неделя, 15 август 2010 г.

Изпепелени чувства - повест - шеста част


Сутринта Кирил се събуди с главоболие. Полежа около половин час със затворени очи, разтривайки слепоочията си. Просветна му и застана в седнало положение. Положи ръце върху калената и се загледа в картината, закачена на отсрещната стена. Тя изразяваше жена с дете на ръце, загърбила мъж.
Впи поглед в нея и дълго стоя в това положение. Премрежи очи, въздъхна и преглътна. Обхвана с разтворени пръсти челото, слепоочията и разтри главата си. Замисли се за кратко, обу чехлите, тръгна към нея за да я откачи.
Беше я рисувал преди много време. Сложи я настрани да не я вижда. Разгледа други и се спря на една рисувана в Балчик. Закачи я на мястото на снетата. Загледа се в нея. Очите му тръгнаха по лунната пътека на морската шир за да стигне плаващата лодка. Имаше усещането, че плавателния съд се отдалечаваше все повече.
Навярно това бе ново начало за него.
Решението му бе окончателно. Преоблече се набързо. След тоалета влезе в кухнята и пусна музика. Зареди кафеварката и я постави на газовия котлон.
Хапна малко и сипа кафе. След първата глътка запали цигара и се замисли.
Телефонът му звънна. Беше приятелят Борис.

- Добро утро! Как си? - попита той.

- Добро да е! Добре съм.
- Какви са ти плановете за днес?
- Засега нямам идея! - отговори Кирил почесвайки се по тила - А ти? В момента сам ли си?

- Знаеш, че никога не бих могъл да бъда сам! Защо питаш?

- За какво ме търсиш още от сутринта?! - попита учуден Кирил.
- Гости искаш ли? - попита усмихнат Борис.
- Ти наред ли си? Още от сутринта ли?

- Само те предупреждавам! Знаеш ли какъв ден е днес? Честит рожден ден човече!

- Вярно бе-е-е! Благодаря ти приятелю! Ама че съм разсеяно диване!? Как може да не обърна внимание на датата! Ще ви чакам до час и ще решим какво да правим!
- Идеята ти е добра! Освен това днес е почивен ден. А за теб ще има изненада! - подхвърли усмихнат Борис.
- Какво пак си намислил? От сутринта си пощръклял с изненади! - отговори на подбив Кирил - Да не си решил да ми подариш някоя красавица, че както съм загорял?!

- Изненада-а-а-а!
- Ще се обадя на Калоян и жена му, да дойдат заедно с китарата. Ще ми се да изкарам хубав рожден ден, че да го запомня с години напред!
- Какво искаш да кажеш?! - попита учуден Борис разтривайки челото си.

- Ще ми се от днес да отворя нова страница в живота си и да открия една нова любов, която да ме плени и озари! Вече не желая да съм сам...!

- Май ти дойде акъла, а? Знаеш ли, на твоя празник предлагам да бъдем само подбрани хора!
- Твоите задни мисли са ми ясни. Какво си намислил?
- Нека не протакаме разговора повече! До час и половина ще дойдем.
Кирил покани колегата си Калоян и съпругата му да дойдат с китарата. Те и Борис бяха най-добрите му приятели. Подреди набързо в къщи и напазарува от съседния супермаркет.
Калоян и жена му дойдоха в уговореното време.
- Влизайте! - Кирил ги покани с ведра усмивка.- Честит рожден ден, Кирчо! Пожелаваме ти много здраве и щастие! Заповядай този скромен подарък от нас! – каза Катерина.
- Приятелю, пожелавам ти възможно най- красивата жена, която да запълни сърцето ти и да озари живота в този дом! Позволи ми в името на твоя ден, да ти кажа следния стих, на един прекрасен шотландски поет:

"...............................................
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и "лека нощ" ми пожела."

Приеми го с най-голямо уважение! - добави Калоян сърдечно.
- Благодаря ти! - отговори Кирил с променен глас.
- Успокой топката приятелю! Трябва да живеем! Днес е хубав ден – твоят и на българската демокрация. Бъди щастлив приятелче. Хайде - е - е - е...! - и се усмихна.
- Благодаря ти приятелю! Прав си! – отговори Кирил съпричастно и с въздишка – Влизайте! Ще пиете ли кафе? – попита с усмивка, полагайки приятелска ръка върху рамото на Катерина.
- Е-е-ей, мъжкар! Не пускай ръка на жена ми пред мен! – реагира Калоян с особена усмивка – Да не станем на кълбо!
- Ее-е-е-е, да ти се не види врачанеца! Във вашето село всички ли са такива?! Че и кмета ви е такъв! Още малко и манарчето ще хванеш! – жена му направи забележка с особена гримаса, и кимна с глава.
- Шегувам се! Весело да става. Особено пък на приятел никога не бих посегнал! Дори да се целунете, не бих се разсърдил.
- Ти сериозно ли говориш?! – изненада се Катерина – Тогава ще целуна рожденика!
- Стана приближи се до Кирил, прегърна го през раменете, а той от своя страна я прихвана през кръста и се целунаха…
- Ее-е-е-е, хайде де де, май много ви стана! Човек да не ви разреши, а вие се увличате…!
- Скъпо мое врачанско ангелче, сега ще целуна и теб за да не се разсърдиш!
Прегърна го страстно и такава целувка му отпра, че свят му се зави.
- Кирчо, къде е спалнята, че ми стана нещо…?
- Хайде-е-е, не се занасяй чак толкова! Не си в къщи! – каза с упрек жена му.
- Калояне, какво ти стана бе човече? Нищо ти нямаше до сега! – Отговори с ирония Кирил. След кратко мълчание продължи. – Нека минем към съществената част!
- Щом е така да действаме ! Обелил съм картофите. Дори и скарата е нагрята.
До час всичко щеше да бъде готово. Катерина разпредели кафето, а през това време въздухът ухаеше апетитно от скарата.
Не след дълго дойдоха Борис със съпругата си и една красива сексапилна брюнетка. Тя бе в прекрасна червена рокля, дълга до средата на финото бедро. Кожата й бе светла и фина като коприна. А очите като на сърна – омагьосваха с нежността си. Деколтето бе достатъчно дълбоко и оформяше прелестните й възвишения.
Кирил не откъсваше поглед от нея. Стараеше се да поддържа нормална дистанция и въздържаност, докато младата му гостенка го предизвикваше по деликатен начин.
Нашият герой от време на време се опитваше да не забелязва всичко това. Но очите му като рентген улавяха тялото й в естествения си вид.
- Заповядайте! Добре дошли! – покани ги с приветлива усмивка.
- Приятелче, честит рожден ден! Желая ти много здраве, любов, късмет в живота, а и след време в този дом да те ощастливи най-красивата съпруга! – поздрави го Борис с усмивка и намигване.
Боряна – съпругата му, също го поздрави и поднесе общ подарък, и каза: 
- Кирчо, запознай се с братовчедка ми Карина!
А те двамата, стояха един срещу друг и се гледаха непрекъснато. Имаха усещането, че очите им се сливаха…
- Приятно ми е! Удоволствието е изцяло мое! – каза той, поемайки нежната й ръка, чувствайки топлината, сливаща се с неговата и я целуна галантно.
- На мен също. Позволи ми да изкажа възхищението си, от вниманието ти! – отговори тя. Лицето й бе озарено от чаровна усмивка. – Знам, че не се познаваме, но ти пожелавам много щастие и красиви моменти. Може би не е редно, но и неудобно да не поднеса подарък, при такъв повод. Заповядай! – каза тя и поднесе красива опаковка с реверанс, и озаряваща усмивка.
Очите й – черни рози, бяха втория му подарък. Дъха й – свеж, ухаеше на пролет. Лицето – слънце заслепително. Косата – нежната покривка на нощта. Ръцете – върбови клонки.
