че съм изграден от всички тези образи, без да осъзнавам това. Мисля, че те определят кое ме привлича и отблъсква в хората, които срещам. Те бяха хлябът и солта на младите ми години. Те са истинският, скритият живот на моя дух” (GZ, 105).
Майката на Канети отново е тази, която първа възпитава у него убеждението, че войната е първопричината за разрушаването на всичко човешко. Тази херкулеска задача – да спаси света – откриваме по-късно в голяма част от творчеството на Елиас Канети.
През 1924 г. Канети започва да следва химия във Виена. Тук той посещава лекциите на Карл Краус, където се запознава и с Веза Таубнер-Калдерон, която по- късно става негова съпруга.
През 1928 г. следва кратък престой в Берлин, където Канети се запознава с известни интелектуалци и творци. По това време Канети е в лятна ваканция и работи като преводач в издателство Малик.
През 1929 г. у Елиас Канети се заражда мисълта за цикъл от осем романа “Comédie Humaine an Irren”, който обаче остава незавършен.
През есента на 1931 г. Канети приключва след едногодишна работа романа
Die Blendung(“Ослепяването”) и започва да работи върху драмата Hochzeit
(“Сватба”).
През февруари 1934 г. Елиас Канети се жени за Веза Таубнер-Калдерон.
Три години по- късно, през 1937 г., умира неговата майка Матилде в Париж. По това време той работи върху незавършения роман Tod-Feind (“Враг на смъртта”).
Темата за смъртта заема централно място в творчеството на Канети. Елиас Канети изпитва силна омраза към смъртта и тази омраза се явява основна предпоставка за цялото негово драматично, новелистично, афористично и есеистично творчество. В Provinz des Menschen (“Провинцията на човека”) Канети пише: “Винаги те питат какво всъщност имаш предвид, като ругаеш смъртта. Очакват от теб евтините надежди, разигравани до отврата в религиите. Аз обаче нищо не знам. Нищо не мога да кажа по този въпрос. Характерът ми, гордостта ми се състоят в това, че никога не съм ласкаел смъртта. Като всеки и аз понякога съм я пожелавал, много рядко, но никой досега не е чул от мен възхвала на смъртта, никой не може да твърди, че съм свел глава пред нея или че съм я признал. Струва ми се толкова ненужна и зла, основното зло на всичко съществуващо, непонятното и нерешимото, възелът, в който всичко се е oплело и който никой досега не е посмял да разсече” (ПЧ, 1951).
Според Канети смъртта създава най-голямото противоречие в човешкия свят – противоречието между мъртвите и живите. От най-дълбока древност мъртвите и живите са се страхували едни от други и много народи са вярвали, че мъртвите оказват влияние върху живите. Извор на този страх и до днес си остава чувството на вина на живите пред мъртвите. Така смъртта, според Канети, уврежда и без това краткия ни живот и с всяка една смърт ние ставаме все по- лоши: “Тя е най- върховният символ на несполуката: който не успее в някое голямо дело, се утешава с това, че има и по- голяма несполука и посяга към онзи чудовищен мрачен плащ, който равномерно покрива всичко[…]. Още от детство ни се внушава, че всичко си има край, поне тук, на този земен свят (ПЧ, 1946).
Ако смъртта не съществуваше, бихме могли с помощта на нови опити да поправим слабостите и грешките си. Вместо това ние още от самото начало знаем, че все някога идва краят: “ Смъртта не би била толкова несправедлива, ако не бе предопределена още от началото. За всеки от нас, дори и за най-лошия, остава оправданието, че нищо сторено от нас не може да се сравнява със злината на тази предварително произнесена присъда. Лоши сме, тъй като знаем, че ще умрем. Щяхме да бъдем още по-лоши, ако от самото начало знаехме кога ще умрем” (ПЧ, 1951).
Това изречение е определящо за една от най-философските творби на Елиас Канети, създадената през 1952 г. драма Die Befristeten (“Предопределените”), в която Канети обрисува един свят, в който всеки човек предварително знае кога ще умре.
В тази драма Елиас Канети изобличава илюзорната свобода и подчинението пред тиранията на смъртта.
