Мода в поезията ?!?

Мода в поезията?!? Интересен въпрос? Бих казал и тема.
Добре ще бъде да се обсъжда тази тема – за „новата” поезия.
Оценявам новите поетични експерименти в тази насока, но не и реденето на думи без ясна цел, което е обезличаване на поезията като същност.
Бих казал, че съществува „нова” или така наречена „ модерна поезия”, понеже езикът е историческо понятие, който се развива динамично във времето.
Поезията съществува като най – модерната „архитектура”, замисъл и най – вече като качество, която докосва душата и сърцето, и тежи на мястото си като такава.
Поезията е изкуството да се владее словото с цялата му красота.
Тя изразява индивидуално – личностния стил и перфекционизъм.
Нямам нищо против „новите” форми, но личното ми мнение е, че тя / новата форма /, трябва да е подчинена на смисъла на творбата. Това не означава, че не е важна.
От съществено значение е да се възприеме подходящото послание, което е поднесено в най – добрия вариант.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Титос Патрикиос – поезия

Пейзаж, 3
Вглеждайки се отблизо в тревите
откриваш все нови насекоми,
от самотата на природата
внезапно попадаш в навалицата
на картина от Йеронимус Бош.
превод от гръцки: Здравка Михайлова

**********************

Цветове
Смъртта и скърбящите роднини
се рисуват винаги облечени в черно,
напротив – умрелите, призраците -
се появяват винаги в бяло.
Ние, живите, имаме нужда
от голяма консумация на цветове.
Превод от гръцки: Здравка Михайлова

*******************

Айсберги
Срещаме се като айсберги,
не защото вече сме се вледенили,
а защото сравнено с онова, което показваме,
крием безкрайно повече
под водната повърхност.
Превод от гръцки: Здравка Михайлова

**************************

Госпожата в синьо

Когато свежда очи
изглежда с десет години по-стара.
Брадичката изчезва.
Бузите увисват изпразнени,
челото се разширява сякаш маска
косите изглеждат оредели,
веждите подчертани с молив.
Когато вдига очи,
веднага се подмладява с девет години,
всичко се осветява от светлината
на една завръщаща се младост,
угасва всяко несъвършенство.
Между едно движение на очите
е изчезнала цяла година.

Превод : Здравка Михайлова

**************************************
Прогностично
Защо говоря повече за минало,
предимно далечно, отколкото за бъдеще,
както говорех до завчера?
Може би защото, колкото повече нараства, моето
минало
сега ми предоставя значителни шансове
наред с лукса да ги подминавам
или с илюзията, че това се случва.
Може би защото бъдещето, след като повярвах в него
идващо светло по пътища,
които му бяхме предначертали,
го видях и аз да губи блясъка си,
а после отново да изглежда сякаш бляскаво,
но различно от старите предвиждания.
Не, говоря повече за минало,
защото се отегчих да си играя с бъдещето,
като на конни надбягвания на хиподрума,
следвайки сигурни прогнози,
които дори някога да се сбъднат,
няма да съм сварил да направя облога си.

Титос Патрикиос – биография и творчество

Титос Патрикиос проведе за своите идеали след разгрома на гръцките ляво през 1940-те и воюва срещу корупцията в следващите години, срещу моралния упадък и компромис, срещу репресиите на индивида. Неговата комбинация от политическа намеса и скепсис за човешкия род, добавени към „нисък тон“ на неговата поезия, оказа дълбоко влияние върху „поколението ’70″.
Патрикиос е роден в Атина, където следва право и пое практика като адвокат.
По време на немската окупация той се присъединява един лев съпротива група и тясно избягал смърт в ръцете на сътрудници.
Той публикува първото си стихотворение през 1943. След гражданската война той е бил задържан за своите леви симпатии и хвърлен в затвора за „концентрация острови в продължение на три години.
През 1954 г. той публикува първата си книга със стихове и помогна за създаването на влиятелни прогресивно списание Epitheórisi Téchnis (членове Преглед), към които той допринася характеристики, ревюта и поезия.
През тези години той е работил като адвокат, журналист и преводач. През 1959-1964 той взе следдипломна квалификация по социология и философия в Париж.
От 1964 г. работи като ръководител на изследванията на гръцкия център за социални науки, докато военната диктатура (1967-1974) го принуждава да търсят убежище в Италия и Франция.
След завръщането си в Атина той е работил като юрист, социолог и преводач.
Той има няколко социологически проучвания на негово име.

„Добрият“ от Дийн Кунц

Още като студент Дийн Кунц (роден 1945 г.) печели конкурс за разказ на списание „Атлантик Мънтли“ и оттогава не е спрял да пише. Автор е на толкова много романи, разпръснати из толкова много жанрове, че и самият той не се наема да си състави библиографията. Фактите говорят обаче сами за себе си: книгите му са преведени на 38 езика и до този момент са тиражирани в половин милиард екземпляра, като цифрата нараства ежегодно със 17 милиона. Единайсет от романите му са били номер едно в най-престижния списък на бестселърите в Съединените щати – този на „Ню Йорк Таймс“, при това още с излизането си с твърди корици, което го поставя сред малцината (по-точно 12 на брой) автори с подобно постижение, а четиринайсет от романите му са оглавили същата класация в категория „джобно издание“. Той обаче е бил начело на класациите не само в своята страна, а дори в Швеция и Япония. Същият „Ню Йорк Таймс“ нарича творбите му „психологически сложни, майсторски изпипани и изцяло задоволяващи нуждата ни от пулсиращ адреналин“, а не по-малко престижното списание „Ролинг Стоун“ гоопределя като „най-великия автор на трилъри и съспенс в Америка“.
*****************
Най-големият майстор на съспенса умее да опъва нервите на читателя и да дърпа струните на най-неизразимите му страхове. Името на Кунц ни кара да очакваме трилъри със забързано темпо, от които да настръхва кожата, и в случая с „Добрият“ не ни очаква разочарование. Още от встъпителния параграф, който сякаш е слязъл от филм на Хичкок, кроткият зидар Тим Кариър, който си пие бирата в затъмнен бар някъде в Калифорния, се сблъсква с непознат, който по грешка го взема за платен убиец. Непознатият пъха в ръката му плик с 10 000 долара и снимка на набелязаната жертва – писателка от Лагуна Бийч, след което си тръгва. Миг по-късно истинският убиец се появява и решава, че Тим е неговият клиент. Тимоти се опитва да разсее убиеца, като твърди, че се е отказал от убийството и му предлага като компенсация получените пари с надеждата да има достатъчно време да предупреди жертвата. Така за двамата – за Тим и злочестата писателка – започва едно шеметно надбягване с влакче
на ужасите, в което техни спътници са и читателите.
***********************************
http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=516

Откъс:

