СВЕТОВЕН ДЕН КНИГАТА И АВТОРСКОТО ПРАВО

Световният ден на книгата и авторското право е определен за честване от ЮГЕСКО при ООН. С празното на този ден в целия свят , ЮНЕСКО се стреми да насърчава четенето, издателската дейност и защитата на интелектуалната собственост чрез авторското право. Денят е празнуван за първи път през 1995 година.

23 април е символична дата за световната литература. На тази дата през 1616 година са починали Сервантес, Шекспир – (по Юлианския календар), Инка Гарсиаласо де ла Вега ( Inca Garcilaso de la Vega) чиито истинско име е Гомес Суарес де Фугера.
На тази дата са родени или починали други изтъкнати автори като Морис Дрюон, Халдоур Лаксаес, Владимир Набоков, Josep Pla и Мanuel Mejia Valleje.
Идеята за този празник произхожда от Каталуня където на 23 април, денят на св.Георги Победоносец и традиционно се подарява книга.

На този ден се отдава почит на книгите и техните. Целта на този празник за книгата е да се насърчават всички и по-специално младите хора да открият удоволствието от четенето и да усетят красотата на словото, което предизвиква емоциата и въображението у читателя.
Четенето е магия която храни душата и докосва сърцето. Откакто съществуват майсторите на словото, които пишат своите книги и отразяват с умението си реалната действителност; човешките вълнения и страсти , и всичко това вълнува автора, толкова повече се увеличават броят на читателите и любителите на книгата.
Именно пристрастяването към четенето и към книгата води до зачитане приноса на писателя, който допринася с таланта и качеството на словото за социално-културен, и духовен прогрес на хората по света.
Уважението и зачитането на книгите, и техните автори, се дължи преди всичко на издателствата, чрез дейността на които се опазва и зачита авторските права на писателите и поетите.

В цялата страна в чест на този празник (на 23 април) се организираха маратони на четенето. На това вълнуващо събитие участваха ученици, културни институции, читалища и неправителствени организации, съюзи, клубове, медии, фирми, поети, писатели и журналисти, художници, артисти и граждани, които се включиха активно в този фестивал на четенето.

В ИМЕТО НА ТОЗИ ДЕН ИМАМ УДОВОЛСТВИЕТО ДА ВИ  ПРЕДСТАВЯ :

Откъси от романа „ЧЕРНАТА КУТИЯ” на писателя АЛЕК ПОПОВ

„Тъмна тясна стаичка. Седя със сгънати колене. Стените явно не са дебели, през тях долитат най-разнообразни звуци: пращене, чукане, пукане, вибрации, гласове, мелодии. Сякаш се намирам в стар радиоапарат, който някой напразно се мъчи да настрои.”

„Опитвам се да установя връзка и с другите части на тялото си. Вслушвам се в звуците, достигащи отвътре: бавният сънен ритъм на кръвта, далечния пулс на сърцето и ленивите тласъци на червата, но ми е трудно да се съсредоточа и често ги губя. Става толкова тихо, сякаш съм натъпкан с памук. Върху екрана на паметта ми припламват дебелите разклоняващи се вени на светкавиците. „

„ Току-що бях завършил английска филология, отваряше ми се място в университета, но предпочетох да се отдам на бизнес. Времето беше такова. Куцо и сакато регистрираше фирми, продаваше, купуваше… В началото на 90-те книгоиздаването изглеждаше златна мина. Глад за четива. Хората имаха още пари, грабеха каквото им попадне. Продадохме един наследствен имот: половината отиде за учението на брат ми, другата вложих в бизнеса. Издадох десетина десетина нелоши кримки, паднаха мангизи, купих си опел на старо и се ожених млад.”

„ Дълго време си мислех, че съм щастлив. Или ако не точно щастлив, то поне доволен от живота си. Обективно, не ми липсва нищо. Официално съм в графата: успели българи зад граница, УБЗГ. Неофициално обаче нещата стоят малко по-иначе. Щастлив определено не съм, нито особено доволен. Остава ми утехата, че съм УБЗГ. Което за съжаление не е достатъчно. В този живот човек се нуждае от нещо повече, освен завистта на НГЗБ, неуспелите гъзове, забити в България.”

