Костадин

Костадин бе тридесетгодишен с тъмна коса и жизнен поглед. Беше от средностатическо семейство. Понякога посещаваше местния пункт на евро – футбол, където пиеше кафе и се срещаше с интересни хора, с които споделяше злободневни теми.
Имаше първи братовчед от Балчик, който се казваше Борислав – живеещ във Варна.
Боби работеше в корабостроителния завод на висока длъжност. Животът за него бе извор или механа, от които можеше да граби и консумира каквото му попадне без каквито и да е задръжки.
Той бе човек, който живееше в друг свят. Добрите взаимоотношенията с братовчед му бяха като далечен спомен във времето, когато сплотеността между тях бе братска.
Костадин бе светлата страна на живота, докато Борислав по подобие на Анакин от „Междузвездни войни” прие тъмната страна.
Коста си спомни времето когато двамата бяха неразделни, а душата му се пълнеше с топлина. „Отдавна не съм се виждал с братовчед си! Как ли е той и какво прави? Какви времена бяха!”
Преди десет години като войник в Балчик, братовчед му идваше често да се видят и почерпят. Коста приемаше с усмивка всяка изречена от него дума.
Настъпи злощастен момент за нашия герой – в рамките на три месеца починаха бащата, дядото и баба му.
Загубата на най – близките се отрази болезнено.
Три месеца след смъртта им, двамата братовчеди имаха уговорена среща в едно кафене.
Коста очакваше духовна подкрепа, но поведението на Борислав бе отблъскващо…
- Ако загубиш и майка си, изобщо не те виждам! Ще си останеш сирак, иначе казано кръгла нула! – рече подигравателно.
Коста бе поразен от думите му. Вместо да получи братска подкрепа за смекчаване на болката, беше наранен… Като че в душата на братовчед му се бе вселил дявола.
След раздялата им, Коста се качи на автобуса за да се прибере. Чувстваше се унизен, а в очите му се четеше болка.
- Какво му става на братовчед ми?! Това ли бе човекът, с когото растяхме заедно и деляхме всичко по братски.
След време Костадин забрави този болезнен разговор и реши да прости.
В един светъл ден Борислав го посети в дома му. Галина – майката на Коста посрещна племенника си. Разговаряха десетина минути в присъствието на Коста, който се чувстваше пренебрегнат.
След като замина госта, той попита майка си:
- Какво му става на Боби?! Дори внимание не ми обърна!
- Какво имаш предвид?! – попита тя учудена и с изненада – Не виждаш ли, че е зает и за това се случи така!
На Коста му стана ясно, че в братовчеда бе настъпила голяма промяна. Тревожеше го и това, че майка му го защити. Реши да му прости за последно. Какво толкова, бил много зает…!
Към края на лятото имаха наново посещение. Този път Борислав беше със съпругата си.
- Добре дошли! – посрещна ги с усмивка домакина и подаде ръка.
- Добре заварил! – отговори със студен тон Борислав и не подаде ръка на братовчед си.
Той и съпругата му отделиха повече внимание на вуйна си. Коста за тях не съществуваше. Между тях се бе отворила дълбока бездна.
Гостите решиха да си отиват.
Костадин се обърна към братовчед си.
- Кога си свободен, да ти дойда на гости за да се видим?
- Обади се и ще се уговорим! – тонът на гласа му отлиташе надалече.
След десетина дни Коста се опита да се свърже няколко пъти, но безуспешно. В един слънчев есенен ден успя да се свърже с него, а това което чу го потресе.
- Здравей, Бориславе! Как си?
- Абе, как да съм! Ти откъде се обаждаш? – прозвуча с неприятен и дрезгав глас Боби.
- От Добрич се обаждам! Защо…?!
- А бе…, ти се сети за нас?! Какво ти става?! Ебаваш ли ни, или ни мразиш?! Много ли ни мразиш?
Коста затвори телефона с тъга на сърцето. Думите на братовчед му го нараниха жестоко. Този кратък и болезнен разговор бе последен в живота на двамата. Явно в сърцето и душата на Борислав се бе вселил злият демон, който бе отнел човешките достойнства в него.
Тази жестока действителност опорочаваше определени личности, които обичаха властта, парите и какво ли не още…
Въпреки всичко Костадин вярваше, че в някой светъл ден доброто ще надделее.

Разказът е по действителен случай.

автор: Николай Пеняшки – Плашков