събота, 20 септември 2014 г.

СОНЕТИ - ШЕКСПИР

превод: Евгения Панчева

32.
Щом надживееш сетния ми ден,
когато в прах приятелят ти скрит е
и трябва в сътворените от мен
несносни думи да се взрат очите,
с по-сръчното си време ги сравни.
И нищо, че са толкоз остарели,
за тяхната любов ги съхрани,
не зарад римите им неумели.
Една едничка почит ми отдай.
Кажи: “Да беше Музата му жива,
потомък би създала, то се знай,
от ранг по-висш, с осанка по-красива.
Да, за стила чета поета нов,
но него – зарад силната любов.”

34.
Защо ли обеща ми слънчев ден,
да тръгна тъй на път без наметало,
щом облаци надвиснаха над мен
и скриха те под черно покривало.
Наистина, показваш се оттам
и ми сушиш от дъждовете взора,
но кой би хвалил лековит балсам,
че раната лекува, не позора?
От твоя срам по-малко не боли
и твойто разкаяние не топли.
Печалният виновник надали
би облекчил страдалческите вопли.
Но с перли плаче твоята любов.
Аз в откуп да ги взема съм готов.

38.
На Музата ми как да липсват теми?
Ти дишаш и в стиха ми си излял
субстанция за хиляди поеми,
която осквернил би листът бял.
На себе си благодари, щом нещо
достойно в мен за четене съзреш.
Дори глупакът би римувал вещо,
щом ти му озариш ума невеж.
Бъди десета Муза, десет пъти
надминала властта на деветте,
и щом поет подири помощта ти,
дари го вечни рими да плете.
Че радва Музата ми днес света
трудът е мой, но твоя е честта.

40.
Любов, вземи ми всичките любови
и по-богата ли си отсъди
с по-истински, любов, любови нови
от любовта ми, дадена преди?
Щом от любов приемаш любовта ми,
че я използваш кой ще те вини?
Винил те бих, че себе си измами,
с това, що своенравно отклони.
Грабежът ти, крадецо мил, простен е,
макар че ме лиши от бедността.
Че от омразата по-силно стене,
отколкото от обич любовта.
Красива лъст, и злото те краси!
Убиваш ме със злост, но зло не си.

44.
Да беше мисъл мудната ми плът,
не би ме разстоянието спряло.
Изминало би тежкия си път
до тебе мигновено мойто тяло.
И с радост бих стоял накрай света,
от тебе с бездна отделен тогава.
Вода и пръст прескача мисълта,
намисли ли си де да пребивава.
Но мисълта, че мисъл не, а тлен
е тежкото ми тяло, ме убива.
Щом от вода и пръст съм сътворен,
на времето в пътеката горчива
ще крача, от водата и пръстта,
попил сълзи, емблеми на скръбта.

47.
Сърцето ми със взора сключи мир и
с услуги всеки другия теши.
Щом взорът ми очите ти подири,
въздишка щом сърцето ми души,
със образа ти взорът ми пирува,
сърцето с пир рисуван усладил,
а на сърцето взорът пък гостува,
любовни мисли с него споделил.
Така във образ или в любовта ми,
макар далече, винаги си с мен.
Нали не би надбягал мисълта ми?
Пък аз на нея, тя на теб е в плен.
Заспи ли тя, ликът ти пак услажда
сърце и взор в любовната им жажда.

48.
Колко грижовно, щом поех на път,
скрих зад прегради и вещта най-дребна,
та чужди да не я употребят,
преди на мен да стане пак потребна.
А теб, от всеки мой брилянт по-скъп,
теб, грижа, дето ми изпълва дните,
утеха моя, днес най-силна скръб,
тебе оставих плячка на крадците
и не те скрих зад никоя врата,
освен там, дето зная, че те има:
В най- тайното ковчеже на гръдта
излизаш-влизаш през врата незрима.
Уви, и там такава плячка мила
самата праведност би изкушила.

