ОТРАЖЕНИЕ - ГЛАВА ДЕВЕТА

След като обядваха, Иван и Наталия излязоха да се разходят. Тръгнаха по посока морската градина. Слънцето бе нагорещило въздуха и се дишаше тежко. Бяха се хванали за ръце и разговаряха оживено. Разказваха за себе си, с желанието да се опознаят и на други теми.
Тя сподели, че има проблеми с неин познат, който се опитвал да я задява, въпреки желанието й да го отбягва. Същият е бил двойник на шефа й.
- Искаш ли, да изядем по един сладолед? – предложи Иван.
- Може – отговори с радост Наталия.
Седнаха в заведението, където се бяха запознали. Дадоха поръчката си, която бе изпълнена почти веднага. Двамата седяха един срещу друг, мълчаха и се гледаха. Той наруши мълчанието и попита:
- Как смяташ да се отървеш от този нахалник? – попита притеснен.
- Няма страшно! Държа на него само като на приятел, а и нямам никакви други намерения. Струва ми се, че има някаква притегателна сила, както спрямо него, така и спрямо шефа ми. Озадачава ме приликата между тях, като, че са еднояйчни близнаци. Когато разговарям с господата, изпитвам някакво особено усещане.
- Да не пострадаш?
- Няма страшно!
- Отдавна ли се познавате?
- От година и половина.
- Аа-а-а-а,… как се казва?
- Костадин. Двадесет и деветгодишен е.
Иван мълчеше, поглаждайки брадата си, сетне и долната си устна. Гледаше Наталия в очите, фината лебедова шия и прелестните гърди. Върна погледа си на красивото й лице. Тази прелестна кошута живееше от самото начало в съзнанието и сърцето му. Беше готов на всичко за нея по всяко време на денонощието. Знаеше със сигурност, че тя ще бъде жената на живота му.
Тя също не смъкваше поглед от него. Откакто се запознаха, усещаше промяна в себе си. Чувстваше не само опора, но и сигурност в него.
- Какъв е бизнеса на Костадин?
- Какво толкова разпитваш за него?
- От интерес! Но като архитект и проектант, може някой ден да съм му от полза! Въпрос на бизнес! Ти как мислиш?
- Собственик е на строителна фирма. Освен това е производител на мебели и кухненско обзавеждане.
- А шефът ти?
- Какво за него?! Защо питаш? Какъв е проблемът?
- Искам да знам за обстановката в която работиш и що за човек е шефът ти?!
- Не мога да разбера, защо толкова живо се интересуваш от тези близнаци! Нямаш ли си проблеми за разрешаване, та мислиш за чуждите?! Учудваш ме!
- Скъпа, откакто те познавам, мисля непрекъснато за теб и всичко свързано с твоята личност … – гласът му леко заглъхна, преглътна, въздъхна шумно, прехапа долната устна и повдигна вежди. – Затова те моля да ме извиниш! – засега не желаеше, да споделя защо пита – Ще те помоля да продължиш!
- А докъде бях стигнала? – попита тя с енигматична усмивка.
- Въпросът ми беше, що за индивид е началникът ти – и на лицето му цъфна редовната усмивка.
- Името му е Явор. На двадесет и девет години е. Не много висок, елегантен човек, който държи на вида си. Собственик е на рекламно – издателска къща, печатна база и склад на едро на материали, и консумативи за същата дейност. Доколкото знам се занимава и с някакво производство. Изключително разтропан човек е и с широк замах. Има отлични организаторски качества, дисциплинираност и изисква всичко това от подчинените си. Като човек е общо – взето добър.
Иван я слушаше внимателно. Погледна я деликатно и попита:
- Искам да ме извиниш за следния въпрос и не го приемай за ревност! Отношението му към теб какво е? – и на лицето му се появи защитна усмивка.
- Като към служителка. Винаги е внимателен и учтив. Струва ми се, че в него има някаква притегателна сила. Като се замисля и ги съпоставя двамата с Костадин, ми се струва, че в тях съществуват много общи неща; както във външен вид, така и в поведение. Досега не ми е идвало наум за това. Скъпи, моля те, не ми се сърди, че споделям тези неща. Усещането е коренно различно от това, което изпитвам към теб. Загубих доста в живота, най – напред майка ми; лека й пръст; баща ми – който не знам как изглежда. Не зная истината, кой е прав и кой е виновен; или и двамата. За мен всичко това е доста болезнено.
Иван слушаше думите й с внимание, а сетне я прегърна.
- Успокой се скъпа! – притисна я нежно до себе си и целуна нежно по челото.
Предпочиташе да не говори в момента. Разказаното от Наталия до настоящия момент беше логично, че познава братята си, без да знае че са те. Мислеше си, дали има моралното право да се бърка в живота на това разбито семейство, независимо от чувствата които съществуваха между него и любимата му.
- Защо мълчиш? Да не криеш нещо от мен? – попита нервно тя – Бях ти казала и предупредила нещо – допълни красавицата, раздвижвайки раменете си с намерение за атака – както със сила, така и словесна.
За нея, той беше все още загадка. Знаеше, че в живота винаги е така.
Иван усети вътрешното напрежение и намерението й, втренчи поглед в нея с присвити очи, усмихна се по необичаен начин, запали спокойно цигара, хвана я за ръката; и каза бавно със сериозен тон.
- Не си права! Моля те, не ме изнудвай с разни заплахи! Няма да ме уплашиш! Не бих позволил такова отношение към мен! Разбирам те много добре, но трябва търпение. В края на краищата има неща за които сега не е момента. Не съм човекът, който да обира разни луфтове. Не желая да изпълнявам ролята на буфер! Не си мисли, че пълната отговорност за решаването на семейните ви проблеми, трябва да падне върху мен! Мога само да помогна, доколкото позволява човешката ми същност и когато дойде денят за равносметка да бъда с чиста съвест; и поглеждайки към изминалата от мен пътека да видя положителното отражение на делата ми. Искам да знаеш, че много те обичам и чувствата ми към теб са изключителни.

