ЗНАМ, ЧЕ ЧАКАШ...

Знам, че чакаш…,
в нощ дъждоносна,
застанала
до прозореца затворен
с поглед към мрачното небе.
Гръмотевица разтриса
потискащата тишина.
Светкавицата
за себе си напомни.
Следва дъжд пороен.
Дори прозорците
плачат с едри сълзи.
Далеко съм от теб…
Знам, че тъжиш за мен.
И ти ми липсваш;
твоят чар,
очите – езера дълбоки,
ухаещата кожа
и топлите ти длани,
с които приспиваш
нашите деца.
Не плачи,
ще се върна
и ще прогоня
болката, потиснала
сърцето нежно.
Твоят лик
е нераздèлен с мен.
Чакай ме!
Прибирам се у дома.


© Николай Пеняшки – Плашков
20.06. 2014 г. ; Добрич