Уилям Кълън Брайънт - творчество

Уилям Кълън  Брайънт бе наречен  „бащата на американската песен“ и годината 1821 г. при първата си поява,  се вписва  в Натал – година на американските поезия.
Той е първият, който е отличен във всички държави и неговата поезия намира доминиращо място.

Живот
В детството на Брайънт ще откриете вдъхновение за  целия творчески живот. Той е  роден (1794 г.)  в малко селце на  намиращо се в Западен Масачузетс. Баща му е лекар, един учен човек, който насочва  сина си към четенето. Майка му е пуритан, една от тези тихи,  вдъхновяващи жени, които вършат своята работа весело, като от Божията благодат.
Средата в която живее,  включително и  пуританството,          оказва голямо влияние в оформянето му като личност и в неговата поезия.
Той учи право  и в продължение на девет или десет  години практикува професията си.

В Ню Йорк, намира работа в един вестник, а след „няколко години   стаж става главен редактор на В Вечерни

ПОЕТЪТ

Започва  да пише поезия в детска възраст. Пише бавно, внимателно  и си оставя достатъчно време за  промяна на мисленето или дикция. Баща  му публикува първата стихосбирка  и  прави  Брайънт известен за един ден. Освен превода на „Илиада“ и Одисея има няколко тома прозата на Брайънт, но неговата слава сега почива изцяло на една книга от оригинални стихове.

Най-доброто от тези (в резултат на петдесет години на писане, което може лесно да бъде отпечатано в петдесет страници) може да бъде  групирано в две основни категории, поеми за смъртта и стихотворения на природата;  извън които са няколко различни парчета, като например „В древността на свободата“ , „Озеленяване на Apple Tree“ и „поет“ .
Стихотворенията на  Брайънт  за смърт отразяват нещо от обучението си  като пуритан и на личния си опит, докато застрашени от консумация, те са също показателни за поетичния начин на неговата възраст. Набляга на траурни  теми и  е  силно повлиян от тази  меланхолия  в стихотворения  като Gray’s „Елегия“ и Янг „Нощ мисли.“

Стихове на природата
В своите стихове за природата, Брайънт е  най-добрият.
В „Горски химн“ е по-близо до истински израз на човешките чувства, разбира се с примитивно или елементарно чувство, от „Чучулигата Шели“ или изгаряния на „Дейзи планина.“
Торо в един от своите критични епиграми обяви, че не е важно поетът да каже нещо особено, но че трябва да говори в хармония с природата; че „тонът на гласа му е най-важното.“
Ако това се вярно, Брайънт е един от най-добрите американски поети. Той винаги е в хармония с природата и в  поезията му преобладава  тихо настроение и нежност, и сливане в ромона на дърветата или на дебита на водата…

Интензивният американизъм на поета се появява в почти всичките му стихотворения  и от време на време неговият патриотизъм се издига на пророчески щам.

ВЕЛИКАТА  АМЕРИКАНКА  ПУСТИНЯ

Запълва с саваните си роптание,

И крие бонбони, като в златната възраст,

В рамките на кух дъб. Слушам дълго

За да си вътрешни Хм, и мисля, че чувам

Звукът на този напредък множество

Които скоро трябва да се попълни тези пустини. От земята

Идва от смях на децата, на меките глас

От момичетата, и сладък и тържествен химн

От поклонници събота. Ниската на стадата

Смеси с шумоленето на тежката зърно

През тъмно кафяви бразди. Изведнъж

А първокурсник внезапни проверки от вятъра, и разрушава мечтата си,

И аз съм в пустинята сам.

ЗА  СВОБОДАТА

O свобода! Ти не изкуството, като поетите мечта,

Справедливо младо момиче, с леки и нежни крайници,

И вълнообразен плитки бликащ от ОСП

, С които капитанът Роман коронован неговия роб

Когато той е излетял от gyves. А брадата,

Въоръжени до зъби, си ти, а един mailйd страна

Схваща в широк щит, и един нож, челото ти,

Славно в красотата въпреки че се е помрачено

С символите на старите войни; ти масивни крайници

Са силни с бор.

Простотата в изказа е доминиращо качество в поезията  на Брайнт.
За него Емерсън казва, че остава пионер в  родната  американска поезия, че беше първия оригиналния поет, и е оригинала, защото се осмели да бъдат искрен.

***
The poet

„Thou, who wouldst wear the name
Of poet mid thy brethren of mankind,
And clothe in words of flame
Thoughts that shall live within the general mind!
Deem not the framing of a deathless lay
The pastime of a drowsy summer day.

But gather all thy powers,
And wreak them on the verse that thou dost weave,
And in thy lonely hours,
At silent morning or at wakeful eve,
While the warm current tingles through thy veins
Set forth the burning words in fluent strains.

No smooth array of phrase
Artfully sought and ordered though it be,
Which the cold rhymer lays
Upon his page with languid industry
Can wake the listless pulse to livelier speed,
Or fill with sudden tears the eyes that read.

The secret wouldst thou know
To touch the heart or fire the blood at will?
Let thine own eyes o’erflow;
Let thy lips quiver with the passionate thrill;
Seize the great thought, ere yet its power be past,
And bind, in words, the fleet emotion fast.

Then, should thy verse appear
Halting and harsh, and all unaptly wrought,
Touch the crude line with fear,
Save in the moment of impassioned thought;
Then summon back the original glow and mend
The strain with rapture that with fire was penned.

Yet let no empty gust
Of passion find an utterance in thy lay,
A blast that whirls the dust
Along the howling street and dies away;
But feelings of calm power and mighty sweep,
Like currents journeying through the windless deep.

Seek’st thou, in living lays,
To limn the beauty of the earth and sky?
Before thine inner gaze
Let all that beauty in clear vision lie,
Look on it with exceeding love, and write
The words inspired by wonder and delight.

Of tempest wouldst thou sing,
Or tell of battles – make thyself a part
Of the great tumult; cling
To the tossed wreck with terror in thy heart;
Scale, with the assault host, the rampart’s height
And strike and struggle in the thickest fight.

So shalt thou frame a lay
That haply may endure from age to age,
And they who read shall say;
What witchery hangs upon this poet’s page!
What art is this the written spells to find
That sway from mood to mood the willing mind! “

1863

Тази великолепна поема на  Брайънт го нарежда при Робърт Фрост, Джон Ъпдайк, Карл Сандбърг, Лорънс Ферлингети.  И  разбира се големият -Уйлям Меридит -човекът, който обикна България като втора родина…почина преди три години.

© Подбрал и съставил:  Николай Пеняшки - Плашков