Наталия се почувства засегната и може би с право. Положи ръката си върху неговата и въздъхна бавно. Погледът й се смени. Гледаше го с извинение и нежност. Погали ръката му и я обгърна с ръцете си.
- Съжалявам, скъпи! Прав си! Далеч съм от мисълта да искам отговорност за неща независещи от теб. Нямам моралното право за това. Доколкото те разбирам, искаш да подготвиш и помогнеш баща ми за срещата ни. Той има ли информация за мен…? И ако е така, има ли желанието да се видим? Предполагам, че знаеш какво мисли по въпроса. Щеше ми се да знам, къде живее и как е?… Трудно ми е да обясня, какво желание изпитвам да го видя…!
Иван се бе облегнал на стола, изработен от камъш, захапа леко долната устна и премигна със замислени очи. Дишаше почти шумно и дълбоко. Лактите му бяха подпрени към стола, а пръстите сключени в юмрук. Мислите се гонеха на приливи и изхвърляха ненужното. Не съжаляваше, че срещна и помогна на Стефан, а сетне запознанството с Наталия, която в настоящия момент обичаше с цялата си душа. Тези допълнителни и странични моменти в живота му не бяха пречка на неговия бизнес и ангажименти, напротив, бяха му стимул. Мислите му се пренасочиха към предстоящите задачи.

Пристройката на сградата бе готова. Оставаше да се измаже отвътре с минерална мазилка и да се нанесе обзавеждането. Предстоеше изместването на агенцията в един от офисите, за да не плаща наем. Най-важното за него, бе да има собствени сгради за бизнеса си и да затвори цикъла. Целта му бе да изпревари свои конкуренти, най-вече с качество и разширяване на пазарите. Финансово бе стабилен и обезпечен. Трите му големи обекта бяха готови и платени на зелено. Не обичаше да пълни чуждите фирмени джобове, за да купува материали. Затова бе предприел, да затвори цикъла производство – търговия – услуги. До един месец цеха за производство на алуминиева дограма започваше работа. Всеки момент очакваше одобряване на лиценза за „Център по образование, квалификация и преквалификация” на кадри свързани с неговата и други дейности. На база на последното, бе сключил договор с бюрото по труда. Беше убеден в решението си да привлече Стефан към фирмата си – човек с опит във финансите и счетоводството. А срещата му с Наталия и любовта им, бе като дар от бога. Тайно в себе си, бе убеден, че тя ще бъде жената в живота му. Погледнато от страни, ако някой знаеше амбициите и интересите в живота му, щеше да го упрекне във властолюбие, алчност и егоцентризъм. Иван не би се притеснил от такива упреци. В подобни, би се защитил според закона. В края на краищата човек работи това което знае, може и най – важното да осигурява работа на хората, да им плаща добре, за да ги задържа като специалисти. Държеше на хората които му работят, помагат и да бъдат финансово осигурени според възможностите и положения труд.