50.
О колко тъжно следвам своя път,
че всичките ми пропилени сили
едничкия покой ще донесат
да кажа: “С теб делят ни много мили.”
И конят ми под мене стъпва вял,
понесъл с мен товара на тъгата.
Той сякаш по инстинкт е проумял:
ездачът не харесва май ездата.
Не го раздвижва кървавата шпора,
която вбивам в хълбока вбесен,
а в отговор простенва от умора,
по-остра шпора впивайки във мен.
Че стонът му ми спомня моя ад:
пред мен скръбта е, радостта – отзад.

53.
Кое е веществото, що гради те,
та с теб се движат сенки милион?
Едничка сянка ходи по петите
на всекиго, ти раждаш милион.
Адонис опиши- та той е сянка
и копие на твойта красота!
И на Елена дивната осанка
рисува теб в костюм от древността.
Виж пролетта и есента узряла.
Как твойта хубост в първата личи!
Във другата е щедростта ти цяла
и радва с форми хорските очи.
Във всяка външна хубост имаш дял,
но верността на друг не си предал.

56.
Пак мощ сбери, любов, срещу мълвата,
че по си равнодущна от лъстта,
която днес е сита от храната,
а утре е със зейнала уста.
Така и ти, любов, пълни си взора,
докато не примигаш от любов,
а утре пак засищай без умора
със грейнали очи глада си нов.
Покоят ти да бъде океана,
брега оставил, дето всеки ден
пристъпват двама влюбени сред пяна
и гледат как се връща уморен.
Или да е във зимен ден мечта
за новия триумф на пролетта.

57.
Твой роб съм и единствено живея
броейки страстните ти часове
и нямам ценно време да пилея,
нито дела, щом друг ме позове.
Гневът ми часовете не залива,
щом циферблата следвам със тъга,
и не наричам липсата горчива,
щом се сбогуваш с верния слуга.
Не пита даже мисълта горката
къде и по какви дела си днес,
а като роб унил седи и смята
какви щастливци с теб са там онез.
Тъй глупава е любовта, че на
каквото сториш, все си без вина.

59.
Щом няма нищо ново и било е
всичко преди, как лъже се умът
и в напъни да каже нещо свое
дете родено ражда втори път.
Да можех слънцето назад да върна
с петстотин обиколки на света
и образа ти в древен стих да зърна -
нали застива в букви мъдростта -
и тъй да видя древните похвали
за тоя храм, от бога сътворен
по-точно ли в слова са го предали
или го славят точно като мен.
О, хвалели са, сигурен съм аз
по-недостойни теми с двойна страст.

61.
Ти ли поиска да не мигна миг
по цели нощи с клепки натежали?
Ти ли ми пращаш сенки с твоя лик
и стряскаш пак очите недоспали?
Духа си ли провождаш тъй далеч
от теб, в делата мои да се взира,
във всеки срам и всяка празна реч
за нова ревност повод да намира?
Не, ти не чувстваш толкова любов.
Тя, моята любов ме буди в мрака,
та стража да ти бъда съм готов,
която връщането ти да чака.
От теб далеч, будувам сам в нощта,
до други да се будиш сутринта.

129.
Духът, прахосан в пустош от позор
е лъст във действие, а дотогава
лъстта е грях, убийство и затвор,
бяс, грубост, крайност, лудост и забрава.
Щом вкусена, и начаса презряна,
омразна страшно, дирена преди,
омразна като кука от стомана,
заложена, ловеца да влуди.
Да го влуди и в лов, и в притежание,
отпред, подир, отвътре и отвън,
блаженство първо, а подир страдание,
преди наслада, а подире сън.
Светът това го знае, но света
със радост пада в ада на лъстта.

130.
Любимата с очи-слънца не грее,
коралът устните й не краси,
гръдта й не е бял сняг, а сивее
и черни жици има, не коси.
На розите знам багрите богати,
но рози няма в нейните страни
и вдъхвал съм по-сладки аромати
от тоя дъх, долитащ на вълни.
Обичам как словата си изрича,
но май че по ме радва песента.
Не знам как босонога нимфа тича.
Любимата ми гази в пепелта.
Но тя за мене пак е несравнима
със лъганата в стихове любима.

Няма коментари:

Публикуване на коментар