вторник, 1 ноември 2016 г.

ДЕН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

Възраждането в нашата мила родина е относително кратък, но изключително
динамичен 
 динамичен период от историческото развитие на българския народ. Той започва в началото на XVIII в. и продължава до края на ХIХ век. То представлява

 сложен процес на разложение на феодалните отношения и разпространението на буржоазните идеи. Тези промени са резултат на обективно възникналия конфликт между старите обществено-икономически отношения и потребностите на хората за нов живот.
То е резултат от новите обществено-икономически, политически, социални реформи, които променят качеството на живота, мирогледа, образованието и културния живот.

 Българското възраждане започва сравнително по-късно, когато в някои европейски 
държави. При тях епохата на Ренесанса постепенно отстъпва място място на Просвещението - което се разделя на три периода:Първият период обхваща края на XVII в. до 20-те години на XIX в. Той се характеризира с големите промени на икономиката, военнополитическата стратегия, социалния живот, в резултат на което една велика държава като Турция, се превръща второстепенна държава.
Зараждат се
  раннокапиталистически  отношения  включително и стоковопаричните,
 както в турската, така и в българската икономика. Възникват нови обществени сили, най-вече национална буржоазия. Променя се и националната идеология.
Тези нови обществено-икономически, политически и социални промени водят до 

културно-духовното съзряване на българското общество.

Вторият период съвпада с реформите в Турция - 20-те години на XIX в. /условно/ до Кримската война - 1856г. Възрожденските процеси се задълбочават и в някои отношения достигат до пълна зрелост. Утвърждават се буржоазните стопански отношения, оформя се българската буржоазия. Започват две могъщи национални движения - за новобългарска просвета и църковна независимост. Осъществява се процесът на формиране на българската нация. Появяват се първите опити за самостоятелно решаване на българския въпрос с военни средства.

Третият период започва след Кримската война и завършва с Освобождението през 1878г. за земите на Княжество България до 1885г. за Източна Румелия, а в Македония и Одринско освободителното движение продължава до Първата световна война, дори до 40 - те години наXX в. Характеризира се със зрелост на възрожденските процеси, със сливане на трите основни потока на българското възраждане: борба за новобългарска просвета, за самостоятелна църква и за национално освобождение. Условията на пълно разложение на Турция и на остри международни конфликти, предизвикани от Източния въпрос, дават възможност за проява на могъщо национално движение. Завършва процеса на духовно обособяване на българската нация и през 1870г. тя получава международно признание.

През XVIII век в социално отношение България навлиза в буржоазната епоха с всички последици за нейния обществен, културен и духовен живот. Най-напред те се проявяват в постепенно съживяващото се национално чувство. Заедно с това пробуждане се засилват интересите към онези сили, които могат да бъдат български съюзници. Утвърждава се идеята за общославянско единство. Възражда се идеята за възстановяване на българската държавност.
Със зараждането на националното самочувствие се ражда и българското националноосвободително движение. Главната му задача унищожаването на турското феодално господство. През втората половина на XVIII в. и първата половина на XIX в. то се изразява в борба за българска национална просвета, в борба срещу културно-националния гнет на гръцката патриаршия. В този период възниква и българската националноосвободителна идеология. Неин създател е Паисий Хилендарски.
Той е роден през 1722г. в Самоковска епархия - Банско. В 1745г. той заминава при своя брат Лаврентий, игумен в Хилендарския манастир в Света гора, където става монах. Тук той попада в нова обществена и културна среда. През XVIII век Атонските манастири са средище на духовния живот на балканските християнски провинции. В тях работят монашески братства, между които и българи - граматици и подвързвачи, съчинители на летописи. Манастирите са посещавани от учени, писатели, пътешественици и историци. Така постепенно започват да проникват идеите на европейската култура и образованост.

Той е роден през 1722г. в Самоковска епархия - Банско. В 1745г. той заминава при своя брат Лаврентий, игумен в Хилендарския манастир в Света гора, където става монах. Тук той попада в нова обществена и културна среда. През XVIII век Атонските манастири са средище на духовния живот на балканските християнски провинции. В тях работят монашески братства, между които и българи - граматици и подвързвачи, съчинители на летописи. Манастирите са посещавани от учени, писатели, пътешественици и историци. Така постепенно започват да проникват идеите на европейската култура и образованост.

