Последен приятелски поглед към края на дългото странстване,
Преди да затвори гората беззвучната порта зад мен.
Закичвам признателно знака на вярната спътница Обич,
С душевна наслада разтварям пред нея сърцето си днес.
Единствено тя през живота ме водеше с умни съвети
И нейна е само заслугата, ако постъпвах с добро,
Щом нежни сърца безутешно след скитника ронеха сълзи
Или пък надежди посърваха с мене у мъдри мъже.
Но още когато детето почувства напиращи сили
И в своята седма година навлезе честитият син,
С най-трепетна длан любовта до момчешката гръд се докосна -
Тъй женската прелест безмер разкрасява му ранните дни.
Как майката своя любимец от дрямка разбужда с целувка,
Как зърва я той преди всички и тя му разкрива за миг:
Навред любовта ще е с тебе - и ето, света опознавах,
Чрез нея намерих и себе си, как да обичам разбрах.
Превърна се в нещо значимо, което игра бе дотука,
Не ме изоставяше тя и когато съмнения, смут
Нерядко коварно опитваха да ме откъснат от нея.
Най-сетне настъпи на моята вътрешна цялост денят,
Когато съдбата с любима жена ме дари и - навеки
Свободен - в безкрайното щастие вдъхна ми вяра без страх.
1798
Превод от немски:
© ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm
Няма коментари:
Публикуване на коментар