РОМАНЪТ „ТЕАТЪР” НА СЪМЪРСЕТ МОЪМ

Романът „Театър” на английският писател Съмърсет Моъм ни разкрива житейската история на главната героиня Джулия Ламбърт, гениална театрална актриса, която участва навсякъде – на сцената, дори и в личния живот; пред съпруга си, любовника, сина си, пред себе си, включително и на обществени прояви.
Всички се възхищават на актьорското и изкуство, въпреки това не може да не я съжаляват, понеже от самото начало като блестяща актриса, тя се превръща в един конгломерат от роли; брилянтни, блестящо изиграни роли, но въпреки това те са просто роли.
Идва моментът когато тя се чувства загубена във водовъртежа на живота си – личен и професионален, които се сливат в едно…
Правейки равносметка на всичко това тя разбира, че е загубила себе си и е останало само празно пространство.
В повествованието на романа от началото до последната страница, благодарение на брилянтния стил на писателя и драматург Съмърсет Моъм подплатен със своеобразен цинизъм е обрисуван и изваян един пълнокръвен, жив образ изпълнен с апотеоз на човешкото лицемерие и суета, а те са любимият грях (спътник) на човечеството.
Грешно е да се мисли, че суетата се ограничава само до външния вид, имайки предвид, че тя редом с лицемерието имат своите корени в определени прослойки на обществото.
Няма нищо по-страшно от човешкото лицемерие. Воден от него човекът изпълнява ежедневно конкретни свои измислени роли с определена цел…
Но настъпва моментът когато личността си задава въпросът, кой всъщност е той. И докато се усети губи собственото си достойнство.
Не напразно Великият Шекспир е казал: „Животът е сцена, а всички ние сме актьори в нея”. Колко прозорлив е бил!
Бих казал, че романът „Театър” на Съмърсет Моъм е едно от най-добрите му произведения.
Тази вълнуваща творба „Театър” е отражение на една реална действителност, която се откроява с написаното по-горе, но тя е валидна и за нашето съвремие, щем или не щем и всеки може да открие себе си или другия до него.
Романът заслужава да бъде прочетен! Желая Ви приятно четене.

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

 

„ Джулия разсеяно слушаше как Марджъри изброяваше имената от списъка и лениво оглеждаше стаята, при все че я познаваше до най-малката подробност. Точно такъв трябваше да бъде кабинетът на един директор на първокласен театър.”

„Бяха се преместили в тази къща преди две години и Майкъл, както и Джулия, добре знаеше , че преди да тръгнат на турне, бяха наели скъпо платен декоратор, който се бе съгласил да подреди всичко, докато се завърнат, при това на костуема цена, а те се задължиха да му осигурят работа в театъра. Но защо бе нужно да с поделят такива досадни подробности с човек на когото дори не знаеха името.”

„Джулия със задоволство узна, че бащата на Майкъл е полковник в оставка, направи й огромно впечатление, че един от прадедите му проиграл на карти цялото си състояние по време на регентството, харесваше ù пръстенът с печат, който Майкъл носеше и на който бяха гравирали глава на глиган и девизът: „Nemo me impune lacessit.”

„Джулия се чувстваше като благородна девица, която трябва да спазва всички традиции на своя знатен и древен род. Честотата ù беше драгоценна перла. Чувстваше, че прави изключително добро впечатление. Майкъл беше истински джентълмен, и дявол да го вземе, на нея ù приличаше да се държи като истинска лейди.Джулия беше толкова доволна от собствената си роля, че когато влезе в стаята си и захлопна вратата по-силно, отколкото бе нужно, започна да се разхожда напред-назад, като благосклонно кимаше наляво и надясно с глава на своите раболепни васали. Протегна бялата си като линия ръка, като че ли я поднасяше за целувка на своя треперещ стар иконом (като бебе често я бе люлял на коленете си), и когато той притисна бледите си устни към ръката ù, тя почувства, че нещо капна на кожата ù. Сълза.”

„През цялото време тя зорко бдеше и ако ù се стореше, че някоя жена има намерения към Чарлс, правеше всичко възможно да развали играта ù. Ако опасността ù се струваше особено голяма. Джулия не се спираше и пред сцени на ревност. Двамата се бяха уговорили много отдавна, разбира се, не направо, а чрез внимателни намеци и отдалечени метафори, с целия такт, който можеше да се очаква от лорд Чарлс при неговото възпитание и от Джулия с нейното добро сърце, че ако нещо се случи с Майкъл, те, така или иначе, ще се избавят от лейди Чарлс и ще се оженят. Но Майкъл притежаваше отлично здраве.”

„Джулия се възмущаваше, че Том играе по свирката на едно хлапе, по-малко от него. Това говореше за неговата безхарактерност. Но тя обвиняваше не него; обвиняваше Роджър. Егоизмът му я отвращаваше. Е добре, той е все още млад. Но безразличието му към всичко друго освен към собствените му удоволствия говореше за неудържимо самолюбие. Беше нетактичен и невнимателен. Държи се така, като че ли и къщата, и слугите, и майка му, и баща му съществуват само за неговото удобство. На няколко пъти Джулия щеше да му отправи някоя остра дума, но пред Том не се осмеляваше да играе незавидна роля на майка, която наставлява сина си….”

„Джулия се радваше на толкова добра репутация, че си мислеше, че няма от какво да се страхува, като се показа с Том на обществени места. За нея беше нещо ново да посещава нощните клубове, тя се забавляваше и въпреки, че никой не знаеше по-добре от нея, че където и да се появи, привлича вниманието на хората към собствената си особа, и през ум не ù минаваше, че такава промяна в навиците ù може да предизвика мълви.”

„Все още със същата надменна, но безкрайно приветлива усмивка, усмивката, която кралица дарява на поданиците си по време на тържествени процесии, Джулия внимателно наблюдаваше Джоун.”

„Чарлс ù беше удивителна поддръжка в първите дни, след като загуби любовта на Том, и Джулия не можеше да си представи какво би правила без него. Той винаги беше на нейно разположение. Разговорът с него я отнасяше в друг свят и успокояваше нервите ù. Душата ù беше размътена и тя се къпеше в чистия извор на неговия дух. Какво спокойствие я обземаше, когато скиташе с него на картинните галерии! Имаше основание да му бъде благодарна. Мислеше си, колко време вече я обича.”

„След три дни Роджър замина за Шотландия. Джулия използува цялата си изобретателност, за да не остава повече насаме с него. Когато това се случеше за малко, тя говореше за странични неща. Дълбоко в душата си Джулия се радваше, че той заминава. Не можеше да изтрие от ума си странния разговор, който бяха провели в деня на неговото завръщане. Особено бе разтревожена от думите му,
че ако тя влезе в празна стая и някой неочаквано разтвори вратата, няма да намери никого. Така я караше да се чувства не на себе си.”