„След като обходи цялото бунгало, палейки навсякъде лампите, без да му мигне окото, Крейт се върна в спалнята. Не особено скъпата бяла кувертюра на леглото бе опъната идеално, като в казармата. По ресните нямаше нито едно заплитане.
Крейт беше виждал къщи с неоправени легла и рядко сменяни чаршафи. Мърлящината го отвращаваше.
Ако можеше да се действа със стрелба, мърлячът можеше да бъде убит поне от няколко крачки. Тогава нямаше да е толкова страшно, че не си е сменял бельото всеки ден.
Ала твърде често договорът изискваше да се приложи удушаване, намушкване с нож, удар с предмет или друг подобен интимен метод на екзекуция. В такъв случай, ако жертвата се окажеше мърляч, удоволствието от една по принцип приятна задача можеше да се превърне в гадна работа.
Да вземем например удушаването с въже изодзад. В предсмъртния си ужас жертвата ще се опита да се протегне и да издере очите на нападателя. Няма проблем човек да си опази очите, но жертвата може да ти докопа бузата, да те стисне за брадата, да те докосне по устните и ако имаше подозрение, че не си мие винаги ръцете след ходене в тоалетната, възникваха съмнения дали доброто заплащане и многото други придобивки от тази работа компенсират достатъчно отрицателните й страни.
Дрешникът на Линда Пакит беше малък и добре подреден. Нямаше много дрехи.
Крейт бе приятно впечатлен от семплото й облекло.
Семплото във всяко нещо беше и по неговия вкус.
Той свали няколко кутии от лавицата над окачените дрехи. Нищо показателно не се намери в нито една от тях.
Проявата на любопитство относно жертвата му беше забранена. Не му се разрешаваше да се интересува от друго освен от името, адреса и външността й.
Обикновено той спазваше това правило. Случката в бара обаче променяше изискванията за този проект.
Крейт се надяваше да намери снимки на роднини и приятели, училищни албуми, спомени от ваканционни пътешествия и повехнали романи. Но снимки нямаше дори и на избърсания от прах скрин, както и на идеално почистените нощни шкафчета.
Тя бе прекъснала всички връзки с миналото си. Крейт не знаеше по каква причина, но одобряваше. Животът без котва и самотата много улесняваха задачата му.
Беше му поръчано да инсценира кражба с взлом, да я изнасили и после убие по начин, който да накара полицията да мисли, че си има работа със сексуален психопат и че жертвата е случайно избрана от него.
Подробностите около извършването на убийството си бяха както винаги негова работа. Той беше гений по създаването на живи картини, които да насочват убедително и най-добрите специалисти в полицията към определен профил на убиец.
Отвори чекмеджетата на скрина и затърси снимките и издайническите предмети, свързани с личния живот, които не беше намерил в дрешника.
Въпреки забраната любопитството му беше взело връх.
Изгаряше от желание да разбере защо бабаитът от бара бе развалил работата. С какво тази жена беше накарала един паяк, който виси по цял ден по баровете, да поеме такъв риск?
Работата на Крейт обикновено течеше по очакваното русло. Един по-посредствен човек, който не би могъл да оцени по-фините нюанси на тази професия, би започнал да се отегчава с течение на времето. Крейт обаче намираше удовлетворение отчасти заради успокояващия елемент на еднообразието в дадените му за изпълнение дела.
След чистотата привичността беше качеството, което Крейт ценеше най-високо във всяко начинание. Когато намереше филм, който му доставяше удоволствие, той го гледаше по един-два пъти в месеца, понякога два пъти на вечер. Доста често ядеше едно и също нещо на вечеря в продължение на седмици.
Колкото и да бяха различни на външност, хората си приличаха в реакциите, а те можеха да се предскажат със същата лекота като обратите в действието на някой от филмите, които той беше научил наизуст. По думите на един от кумирите на Крейт хората са овце и това си беше чистата истина в повечето случаи.
Ала от опита на Крейт, който засягаше най-интимната дейност сред тези природни твари, хората бяха по-недоразвити от овцете. Овцете са кротки, това е вярно, но те си държат очите отворени. За разлика от хората, те не забравят, че светът е пълен с хищници, и внимават да не пропуснат да забележат вълчата миризма и кроежи.
Съвременните американци живеят така охолно и са така погълнати от богатото разнообразие на пищни забавления, че отказват да си развалят рахатлъка с мисли за остри челюсти и вълчи апетити. Дори когато си позволят да забележат вълк, му хвърлят кокал и се самозалъгват, че е куче.
Те омаловажават реалните заплахи, като съсредоточават страховете си около най-малко вероятните катаклизми: падане на огромен астероид върху Земята, суперурагани, двойно по-големи от Тексас, саморазпад на световната цивилизация при настъпването на новото хилядолетие, взривове в атомни електроцентрали, пробиващи дупки от край до край през центъра на Земята, издигането на нов Хитлер от редовете на жалките телевизионни проповедници на евангелието, които имат достатъчно лоша прическа.
И така за Крейт хората бяха повече говеда, отколкото овце. Той си ходеше спокойно около тях като с шапка невидимка. Те гледаха с невиждащи очи, убедени, че стадото им дава сигурност, независимо че той си ги колеше един по един.
Работата беше и удоволствието му и той щеше да рине и от двете с лопата до деня, в който някой по-буен убиец погнеше с огън цялото стадо и го принудеше да скача на тълпи от десетки хиляди в пропастта. Тогава говедата можеше да станат по-предпазливи и неговата задача да се усложни.
Искаше му се да научи колкото се може повече за Линда Пакит, защото се надяваше, че така ще разбере нещо за човека, който си беше напъхал носа, за да я спаси от екзекуцията. Скоро щеше да получи името на този натрапник, но засега все още го нямаше.
В чекмеджетата на скрина имаше само дрехи, но те му разказаха някои неща за нея. Тя имаше купища къси чорапи в най-различни цветове, но само два чифта найлонови чорапи. Бельото й беше от чист памук, почти като мъжкото, без дантели и други финтифлюшки.
Тази простота направо го очароваше.
Да не говорим за свежата миризма. Той се почуди какъв ли препарат за пране е използвала и си пожела да е бил безвреден за околната среда.
След като затвори последното чекмедже, той се изправи пред огледалото над скрина и остана доволен от гледката. Бузите му не бяха зачервени. Устата му не беше свита от напрежение, нито увиснала от мерак.
Отражението на картина в рамка отклони вниманието му от собствения му образ, преди да беше успял да му се налюбува. Усмивката му секна, той обърна гръб на огледалото и се насочи към картината.
Би трябвало да я забележи още щом влезе в стаята.
По стените нямаше друга украса, а единствените предмети с някаква декоративна стойност, намиращи се върху нощните шкафчета, бяха светещ часовник и старо радио „Моторола“, и двата изработени от бакелит и датиращи от 30-те години на двадесетия век.
Той не се подразни от часовника или радиото, но картината – тази евтина репродукция – беше влудяваща. Свали я от стената, удари стъклото в дъската на леглото и измъкна хартията от рамката. Сгъна я на три и я пъхна във вътрешния джоб на спортното си сако. Щеше да си я пази там, докато намери жената.
Когато дойдеше моментът да й свали дрехите и защитните прегради, той щеше да натъпче смачкания на топка плакат в гърлото й, щеше да стисне устата й и да й заповяда да го глътне и когато това се окажеше невъзможно, щеше да я остави да го изкашля и веднага след това щеше да го натъпче на друго място и после пак на друго, и после щеше да натъпче други неща, щеше да тъпче каквото си поиска, докато тя му се замолеше да я убие.
За жалост той живееше във времена, когато такива мерки понякога бяха необходими.
Върна се при огледалото и както преди остана доволен от гледката. Съдейки по отражението, той притежаваше безупречно сърце и мислите му бяха изпълнени с милосърдие.
Външността беше важна. Нищо нямаше такова значение както външността. И работата му.
Върху добре подредената й поличка с козметика в банята той не намери нищо друго, което да го заинтересува, освен марка вазелин за устни, която не беше опитвал.
Напоследък влажността на въздуха беше паднала много и устните му бяха постоянно напукани. Продуктът, с който беше свикнал, не помагаше.
Той помириса балсама и се увери, че няма добавени гадни парфюми, близна го и одобри лекия му вкус на портокалов крем. Намаза си устните, усети веднага охлаждащ ефект и мушна тубичката в джоба си.
Крейт отиде в хола и свали от полиците няколко от старите книги с твърди корици. Те имаха старомодни, но пъстри обложки и бяха до една литературни произведения на популярните писатели от 20-те и 30-те години на двадесетия век: Ърл Дер Бигърс, Мери Робъртс Райнхарт, И. Филипс Опенхайм, Дж. Б. Пристли, Франк Суинертън… С изключение на Съмърсет Моам и П. Дж. Удхаус, повечето бяха забравени.
Крейт би си взел книга, ако му се видеше интересна, ала тези автори бяха вече измрели. Когато четеше книга, изразяваща грешни възгледи, Крейт понякога се чувстваше задължен да издири автора и да го поправи. Никога не четеше книги от мъртви автори, защото удоволствието от дискусията лице в лице с живия творец не можеше да се сравнява с ексхумацията и оскверняването на трупа му.
При огледа в кухнята той намери две мръсни чаши от кафе в мивката. Постоя известно време и ги погледа.
Като се вземе предвид колко беше подредена, Линда не би оставила тази мръсотия, ако не беше имала спешна нужда да напусне къщата. Някой беше пил кафе с нея.
Възможно бе този някой да я беше убедил, че не може да си позволи да отдели време за миене на чашите.
Освен като източник на информация чашата с дръжка под формата на папагал особено силно заинтересува Крейт с очарованието си. Той я изми, изсуши и уви в кърпа, за да си я вземе.
От комплекта за кухненски прибори липсваше нож – това също беше интересно.
От хладилника той извади останалата половина от домашно приготвен пай с крем нишесте, поръсен с канела.
Отряза си едно голямо парче и го сложи на чиния. После постави чинията на масата заедно с вилица.
Наля си чаша кафе от каната върху топлия котлон. Напитката не беше още загорчала от дълго престояване. Той й добави мляко.
Седнал на масата, той се зае да изучава форда модел 39-а, докато ядеше пая и си пиеше кафето. Кремът нишесте беше отличен. Не трябваше да забрави да я похвали за него. Тъкмо свърши с кафето и телефонът му завибрира. Той го погледна и видя, че е дошло писмено съобщение.
Когато се беше върнал във „Фенерджията“, за да узнае името на бабаита на крайния стол, барманът се бе направил на ни лук ял, ни лук мирисал.
Пет минути след като Крейт си бе тръгнал обаче, Лиам Руни се беше обадил на някого. Съобщението, което се получи сега, го информираше за номера, който е бил набран, и името на регистрирания притежател – Тимоти Кариър.
На екрана се появи и адресът на Тимоти Кариър, макар че Крейт се съмняваше, че ще има полза от него в момента.
Ако Кариър беше паякът от бара и ако той беше хукнал към Лагуна Бийч да предупреди жената, не би имал неблагоразумието да се върне вкъщи.
В допълнение към името и адреса Крейт бе поискал сведение и за професията на човека. Кариър беше дипломиран майстор зидар.
Крейт запази информацията и телефонът завибрира отново. Появи се снимка на зидаря, с висококачествена резолюция, и това беше без съмнение образът на бабаита в бара.
В решителните моменти Крейт работеше сам, но разполагаше със страхотна поддръжка по отношение на информацията и техниката.
Той прибра телефона, без да запази снимката. Не беше изключено да поиска да научи повече за Кариър, но засега не му трябваше.
В каната беше останало достатъчно за още една, последна чаша кафе. Той си я наля и я подслади с яка глътка мляко. После седна пак на масата да я изпие.
Независимо от смелостта, с която бяха съединени кухнята и гаражът, в помещението цареше уют.
Цялото бунгало беше много приятно – харесваха му чистотата и простотата му. Всеки би могъл да живее тук и никой не би могъл да каже що за птица е обитателят.
Рано или късно къщата щеше да излезе на пазара. Да купи имота на убита от него жертва, би било прекалено рисковано, но мисълта му доставяше удоволствие.
Крейт изми всичко, което беше използвал – чашата, чинията, вилицата, каната за кафе, както и президентската чаша, от която бяха пили Линда или гостът й. Накрая изплакна стоманената мивка и я подсуши с книжни салфетки.
За последно, преди да си тръгне, той се приближи до форда, отвори вратата на шофьора, отдръпна се малко, за да не се изпръска, отвори ципа на панталона си и пусна яка струя урина в колата. Не му беше приятно, но се налагаше.
*
Видът на небето, сякаш покрито с къдели вълна, и усилващият се вятър трябваше да го подготвят да очаква буря.
Но когато остриетата на светкавиците срязаха облаците, Тим се сепна и за малко да набие до дъно спирачката.
Къщите, дърветата и паркираните коли се свиха отбранително под пронизващата светлина и продължиха да се свиват при всяка следваща светкавица, разсичаща постоянно небето и отрязваща масивни късове от гръмотевици.
Макар и по-голяма бъркотия от сенки да се разтърси из дебрите на нощта, отколкото вятърът бе могъл да предизвика, светкавицата освети нещо, което редките улични лампи не бяха доловили. Мъж в тъмно облекло стоеше под стряхата на огромно лаврово дърво, облегнат на стъблото му.
Той се наведе леко напред извън сянката на прикритието си, за да огледа форда, и светкавицата посребри лицето му, което заприлича на боядисаната маска на мим. Беше Кравет и Крейн, и Керингтън, и Конрад и още други незнайни персони, вездесъщи, сякаш той не бе просто човек със стотина имена, а стотина души, които обладаваха един разум и следваха една мисия.
Приковала поглед в призрачното лице, което изчезваше и се появяваше с ритъма на експлозиите на небето, Линда прошепна:
– Невероятно!
Обяснение за появата на това призрачно видение можеше да се потърси по-късно. Мисълта трябваше да отстъпи пред нуждата да се оцелее.
Тим изви волана надясно и ускори.
Убиецът пристъпи напред от прикритието на дървото и вдигна оръжие, подобно на зъл дух, прекарал дълги години в сън, зарит в земята и възкресен сега от светкавицата.“
***
Обикновени хора, поставени в необикновени ситуации, ексцентрични убийци-психопати и шеметно преследване, при което всяка погрешна стъпка може да доведе до мъчителна смърт…
Малко писатели умеят да влизат в съзнанието на героите и на читателите си така, както го прави Дийн Кунц. С изящната си стегната проза, остроумните диалози, запомнящите се герои и задъханото си, пълно с изненадващи обрати действие „Добрият“ е като чаша първокласно уиски в студена зимна нощ – ще ви завладее от първата глътка… и няма да ви остави на мира, докато не пресушите цялата чаша.
Ако обичате да четете трилъри, не пропускайте новия роман на Кунц, защото ще пропуснете едно неповторим.

Вечерна любов

Ще пристъпя бавно… Ще бъдем ние.
Само аз и ти… под купола на звездите.
А мълчаливата луна като сърп се вие,
усмихната от песни на щурците.

А очите ти прекрасни – сияещи звезди.
А любовта гореща оставила следи.
Така се ражда всяка нежност
породила любовта ни…

Натаниел Хоторн - Голямото каменно лице / разказ

Един следобед, когато слънцето се готвеше да залезе, едно момченце седеше с майка си пред вратата на тяхната къщичка. Разговаряха за Голямото каменно лице. Достатъчно бе да вдигнат поглед, за да го видят ясно, макар да не бе на много мили от тях. Слънцето озаряваше чертите му.

Какво представляваше Голямото каменно лице?

Обградена от множество величествени планини, долината бе така просторна, че даваше подслон на няколко хиляди заселници. Част от тези добри хора живееха в колиби от неодялани стволове, заобиколени от тъмни гори по стръмните и мъчно достъпни планински склонове. Други обитаваха удобни земеделски ферми и обработваха богатата почва по заоблените хълмове и равните части на долината. Трети пък се бяха струпали в многолюдни селища, където буйни планински потоци, спуснали се от високите си извори, бяха улавяни и опитомявани от човешкото умение, за да движат машините в памучните фабрики. С две думи, обитателите на долината бяха многобройни и водеха най-разнообразен начин на живот. Всички те обаче, възрастни и деца, по един или друг начин бяха свързани с Голямото каменно лице, макар някои да имаха дарбата да различават това огромно природно явление по-ясно от всичките си съседи.

И така. Голямото каменно лице бе творение на Природата, създадено в изблик на величествена жизнерадост. То бе изградено върху отвесен склон на планината от няколко огромни скали, събрани по такъв начин, че гледани от подходящо разстояние напълно наподобяваха чертите на човешки образ. Сякаш някой гигант беше изсякъл собственото си подобие върху урвата. Личаха внушителният свод на челото, високо сто стъпки, издължената кост на носа, огромните устни, които биха запратили гръмовните си слова от единия до другия край на долината, ако можеха да проговорят. Наистина, приближеше ли човек твърде близо, очертанията на гигантския лик се губеха и можеха да се различат само куп огромни, масивни скали, безразборно струпани една връз друга като някакви развалини. При връщане назад обаче, удивителните черти се виждаха отново и колкото повече се отдалечаваше човек, толкова повече заприличваха на човешко лице, като възстановяваха непокътнато чувството за присъствие на божествен допир. И когато накрая облаци и величествени планински изпарения се скупчеха около него, бледнеещото Голямо каменно лице започваше наистина да прилича на живо.