„Професионалните кучешки развеждачи си личаха отдалеч. Имаха жилави, загорели прасци. Крачеха целенасочено, без да поглеждат встрани. Теглеше ги сбирщина от най-разнородни екземпляри. В сравнение с тях аз просто се шляех. Пинчерът действаше отблъскващо на минувачите, така че едва ли можеше да се превърне в стръв за вълнуващи запознанства. Придаваше ми вид на чекиджия с вкус на антикварни порнокартички. Иначе работата беше трудна. Зукеро цъкаше пред мен на тънките си крачета. Обиколихме централната поляна и се насочихме към резервоара. По едно време съществото спря, изгърби се като камила и произведе малко зеленикаво лайно. Не бях изминал и пет крачки, когато дочух властен глас зад гърба си:

- Ей, сър! Вие с кучето!
На местопрестъплението стърчеше великански полицай, изскочил сякаш изпод земята. Върхът на палката му сочеше микроскопичната купчинка пред краката му.
- Е, и? – свих рамене нехайно.
- Току-що нарушихте закона, сър.
–Така ли! Какво съм направил! – леко се спекох.
- Вашето куче се изака на алеята.
- Не мога да му забраня – отвърнах.
- Знаете ли колко кучета има в Ню Йорк?
- Предполагам доста.
- Стотици хиляди! Ако всички собственици следваха логиката на вашето поведение, сър, щяхме да газим в лайната до ушите.

Озърнах се, сякаш отвсякъде бях заобиколен с могили кучешки тор.
- Не го газим – продължи сериозно той. – Защото спазваме закона!
- Вижте, сър – казах. – Отскоро съм в Америка. Имам известна представа за базисните морални норми, на които се крепи общественият ред, но все още не съм изучил детайлите, присъщи на тукашната система.

Той ме изгледа втрещено.
- Прибери си лайното, синко! – долетя добронамерен гласец.
Вече се събираха кибици. Една стройна скейтърка забави ход и ме стрелна презрително изпод сребристата козирка на каската си.
- Чухте ли какво каза дамата? – свъси вежди полицаят. – Носите ли си пликче?
- Никой не ми е казал, че трябва! – поклатих глава.
- Ето, аз ви казвам! Резолюция Е 1999/20567 на общинския съвет. Винаги си носете пликче и лопатка, когато излизате на разходка с кучето си. Слагате лайното в пликчето и го изхвърляте в най-близкото боклукчийско кошче.
- Окей. Ще го имам предвид. Благодаря за разяснението.
- А сега си приберете лайното.
- Нямам пликче, сър.
- Ще трябва да ви глобя сто долара, сър, ако го оставите на пътя.
- Америка е чиста страна, синко!
Гласецът принадлежеше на пухкава персона със сламена шапка, от която се вееше байраче. Огледах се, не виждах нищо подходящо, с което можех да взема проклетото нещо. Не се мяркаха никакви боклукчийски кошчета. Пинчерът нервно душеше лъскавото си изпражнение. Хайде изяж го, помолих се, но никой не ме чу. Сто долара обаче не ми се даваха. Посегнах да откъсна една широко листо от близкия храст.
- Не пипайте цветето, сър! – предупреди ме полицаят.
- На това е само храст!
- Ама че разрушителен елемент! – екнаха коментари.
- Оставете природата на мира, иначе ще се наложи да ви арестувам – скръцна със зъби пазителят на реда.

 Майната ти, рекох си аз. Бръкнах в портфейла си и демонстративно измъкнах банкнота от един долар. Свих я на фунийка. Клекнах, огледах се в лъснатите му бомбета и загърнах лайното в in God we trust. Сетне отворих джоба си и го пуснах вътре.
- Е, доволен ли си сега?
- Приятен ден, сър! – ухили се той.
Отминах като зомби. Кръвта бучеше в главата ми.”

„Днес е знаменителен ден в кариерата ми на кучешки разводач. Поверяват ми второ куче: Тод, френски булдог. Изглежда са преценили, че заслужавам доверие. Нищо обаче не може да изличи обидата от класовата сегрегация, на която бях подложен. А бях само на крачка от успеха…”

„ По ирония на съдбата първата среща на баща ми с американската автомобилна индустрия се случила в Куба. Бяха го командировали на Острова на свободата по линия на Университетския обмен в началото на 80-те. Един от кубинските му колеги имал стар форд сиера, с който извършвал таксиметрови услуги през уикендите, и от време на време му давал да го покара. Оттогава баща ми се беше влюбил в грамадните американски коли. После когато замина за Щатите, още с първата си заплата беше купил един шевролет.”

„Най-трудно беше да кажа на майка. Тъй като силно вярвах, че ти скоро ще се възземеш, бях решил на първо време да ù спестя тревогите. Но ето, че сега идваше нова, не по-малко мрачна вест и вече нямаше начин да се преструвам, че всичко е окей. Изглежда повече от символично, че мъртвото течение на съдбата изхвърли трупа на татко точно когато, братко мой, беше отплувал далеч от нас. Две тела: едното – черно, мъртво, почти мумифицирано; другото бяло, топло, но все още пълно с любов…”

„ Мога да повярвам, че баща ми се намира в тази черна кутия, току-що донесена от митницата. Няма начин Кутията е сложена върху масата в хола и погледите на всички са вперени в нея. Пълен потрес! Не знам какво точно са очаквали. Кутия като кутия. Амбалаж. Повдигам я, доста е тежичка. От ъгълчето се посипва черен прах. Прахът на баща ми, предполагам…”