Той разтри челото и слепоочията си, запали цигара и загледа прекрасното лице на Наталия.
- Скъпа,… извинявай за мълчанието ми, но се бях замислил! Това не означава, че присъствието ти е излишно, напротив…, то ми дава амбиция да живея…!
- Благодаря ти, за прекрасните думи! – каза тя с чаровна усмивка – Помниш ли, какви бяха последните ми въпроси?
- Искаш ли още нещо, или да ставаме? – прекъсна я той.
- По добре да ставаме и да се разходим.
- Добре! Ще говорим в движение, сетне да напазаруваме и се прибираме в къщи. Ще приемеш ли поканата ми?
- Знаеш много добре, че ще дойда – отговори с настроение тя.– Най – искреното ми желание е да бъда винаги с теб и то по всяко време! А ти…?
- Как мислиш?
Иван плати сметката и станаха.
- И така-а-а, чакам отговор на въпросите, които ти зададох!
- Какви бяха те? За съжаление забравих. Не, че ме е хванала склерозата, но се бях замислил за други неща, за което се извинявам и моля, да ми простиш ли?
- Разбира се.
Тя му напомни и го хвана под ръка.
Иван въздъхна бавно и се закашля. Притесненията му вече изчезнаха. Чувстваше се леко и приятно, защото усещаше присъствието и топлината й. Дъха и аромата й стопляха душата му. Той потвърди желанието на баща й да се срещне с нея, но не сподели подробности, които би могла да чуе от него.
- Натали, … доколкото имам информация, знам че имаш двама братя близнаци.
- Ти-и-и, сериозно ли говориш?! – попита озадачена и учудена тя. Очите й бяха широко разтворени от изненада. Вече вярваше във всичко казано от него. – Може би ще науча подробности по – нататък, за да не ми се събере много?!
- Така е! – потвърди Иван.
- Знаеш ли, струва ми се, че Бог ни събра? Отредено е да бъдем заедно. А и нещата които знаеш за близките ми, ме озадачава. Изпитвам огромното желание, да те прегърна, притисна и отдам цялата си нежност. Освен това искам да видя баща си още днес! Може ли,…ще ми позволиш ли това прекрасно удоволствие? – попита тя развълнувана и с насълзени очи.
Тя извади от чантата еднократна кърпичка, да попие сълзите си.
Иван я прегърна през кръста и внимателно притисна тялото й към себе си.
Наталия усети вниманието му, обърна се към него и с приятна усмивка каза:
- Благодаря ти!
- Няма защо! Нали за това сме приятели?
- Не! Смятам, че сме много повече от приятели! Нали така? – и се усмихна енигматично.
- Аз съм на същото мнение!

Минаха край магазина и напазаруваха.
- Знаеш ли? – каза тя с лека усмивка – Ще трябва да отидем у дома, за да си взема някои неща, които ще ми трябват. Нали ще бъда твоя домакиня, приятелка, любовница и годеница. Имаш ли нещо против?
- Разбира се, че съм съгласен! Колкото до последното, мислех да ти предложа, но ти ме изпревари. Ще се чувствам щастлив, когато до мен е жената, която е смисъла на живота ми.
- Напълно споделям чувствата ти! – каза с чаровна усмивка Наталия.
Взеха такси, нещата които й трябват и по най – бързия начин бяха в неговото жилище. Оставиха багажа в хола. Първото което направиха, беше продължителната страстна целувка. Той пожела да я съблече, но Наталия му каза:
- Нямам нищо против, но нека вечеряме и после ще решим какво да правим!
- Добре, миличка! За какво ти е този голям сак? – попита шеговито той.
- Ами-и-и…най-различни дрехи, халат за баня, бельо и други. – отговори игриво тя, като го целуна и направи бърз оглед на хола – Охо-о-о…, има пиано и китара! Значи после ще свирим! А сега да се преоблека и да я мятам в кухнята.
- Добре. Преоблечи се! Ще те чакам в кухнята!
Той изкара продуктите които бяха накупили, а някои сложи в хладилника. Постави две чаши на масата, на която вече имаше портокалов пунш. Сипа си и отпи. Чувстваше се щастлив. Причината беше Наталия. Тя бе феята, както в душата му, така и във въздуха който дишаше. Беше благодарен с цялата си същност на Венера и Веста.
Наталия влезе при него. Беше с дънки и светло синя тениска. Златистата й коса бе прибрана под формата на кок. В този вид изглеждаше още по – привлекателна.
- Сядай, да пием по един сок и после ще приготвиш вечерята! Имам следната молба. Приготви три порции! Включил съм скарата да се нагрява. След малко ще дам и картофи.
- Кого имаш предвид за третата порция? – попита Наталия озадачена.
- Искам да те запозная с един приятел, на когото много държа! – каза Иван, без да сподели, че ще бъде баща й.
Той запали цигара, като си помисли, че по този начин ще скрие вълнението си. Наталия усети лекото му неспокойствие, усмихна се и попита:
- Да не ми готвиш изненада?
Той усети намека й, и поклати одобрително глава.
- Мисля, че няма нищо лошо в намерението ми! – отговори Иван, с цел да се защити.
- Не съм те обвинила в нищо! Напротив! Смятам, че подхода ти като начало е много добър. Мога да се гордея с теб, за това което правиш!
На думите й отговори с усмивка.
- Ще отида се преоблека!
След като свърши тази процедура, отиде при Стефан и го покани да слезе за вечеря след час. Помоли го да се приведе в друг вид. Сетне се прибра и пусна музика. Седна, положи лакти на масата и обхвана дланите си. Обходи с поглед тялото на Наталия, а след това погледите им се срещнаха. Тя се приближи към него, погали лицето му, седна на коляното; прегърна го през рамото и се целунаха.
- Обичам те! Искам да бъда винаги с теб! – каза тя и пак го целуна.
За него беше важно, да подложи на изпитание взаимните чувства между тях, за да бъде сигурен както в себе си, така и в нея. Гледаха се неотлъчно. Положи ръце на страните й, и ги задържа. Сетне целуна челото й.
- Време е да обърна пържолите и да подготвя каймата за кебапчета и кюфтета!
- Добре! Аз ще обеля картофите и ще ги подготвя за пържене.

Свърши обещаното с удоволствие. Беше му ясно, че бе преживял една любов с Невена, която завърши нещастно за него и въпреки това запазиха добро приятелство, без злоба един към друг. На този път към Наталия изпитваше особено чувство, в което вярваше, че тя ще бъде половинката на сърцето му за дълги години.
Вечерята бе почти готова. Очакваше се Стефан да дойде всеки момент. Как ли щеше да протече срещата между баща и дъщеря? Не беше я виждал от дете.
Звънна се на входната врата. Иван отвори, покани Стефан и влязоха в кухнята.
- Добър вечер! – поздрави той и погледна Наталия, която подреждаше масата.
Тя се обърна към него и погледите им се срещнаха. Стояха като заковани и се чуваше само дишането им.
- Добър вечер! – отговори тя с лека, но и чаровна усмивка.
Тримата мълчаха за известно време. Ситуацията бе нелепа. Иван реши, че по правилно би било да реагира първи. Обърна се към Стефан и каза:
- Стефане,… да ти представя Наталия!…Тя, … тя е твоя дъщеря!
Почувства, че този момент за него бе доста труден и въпреки това, сметна, че постъпва правилно.

За Стефан този момент бе стресов, шоков. Като, че горещ огън премина през тялото му. Очите му се напълни със сълзи, преглътна с болка, бавно, а пръстите на ръцете се свиваха нервно. Мислите му, като че бяха спрели и не знаеше как да реагира. Беше отписал в живота възможността, да срещне някога дъщеря си, въпреки огромното желание да я види и прегърне.
Наталия знаеше от Иван, че ще се види с баща си и въпреки това вълнението й беше голямо. От малка беше разделена от него, с благоволията на майка си. Ако имаше вина майка й за случая, сигурно не би й простила; въпреки, че е починала. Може би щеше да дойде денят, когато ще научи истината. Сметна за правилно да реагира първа и да пристъпи към него. Приближи се с насълзени очи и го прегърна.
Стефан постъпи по същия начин.
От вълнение не можеха да кажат и дума. Прегръдката продължи доста. Стефан я целуна първи, а след това и тя. Той погали с треперещи ръце косата и лицето й. От нейна страна последва същото.
- Толкова се радвам,…да те видя татко! – каза Наталия с развълнуван глас, а очите й плуваха в сълзи.
- Аз… също, малката ми! Не можеш … да си представиш…! – гласът му трепереше от вълнение и радост, дори не можа да си каже думите.
Иван стоеше до тях и вълнението което чувстваше, беше отъждествено…
Стефан освободи едната си ръка, за да прегърне Иван от благодарност, който се бе приближил към него.
- Благодаря ти…, приятелю…! – каза все още развълнуван Стефан.
- Моля те…, няма защо! Аз…! – рече Иван, като не се доизказа.
Наталия се поуспокои и предложи да седнат. Изкара „Троянска сливова” от хладилника.
- Скъпи, къде стоят чашите за ракия? – обърна се тя към любимия, без да се усети, че баща и е при тях. Все пак нямаше значение.
Стефан бе изненадан от обръщението й към хазяина му. Гледаше ги с приятно чувство и топлота. Душата му се напълни с радост. За него щеше да бъде огромно щастие, ако Иван стане негов зет. Беше убеден, че това ще се случи. Сърцето му се изпълни с любов.
Тримата изкараха една прекрасна вечер.
Какво ли щеше да предложи времето напред?

Следва продължение.

© Николай Пеняшки – Плашков