Трудно би се описала такава красота, съчетана с грациозност.
Погледът й бе непредвидим, пълен с тайнственост, а може би с необуздана страст…
- Най-сърдечно ти благодаря! – той отговори с лека усмивка без да откъсва поглед от нея.
Отвори пакета. Беше любимият френски парфюм. Изненадата бе голяма. Явно се е консултирала с Борис и Елена.
Подаръкът който получи от приятелите си, беше картина изразяваща пролетен пейзаж.
- Заповядайте! Влизайте!
Настаниха се в кухнята. Катерина се бе развихрила в подготовката. Калоян седеше, пиеше натурален сок, пушеше цигара и разговаряха. Бяха изключително сплотено семейство. Той беше човек, който обичаше майтапите и шегите. Въпреки проблемите и несгодите в живота, гледаше оптимистично на нещата…, и обичаше да дава кураж на останалите около себе си.
Рожденият ден премина в много настроение и песни. Китарата премина през ръцете на тримата мъже.
Кирил и Карина седяха един срещу друг, и почти през цялото време не откъсваха погледи. На няколко пъти тя му пусна крак, като леко присвиваше извитите си като гайтани фини мигли. Очите й изразяваха необуздана страст, на която не можеше да се устои…
Иван не усети, кога глътна въдицата. В сърцето му бушуваше огън и жупел. Беше готово да изригне като Везувий… Не искаше да бърза и да излива чувствата си веднага.
Уговориха се за следващите дни.
Кирил почисти в кухнята. Реши да си почине. Днешният ден бе щастлив за него, изпълнен с емоции.
Излегна се с цел да поспи, но не можа. Мислите прииждаха на вълни, застигаха се, после се оттегляха и така всичко се повтаряше.
Карина съществуваше в съзнанието му и живееше в него. Усещаше полъха на дъха й, а катранената й коса се разпиляваше като от морски бриз. Тя като че вървеше бавно по лунната пътека, а усмивката й бе обсебваща, привлекателна и загадъчна.
На разстояние зад нея беше Десислава, облечена в бяло. Очите й се усмихваха. Говореше му нещо, а вятъра отвяваше думите й по посока към брега, но се разсейваха и до слуха му почти нищо не достигаше.
Той все още лежеше със затворени очи, дишаше тихо и бавно за да чуе думите и на двете, но вятъра ги отвяваше настрани.
Десислава, спряла в далечината с вдигната дясна ръка за сбогом, а снежнобялата й рокля се разпиляваше напосоки. Искаше да му каже нещо, сочейки с другата си ръка към Карина.
В близост до бледото тяло на Деси, се виждаше детска люлка, в която бе седнало нероденото му дете. Крехките ръце се движеха пъргаво като лапите на малко коте и го гледаше с молещи очи.
Кирил се стресна. Беше изпотен. Дишаше бавно и тежко. Разтри челото и слепоочията. Погледът му бе мрачен. Подпря лакти на коленете и сключи пръсти. Очите му гледаха паркета в спалнята. Пристъпи към отворения прозорец и се подпря на касата. Загледа се в летящия самолет, който пронизваше синевата. Оприличи го на миг от живота – вечността. Стигна до мисълта, че трябва да свърши нещо важно. Погледна ръцете си, и се сети. Брачната халка беше все още на ръката му.
Преоблече се набързо. Взе такси, което го закара до гроба на съпругата си.
Сложи цветя, запали свещ, разрови черната пръст, свали вергетата и я зарови.
В главата и тялото нахлу рояк буболечки, които се гонеха.
Погледна снимката на Десислава и очите му се напълниха със сълзи. Постоя до гроба, вперил поглед в майката земя, където лежеше и нероденото му дете.
Преля вода и малко вино, за да не остане жадна душата на любимата.
Беше убеден, че времето лекува. Въпреки това, чувствата бяха частично изпепелени…

Следва продължение...

автор: Николай Пеняшки - Плашков


Няма коментари:

Публикуване на коментар