Щастие бе за децата да навлизат в зрелостта с Голямото каменно лице пред погледа си, защото чертите му излъчваха благородство, а изразът бе едновременно величав и мил, сякаш озарен от голямо, топло сърце, прегърнало в добротата си цялото човечество и оставило място за още. Поучително бе само да го гледа човек. Много хора вярваха, че долината до голяма степен дължи плодородието си на този благ образ, който непрекъснато грееше над нея, озаряваше облаците и просмукваше добротата си в слънчевите лъчи.

Както казахме в началото, едно момченце седеше с майка си пред вратата на тяхната къщичка, гледаше към Голямото каменно лице и разговаряше за него. Детето се казваше Ърнест.

— Мамо — каза то, докато титанският лик му се усмихваше, — бих искал да можеше да говори. Изглежда толкова добро, че гласът му положително трябва да е много приятен. Ако можех да срещна човек с такова лице, щях силно да го обикна.

— Ако се сбъдне едно старо предсказание — отвърна майката, — рано или късно ще се появи човек с точно такова лице.

— Какво е това предсказание, мамичко? — нетърпеливо попита Ърнест. — Моля те, разправи ми всичко за него!

И така, майката му разказа една история, която бе чула от собствената си майка, когато самата тя бе по-малка от малкия Ърнест. Една история не за отминали, а за все още предстоящи неща. И все пак, една история така стара, че дори индианците, които населяваха долината по-рано, я бяха научили от предците си, на които, твърдяха те, била пошепната от планинските потоци и вятъра, шушнещ между върховете на дърветата. Същността на приказката се свеждаше до това, че в един бъдещ ден тук щяло да се роди момче, орисано да стане най-великият и благороден човек на времето си и чието лице, когато възмъжее, щяло напълно да прилича на Голямото каменно лице. Мнозина измежду старомодните хора, както и немалко младежи в пламъка на надеждите си, хранеха упорита вяра в това старо поверие. Други обаче, които бяха повече опознали света, бяха търсили и чакали докато им омръзне, без да видят мъж с такова лице, нито пък някой особено по-велик или благороден от съседите си, бяха стигнали до заключението, че това са просто празни приказки. Всеки случай, великият мъж от поверието още не се бе явил.

— О, мила мамичко — извика Ърнест, като плесна с ръце над главата си, — надявам се, че ще доживея да го видя!

Майката бе любяща и разсъдлива жена и разбра, че най-разумно е да не обезсърчава благородните надежди на малкото си момче. Затова само му каза:

— Може би ще го видиш.

А Ърнест никога не забрави приказката, която майка му бе разправила. Винаги се сещаше за нея, щом погледнеше към Голямото каменно лице. Той прекара детството си в дървената къщичка, в която бе роден, слушаше майка си и бе нейна подкрепа в много неща, като помагаше с малките си ръце и още повече с любещото си сърце. И така от щастливо, но често пъти замислено дете, той израсна в тих и кротък, скромен момък. Загоряло от слънцето поради полската работа, лицето му бе озарено от по-голяма интелигентност, отколкото на мнозина юноши, обучавани в прочути училища. И все пак Ърнест не бе имал друг учител освен оня, в който се бе превърнало за него Голямото каменно лице. Когато тежкият дневен труд приключеше, той се взираше часове наред в него, докато започнеше да му се струва, че тези огромни форми го забелязват и му отправят мила и насърчаваща усмивка в отговор на собствения му благоговеен израз. Не бива да се наемаме да твърдим, че това е било грешка, макар че Лицето може да е гледало към Ърнест не по-мило, отколкото към целия останал свят. Тайната се състоеше в това, че момчето в своята нежна и простодушна доверчивост откриваше нещо, което другите хора не можеха да съзрат. И по такъв начин любовта, отправяна към всички, ставаше само негово достояние. По това време из долината се пръсна слух, че великият мъж, предсказан преди много векове, който трябвало да прилича на Голямото каменно лице, най-подир се бил явил. Изглежда преди много години някакъв младеж напуснал долината и се установил в едно отдалечено пристанище, където, след като събрал малко пари, отворил магазинче. Името му — само че никога не успях да разбера дали това бе истинското му име, или прякор заради нрава и житейския му успех — бе Златолюб. Пресметлив и работлив, надарен от Провидението с онова неразгадаемо качество, което води до така наречения от хората късмет, той станал изключително богат търговец и собственик на цяла флотилия кораби с огромни трюмове. Всички страни по земята сякаш обединяваха усилията си, с единствената цел да прибавят с пълни шепи към непрекъснато растящото огромно богатство на този единствен човек. Мразовитите области на Севера, разположени почти в мрачните сенки на Арктическия кръг, му изпращаха своята дан под формата на кожи. Гореща Африка пресяваше за него златоносните пясъци на реките си и събираше слоновата кост от бивните на огромните слонове в горите си. Изтокът му поднасяше тежки тъкани и подправки, чай и блясък на диаманти, искрящата чистота на големи бисери. Океанът, за да не остане по-назад от сушата, даваше могъщите си китове, та да може господин Златолюб да продаде добитото от тях масло и да спечели. Каквато и да беше стоката отначало, попаднала в ръцете му, тя се превръщаше в злато. За него можеше да се каже като за Мидас от легендата, че каквото и да докоснеше с пръст, започваше да блести, пожълтяваше и мигом се превръщаше в благороден метал или което му харесваше още повече — в купчини монети. И когато господин Златолюб бе толкова забогатял че му трябваха сто години само за да преброи богатството си, той си спомни за родната долина и реши да се върне в нея, за да дочака края на дните си там, дето те са започнали. С такива намерения той изпрати един даровит архитект да му построи палат, достоен да живее в него човек с такова огромно богатство.

Както казах по-горе, в долината вече се говореше, че господин Златолюб се е оказал човекът от преданието, чакан напразно толкова дълго, и че чертите му носят пълна и неоспорима прилика с Голямото каменно лице. Хората с още по-голяма готовност повярваха в истинността на това, когато видяха великолепното здание, издигнато като с вълшебно заклинание на мястото на старата му, очукана от вятъра бащина къща. Отвън бе облицовано с така ослепително бял мрамор, че изглеждаше сякаш цялата постройка ще се сто пи под слънчевите лъчи, както онези по-малки къщурки, правени от господин Златолюб от сняг в дните на детските му игри, когато пръстите му още не били дарени със способността да превръщат нещата в злато. Имаше богато украсена входна арка, подкрепяна от високи колони, под която бе разположена величествена врата със сребърни дръжки, изработени от някакво дърво с шарки, донесено отвъд морето. Прозорците, издигнати от пода до тавана във всичките великолепни стаи, имаха по едно огромно цяло стъкло, прозрачно и чисто, по-чисто и от вакуум, както приказваха хората. Едва ли някой е бил допуснат да види вътрешността на палата, но се приказваше, и това много приличаше на истина, че тя е много по-величествена от фасадата — дотолкова, че онова, което се прави от желязо и бронз в другите къщи, тук било от сребро и злато. Спалнята на господин Златолюб особено правела такова блестящо впечатление, че никой обикновен смъртен не би могъл да затвори очи в нея. Но от друга страна, господин Златолюб бе вече така привикнал към богатство, че навярно не би могъл да отпусне клепачи, ако не е сигурен, че неговият блясък ще си пробие път под тях.

Жилището бе завършено в срок. После дойдоха майстори с великолепни мебели и накрая цял полк бели и черни прислужници — квартирмайстерите на господин Златолюб, чиято царствена особа се очакваше да пристигне към залез слънце. През това време нашият приятел Ърнест не можеше да намери мира от мисълта, че великият човек, благородният човек, мъжът от преданието, след толкова столетия бавене най-после щеше да се появи, в родната долина. Разбираше, макар да бе още момче, че с огромното си богатство господин Златолюб можеше по безброй начини да се превърне в ангел на благотворителността да започне да ръководи човешките дела с добротата и всеобхватността на усмихнатото Голямо каменно лице. Изпълнен от вяра и надежда, Ърнест не се съмняваше, че приказките на хората са истина и че сега ще съзре живото подобие на онзи чудесен образ от планинския склон. Докато момчето все още гледаше нагоре от долината и както винаги си представяше, че Голямото каменно лице му отговаря с благ поглед, шум от колела започна бързо да приближава по лъкатушещия път.

— Идва! — развика се тълпата хора, дошли да видят пристигането. — Пристига великият господин Златолюб.

Екипаж, теглен от четири коня, излетя иззад завоя. В него, наполовина подала се от прозореца, личеше физиономията на стареца — кожата бе така жълта, сякаш собствената му мидасова ръка я бе превърнала в злато. Имаше ниско чело, малки остри очички, гъсто обиколени от безброй бръчици и много тънки устни, които правеше още по-тънки, като силно ги стискаше.

— Образът му е точно като на Голямото каменно лице! — викаха хората. — Точно така. Древното предание е вярно. Ето го най-после великият мъж!

И, което много озадачи Ърнест, те изглежда наистина вярваха, че приликата, за която говорят, е налице. Край пътя се случиха една просякиня с две просячета, скитници някъде отдалече. Докато минаваше екипажът, те протегнаха ръце и извисиха горестно гласове, като сърцераздирателно молеха за милостиня. Една жълта, прилична на птичи крак ръка — същата, която бе награбила толкова голямо богатство — се протегна през прозореца на екипажа и пусна на земята няколко медни монети. Изглежда, макар името на великия човек да бе Златолюб, не по-малко щеше да му подхожда прякора Грошодар. И все пак. хората завикаха искрено и убедено повече от всякога:

— Той носи образа на Голямото каменно лице! А Ърнест се извърна, натъжен от сбръчканата хитрост на това алчно лице и се загледа нагоре, където сред събиращата се мъгла, позлатено от последните слънчеви лъчи, все още можеше да се различи прекрасното лице, оставило своя отпечатък в неговата душа. Чертите му го ободриха. Какво ли искаха да кажат благите устни?

— Ще дойде! Не бой се, Ърнест, човекът ще дойде! Годините минаваха и Ърнест вече не беше момче. Бе порасъл и станал вече млад мъж. Обитателите на долината почти не го забелязваха, тъй като не виждаха нищо особено в начина му на живот, освен дето след приключване на дневната работа, той все още обичаше да се уединява и да съзерцава Голямото каменно лице. В техните очи това бе глупост наистина, но можеше да му се прости, още повече че Ърнест бе трудолюбив, любезен, услужлив и не пренебрегваше никога от задълженията си, за да задоволява този празен навик. Те не знаеха, че Голямото каменно лице се бе превърнало за него в учител и че чувството, изписано върху него, щеше да обогати сърцето на младия мъж и да го изпълни с една отзивчивост по-голяма и по-дълбока, отколкото в което и да било друго сърце. Не знаеха, че от това щяха да се родят мъдрост, по-голяма от тази, която можеше да се научи в книгите, и живот по-добър от оня, който можеше да се изгради върху съсипания живот на други хора. Нито пък си даваше сметка Ърнест, че мислите и чувствата, които идваха у него така естествено, в полето, край огнището и навсякъде, щом останеше насаме със себе си, бяха по-възвишени от ония, които разменяше с другите хора. Простодушен — както когато майка му за пръв път му разказа старото поверие, — той гледаше чудното лице, огряло долината, и все се чудеше защо ли човешкият му двойник така забавя появяването си.