В творчеството на Канети откриваме застъпена и темата за отношението на религията към смъртта: “Достатъчно е обещанието за безсмъртие, за да възникне една религия” (ПЧ, 1942). Това, че религиите само “заличават” омразата към смъртта, е предпоставка за острия протест на Канети срещу религията въобще:
“Най-голямата дързост в живота е да се мрази смъртта; презрени и безперспективни са религиите, които заличават тази омраза” (ПЧ, 1943).
Според Канети основната грешка на Бог е, че не е възпрял човешкия род да убива. Цялата история на човечеството е история на убиването. Затова Канети мрази историята и историците: “За историците войните са сякаш свещени[…]. Мразя респекта на историците пред нещо само за това, че се е случило, техните фалшифицирани критерии, създадени с обратна дата, безсилието им, лежащо по корем пред всяка форма на власт […]. Иска ти се така да накълцаш историята, че и цял рояк историци да не открият късчетата ú. С наглия си маниер да защитава всичко, писаната история влошава още повече положението на човечеството, и без това отчаяно от измамната традиция” (ПЧ, 1943).
През 1960 г., под заглавието Masse und Macht (“Маса и власт”), излиза едно от най- значимите теоретични произведения на Канети, над което той работи почти 20 години. Тук той прави анализ на връзката човек – общество, използвайки богат исторически, етнографски и психологически материал. Канети разглежда двете основни категории “маса” и “власт”, обяснявайки сформирането на маси и упражняването на власт като естествени процеси в обществото, позоваващи се на смъртта като неоспоримо природно явление. В този смисъл историята, според Канети, не може да бъде разглеждана като прогрес, а по- скоро като постоянно повторение на един и същ модел в нови варианти.
Три години след излизането на “ Маса и власт”, през май 1963 г., умира съпругата на Канети Веза.
През 1965 г. са публикувани записките на Канети (1942-1948) в издателство Ханзер, Мюнхен.
През 1966 г. Канети получава наградата за литература на Виена
(Literaturpreis der Stadt Wien), както и наградата на немските критици (Deutscher Kritikerpreis).
През 1968 г., отново в издателство Ханзер, Мюнхен излизат записките Die Stimmen von Marrakesch. Aufzeichnungen nach einer Reise (“Гласовете на Маракеш. Записки след едно пътуване”). По същото това време Елиас Канети получава голямата награда на Австрия (Großer Österreichischer Staatspreis). Година по- късно на Елиас Канети е връчена наградата за литература на Баварската академия на изящните изкуства (Literaturpreis der Bayerischen Akademie der schönen Künste).
През 1970 г. излиза от печат Alle vergeudete Verehrung. Aufzeichnungen 1949- 1960 („ Прахосаното уважение”).
През 1971 г. Елиас Канети се жени за Хера Бушор. През август с. г. умира в Париж брат му Георг. Канети започва работа върху автобиографичната си книга
“Спасеният език”, която излиза от печат пет години по- късно.
През 1972 г. на Елиас Канети от брака с Хера Бушор се ражда дъщеря - Йохана Канети. Същата година той получава наградата “Георг Бюхнер”.
През 1980 г. излиза втората част на автобиографията на Канети Die Fackel im Ohr. Lebensgeschichte 1921-1931 (“Факел" в ухото).
През 1981 г. Канети получава Нобелова награда за литература, както и наградата “Франц Кафка”.
През 1983 г. на Елиас Канети е присъден Големия орден за заслуги на Федерална република Германия.На 14 август 1994 г. Елиас Канети умира в Цюрих, оставяйки след себе си огромно творчество, преведено на повече от 25 езика. Спасение от смъртта Канети открива в литературата, опитвайки се да съхрани живота в написаното, в сътвореното. В едно свое интервю от 1980 г. Канети казва: “Днес разбирам, че с книгите си съм отправил предизвикателство към смъртта – моята и на другите. Хората, които обичах, родителите ми, брат ми Георг, както и онези, които не харесвах, ще продължат да живеят докато се четат книгите ми. Безкрайно се радвам, когато си мисля, че те се движат, говорят, живеят извън мен”.
