неделя, 15 август 2010 г.

Изпепелени чувства - повест - пета част

"Животът не е дните, които са преминали:
а тези които са запомнени."
................................................А. Павленко

Изминаха три месеца откакто Кирил и Десислава се събраха. През този период на съжителство взаимоотношенията между тях се задълбочиха.
Вечерите бяха изпълнени в разговори за изграждане на бъдещо семейство и желанието да имат деца. Често лежаха един до друг и винаги идваше момента да се прегърнат, и притиснат.
Тя често го предизвикваше, за да активира чувствата и се наслаждаваше на момента.Той не се предаваше лесно, а й отговаряше по същия начин. Настъпваше и моментът, когато страстите се разпалваха - състоянието от което, всяка частица от телата им приличаше на жарава, която поддържаше огъня.
Събуждаха се сутрин рано, повтаряха всичко и се чувстваха щастливи.
Тези прекрасни моменти за тях, бяха един малък миг от безкрайното море на любовта.
В един слънчев съботен ден решиха да излязат. Минаха през центъра и пообиколиха магазините.Тя си накупи някои неща, необходими за по нататък, без да споменава нищо.
Вървяха под жаркото слънце хванати за ръце. Парещите слънчеви лъчи играеха по лицата им като подгонени зайчета.
Тя проследи с мисълта си необходимостта да каже новината, която би го зарадвала, но се притесняваше от реакцията му.
- Скъпи, искаш ли да пием по едно кафе на "Кроноса"?
- Добре! - отговори той с обхванала го апатия.
- Хей човече, откакто сме излезли, почти нищо не си казал! Какво си се умълчал?
- Мисля за нещо. Защо питаш?
- Какво ти става? Да не са ти потънали гемиите?! - гласа й изразяваше нетърпимост съчетана със закачка - Мълчиш като риба...
- Моля те, не говори глупости! Знаеш ли, ние с теб сме като два свята, на които им предстои, да се слеят, а по нататък...!
- Пак ли търсиш предизвикателства? - прекъсна го тя.
Той я прегърна през кръста, усмихна се и притисна до себе си.
- Нямам такова намерение! - усмивката не падаше от лицето му - Да седнем на онази самотна маса! - и посочи към нея - А ти почти през цялото време, мелиш като воденица... Голяма мелница си...
- Хайде, хайде! Понякога и ти си същия. Ако някога имаме дете, не се знае на кого ще прилича...
- Ами то е ясно, красиво като майка си и умно като баща си! - подхвърли с ехидна усмивка.
- Ах ти умнико неден! - отговори тя, като го ощипа не много силно, но с яд - Голяма драка си!
- Ама такава щипалка си, че ми иде да те изям! Но най-напред ще те разцелувам!
Седнаха един до друг. Той раздвижи и сви вежди, разтвори очи, и прехапа долната устна. Хвана й ръката, и я приближи до устните. Целуна я, а после и пръстите й.
- Обичам те миличка! Необходима си ми! Искам да ми отговориш на въпроса, който е много важен за мен! - извади кутийка, в която имаше красиво изработен златен пръстен - Ще се омъжиш ли за мен? – и постави пръстена.
Тя го гледаше щастлива и го целуна с цялата си страст.
- Да любов моя, ще се омъжа за теб! Ти си моето щастие! Има нещо, което ще те изненада, но се притеснявам как да ти кажа!
Той я погледна озадачен.
- Какво се е случило! Успокой се...!
- Има две седмици откакто ми закъснява. Бременна съм. Ще ставаш баща!
- Радвам се за това, но-о-о...!
По лицето му се изписа изненада. Усети безпокойствието й. Усмихна се.
- Ти-и-и…, сериозно ли говориш?!
- Да! - отговори тихо и развълнувана.
- Радвам се за добрата новина! - вълнението беше обхванало цялата му същност. Чувстваше, че го беше заляла страхотна топлина, която запълваше и сърцето му. Нещо в него се промени. Изненадата беше голяма - За мен е огромно щастие да бъда баща...!
Чувстваха се щастливи. Решиха да не чакат много за сватбата. След около два месеца сключиха граждански брак.
Десислава бе започнала работа като графичен дизайнер и програмист. Тя и двама нейни колеги заминаха по работа в Бургас. На връщане преди Варна претърпяха тежка катастрофа, при която загинаха тримата.
Тази тежка загуба се отрази пагубно за Кирил. Не можа да дойде на себе си цял месец. Загубата на любимата и очакваното дете, го докара до алкохола.
Наложи се да вземе платена отпуска.
Любовта и щастието която изпитваха, изгоряха. Остана неизгасена жар, която дълго време поддържаше огъня, който с течение на времето изпепеляваше чувствата му.
Минаха три месеца докато дойде на себе си, но чувствата оставаха похабени. Единствената утеха бе работата, която временно го разсейваше. Ежедневието бе сиво и не предвещаваше нищо ново. Оценяваше добре, че не може все така да я кара. Животът си искаше неговото...
Засега не искаше да се впуска в друга връзка. Щеше му се да мине още някой друг месец преди да направи решаващата крачка. А беше все още млад. Често мислеше за живота си. Как ли щеше да протече?
Споделяше с най-близкия си приятел проблемите които го вълнуваха и това го утешаваше.
Изминаха няколко месеца от загубата на Десислава. Мислите за нея понякога се връщаха в красиво преживяните моменти. Не се знаеше, дали времето щеше да ги заличи. Надяваше се на това, а все пак не му се щеше.

Следва продължение...



автор: Николай Пеняшки - Плашков
Запазени авторски права


Няма коментари:

Публикуване на коментар