Паисий започва събирането на сведения за миналото на своя народ. Две години прекарва в библиотеките на Атон, обикаля други български манастири, където изучава царски грамоти от Средновековието, жития, поменици, преписки, стари църковно-служебни книги. Запознава се с някои славянски /руски/ книги. Изучава "Деяния церковние и гражданские" от Цезар Бароний, чете "Книга историография" от абат Мавро Орбини. От нея той черпи не само сведения от българите и сърбите, но и заимства голямата идея за общославянското единство. Трудът на Орбини е основният източник на сведения и идеи на Паисиевия труд. След завръщането си от Австрия, Паисий се премества в Зографския манастир, където през 1762г. завършва "История славянобългарска". През 1765г. посещава Котел, среща се с местния свещеник Стойко Владиславов, който прави първия препис на историята. След котелското гостуване, животът на Паисий не е известен. Има данни, че той умира през 1773г. в Станимака /Асеновград/.

Всички знаем, че "История славянобългарска" представлява сбито и ярко изложение на историческото минало на България. Подобно на своите ренесансови предходници, Паисий обръща погледа си към вековете, за да търси идеали, упование, надежда. Разказва за храбрите българи, за именитите царе, на които се подчиняват много народи и земи, за българската църква и светци, за славната българска патриаршия в Търново. Паисий интерпретира миналото в силно националистичен и романтичен дух. От анализа на миналото извежда своите назидателни заключения, подчинени на определени исторически цели. Той се стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. В подчинение на тази цел, Паисий атакува тези, които се срамуват от своя род и се увличат по чужд език. Като припомня великото царско минало, той заклеймява отцеругателите, които се гърчеят и се срамуват да се нарекат българи.
С тези разсъждения Паисий логически чертае политическата програма на новата епоха, базираща се главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на чуждо владичество и да се осигури условия за бъдещото й развитие.Мирогледът на първия будител е смесица от ренесансови мотиви, просвещенски настроения и политически национални интереси.
В политическо отношение Паисий акцентува главно на националното обособяване на базата на език, писменост, култура и исторически традиции. В това отношение се отразява идеалът на Просвещението.
Паисий мотивира и защитава идеята за духовно обособяване на българите, чрез отхвърляне на църковното и културно влияние на гърците и чрез възстановяване на българската духовна йерархия. Той излага идеята за българската държавност - историческо право на българите. Паисий подобно на писателите на своето време, продължава да залага на победата на християнските сили срещу Турция, да вярва в Европа и преди всичко на Русия.

Без да създава нова идеологическа система, Паисий успява да преработи, чрез патриотичния си дух идеите на новото време, да ги превърне в пътеводител на нацията. В този смисъл неговата идеология и мироглед имат буржоазен характер. Те отразяват потребностите на общественото развитие. В ранните зори на Българското възраждане, когато социалната диференциация е недостатъчна, когато българите изпитват социалната и верска нетърпимост на завоевателя, когато националното чувство, макар и зараждащо се доминира над всичко друго, Паисиевият национализъм отговаря на интересите на цялото общество. В такъв смисъл буржоазната идеология на Атонския монах става национална идеология в начеващата борба за духовно и политическо освобождение. Това обяснява и широкия отзвук на Паисиевите идеи и влиянието им върху възрожденския процес. "История славянобългарска" се преписва по църкви и манастири. Открити са 40 преписа и около 20 поправки на историята.

