Той е – лирично-философска проза в хайку стил. „Хайбунът“ е преводна дума от „Haikai no buncho“, т.е. Хайкай+проза (бун), негова съкратена форма. Терминът е възникнал в Япония в началото на ХVІІ век. Най-видният представител на тази форма, както и на хайку, е Мацуо Башо (1644-1694), който, както с поетическото си творчество, така и с теоретическите си възгледи, оформя облика на хайбуна. Други значителни негови представители са Йоша Бусон (1715-1783), Йокои Яю (1702-1783), и други.
За високите достижения на Башо в хайку прозата Йокои Яю, живял и творил едно столетие след него, казва, че трудно някой би го достигнал. А в предговора към книжката с хайбуни на Башо „Тясна пътечка зад хълма“ авторът Сорю пише, че там има всичко – „не само онова, което е – прастаро и избледняло, но и онова, което е младо и пълно с цветове, не само което е силно и трайно, но и което е слабо и преходно“.
Най-значителната книга на Кобаяши Исса е „Моята пролет“, съдържаща 18 хайбуна, като всеки завършва с едно хайку. Най-често се срещат темите за природата, за родния край, за несретници и нещастници, за любовта към децата. Хайбуните на Йокои Яю, публикувани след неговата смърт в книгата му „Пъдпъдъчено гнездо“, имат предимно автобиографичен характер. В шеговит стил, което личи и от заглавията на хайбуните („Похвала на глинения тиган“, „Биография на остарял врабец“, „Разказ на дървената обувка“ и пр.), Яю описва човешките недостатъци с ведър хумор. Някои от хайбуните му са художествени пародии, в които осмива вкаменени вече поетически категории от старата японска и китайска литература.
Хайбунът има свои предходници. Това са литературните жанрове дзуйхицу и литературата на лирическите дневници (никки бунгако), възникнали в средновековна Япония в епохата на Хайан (VІІІ-ХІІ век). В буквалнен превод „дзуйхицу“ означава „следвайки четката“, т.е. писане по спонтанно вдъхновение. По-скоро би могло да се определи като „лирически записки“ или „есеистични записки“. Представляват кратки бележки или дълги есета с различно тематично съдържание: природа, човешки живот, наука, философия, литературна теория и пр. Връх на дзуйхицу е „Записки под възглавката“ от Сей Шонагон (Х век), която заедно с Мурасаки-Шикибу, авторка на „Генджи моногатари“, са едни от най-бележитите представителки на т.нар. „женски поток“ в японската литература.
Известно е, че дневниците на Башо не са просто наброски или коментари към появяващите се в тях хайку. Той преписвал някои от фрагментите на своите дневници по няколко пъти до постигане на максимална изразителност на тези "хайку в проза". Хайбун изглежда като неголяма скица, понякога с хайку в ролята на съединяващ детайл:
"Похвала на Унтику
Монахът Унтику от столицата нарисувал някакъв почетен наставник, - едва ли не себе си? - седящ с гръб към нас и казал: "Надпиши тази картина". По онова време той бе прехвърлил шестдесет, а аз наближавах петдесетте. Нашият живот е сън, и така той изобразил себе си като спящ. Да подпишеш и надпишеш - е нещо като нощно бълнуване... Петър Пламенов
Обърни се!
Та нали и моята унила есен
върви към края си..."
Башо
"Записки от Призрачната Обител"
Бамбукът
Един ученик търсил учител, който да го научи как да стене най-добрия художник, но все не се намирал по-добър от него. Когато най-сетне чул за един прочут майстор на туша. Онзи го накарал да рисува един и същи бамбуков стрък безброй пъти като му обещал да го вземе като ученик едва тогава, когато изобрази повея, стръка и полюляването на бамбука в своята картина. Колкото и безчет изящни рисунки да му носил учителят все ги късал. Тази била твърде сучна, онази твърде груба, на другата бамбукът бил тъжен, на трета нямало вятър, а в четвъртата щурците твърде силно свирели...
Най-сете покрусен ученикът се върнал в къщи и отново се хванал за работа. Обезсъчено размил туша и замахнал с четката – не можел да спре не заради учителя, не заради бамбука, а заради себе си – търсел утеха и направил още една рисунка. Заспал, а на сутрината отишъл при учителя да се сбогува – осъзнал, че е недостоен за негов ученик, но все пак не можел да се откаже да търси учител за себе си... Тогава другият поискал да разлисти и последното си руло пред него.
И щом погледнал усетил милувка от вятъра в бамбука, доловил колко безгрижен е пролетния ден сред зелната свежест, чул как щурците свирят наоколо... Махнал с ръка и пак скъсал хартията. Съвършенството било непоносимо.
Ученикът се разплакал:
- Но защо не чухте ли вятъра, щурците, не усетихте ли как расте...
А учителят тихо изрекъл :
съвършенство
още само докато
копнееш за него
автор: Николай Пеняшки - Плашков
Няма коментари:
Публикуване на коментар