По това време клетият господин Златолюб бе вече мъртъв и погребан. Най-странното в цялата тая работа бе, че богатството му, което бе смисълът и солта на живота му, се стопи преди смъртта и от господин Златолюб не остана нищо — превърна се в жив скелет, покрит с набръчкана жълта кожа. След стопяването на златото му бе общопризнато, че в края на краищата не съществува такава поразителна прилика между противните черти на фалиралия търговец и онова величествено лице върху планинския склон. И така, хората престанаха да му оказват почести докато бе жив, и тихомълком го предадоха на забвение след неговата кончина. Наистина, от време на време споменът за господин Златолюб възкръсваше във връзка с великолепния палат, построен от него, и отдавна превърнат в хотел за подслоняване на гостите, които всяко лято пристигаха на тълпи да посетят прочутата природна забележителност — Голямото каменно лице. И така, след като господин Златолюб бе развенчан и захвърлен в сянка, явяването на мъжа от преданието предстоеше.

Случи се така, че един от синовете на долината се бе записал войник преди сума години и след много тежки битки сега бе станал прославен командир. Както и да го нарече историята, той бе известен по военни лагери и бойни полета под прекора Огън и кръв. Този изхабен от войната ветеран, сега отпаднал от възрастта и раните си, изтощен от шума на военния живот, от боя на барабана и свирката на тръбата, които от толкова време звънтяха в ушите му, напоследък бе дал да се разбере, че е решил да се върне в родната долина с надежда да намери покой там, където си спомняше, че го е оставил. Обитателите на долината, неговите стари съседи и порасналите им деца, бяха решили да приветствуват за добре дошъл прославения воин с оръдеен салют и обяд. С още по-голям ентусиазъм бе обявено, че сега, най-после, приликата с Голямото каменно лице се явила на бял свят. Разправяше се, че някакъв адютант на Огън и кръв, като минавал през долината, бил поразен от приликата. Нещо повече — съучениците и отдавнашните познати на генерала бяха готови да потвърдят под клетва, че доколкото си спомнят, въпросният генерал изключително приличал на величествения образ, дори когато бил момче, само че това съвсем не им било хрумвало тогава. Ето защо възбуждението в долината бе голямо и мнозина, на които и През ум не им бе минавало да погледнат към Голямото каменно лице години наред, сега с часове зяпаха към него, та да разберат как точно изглежда генерал Огън и кръв.

В деня на голямото празненство Ърнест и всички други от долината оставиха работата си и отидоха на мястото, подготвени за угощение на открито. Докато приближаваха, чуха силния глас на преподобния доктор Бетълбласт, който молеше благословия за хубавите неща, разположени пред него, и за изтъкнатия приятел на мира, в чиято чест те бяха подредени. Масите бяха наредени на място, където гората бе изсечена, оградено с дървета, ако не се брои пролуката на изток, която позволяваше да се види в далечината Голямото каменно лице. Над стола на генерала — реликва от дома на Вашингтон — имаше арка от зелени клонки. В тях и около тях бе вплетен лавър, знамето на страната, под което той бе спечелил победите си и което се спускаше свободно от арката. Нашият приятел Ърнест застана на пръсти с надежда да зърне чествувания гост, но около масите се бе струпала голяма тълпа, любопитна да чуе тостовете и речите и да улови всяка дума, която можеше да се отрони от устните на генерала. Освен това, група доброволци, изпълнявайки ролята на охрана, безмилостно ръчкаха с щиковете си всеки по-кротък човечец в тълпата. Така че Ърнест със свития си характер бе избутан почти най-отзад, откъдето виждаше физиономията на Огън и кръв толкова добре, колкото и ако последният все още блестеше на бойното поле. За да се утеши, той се обърна към Голямото каменно лице, което като верен и стар приятел отвърна на погледа му и му се усмихна през горската просека. Все пак, през това време можеше да чува най-различни забележки, сравняващи чертите на героя с образа върху далечния планински склон.

— Досущ същото лице! — викаше един човек, като подскачаше от радост.

— Пълна прилика, наистина! — отвръщаше друг.

— Прилика! Глупости! Може да се каже, че това е самият Огън и кръв, отразен в някакво чудовищно голямо огледало! — крещеше трети. — И защо не? Той без съмнение е най-великият човек на този или на който и да било друг век!

Тогава и тримата нададоха силен вик, който наелектризира тълпата и предизвика рева на хиляди гърла. Той заеча миля след миля из планините, докато човек можеше да си помисли, че Голямото каменно лице е включило в него гръмотевичното си дихание. Всички тия забележки и огромният ентусиазъм още повече заинтригуваха нашия приятел и вече през ум не му минаваше да се съмнява, че най-подир планинският лик е намерил човешкия си двойник. Наистина, Ърнест си бе представял, че този дълго чакан човек ще се появи в някой миролюбив образ, ще говори мъдро, ще върши добро и ще прави хората щастливи. Но погледнал по навик широко на нещата, с цялото си простодушие той се примири Провидението само да избира начините, по които да прати благословията си на човечеството, и успя да проумее, че голямата цел може да бъде постигната дори от воин с окървавена сабя, стига непостижимата мъдрост да сметне за нужно да уреди нещата по тоя начин.

— Генерала! Генерала! — викаха сега. — Млък! Тишина! Огън и кръв ще произнесе реч.

Така беше. Махнаха покривката, пиха сред аплодиращи викове за здравето на генерала, а сега той стоеше изправен, за да благодари на компанията. Ърнест го видя. Виждаше се там, над раменете на тълпата, от двата блестящи еполета и везаната яка нагоре, под арката зелени клонки с вплетен лавър и знамето, спуснато сякаш да му пази сянка. В полето на зрението му, през просеката в гората се виждаше и Голямото каменно лице. Имаше ли наистина такава прилика за каквато говореше тълпата? Уви, Ърнест не можа да я открие. Съзря обрулено от битките, обветрено лице, пълно с енергия, изразяващо желязна, воля, но благата мъдрост и дълбоката проникновена отзивчивост напълно отсъствуваха от образа на Огън и кръв. Дори ако Голямото каменно лице можеше да приеме такъв, строг заповеднически израз, по-мекйте му черти пак щяха да го облагородят.

— Това не е мъжът от преданието — въздъхна Ърнест, докато се измъкваше от тълпата. — Дълго ли още трябва да чака светът?

Мъглите се бяха скупчили около далечния планински склон, където личаха огромните и величави черти на Голямото каменно лице. Величави, но благи, сякаш някакъв могъщ ангел седеше сред хълмовете и се загръщаше в облачни одеяния от злато и пурпур. Докато гледаше, Ърнест почти не можа да повярва, че цялото лице се озари от една усмивка, която ставаше все по-лъчезарна, макар устните да не се движеха. Може би такова впечатление създаваше спусналото се на запад слънце, чиито лъчи си проправяха път през тънкия слой изпарения, застанали между него и предмета, който съзерцаваше. както винаги ставаше, ликът на неговия приятел върна надеждите на Ърнест, все едно че изобщо никога не са били измамвани …

— Не бой се, Ърнест — каза сърцето му, сякаш прошепна Голямото каменно лице, — не бой се, Ърнест, той ще дойде.

Бързо и незабелязано отминаха още години. Ърнест пак живееше в родната си долина и вече бе мъж на средна възраст. По някакъв необясним начин той бе станал известен сред хората. Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Само че бе мислил и преживял толкова неща, толкова много от най-хубавите си часове бе отделил на безкористни надежди за някакво голямо добро към хората, че сякаш бе разговарял с ангели и без да иска, бе черпил от тяхната мъдрост. Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение бе оставило широка зелена ивица по цялото си протежение. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него. Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благослов за околните. Почти без да иска стана и проповедник. Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че Ърнест, техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Ърнест допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му отронваха мисли, които не бяха хрумвали на никое човешко Същество.

Когато след време въображението на хората охладня, те с готовност признаха, че погрешно са приели съществуването на някаква прилика между непреклонните черти на генерал Огън и кръв и благия образ от планинския склон. Но ето че отново във вестниците се появиха множество съобщения, според които подобието на Голямото каменно лице се бе появило върху широките рамене на някакъв известен държавник. Както господин Златолюб и Огън и кръв той бил роден в долината, но я бил напуснал като младеж, за да се залови за правото и политиката. Вместо златото на богаташа и сабята на воина, той притежавал език, който бил по-силен от двете заедно. Толкова бил сладкодумен, че каквото и да кажел, слушателите му не можели да не повярват — черното изглеждало бяло, а бялото черно, защото, когато пожелаел, той превръщал дъха си в някаква блестяща мъгла, с която затъмнявал естествената дневна светлина: Езикът му наистина бил магически инструмент — понякога трещял като гръмотевица, друг път чуруликал като най-нежна музика. Това било бойна тръба и маслинено клонче, а когато ставало дума за нещо друго, сякаш придобивал и душа. В интерес на истината това бе чудесен човек. Когато езикът му бе спечелил всичките успехи, които може да си представи човек, когато речта му бе вече слушана в парламенти и дворове на принцове и владетели, когато то бе направила известен в цял свят, макар и като човек, дерящ гласа си под път и над път, неговите съотечественици най-после решиха да го изберат за президент. Още преди това — всъщност откакто започна да се превръща в знаменитост — почитателите му захванаха да намират прилика между него и Голямото каменно лице. Тази прилика така ги порази, че изтъкнатият джентълмен стана известен в цялата страна с прякора Каменоглав. Смяташе се, че тази фраза твърде много увеличава политическите му шансове, защото какъвто е случаят и при папата, никой не може да стане президент, без да приеме различно от собственото си име.

Докато приятелите му правеха каквото могат, за да го издигнат за президент, Каменоглав, както бе нареден, тръгна да посети долината, където бе роден. Разбира се, той нямаше друго намерение освен да се здрависа със съгражданите си и нито помисли, нито пък го бе грижа за ефекта, който пътуването му през страната би имало върху изборите. За посрещането на прочутия държавник бяха направени огромни приготовления — цяла кавалкада потегли да го посрещне при границата на щата, а всички хора оставиха работата си и се наредиха край пътя, за да го видят, като минава. Сред тях бе и Ърнест. Макар и лъган не един път, той имаше толкова доверчива и изпълнена с надежди при рода, че винаги бе готов да повярва в нещо, което, му се струваше красиво и добро. Сърцето му бе винаги открито, така че да е сигурен, че ще приеме благословията свише, когато се яви. И ето че отново, по-жизнерадостен от всякога, той бързаше да погледне подобието на Голямото каменно лице.

Кавалкадата мина наперено по пътя, конете трополяха силно с копита и вдигнаха така плътен и висок облак прах. че ликът върху планинския склон бе напълно скрит от погледа на Ърнест. Всички първенци от околността бяха възседнали конете си — офицери от националната гвардия в униформи, членове на Конгреса, шерифа на областта, редактори на вестници, както и мнозина фермери, облекли празничните дрехи, бяха яхнали търпеливите си добичета. Гледката бе наистина великолепна, особено поради безбройните знамена, развети над конницата — върху някои от тях имаше огромни рисунки на прочутия държавник и на Голямото каменно лице, които като двама братя се усмихваха приятелски един на друг. Ако можеше да се вярва на портретите, трябва да се признае, че взаимната прилика бе наистина поразителна. Не бива да забравяме да споменем, че имаше и духова музика, която караше планинското ехо да усилва и преповтаря високите триумфални трели, така че ефирните вълнуващи душите звуци се пръскаха по всички върхове и падини, сякаш всяко кътче на родната долина надигаше глас да поздрави изтъкнатия гост. Най-величественият ефект се получи, когато ехото върна мелодията от далечната планинска бездна, защото изглеждаше като че самото Голямо каменно лице преповтаря триумфалните звуци в потвърждение на това, че най-после човекът от преданието се е явил.

През цялото време хората подхвърляха шапките си и викаха с такъв заразителен ентусиазъм, че сърцето на Ърнест се разгорещи и той също започна да подхвърля шапка и да вика по-силно от всички:

— Ура! Ура за великия мъж! Ура за Каменоглав! — Все още обаче не го бе видял.

— Ето го! — развикаха се застаналите близо до Ърнест. — Ето! Ето! Погледнете Каменоглав и после вижте Стареца от планината и кажете не са ли като двама братя близнаци!

В средата на пищното войнство се движеше открит файтон, теглен от четири бели коня. Във файтона, оголил масивната си глава, седеше прочУтият държавник — Каменоглав собственолично.

— Признай — обърна се към Ърнест един негов съсед, — Старото каменно лице най-сетне намери двойника си!

Трябва да се признае, че при първия поглед към лицето, което се усмихваше и кланяше от файтона, Ърнест си въобрази, че съществува прилика между него и стария близък лик от планинския склон. Челото с неговата масивност, широта и благородство, както и всички останали черти бяха наистина смело и ярко изсечени, сякаш подражавайки не просто на герой, а на някакъв титан. Но възвишеността и величието, внушителният израз на божествена отзивчивост, които озаряваха планинския образ и придаваха на огромната гранитна маса дух, напразно биха били търсени тук. Нещо липсваше по начало или пък си бе отишло. Ето защо изключително надареният държавник постоянно имаше отегчен израз в хлътналите си очи, като някакво дете, чиито играчки отдавна не са за неговата възраст, като човек с огромни възможности и дребнави цели, чийто живот въпреки всичките високи постижения бе останал празен и безцелен, защото никакъв висок идеал не го бе свързал с действителността.

Въпреки това съседът на Ърнест го мушкаше с лакът и настояваше за отговор.

— Признай! Признай! Не е ли той точно като портрет на твоя Старец от планината?

— Не! — отвърна безцеремонно Ърнест. — Приликата, която виждам, е незначителна, ако изобщо я има.

— Толкова по-зле за Голямото каменно лице! — отвърна съседът и пак поде вика в прослава на Каменоглав.

А Ърнест се извърна натъжен и почти обезверен — това бе най-горчивото от всичките му разочарования: да види човек, който би могъл да изпълни поверието, а не бе пожелал да стори това. През това време конницата, знамената, музиката и файтонът отминаха, сподирени от гласовитата тълпа, като позволиха на праха да слегне и пак да открие Голямото каменно лице, с величието, което излъчваше от незапомнени времена.

— Ей, Ърнест, ето ме! — сякаш шепнеха благите устни. — Аз чакам по-дълго от тебе и пак не ми е омръзнало. Не бой се — човекът ще се яви.

Годините тичаха напред, като се настъпваха по петите в бързината си. Започнаха вече да носят бели кичури и да ги пръскат из косата на Ърнест, издълбаха благородни бръчки върху челото му и бразди по бузите. Той бе остарял. Но не напразно — мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите бяха надписи, издълбани от Времето, оставило в тях хроники на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот. А Ърнест вече не бе неизвестен. Без да се бори за нея, без да я търси, славата, която мнозина гонят, бе дошла и го бе направила прочут по широкия свят, отвъд границите на долината, в която така скромно бе живял. Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да видят Ърнест и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора — идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено — от някакво вечно и близко божество, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, Ърнест приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години, и открито беседваше с тях за онова, което лежеше на повърхността или бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му се зачервяваше, без той да разбере, и грееше към тях с някаква мека вечерна светлина. Потънали в размисъл върху задълбочеността на тези беседи, гостите му поемаха по своя път и като минаваха през долината, спираха да погледнат Голямото каменно лице, като си мислеха, че са видели някъде неговото човешко подобие, но не можеха да се сетят къде.

Докато Ърнест растеше и остаряваше, щедрото Провидение бе дарило света с нов поет. И той бе роден в долината, но бе прекарал по-голямата част от живота си далеч от този романтичен край, леейки сладката си песен сред шума и врявата на градовете. Планините, които му бяха близки в детството, често издигаха заснежени върхове в прозрачната атмосфера на стиховете му. Не бе забравено и Голямото каменно лице — поетът го бе увековечил в една ода, достойна да бъде произнесена от собствените му величествени устни. Можеше да се каже, че този човек се бе спуснал от небето, обсипан с чудесни дарби. Ако възпееше някоя планина, погледите на всички съзираха някакво по-голямо величие, полегнало или извисено към хребета си, отколкото бяха свикнали да виждат преди. Ако тема му станеше някое красиво езеро, над него се спускаше небесна усмивка, за да грее вечно на повърхността му. Ако пък възпееше старото огромно море, дълбоката бездна на страховитата му пазва сякаш се надигаше, покъртена от чувството на песента. Така светът доби нов и по-добър вид от часа, в който поетът го благослови с щастливия си поглед. Това бе дар от Създателя — последно докосване до собственото му творение. Светът не бе довършен преди да се появи поетът, за да може той да го пресъздаде и допълни.

Впечатлението бе не по-малко възвишено и прекрасно, когато избереше за герой на стиховете си своите собствени братя човеци. Мъж или жена, омърсени от пепелта на живота п пресекли жизнения му друм, към детенце, заиграло върху му — той ги възхваляваше съзрени в поетическата му вяра. Разкриваше златните брънки на великата верига, която ги свързва с божествено родство, показваше скритите им черти, дарени от Бога, които ги правеха достойни за такова родство. Имаше наистина и такива, които, за да покажат здравомислието си, твърдяха, че красотата и възвишеността на естествения свят съществуват само във въображението на поста. Но нека такива хора говорят за себе си — Природата без съмнение ги е създала с горчиво презрение. Забъркала ги е от материала, който й е останал, след като е произвела всичките свини. Що се отнася до останалото, идеалът на поета бе най-чистата истина.

Песните на тоя поет стигнаха до Ърнест. Той ги прочете след обичайния си тежък труд, седнал до пейката пред вратата на хижата си, където толкова дълго време бе пълнил с размисъл своя отдих, като съзерцаваше Голямото каменно лице. И сега, докато четеше стиховете, които караха душата му да се изпълва с трепет, той, вдигаше поглед към огромния образ, който, с такава благост грееше над него.

— О, величествен приятелю — обърна се Ърнест към Голямото каменно лице, — не е ли този човек достоен да ти прилича?

Лицето сякаш се усмихна, но не отрони и дума. Случи се така, че поетът, макар да живееше толкова далече, не само чу за Ърнест, но и много размишлява върху неговия характер, докато накрая не можеше да си представи нещо по-желано от това да се срещне с този човек, чиято немислима мъдрост вървеше ръка за ръка с благородната простота на начина му на живот. И така, в едно лятно утро той се качи във влака и привечер слезе от вагона недалеч от хижата на Ърнест. Големият хотел, който по-рано бе дом на господин Златолюб, се намираше недалеч, но преметнал пътната си чанта през рамо, поетът веднага попита къде живее Ърнест, решен да бъде негов гост.

Като наближи вратата, той намери там добрия старец с книга в ръка — прочиташе по малко и после, сложил пръст между страниците, гледаше с любов към Голямото каменно лице.

— Добър вечер — каза поетът. — Можете ли да подслоните един пътник за през нощта?

— С удоволствие — отвърна Ърнест и добави с усмивка: — Струва ми се, че Голямото каменно лице никога не е поглеждало чужденец по по-гостоприемен начин.

Поетът седна до Ърнест на пейката и двамата се заприказваха. Той често бе беседвал с най-умни и остроумни люде, но никога не бе срещал човек като Ърнест, чийто мисли и чувства бликаха с такава свободна простота и който правеше близки и най-големите истини само като ги произнесеше. Както толкова пъти бе казано, сякаш ангели бяха работили заедно с него в полето, седели бяха с него край огнището, живели бяха с него като приятели, а той бе попил възвишеността на идеите им, като ги бе напоил със свежото и просто очарование на домашните приказки. Така си мислеше поетът. А Ърнест на свой ред бе трогнат и възбуден от живите образи, които поетът измъкваше от въображението си и които населяваха пространството край вратата на хижата с красиви образи, едновременно весели и потънали в размисъл. Хармонията между тия двама люде им позволи да постигнат по-дълбоко разбиране на света, отколкото всеки от тях би могъл сам. Мислите им се съчетаваха в една приятна мелодия, за която никой от двамата не можеше да каже, че е само негова, нито пък би могъл да отличи собствената си партия от тази на другия. Всъщност, те се водеха един друг в една област на мисълта така отдалечена и поради това така неясна, че никога не бяха стигнали по-рано до нея; и така красива, че поискаха да останат в нея завинаги.

Докато Ърнест слушаше поета, струваше му се, че Голямото каменно лице се надвесва, та да слуша и то. Погледна настойчиво в горящите очи на поета.

— Кой си ти, мой гостенино, с толкова необикновени дарби? — попита той.

Поетът докосна с пръст книгата, която Ърнест четеше:

— Ти си прочел тия стихове — рече той. — Значи ме познаваш, тъй като аз съм ги писал.

Отново и още по-настойчиво Ърнест се взря в чертите на поета. После се обърна към Голямото каменно лице и след това пак погледна госта си със смутен вид. Но лицето му посърна, той поклати глава и въздъхна.

— Защо се натъжи? — попита поетът.

— Защото — отвърна Ърнест — през целия си живот очаквах сбъдването на едно предсказание и когато прочетох тия стихове, започнах да се надявам, че то ще се сбъдне чрез тебе.

— Надявал си се — рече поетът с бегла усмивка — да откриеш у мене приликата с Голямото каменно лице. И сега си разочарован както по-рано от господин Златолюб, от Огън и кръв и от Каменоглав. Да, Ърнест, такава е съдбата ми. Трябва да прибавиш името ми към списъка на знаменитостите и да отбележиш още един провал на надеждите си. Защото трябва да призная със срам и тъга, аз не съм достоен да бъда изобразен от онзи благ и величествен лик.

А защо? — попита Ърнест. Посочи книгата: — Не са ли тия мисли божествени?

— В тях има нещо от божественото — отвърна поетът. — Долавя се далечно ехо на небесна песен. Но моят живот, скъпи Ърнест, не е текъл в хармония с мисълта ми. Имал съм велики мечти, но те са си останали само мечти, защото съм живял — и сам съм си избрал такъв живот — сред нищожна и долна действителност. Понякога дори — не знам дали трябва да казвам това — не вярвам във величието, красотата и доброто, за които се говори, че са станали по-ясно видими в природата и човешкия живот след моите творби. Защо тогава, неопитен търсачо на доброто и истината, трябва да се надяваш да откриеш мен в онзи божествен образ?

Поетът говореше с тъга, а погледът му бе премрежен от сълзи. Погледът на Ърнест също.

Към залез слънце, по силата на отдавна станал постоянен навик, Ърнест трябваше да беседва на открито със събралите се съседи. Ръка за ръка с поета, все още потънали в разговор, те се отправиха към мястото. Беше малък кът сред хълмовете с мрачна пропаст отзад. Суровият й отсамен склон бе очертан от красив листак на множество пълзящи растения, които като с гоблен покриваха голата скала, увесили своите гирлянди от всичките й остри ръбове. На малка издатина над земята, окръжена в богата рамка зеленина, се виждаше една ниша, достатъчно голяма да приюти човек и позволяваща му да прави жестовете, които неволно съпътствуват сериозната мисъл и истинското чувство. Ърнест се настани в тоя естествен амвон и хвърли към слушателите си поглед, изпълнен с непринудена доброта. Те стояха или седяха, или се бяха излегнали на тревата — кой както намереше за добре, — златните лъчи на залязващото слънце падаха косо върху им, като смесваха отслабналата си веселост с тържественото безмълвие на групата древни дървеса, сред чиито клони бяха принудени да преминат. На другата страна се виждаше Голямото каменно лице — също така весело и също така тържествено в своята благост.

Ърнест заговори, като излагаше пред хората каквото лежеше в ума и сърцето му. Думите притежаваха сила, защото хармонираха с мислите, а в мислите личаха истина и задълбоченост, защото идваха от винаги следвания начин на живот. Проповедникът не произнасяше празни думи — това бяха думите на живота, защото живот, изпълнен с добри дела и свещена любов, бе вплетен в тях. Бисери, чисти и прекрасни, бяха разтворени в тази скъпоценна напитка. Както слушаше, поетът разбра, че характерът и личността на Ърнест бяха поезия по-възвишена, отколкото той бе написал някога. С блеснали от сълзи очи той благоговейно гледаше почитания човек и си каза, че никога не имало лице така достойно за пророк и мъдрец, колкото този мек, приятен и умен образ, окръжен от ореола на белите коси. В далечината, високо в златната светлина на залязващото слънце, ясно се виждаше Голямото каменно лице, събрало бели облачета около себе си, като белите коси около челото на Ърнест. Изразът му на велика доброта сякаш приютяваше целия свят.

В този момент, в съответствие с една мисъл, която Ърнест се готвеше да изрази, лицето му доби величав израз, така проникнат от доброжелателство, че поетът, тласкан от неудържим вътрешен порив, протегна ръце и извика:

— Вижте! Вижте! Самият Ърнест е подобието на Голямото каменно лице!

Тогава всички погледнаха и видяха, че забелязаното от проникновения поглед на поета е вярно. Предсказанието се бе сбъднало. А Ърнест, свършил онова, което имаше да казва, хвана поета за ръка и бавно пое към дома, все още с надежда, че някой по-мъдър от него и по-добър ще се яви след време и ще прилича на ГОЛЯМОТО КАМЕННО ЛИЦЕ.

© Весела Кацарова, превод от английски / авторско право

Поставил: peniashkiplashkoff

Хайку - 44

Ах, този дъжд!
Като, че морето се изля!
Каква беда!

Поезията - красотата на словото

Красотата на словото е прекрасно нещо. То е израз на вдъхновението, красивите възприятия, любовта към любимата или любимия, към природата и т.н.
Поезията е изказ на чувствата, в така наречената мерена реч...
Приятели, напълно съм сигурен, че всички Вие знаете, че съществува мерена реч, така и стихотворен стих.
Колкото до изучаването как се пише поезия, нещата са коренно различни в сравнение с изучаването за писане на проза.
За поезията се иска да знаят основни термини и изисквания, които трябва да се знаят!
Никой не се родил научен.
За всяко нещо е необходимо човек да има и таланта, дори и 1% да е! След това 99% труд - много четене; с една дума
колкото повече четеш най - добрите автори на поезия / дори и проза/.
Целта е да се вникне в същността на прочетената поезия / структурата, словореда, изграждането на стиха, дори да се обърне внимание на завършека му.../
Необходима е и богата езикова култура... / вътрешната библиотека/ - много е важно!
Един силен свободен стих е възможно да бъде много по-добър от мерен и римуван...
Красотата на словото е едно от най - прекрасните неща, които може да притежава дадена личност. :-)

Николай Пеняшки - Плашков

Любов

/ по „Какво е любов?” от Ками Базова /

Нощта се разстила
като черна коприна -
фина, нежна, недостижима.
Ликът на луната – студенокръвен.
Звездите – сребърни студени очи -
докосват влюбени сърца,
/ които стопяват ледени прегради./.

Две горещи, влюбени души -
пленени от самотата,
опиянена от нежната прегръдка.
Сърцата луди
по своему туптят
и не спират
подлудени
от страстите горещи.

Нощта е страстна.
Щурецът припява
нежната си песен
като наемен лютиер.
Страсти разтопени
от целувки жадни,
докосват
и изгарят те,
но пепел не остава…

© 16.08.2010 Николай Пеняшки – Плашков

Хайку - 43

лунна пътека
звездите усмихнати
утро посрещат

Лунна любов

/ по "Влюбен сън" на Весислава Савова/

По лунна пътека
бавно пристъпвам.
Звездите тъчат
лъчите небесни.
Поемам по тях
влюбен
в лунния лик.
Пристъпвам без страх
по звездното въже,
воден от влюбени чувства -
звездни, омайни,
към лунния лик -
всеотдайни...

Стихове в летризъм и още...

Павлина Павлова

О Т П Е Ч А Т Ъ Ц И

О Т Ч У В С Т В А

Лирика

ISBN 954-8321-14-9

ПОСОКИТЕ НА ВРЕМЕТО

Газела

Посоките на времето. Тъй често ги грешим,

когато сме на кръстопът и трябва да решим

кои сме и защо сме тук на майката Земя,

и откога, и докога във кръг ще се въртим?

Умиране и раждане, надежди, после смърт.

Неизчислими мигове... Ту плачем, ту мълчим.

Мечтатели сме, ясно е. И вярваме в неща,

които са като мираж, почти недостижим.

Как неусетно времето променя същността.

Живот сред огледален сън, живот неповторим.

И затова не чакай знак, отдай се на греха -

как сладко парят устните на твоя мъж любим.

ПРЕДИ ЗОРАТА

Надпяваха се славеите в тъмната гора -

в онези пусти часове преди зората,

когато всеки звук разтърсва тишината.

Бе време за любов, не просто за игра.

Те цялата си страст преливаха във песента

и смесваха тревоги, радост, страх, копнежи,

със зов за щастие, но също и с надежда

любимата да ги дари със малки в пролетта.

Надпяваха се славеите в старата гора,

изпълваха природата с любовна тръпка.

Отвред надигаха се шепот, тихи стъпки

и огнен хоризонт разкрехваше зора.

Дори и боговете слушат песента,

с която всеки влюбен славей всяка пролет

ни спомня как страстта от чувства ражда полет.

На влюбените ще принадлежи света.

ПРОЛЕТ

Епистрофа

Светът се събужда, огрян от лъчи.

Висок като купол на храм е простора.

И глас чучулигов камбанно звучи,

щом вятърът лудо конете пришпорва.

Светът се събужда, огрян от лъчи.

Най-нежни ухания пъплят навред -

от цъфнали вишни и джанки извират,

от нарциси тежко ухае на мед,

а хиляди други да цъфнат напират -

тъй нежни ухания пъплят навред.

А въздухът сякаш е чист наркотик -

упойва, замайва и става ти леко,

превръща те в някакъв щур романтик

под топлия, вечния слънчев прожектор,

а въздухът сякаш е чист наркотик.

И вдишваш дълбоко, щастлив, че си жив,

че слънцето грее, че птиците пеят,

че целият свят е вълшебно красив,

че детски гласчета край тебе се смеят.

И вдишваш дълбоко, щастлив, че си жив.

ЛЮБОВЕН ПОЖАР

Терцина, строфичен анжамбман

Самият бог прониква в нас,

когато любовта се ражда.

Обзема ни гореща страст

и нова, непозната жажда.

Изпълва ни докрай копнеж,

а всяка дума го подклажда

и всеки поглед по-горещ,

усмивка, дръзко-закачлива,

дори наглед случаен жест.

О, всичко е така красиво

докато слънцето блести

и радостта не си отива!

Щастлив да бъдеш искаш ти

с една любов, почти миражна.

Сред мислите ти тя трепти

и хиляди мечти поражда...

ПТИЧИ СВАТБИ

Терцет

Щом вятърът от юг разроши

едва наболата трева

и цъфнат първите овошки,

просторът се изпълва с глъчка

и волнокрилите певци

ни демонстрират ум и сръчност.

Започват птичите годежи,

ухажвания в ритуал,

започват сватби и градежи.

Все по-уютни са гнездата -

в тях малките ще порастат

сред шепота на дървесата.

От тези песни се пробуждат

най-светли чувства. Любовта

при нас се връща с вятър южен.

НЕБЕТО СЕ ОГЛЕЖДАШЕ В ОЧИТЕ ТИ

Епод

Когато те видях за първи път

и вятърът разроши в миг косите ти,

когато осъзнах, че съм от плът,

небето се оглеждаше в косите ти.

Запомних всяка дума, всеки жест,

а всичко твое бе за мен откритие.

Целувката ти помня и до днес -

небето се оглеждаше в очите ти.

Като мираж е първата любов -

медът по равно смесен е с горчилката.

Но в мен живее този апостроф:

небето се оглеждаше в очите ти...

ТИЙНЕДЖЪРКА

Александрин

Очите казват "да", устата шепнат "не".

Как да сваля звезди на твойте рамене?

С кокетство на жена очите ти горят,

но с плахост на сърна побягваш всеки път.

Очите казват "да", устата шепнат "не".

Копнеят за юзда и дивите коне.

Сега пък на шега усмихваш се на друг.

Обзема ме тъга, че правиш ми напук.

Сама не знаеш ти какво е любовта.

Дано ми бог прости, но ще ти отмъстя.

И правя комплимент на друга от класа,

дори ангажимент поемам начаса.

Очите казват "да", устата шепнат "не".

Препречваш ме с гърди, докосваш с колене.

Това е май успех и крачка към целта.

В прегръдка щом те взех, ти кратко каза "да".

ДОБРИТЕ ДУМИ

Римова акромонограма

Засявайте добрите думи като семена.

Луна, звезди и нощен вятър ще ги приласкаят.

Играят светлини и сенки. Мярва се сърна.

Петна от огън мрачни предсказания вещаят.

Ала добрите думи някой ден ще изкласят,

цвят нежен в слънчевите длани весело ще трепне.

Суетно ще потърсиш отклик в този хубав свят.

Назад е самота, напред мечтата ще ти шепне.

Добрите думи като птици водят радостта -

в света на добротата кълн надигат чудесата.

Душата непременно ще открие дързостта

и мъдростта да притежава част от свободата.

КРЪСТЕН ЗНАК

Етимологична фигура и изоколон

В търсене на нещото,

в търсене на нищото.

Нещо романтично,

нищо прозаично.

Няма занемяла съм,

тъжна натъжена съм.

В страх съм занемяла,

в грях съм натъжена.

Чудно чудо чака ме,

кръст до кръста - знак за мен -

в търсене на нещото,

в търсене на нищото...

СМЪРТТА НА ЕДНА МИШКА

Мяяуу.

Като "ау".

Или като "бау-бау".

С едно широко отворено "я"

и с едно заплашително "уу".

Наежени остри нокти.

Святкащи зеници.

Скок! Мяу!

И край!

/Обърнато стихотворение/

Анафора и епифора

Познах безвремие, наречено апатия,

когато чувствата се вкаменяват,

когато мислите се вкаменяват,

когато думите се вкаменяват...

И целият ти микрокосмос се взривява:

до тебе топлината не достига,

до тебе капка радост не достига,

до тебе нищо вече не достига.

Трепериш, сякаш си затворена в хладилник.

Замръзват първо сълзите в очите,

замръзват бавно устните, косите,

замръзват и сърцето, и мечтите.

ПУСТОТА

В ЕДНА БЕЗЛУННА НОЩ

Александрин

В сковаващия мрак в една безлунна нощ

просветна рязък вик и острие на нож

разполови на две последната звезда -

убиец или луд изчезна без следа.

Потърсих близостта на нечия ръка

/трепереща от страх, не ще го отрека/.

Човешка топлина през пръстите познах -

чия ръка държах, така и не видях.

Но с тази топлина различен бе света.

И вместо страх - любов в сърцето затрептя.

Тъй чак до сутринта, когато го разкрих -

бе гребен на петел... Едва не го убих!

Със първите лъчи той кацна сам на клон,

изкукурига с глас на виден баритон.

Светът е красота, понякога е стон,

но всичко в този свят живее във синхрон.

И затова реших да търся топлина

на светло, през деня, не в обсег на луна.

Мъжът да бъде смел и с огнено сърце -

не гребен на петел, а две добри ръце...

МАРТЕНСКИ НАСТРОЕНИЯ

Панторим

Снежен дъх от небесата,

нежен връх на тишината.

Всички зъзнат, чакат знак.

Птички мръзнат в мрака пак.

Изведнъж - снегът изчезва.

Руква дъжд, дъга извезва.

И разлистват се листа,

и разплисква се вестта:

Връщат се от юг ятата!

Същите са тук гнездата.

Песни в полет, слънчев свод -

лесен пролетен живот...

ПРОГРЕСИЯ

Летризъм

Проектирам произволна пролет,

провокирам пролетен цъфтеж

и пробуждам ветрове за полет,

прокънтява пролетен тътнеж.

Аз променям пролетно живота

и проправям път като пророк.

Просто се прокрадва бодра нота

за прослава, не за епилог.

НЕЗАБЕЛЕЖИМИТЕ

Епод

Незабележимият човек е като сянка -

носи свой печат.

Може да е слаб, но може да е дебеланко -

твърде пъстър свят.

Няма свое мнение по никакви въпроси -

бил уж дипломат.

Но приема мненията чужди като мостри -

жалък тарикат.

Незабележимият човек е просто напаст -

призрачна душа -

кух отвътре, сив отвънка, безнадежден заплес -

никак не греша.

Но внимавай! Може той да стане и опасен -

пример ще ти дам -

ще убие подло, от засада, с мисъл ясна

и в самия храм.

Мрази той онези, гордите, които слуша,

скланя им глава.

Те са пълни с чувства светли, той пък е бездушен -

просто затова.

Ако се огледаш, ще откриеш, че край тебе

призраци сноват.

Ти за тях си господарят, ти си им потребен

за живот и смърт.

АВТОИНТЕРВЮ

Диалог

- Какъв е смисълът всевечен на живота?

- Родени от любов, живот сме длъжни да родим.

- А вашият стремеж, мечтата до Потопа?

- Във орбитата на любов взаимна да кръжим.

- Богатствата, които имат страшна сила?

- Усмивки, ласки, спомени с любим до мене мъж...

- Въпросът "власт или любов" как би решила?

- Когато властваш в любовта, ти ставаш най-могъщ.

- Кажи, какво не би простила безпристрастно?

- Предателство и изневяра, подлост и лъжа.

- А помниш ли кога била си най-нещастна?

- Когато без любов в сърцето жива издържах.

- Накрая трябва нещо да си пожелаеш.

- О, да, желанията три: любов! любов! любов!

- И ако искрено решиш да помечтаеш?

- Да съхраня завинаги последната любов...

ДУШАТА МИ

Ода

Бяла е душата ми, подобно девствен сняг,

покрай нея времето забавя своя бяг.

Чиста като изворче, избликнало в гората,

светла като капките прозирни на росата.

Вярно е понякога, че хората без жал

я замерят с думи зли, подобно с топки кал.

Моята душа като хвърчило се издига,

с вятъра до слънцето и до луната стига.

Затова щастлива съм през всеки миг и час -

няма по-щастлива върху звездния атлас.

СЛЕД БУРЯ

Епод

Под облака на цъфнали дървета

нектар с пчелите пиех. И мечтаех.

От златото на цветовете светех.

Търсех рая.

Пчелите като малки самолети

с товар прашец излитаха в безкрая.

И виждах как изчезваха в небето.

Аз нехаех.

Нехаех за смъртта, защото вярвах,

че бог ще възкреси телата тленни.

Безсмъртието идеше с фанфари.

Непременно.

Но буря връхлетя със дъжд и вятър,

орони цветовете, счупи клони.

Пчели лежаха мъртви под листата.

Сълзи ронех.

Не търсех вече рая, нито ада,

а само този свят да съществува,

да е щастлив, дори когато страда,

да векува.

ФОРМУЛА

Двустишие с вътрешна и съседна рима

По лекомислени пътеки се втурва вечерта.

Щурчета с лъковете леко подхващат песента.

Луната любопитно гледа притихналия свят.

От всички звездни зодиаци пак влюбени шептят.

До утрото нощта е дълга, но в нея са сами.

Единствен вятър любопитко наоколо шуми.

И щастието ще разцъфва като вълшебен цвят.

Така светът се умножава и става по-богат.

С ПЕСЕН НА ЩУРЧЕ

Терцет

На лятото сред миглите извити

/зелени или сухи са тревите/ -

спотайва се известен цигулар.

Той дълго се е учил под земята

как да направи песента крилата.

Сега дошъл е неговият ред.

И страстна музика отвред извира,

ни денем, вечер, нито нощем спира

копнежът му за истинска любов.

Той трябва да я изживее бурно,

защото времето препуска щуро -

все някога на всичко идва край.

Събуждаме се някой ден, разбрали,

че лятото луд огън в нас запали

и песен на щурче ни подари.

Струдът протяга пипала злосторни.

Щурчетата стопяват се покорно.

Животът на криле край нас лети.

БЕЗ КРАЙ

Анациклическо стихотворение

Нощта довежда ден.

безкрайна синева

и птиците наперени

са с нас до вечерта.

Мечтите са реални.

Илюзия е всичко, да

всичко е илюзия.

Реални са мечтите.

До вечерта са с нас

наперените птици

и синева безкрайна.

Деня довежда нощ.

РАЗМИСЛИ ЗА СВОБОДАТА

По правила неписани живях,

от страсти и копнежи воден.

Накрая истина прозрях -

в смъртта човекът е свободен.

Свободен е човекът във смъртта,

прозрях аз истина накрая,

щом воден от копнежи и от страсти

живее по неписаните правила.

ПРЕРАЖДАНИЯ

От семето се ражда цвете.

Сияят багрите и как

ухае то на мед и сладост.

Лудеят златните пчели.

Отвред струи любов.
Пчелите златни щом лудеят

на сладост и на мед ухае то.

Как багрите сияят!

От цветето се ражда семе...

ПАМЕТТА НА ТРЕВАТА

Спенсерова строфа

Човешката история тя знае -

тревата помни всичко за света.

Докато ние търсим и гадаем

по градове и пластове в пръстта,

забравяме: тя пази в паметта

сражения победни и погроми,

триумф и смърт, на огъня кръвта,

човешките борби, до днес изконни,

проявите на любовта. Тревата помни...

ПОД НЕБЕТО

Спенсерова строфа

Усещане за светлинки в очите

доказва, че присъства любовта.

Така, когато разцъфтят липите

се буди светъл дъх на любовта.

Така те покорява песента,

достига неизменно до сърцето.
Така изчезва всяка самота,

където и да бъдеш под небето.

Бъди щастлив в живота, не в небитието.

ДЪЖД

Двустишие с вътрешна и съседна рима

Дъжд тих и монотонен, дъжд топъл и желан,

дъжд като нежен спомен, дъжд като стих мечтан.

Под капките безбройни дантелена вода

се стичат камертонни бълбукащи стада.

Дъжд плавен, даже царствен, щом вятър го смути.

Загадъчен и тайнствен, за нещо все шепти.

Очакван да засвятка, той руква изведнъж.

Каква ти тук загадка - това е просто дъжд.

САМОТА

Моностих

Приятелството на тишината.

ЖЕЛАНИЕ

Моностих

Да бъда продължението на ръцете ти.

БОЖЕСТВЕНОСТ

Някога,

някъде,

с някого

създадох човек...

СПОМЕН

Моностих

Нощ със дъх на мед...

ТО

Кубофутуризъм

Раз го ва ряМ е

го вар ме

Сар ар Я

зог

ряХ

а

зз

А о а я е

р з г в м

с-м-я-х

В РЕАЛНАТА ПРИКАЗНОСТ

Онегинска строфа

Събуди ме, ако спя с отворени очи.

Щастието винаги е кратко лято.

В полунощ, часовникът когато зазвучи,

всичко бързо ще си дойде по местата.
Но сега е още утро. Слънчев водопад

стареца с копнеж окриля и го прави млад.

Птица в унес пее нота подир нота.

Възхитителен и щедър е живота.

Аз и ти сме млади, влюбени, но зная

колко неусетно времето ще отлети.

Затова те моля, нека с детските мечти

на вълшебства приказни си поиграем.

Нежно целуни принцесата прекрасна.

Чуе ме, господи, не искам да порасна!

НОКТЮРНО

Анастрофа и спирално повторение

Развихрила се суета.

Суетен хлад.

Хладилен микроклимат.

Заслушан в собствения глас

говориш, спориш, смееш се дори,

макар пресилено,

макар фалшиво.

А ехото се отразява

във стъклените погледи

на хора.
Щом вее хлад

в хладилен микроклимат

е отрицание на всяка топлота.

ЛУНАТА НЕ ЗАЛЕЗЕ

Триолет

Горчива сутрин. Сякаш от каприз

луната не залезе на небето.

Напразно търсех късче синя вис.

Горчива сутрин. Сякаш от каприз

не се показа слънчевият диск,

а само облак перлено просветна.

Горчива сутрин. Сякаш от каприз

луната не залезе на небето.

ОБИЧ И ОМРАЗА

Триолет

Ще разпознаеш лесно обичта.

Омразата те дебне от засада.

По топлата вълна на радостта,

ще разпознаеш лесно обичта.

По плахи пориви на нежността,

по светлинки в очите, с изненада

ще разпознаеш лесно обичта.

Омразата те дебне от засада.

РАНО В УТРИНТА

Триолет

Събудиш ли се рано в утринта,

ще имаш дълъг ден, изпълнен с радост.
Ще преоткриваш всяка красота,

събудиш ли се рано в утринта.

На влюбените птици с песента

ще чувстваш, че си част от вечна младост.

Събудиш ли се рано в утринта

ще имаш дълъг ден, изпълнен с радост.

ПРОШЕПНАТО

Станси

Когато ми звъниш по телефона, не мълчи!

Аз също искам твоя глас да чуя.

Мълчанието крие тайна - ще ме огорчи,

вместо платна от радост да издуя.

Когато ми звъниш по телефона, прошепни,

че ме обичаш. Аз ще го повторя.

А после часовете като ласкави вълни

пред нас врати вълшебни ще разтворят.

КОГАТО ВЕТРОВЕТЕ

Онегинска строфа

Къде отдъхват ветровете волни?

Полягат ли за малко на тревата?

Или се спират сред вълни, доволни

да ги люлее друг, да ги подмята?

Те могат да са нежни и безплътни,

докато скитат - тъжни и безпътни.

Но стават лесно с твърдост на стомана,

в гласа им щом промъкне се закана.

Без ветровете ще е като в блато -

унило ще се сменят часовете.

Не ще танцуват стройните дървета,

когато ветровете спят на ято.

И кой ще върши пакости безбройни

сред дни и нощи, тръпнещо спокойни?

ОЧИТЕ НА ЦВЕТЯТА

Съседна, вътрешна рима и цезура

Очите на цветята са погледи на мъртви

и стон сред тишината в гръдта ми се откъртва.

А хиляди зеници ме гледат с доброта,

примигват със ресници - вълшебна красота.

Тях вятърът ги гали, дъждът ги къпе често.

Те всичко са видяли, но все е интересно

да гледат към небето със облачни ята

и слънцето да свети до късно вечерта.

Навярно те тъгуват и плачат в тъмнината,

до утрото будуват и шепнат си с тревата.

Не е роса, а сълзи във техните очи,

но слънцето ще бърза да ги суши с лъчи.

Очите на цветята са погледи на мъртви.

Те с нас са всяко лято и сякаш са безсмъртни.

Открила тази тайна, докосвам мъдростта,

че знайни и незнайни ни гледат от пръстта...

В ЕСЕННАТА ВЕЧЕР

Кръстосана рима и цезура

Като дръзка пеперуда покрай огъня танцува

вятър, който неуморно носи сухите листа.

А листата шепнат нервно, те навярно се страхуват

в огнения кръг да влязат и изчезнат от света.

Мракът все по-плътен става и небето се снишава

цялото покрито сякаш с неугаснали искри.

Страх витае, но когато кръглата луна изгрява

сенките се очертават, люшват старите гори.

Изсушените ми чувства като листите зашепват.

Всичко свърши. Иде зима. Леден дъх ги задуши.

Постепенно се смаляват, мога да ги скрия в шепа -

тази топлина внезапна сигурно ги съкруши.

Като дръзка пеперуда покрай огъня танцува

вятър, който води бавно тънки есенни мъгли.

Зърнах тлеещо огнище - кръглата луна изплува -

и усетих как самотно е сърцето. И боли.

ЕСЕНЕН ЕТЮД

Панторим и цезура

Натежали от мъгли есенни дървета.

Насъбрали се стрели песенни в поета.

Плаче старата гора, тъжно е сърцето.

Здрач е. Пещерна зора. Стърже кос суетно.

Песента ще се роди в порив неочакван.

Радостта ще победи, спорът изход чака.

А поетът ще върви с мислите си цветни

и ще светят, ще кървят истини-куплети.

МНОГОЕТАЖНОТО ВРЕМЕ

Анафора и епифора

Закъснявах за толкова срещи...

Упорито крадях от минутите,

упорито преследвах миражите,

упорито се срещах със утрото,

упорито бях влюбена в слънцето.

Закъснявах за толкова срещи...

Аз ги чаках, а те си отиваха -

преминаваха някаква граница,

преминаваха в друга материя,

преминаваха в нещо невидимо,

преминаваха в смъртните пасбища.

Аз ги чаках, а те си отиваха...

Днес се питам дали закъснявах?

Може би бях избързала мъничко?

Може би бях в мечтите на други?

Може би бях разместила времето?

Може би бях в съня на земята?

Днес се питам дали закъснявах?

ПОРИВИСТО

Александрин

И все на кръстопът, и все сред самота

откривам радостта от простите неща:

усмивка на дете, случаен минувач,

заспиващи цветя в припадащия здрач,

един препускащ кон със вятър за ездач,

ритмичния откос на непознат косач,

лечебна хладина от изворна вода,

на чанове звъна, прииждащи стада...

Живот край мен кипи, изпълнен с красота.

Нима сред този свят ще чезна в самота?

И втурвам се сама усмивка, страст, летеж,

защото съм жена от пламък, не от скреж.

ЕСЕН

Над мокри пътища

ще се разхожда сивата мъгла.

Като въздишка скръбна

нейде лист ще литне от оголените клони.

И златно ще полягат в коша

тежките свисла,

които селянинът в кацата ще иска да орони.

Ще се раздипля мъртва тишина

от прага към света -

това е тишината на очакването,

затаило много неизвестни.

Денят невидимо ще се прелива във нощта,

ще се ослушваме за вой на вятър,

гласове

и птичи песни.

Но само скрежът с тъничко длето

ще броди сам навън

и клоните ще светват сребърни

като в рисунка детска.

Ще чуваме как драска по стъклата

и по крехкия ни сън

и бърза да извая причудливите си фрески.

През бавния вървеж на времето,

през сивата мъгла

и през тресавището на неказаните думи

ще лъкатушат пръснатите чак до изгрева села,

измъкнали се от въртопите на есенната шума...

ХОРОСКОП НА ЕДНА ЛЮБОВ

Навярно ти последен ще откриеш

предателството на отлитащия миг.

Ще трепне думата като оголен щик -

илюзиите с нея ще изтриеш.

В препускането лудо на минути

ще чуваш тропота на дивите коне.

Ще тегне самота на твойте рамене

и ужас на подплашена кошута.

По циферблата на луната нощем

ще търсиш миналото, ще вървиш назад.

Ще станеш част от карнавален маскарад.

Напразно. Няма да получиш прошка.

А любовта ще е омраза тайна

и многогласно ехо на отлитащ миг.

Ще чуваш тази дума-шепот като вик,

като вълна подир вълна безкрайна.

Когато пак последен осъзнаеш,

че целият си вече мъртва тишина,

ще те обхване чувство за вина,

зъба на болката ще опознаеш.

Сега задръж мига, не го оставяй

да разруши илюзии, мечти безчет.

Скрий дума-меч в канията, върви напред

и предсказанието не забравяй.

ЛЮБОВНО ПРИЗНАНИЕ

Канцона

Очите ти във спомена горят

и парят устните в целувка страстна.

Но спомените като сняг ще се топят,

а пламъчните чувства ще угасват.

За да живее вечно любовта

не си отивай, остани, любими -

над нас се спуска тиха вечерта.

СТРАХ ОТ ГРЕХА

Рондо 8 реда

Не може любовта да бъде грях,

макар че Бог от рая ни изгони.

Щом хората решат да са свободни,

не може любовта да бъде грях.

Потомци на Адам и Ева бродят

все още преизпълнени със страх.

Не може любовта да бъде грях,

макар че Бог от рая ни изгони....

КРЪГОВРАТИ НА ЖИВОТА

Рондо 15 реда

Житейски кръг. Започва с раждането на дете.

Започва с глътка въздух, с плач. Светът е болка.

Минават дни и нощи в унес. Трудно се расте

до онзи миг, когато първи стъпки изплете.

Ех, колко смях и плач ще са му нужни! Колко!

Порасне ли, наред са другите проблеми.

Не е ли ясно? Щом децата са големи

любов им трябва. Къща и пари. Кола. Късмет.

Назад родителите се обръщат със тъга.

Децата вече стават татковци и майки.

И все се чудят как отлита времето, кога?

И все се питат, ужким на шега

дали във внучето чертите си ще разпознаят.

Житейски кръг.

2001 ГОДИНА

Касида

Тържествен край на век отминал.

Звънят часовници безчет.

Дванайсет удара, а после - година нова с нов късмет.

А после - век като надежда за мир и по-щастливи дни.

Небето майчински се свежда и търси нашия ответ.

То ни дарява светлината от слънце, от луна, звезди.

Стремим се ден и нощ към него - Земята ни е звездолет.

Земята ни е рай божествен, създаден с толкова любов,

и да живееш днес на нея е равностойно на късмет.

Човечеството връх бележи, науката е във подем,

но за хармонията търси напразно някакъв секрет.

И все пак, толкова е просто: достатъчно е сред гора

на двама влюбени с децата да се направи стоп-портрет...

Тържествен край на век отминал.

Звънят часовници безчет.
Започва век на оптимизъм, че ще текат реки от мед.

ПЯСЪЧЕН СВЯТ

Мезостих с вътрешна рима

Щом завали снега, полека става бяло,

небето е земя, ятата леко падат.

Вали, вали тъга., снежи. Не е ли спряло

там времето в съня и в ъгъл от засада?

Превръща се деня в чудесна изненада,

завесите от пух ефирно се наслагват.

А под снега кълни невидима обсада.

Добрият горски дух сред преспите поляга...

И в този свят сега въртят се ветровете,

без цветните бои ядосано побягват.

Над бисерна дъга тъгата тихо свети.

ПОД АНГЕЛСКО КРИЛО

Телестих

Дори ако човек е сляп,

неземно ангелско крило,

дошло от рай или пък ад,

ще го дари със суета.

Крилото крие полъх фин -

какъв дългоочакван миг -

през всички страшни векове

било е то мечта и цел.

От древност чест е чак до днес

и за светец, и за пророк

това неземно същество

да бъде с някой в досег пряк.

Дали си млад, дали си стар,

щом ангелът над теб трепти,

щом под крилото си се скрил,

ти сам се чувстваш божество.

ПРОСТО И СЛОЖНО

Сонет

Вълшебството на простите неща

живота прави да изглежда чуден,

щом шарки на безгрижни пеперуди

са миговете на деня и на нощта.

Вълненията в празничен нюанс

редуват се и в сънищата даже.

Не могат с думи да се преразкажат,

но точно те ни дават рядък шанс

да видим красотата. Радостта

да цъфва върху нашите уста

като цветче през пролетното утро.

От простите неща изважда шута

и мъдростта пред царската глава.

Какъв абсурд комичен е това!

АЗ, ЕДНА БОГИНЯ

Сонет

Сред хилядите богове на всички земни раси,

сред боговете аз богиня съм, и то каква!

Макар и с преброени дни, животът е прекрасен,

макар с Голгота в края, с гроб под свежата трева.

Като богиня мога чудеса да сътворявам.

Засявам семена и след броени мигове почти

покълват житни класове, цветя се залюляват,

а аромат на хляб и мед из въздуха трепти.

Щастлива съм да вдишвам аромати, чувства, страсти,

да бъда в полюсите на променчиви контрасти,

да преоткривам кътчета с неземна красота.

Владея и вълшебството да раждам сред миражи

деца, които са като цветя на любовта.

Така смъртта загърбвам и безкрайно се прераждам.

ЖИВОТЪТ

Римова и лексическа акромонограма

Вървим по тънки мостчета над вечна бездна

и чезнат силуети множество край нас.

Да спреш е невъзможно. Трябва да се движиш

сред грижи, радост и тъга - в безкраен плен.

Безкраен плен, от който бягството е само

в голямото и страшно царство на смъртта.

А мостчето е тънко, ще се скъса рязко

и блясъкът на слънцето за теб ще спре.

Ще спре след миг светът голям да съществува,

да плува и лети, макар с палячов грим.

И нищо няма повече да те вълнува.

Ще потъгува някой... може би... Амин!

ДА ПРЕМЕРИШ СИЛИ

Лексическа акромонограма и анафора

Птица срещу вятъра. Това се казва храброст,

храброст горда да застанеш сам срещу смъртта.

Сам срещу смъртта, но преизпълнен с дива ярост,

яростта да победиш със песен на уста.

Птица срещу вятъра. Незабравима гледка -

гледка от двубой неравностоен, но красив.

Красотата ужасяваща пред тебе трепка,

трепка и танцува сякаш в ритъм причудлив.

Птица срещу вятъра. Как искам като нея,

искам като нея да отхвърля всеки страх.

Всеки страх окови слага, а пък аз ще пея,

аз ще пея във двубой, за който си мечтах.

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:

1. Посоките на времето /газела/

2. Преди зората

3. Пролет /епистрофа/

4. Любовен пожар /терцина, строфичен анжамбман/

5. Птичи сватби /терцет/

6. Небето се оглеждаше в очите ти /епод/

7. Тийнеджърка /Александрин/

8. Добрите думи / римова акромонограма/

9. Кръстен знак /етимологична фигура и изоколон/

10. Смъртта на една мишка

11. Обърнато стихотворение /анафора и епифора/

12. В една безлунна нощ /Александрин/

13. Мартенски настроения /панторим/

14. Прогресия /летризъм/

15. Незабележимите /епод/

16. Автоинтервю /диалог/

17. Душата ми /ода/

18. След буря /епод/

19. Формула /двустишие с вътрешна и съседна рима/

20. С песен на щурче /терцет/

21. Без край /анациклическо стихотворение/

22. Размисли за свободата

23. Прераждания

24. Паметта на тревата /Спенсерова строфа/

25. Под небето /Спенсерова строфа/

26. Дъжд /двустишие с вътрешна и съседна рима/

27. Самота /моностих/

28. Желание /моностих/

29. Божественост

30. Спомен /моностих/

31. То /кубофутуризъм/

32. В реалната приказност /Онегинска строфа/

33. Ноктюрно /анастрофа и спирално повторение/

34. Луната не залезе /триолет/

35. Обич и омраза /триолет/

36. Рано в утринта /триолет/

37. Прошепнато /станси/

38. Когато ветровете /Онегинска строфа/

39. Очите на цветята /съседна, вътрешна рима и цезура/

40. В есенната вечер /кръстосана рима и цезура/

41. Есенен етюд /панторим и цезура/

42. Многоетажно време /анафора и епифора/

43. Поривисто /Александрин/

44. Есен

45. Хороскоп на една любов

46. Любовно признание /канцона/

47. Страх от греха /рондо 8 реда/

48. Кръговрати на живота /рондо 13 реда/

49. 2001 година /касида/

50. Пясъчен свят /мезостих с вътрешна рима/

51. Под ангелско крило /телестих/

52. Просто и сложно /сонет/

53. Аз, една богиня /сонет/

54. Животът /римова и лексическа акромонограма/

55. Да премериш сили /лексическа акромонограма и анафора/

поставил: Николай Пеняшки - Плашков