Паисий намира много последователи. Сред тях са: анонимния Зографец, автор на "Зографската история", писана по времето на "История славянобългарска"; йеромонах Спиридон Габровски, който съчинява четвъртата за XVIII в. българска история; Димитър Поиски, който пише ода за Софроний, Йеротей, който създава в началото на XIX в. ръкописен сборник.
Централно място в доразвиване на Паисиевия труд има най-талантливият български писател от втората половина на XVIII в.- Стойко Владиславов /1739-1813 г./ от Котел. В нашата история той е известен под името Софроний Врачански. През 1762г. по настояване на котленските първенци е ръкоположен за свещеник в Котел. Към средата на 70-те години заминава за Атон. Особено значение за Софроний има срещата му с Паисий през 1765г., когато преписва неговата история. Под влияние на нейните идеи, Софроний се обрича на просветата. Две години учителства в Котел, като подготвя свещеници и учители.
За просветно-патриотична дейност той е подгонен от турци и гърци, като е принуден да бяга в Карнобат, а после в Карабунар. След две години се озовава в с. Арбанаси, близо до Търново.
През 1794г. Софроний е ръкоположен за епископ на Врачанската епархия. Във Враца, въпреки кърджалийските размирици, продължава проповядването на роден език. Скоро отива във Видин, а по-късно поради смутните времена, заминава за Влашко, където остава до края на живота си. Там той се отдава на книжовна дейност. В 1806г. напечатва неделни и празнични поучения в сборника "Неделник". Това е първата българска печатна книга, съдържаща преводи и преработки от гръцки език. В началото на XIX в., между 1803-1805г. Софроний пише своята автобиография "Житие и страдание грешного Софрония". Житието разкрива българския живот през втората половина на XVIII в., дава ценни сведения за социалните и политически отношения, за културното развитие, бита и духовния облик на българите от тази епоха. Съдържа интересни данни за размириците, за историята на Турция, за отношенията на България с Гърция и Турция. Софроний проповядва идеите на европейското Просвещение и мечтае за реформиране на обществените порядки, за унищожаване на невежеството. По дух и език "Житието" е модерна светска книга, пропита с просвещенски идеи.
Под влияние на хуманистичните идеи на епохата, Софроний превежда от гръцки език дидактическото произведение "Театрон политилон" - "Гражданское позорище", "Езопови басни" и др. Така, чрез многообразната си дейност на книжовник, духовник и проповедник, на просветител и патриот, Софроний Врачански се налага като най-ярка фигура на Българското Възраждане от края на XVIII в. и началото на XIX век.
Софроний Врачански играе голяма роля в утвърждаването на националноосвободителната идеология, не само чрез книжовната си дейност, но и като взима участие в политическите движения. По време на руско-турската война от 1806-1812г. той се изявява като добър дипломат и политик. През 1804г. българските първенци от Северозападна България изпращат Иван Замбин и Атанас Некович в Русия. Това е и първата българска дипломатическа мисия, която предава в Петербург послание от Софроний. Той за първи път си позволява да изпрати пратеничество от името на целия български народ и от свое име да предложи присъединяването на българите към руската империя.
Денят на народните будители е общобългарски празник, който тържествено отбелязва
 делото на българските просветители, книжовници, революционери и свети будители на възраждащия се национален дух, стремеж към образование и книжовност. Отбелязва се ежегодно с факелни шествия на 1 ноември и е официален празник в
Република България. 

Всепризнат патрон на българското будителство е свети Йоан Рилски,  почитан като небесен покровител на българския народ и държава, който в народната памет е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството и към когото народната обич и уважение остава жива през вековете на османско владичество. Почитани са и много други будители, които народът канонизира като светци в своята историческа памет.
През 1922 г. Стоян Омарчевски , министър на народното просвещение в правителство-то на Стамболийски по инициативата на група интелектуалци (Станимир Станимиров,Александър Радославов, Димитър Лазов, проф. Беньо Цонев, Иван Вазов, проф. Любомир Милетич, д-р Михаил Арнаудов, д-р Фил Манолов, Христо Цанков Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингилов, Адриана Будевска, Елена Снежина) внасяпредложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за ден на българ-ските народни будители. 
  (При установяването на Григорианския календар като държавен през 1916 година, Българската православна църква продължава да използва Юлианския календар – чак до 1968. Съответно 19 октомври -  денят, в който се чества Св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец),  става първи ноември по новия календар). На 28 юли 1922 год. Министерството на народното просвещение излиза с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“. На 31 октомври 1922 г. излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година 19 Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение, Закона за празниците и неделната почивка.
Цар Борис III подписва закона за въвеждането на деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.  Три години след пописване на Ньойския договор българското общество изпитва обща нужда от духовни стимули и ги намира в наследството от идеи на най-мъдрите българи. 

Прокламацията на Деня:
„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.

Източник: Уикипедия и Интернет

--------
Николай Пеняшки - Плашков
Добрич ; 1.11.2016 г.; 18:17 ч.







Няма коментари: