понеделник, 19 юли 2010 г.

Отражение - роман - глава десета

Животът  на Наталия преди срещата  с Иван и баща й бе обикновено ежедневие – на работа, в къщи, контакти и срещи без съществена обвързаност.

Това, че представителите на мъжкия пол я задяваха, тя не позволяваше съществена  близост. Въпреки това, че толерантното притеснение от силната страна беше мимоходна игра,  която бе израз на внимание към всяка красива  жена.

Мъжете привличаха с интелигентност и красноречие, но за нея все още не съществуваше близкия човек, който би могъл да запълни сърцето и душата й.

Но настъпи моментът, в който откри любовта на живота си в лицето на Иван. В началото усещаше тайнственост и въздържаност в поведението му. Тези качества я привличаха и по свой начин се опитваше да ги разгадае. Харесваше й неговата самоувереност, толерантност, а и желанието му да ръководи нещата; както се казва да хване бика за рогата. Усещаше в него огромна енергичност, изисканост и подреденост.

Беше събудена, мислеше върху всичко което се случи около нея, а за нещата които предстояха, не смееше. Имаше моменти, когато се притесняваше и не знаеше истинската действителност за смъртта на майка си. Вчерашният следобед и вечерта бяха щастливи мигове – срещата с баща й, и близостта с любимия, който все още спеше. Той бе смисъла на живота й.

Обърна се към него, прегърна го и му подари страстна целувка. Той се събуди и отговори по същия начин.

- Добро утро! – каза тя, погали го по челото и се усмихна.

- Добро да е! Как се чувстваш? – попита  усмихнат.

- Щастлива. А ти?

- Аз също – отговори той, погледът му бе загадъчно – привлекателен, а очите леко присвити и предизвикателни… – Какво ще кажеш да се доизлежаваме?

- Съгласна съм! – отговори тя, разтривайки гърдите и  корема, разбирайки намека му – Ще ме целунеш ли?

Той я притисна до себе си, а целувката бе дълга и продължителна, продължи по шията, раменете и сочните й гърди. Ръцете галеха фината кадифена кожа с желанието да запази този красив и нежен  момент.

- Обичам те скъпи! Искам те завинаги!

- Той обходи с ръце гърба й. Сетне я целуна.

Мълчаха  прегърнати и се наслаждаваха  на  тишината, която възвеличаваше любовта им.

- Знаеш ли? – тя наруши мълчанието – За мен ти си прекрасен човек, внимателен и толерантен… Ще ти бъда благодарна цял живот, за това което направи най – вече за баща ми! Нямаш представа колко те обичам! За това което ми разказа, не знам как си могъл да имаш доверие на непознат като него, особено в състоянието което е бил,  имайки пред вид  начина му на живот.

Сетне го целуна с цялата си страст. Очите й плуваха в сълзи. В този вид бяха още по – красиви. Иван предпочете да не казва нищо. Достатъчно бе да я прегърне…

- Благодаря ти миличък!

Гледаха се в очите. Той обхвана с длани лицето й, после я целуна по челото.

- Знаеш ли? – каза той и след кратко мълчание продължи – Готов съм да ти дам цялото щастие, което е възможно да ти се случи!

В думите му се четеше искреност и топлота.

След като закуската бе готова, Иван покани Стефан.

- Добро утро! – поздрави той с ведра усмивка. – Как е момичето ми?

- Добро утро! Чувствам се щастлива…! – отговори тя усмихната, а очите й сияеха от щастие.
Топлото и ведро утро изразяваше настроението на тримата.

Следва продължение…

©  автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

Публикуване на коментар