В творчеството на Канети откриваме застъпена и темата за отношението на религията към смъртта: “Достатъчно е обещанието за безсмъртие, за да възникне една религия” (ПЧ, 1942). Това, че религиите само “заличават” омразата към смъртта, е предпоставка за острия протест на Канети срещу религията въобще:
“Най-голямата дързост в живота е да се мрази смъртта; презрени и безперспективни са религиите, които заличават тази омраза” (ПЧ, 1943).
Според Канети основната грешка на Бог е, че не е възпрял човешкия род да убива. Цялата история на човечеството е история на убиването. Затова Канети мрази историята и историците: “За историците войните са сякаш свещени[…]. Мразя респекта на историците пред нещо само за това, че се е случило, техните фалшифицирани критерии, създадени с обратна дата, безсилието им, лежащо по корем пред всяка форма на власт […]. Иска ти се така да накълцаш историята, че и цял рояк историци да не открият късчетата ú. С наглия си маниер да защитава всичко, писаната история влошава още повече положението на човечеството, и без това отчаяно от измамната традиция” (ПЧ, 1943).
През 1960 г., под заглавието Masse und Macht (“Маса и власт”), излиза едно от най- значимите теоретични произведения на Канети, над което той работи почти 20 години. Тук той прави анализ на връзката човек – общество, използвайки богат исторически, етнографски и психологически материал. Канети разглежда двете основни категории “маса” и “власт”, обяснявайки сформирането на маси и упражняването на власт като естествени процеси в обществото, позоваващи се на смъртта като неоспоримо природно явление. В този смисъл историята, според Канети, не може да бъде разглеждана като прогрес, а по- скоро като постоянно повторение на един и същ модел в нови варианти.
Три години след излизането на “ Маса и власт”, през май 1963 г., умира съпругата на Канети Веза.
През 1965 г. са публикувани записките на Канети (1942-1948) в издателство Ханзер, Мюнхен.
През 1966 г. Канети получава наградата за литература на Виена
(Literaturpreis der Stadt Wien), както и наградата на немските критици (Deutscher Kritikerpreis).
През 1968 г., отново в издателство Ханзер, Мюнхен излизат записките Die Stimmen von Marrakesch. Aufzeichnungen nach einer Reise (“Гласовете на Маракеш. Записки след едно пътуване”). По същото това време Елиас Канети получава голямата награда на Австрия (Großer Österreichischer Staatspreis). Година по- късно на Елиас Канети е връчена наградата за литература на Баварската академия на изящните изкуства (Literaturpreis der Bayerischen Akademie der schönen Künste).
През 1970 г. излиза от печат Alle vergeudete Verehrung. Aufzeichnungen 1949- 1960 („ Прахосаното уважение”).
През 1971 г. Елиас Канети се жени за Хера Бушор. През август с. г. умира в Париж брат му Георг. Канети започва работа върху автобиографичната си книга
“Спасеният език”, която излиза от печат пет години по- късно.През 1972 г. на Елиас Канети от брака с Хера Бушор се ражда дъщеря - Йохана Канети. Същата година той получава наградата “Георг Бюхнер”.
През 1980 г. излиза втората част на автобиографията на Канети Die Fackel im Ohr. Lebensgeschichte 1921-1931 (“Факел" в ухото).
През 1981 г. Канети получава Нобелова награда за литература, както и наградата “Франц Кафка”.
През 1983 г. на Елиас Канети е присъден Големия орден за заслуги на Федерална република Германия.На 14 август 1994 г. Елиас Канети умира в Цюрих, оставяйки след себе си огромно творчество, преведено на повече от 25 езика. Спасение от смъртта Канети открива в литературата, опитвайки се да съхрани живота в написаното, в сътвореното. В едно свое интервю от 1980 г. Канети казва: “Днес разбирам, че с книгите си съм отправил предизвикателство към смъртта – моята и на другите. Хората, които обичах, родителите ми, брат ми Георг, както и онези, които не харесвах, ще продължат да живеят докато се четат книгите ми. Безкрайно се радвам, когато си мисля, че те се движат, говорят, живеят извън мен”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар