СЕЗОННО РАВНОДЕНСТВИЕ

Птици предвестници на пролетта

посрещат с песни лятото горещо.

По жълтите пътеки пристига есента

усмихната посреща зимата студена. 

-----
автор: Николай Пеняшки - Плашков 

ЧИТАТЕЛСКА ГРУПА

21-годишната Моника Георгиева за новия си проект – двуезично литературно списание, което да обедини най-добрите български писатели и поети

Klaxon Press е новото списание за литература в България, но с няколко отличителни черти в неговите 120 страници: фокусът е към млади автори на поезия и проза, преводи на английски, концептуални илюстрации и безплатно разпространение.

Основен инициатор на проекта е Моника Георгиева. Тя е на 21 години, последните 13 от които живее в Канада. Визитката й вече се отличава с няколко интересни завоя: бивш асистент комуникации в Betahaus, посланик на "Заедно в Час", докато учи в University College в Лондон, а ...

продължете да четете от тук: http://www.capital.bg

Николай Пеняшки - Плашков
27.09. 2014 г.

Добрич

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА КАТО ИЗКУСТВО

Значителна част от четящите люде знаят, че изкуството е краен продукт на възпроизвеждане и възприятие на база натрупани впечатления, знания и творческа изява  на субективните представи на конкретния творец за себе си, обществото и заобикалящия го свят като цяло.

Изкуството като продукт от творческата дейност на твореца, в зависи-мост от предназначението си, „стил и направление” е форма на естетическо възприятие и възпроизвеждане на база на натрупани качествени знания, умения и талант, за да създаде и представи конкретната творба. Тя може да бъде живопис, графика, музика, кинематография, сценарии, театър и т.н.

Естетиката е дял от философията, занимаващ се със същността и възприемането на красивото, изящното красноречие и всичко свързано с конкретиката на изкуството.

Естетическото оценяване може да бъде много сгъстено или безкрайно противоречиво, частично, интелектуално и интерпретативно.

Произведенията или „обектите” на изкуството, създадени от конкретни творци в литературата и изящни майстори (художници, скулптори и др.), предизвикват и пораждат конкретни емоции (мисли, чувства), представи и идеи чрез възприятията.

Литературата спада към изкуството, т.е. „изкуство по предназначение”. Защо? Литературата най-често включва произведения от писмен вид, в които конкретния автор разказва определен сюжет, заплетена история, която привлича не само вниманието, но държи в неизвестност и напрежение читателя, с майсторството на красноречието, силата на словото и владеенето на съспенса.

Основни носители на литературния текст са книгите, но в нашето съвремие литературата присъства и в интернет като цитати и като цели текстове.

Художествената литература, както се знае е изкуство по предназначение – народност, период и религия; наред с живописта и музиката, със съществената разлика, че борави с езика и с езиковите знаци, докато другите изкуства са семиотични системи, имащи твърде различен знаков характер.

Всеки текст (произведение под каквато и да е форма) може да бъде литературен, когато е възприет като такъв, когато задоволява някакви или нечии вкусове / критерии, за да попадне под маркера на литература (маркер за елитарност и значимост).

Художествената литература като същност и значимост е изкуството да се владее умелото използване на езика.

Това е умението, дарбата да се говори не само добре, но и убедително, и умело говорене пред публика. Синоним на това качество е „красноречието”, както и „ораторското изкуство”, което се отнася и до писмения дискурс и писмените текстове, като изкуство в писането, подредбата, изложението и т. н. на текстовете.

За качеството на художествената образност на дадено литературно произведение, изключително важно значение е литературният стил на автора, който преди всичко е индивидуален. Той се ражда от автора и неговия талант и способност да пише. Стилът се оформя не само от обема на прочетените книги, които би трябвало да се подбират по значимост и оценка, но най-вече и от задълбочения анализ и работа върху творчеството на литературните класици от всички времена (било проза или поезия).

Преди всичко литературният стил се оформя и обуславя от конкретния, и характерен исторически период, в който живее писателя, от своеобразието на конкретните моменти, обществено-икономическите отношения, от конкретните литературни направления, течения и политически вълнения в конкретния момент и най-вече от личността на писателя – неговия талант и умения, от способността му да наблюдава живота във всичките му категории и прояви.

Изключително важно значение е индивидуалния начин на мислене, усещане, чувстване и т.н.; и най-вече умението да отрази с художественото майсторско слово, което е отражение на оригиналност
Именно стиловете качества и мирогледа на автора, му позволяват с творческата индивидуалност, талант и чрез майсторското слово да отрази и пресъздаде съответните художествени образи, и заплетени интригуващи ситуации. За да се получи вълнуващ ефект, авторът трябва да е майстор на съспенса.

На базата на логическия и образно-емоционалния стил, една художествена творба, може да се каже, че отговаря и попада под маркера за елитарност и значимост.

Художествената словесност се формира на границата между поезията и прозата, чрез теоретично осмисляне.

Поезията е изкуство на мига, който трябва да се усети и улови на момента, но е необходим талант  и изискано концентрирано слово. Поезията като същност  има много лица и проявления. Тя е най-прозрачното изкуство, тъй като негов инструмент и материал е речта, езикът, словото… То е навсякъде и във всичко, и е най-изявено именно в литературата, най-вече в поезията, защото тя е конкретно състояние на духа и концентрация от чувства и слово, негова висша еманация. Стихотворенията като продукт са изградени от определен обем и порядък от подбрани думи, които със своята възвишеност и естетика разголват душата. Накратко казано тя е конкретна вселена, сътворена чрез красноречието. Поезията е ерархия на словесността. Поради тази причина съществуват различни нива на поезията: едноизмерна и многоизмерна, елементарна и сложна, плитка и дълбока, душевна и духовна, сетивна и свръхсетивна, и т.н.

Поезията е загадка (неразгадана тайна), понеже мнозинството от читателите не притежават необходимите вътрешни сетива, за да я възприемат и разберат.

Поезията е дар Божи. Тя избира своя поет, а не той нея. Поезията е откровение не само за автора, но и за нейния ценител, който е осенèн от нейната тайственост и събужда неговите сетива (вътрешни и духовни).

Истинската и възвишена поезия  се определя като тайнствен и жив мост между видимото и невидимото, по който пътува духът.

Поезията е велико изкуство, което е израз на емоцията и красотата на словесността, отразяваща чувствата на поета породени от уловения миг.

Художествената литература е изкуство, което изгражда своите образи чрез словото / т.е. лингвистичния език в цялата му лексика и семантика/. Словесните художествени образи също се подчиняват на логиката на образното обобщение на типизацията и индивидуализацията, на пластичния език на изкуството. Словесния художествен образ притежава своя специфика като своеобразна словесна живопис със следните особености:
    - не притежава конкретна предметна нагледност, възниква в съзнанието на читателя чрез възсъздаващото /репродуктивно/ въображение;
  - възможности за свободно и цялостно изображение на пространствено-временните измерения на обектите и човека; да разтяга или сгъстява времето на действието, да го праща назад в миналото или в бъдещето /интроспекция/;
    - изобразява свойства на явленията, недостъпни за други изобразителни изкуства звучене, движение и др.;

   -чрез метафоризацията, хиперболизацията, антропоморфизацията /одухотворяването/ създава непостижими за друго изкуство одушевени природни образи и картини или образи символи;

   - като никое друго изкуство е в състояние да предаде интелектуалното съдържание на личността / тъй като само думата е носител на мисъл/, поради което много изкуства постоянно търсят синтез на словото.

Средствата на словесната живопис са преносните значение на думите, групирането им в неразчленими образи, носители на непредаваемо по друг начин значение, стилистичните фигури, тропите, ритмично-метрическата и интонационно-звукова организация на речта. Благодарение на тях литературно-художествената форма придобива многослойност и многозначност, многопосочно асоциативно въздействие върху въображението на читателя, оркестрова полифенкционалност / духовна, емоционална, оценъчна, хедонистична и т.н./ Формалната структура на литературно-художественото произведение е в последна сметка най-пълна и адекватна езикова обективация на нейното художествено съдържание. Тя не може да бъде задълбочено изследвана от поетиката и стилистиката откъснато от него. Но литературно-художествената форма притежава своя относителна самостоятелност, структура и езикови механизми, чието изследване е от изключителна важност за литературознанието. Художествената литература притежава родови, видови и жанрови особености като изкристализирали в нейното развитие съдържателно-формални структури. Нейното възприемане и въздействие има своя специфика, но съвпада с естетическата роля на изкуството.  

© Николай Пеняшки – Плашков

Добрич
26 септември, 2014 г.

„Капитан Петко войвода" - песента от филма 1

КОЗИЯТ РОГ - ДВАМА - МАРИЯ НЕЙКОВА

Емил Димитров-Ако си дал

Алла Пугачова - Миллион Алых Роз (ПРЕВОД )

Подмосковные Вечера

Марк Бернес. Журавли...

Булат Окуджава Десятый наш десантный батальон

С чего начинается родина (памяти Олега Янковского)

Высоцкий - Спасите наши души

Владимир Высоцкий - Як истребитель

Стас Михайлов-Ищу тебя

Стас Михайлов - Всё для тебя!

Стас Михайлов-Ну вот и всё

ПЪРВИЯТ РОМАН В СВЕТА ...

Първият роман в света е прочутия средновековен роман "Сказание за Генджи ".

ПЪРВИЯТ РОМАН В СВЕТА

Първият роман в света, написан на пишеща машина, е “Приключенията на Том Сойер” от Марк Твен.

Марк Твен е литературен псевдоним на Самюъл Лангхорн Клемънс е американски писател, журналист и хуморист. 

Най-известен е със своя роман "Приключенията на Том Сойер" и неговото продължение "Приключенията  на Хъкълбери Фин" , често определян като един от Великите американски романи. 

В началото на 20 век Твен е смятан за „най-големият американски хуморист на своето време“, а Уилям Фокнър го нарича  „бащата на американската литература“.  Години по-късно Ърнест Хемингуей ще напише: „Цялата съвременна американска литература произхожда от една книга на Марк Твен, наречена “Хъкълбери Фин“.

ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА

Историята на литературата е историческото развитие на писането в поезия и проза, което цели да забавлява, просветлява или инструктира четящия / слушащия / наблюдаващия, както и развитието на литературната техника, използвана при създаването на литературни произведения. Не всичко написано е литература. Например някои записани данни като архиви или регистри не са считани  за литература и тази статия се отнася единствено до еволюцията на произведенията, дефинирани в първото изречение.

Въпреки че литературата и писането са очевидно свързани,  те не са синоними. Най-първите писания на древните шумери по всяка разумна дефиниция не се смятат за литература – същото важи и за някои древни египетски йероглифи или за хилядите дневници с древен китайски произход. Учените винаги са и винаги ще спорят кога е най-ранното записване и запазване на данни, което е започнало да бъде „по-литературно“ от всичко друго – дефиницията е ужасно субективна.

Освен това трябва да бъде взето под внимание, че поради значението на разстоянията като културен изолатор в ранните векове, литературата не се е развила с еднакви темпове по света. Проблемите за създаване на строга глобална литературна история се сзадълбочават и от факта, че много текстове са били загубени през вековете, други съзнателно или случайно са били унищожени , а трети са изчезнали при залеза на древни цивилизации. Много е написано, например, за разрушаването на Александрийската библиотека през 3 в. пр. Хр.  и за безбройните ключови текстове, за които се счита, че са били загубени завинаги сред пламъците. Преднамеренето унищожаване на текстове /и често и на техните автори/ от организации по духовни или други причини още повече хвърля плащ върху историята на литературата.

От друга страна много древни текстове могат да бъдат изолирани, което играе важна роля за първите литературни течения. Много ранни примери са Епосът за Гилгамеш, в неговата шумерска версия от 2000 г. пр. Хр. и Египетската книга на мъртвите, която е написана на папирус приблизително 250 г. пр. Хр., но най-вероятно датира от 18 в. пр. Хр. Древната египетска литература не е била включвана в ранните изследвания за исторяита на литературата, защото египетската писменост е била непреведима на европейски езици до 19 век, когато Розетският камък е бил дешифриран.

Много текстове са били предавани по устен път през много векове, докато са били редактирани и записани и затова е трудно да се установи от кога датират.

„Илиада“ и „Одисея“ на Омир датират от 8 в. пр. Хр. и бележат началото на Античността. Те също са били предавали чрез устна традиция, която се простира в миналото до късната Бронзова ера.

Индийските текстове  ?рути (свещените индийски текстове на откровението) и еврейският Танак (Старият завет) и мистичните стихосбирки на Лао Дзъ, са датирани към Желязната ера, но подобно определяне е трудно и противоречиво. Великите индуски епоси също са били предавани устно.

Други устно предавани творби са били записани много по-късно като например „Старата Едда“, записана през 12 или 13 век.

А на въпроса „Кой е първият роман?“ има много различни и възможни отговори.

Историята на литература условно може да бъде разделена на тези периоди:

- Ранна индийска литература

- Ранна китайска литература

- Античност

- Гръцка литература

– Латинска литература

Средновековие

– Европа

– Ранна ислямска литература

– Персийска литература

– Турска литература

– Късна китайска литература

Европейска ренесансова литература

Европейска модерна литература

Източник: wikipedia

Поставил: Николай Пеняшки – Плашков

ЕПОС ЗА ГИЛГАМЕШ

Епосът за Гилгамеш е епична поема от Месопотамия и една от най-древните литературни творби, запазени до наши дни.

Литературната история на Гилгамеш започва с пет самостоятелни шумерскипоеми за Билгамеш (шумерското име на Гилгамеш), цар на Урук. Четири от тях са използвани като източник за компилиран епос на акадски. Тази първа обобщена версия, известна като Старовавилонска версия, датира от XVIII век пр.н.е. и е озаглавена със своите начални думи „Шутур ели шари“ („Надминаващ всички други царе“). От нея са запазени само няколко фрагмента. По-късната Стандартна вавилонска версия датира от XIII до X век пр.н.е. и започва с думите „Ша накба имру“ („Той, който видя дълбините“). Възстановени са фрагменти, обхващащи около две трети от тази по-дълга дванадесеттаблична версия. Едни от най-добрите копия са открити в развалините на библиотеката от VII век пр.н.е. на асирийския царАшурбанипал.

Първата половина от поемата разказва за приятелството между Гилгамеш, цар на Урук, и Енкиду. Енкиду е дивак, създаден от боговете, за да разсейва Гилгамеш и да му пречи да потиска народа на Урук. Двамата пътуват до Кедровата планина, за да победят Хумбаба, нейния чудовищен пазител. След това те убиват Небесния бик, изпратен от богинята Ищар, за да накаже Гилгамеш за това, че я е отхвърлил. Като наказание за тези подвизи боговете осъждат Енкиду на смърт.

Във втората половина на епоса мъката на Гилгамеш след смъртта на Енкиду го подтиква да предприеме дълго и изпълнено с премеждия пътуване, за да открие тайната на вечния живот. В крайна сметка той научава, че „животът, който търсиш, никога няма да намериш. Защото когато боговете създадоха човека, те определиха смъртта за негов дял, а животът задържаха в своите ръце.“[1] Въпреки това, заради неговите големи строежи, следването на съветите на Сидури и това, което безсмъртният Утнапищим му разказва за големия потоп, славата на Гилгамеш надживява смъртта му. Неговата история е преведена на множество езици, а през последните години става тема на много произведения на популярната култура.

продължете да четете от тук: УИКИПЕДИЯ

ОТ ДЕСЕТА ПЛОЧКА НА „ЕПОС ЗА ГИЛГАМЕШ“

Тук кръчмарката на Боговете, Сидури, казва на Гилгамеш:„Гилгамеш, къде си тръгнал, Гилгамеш?Вечният живот що дириш, ти не ще намериш.Когато боговете създадоха човекасмъртта отредиха за човешка участ.А с човешката участ само те се разполагат.Затова, Гилгамеш, напълни си стомахаи денем и ношем бъди все весел,и всеки свой ден превръщай във празник,весели се, танцувай и денем и нощемНоси само празнични дрехи,косите си гъсти измивай редовно.Води на разходка свойте дечицаи грабвай жена си в мъжка прегръдка!Само в това е човешката радост!“

НАЙ-ДРЕВНИТЕ ЕЗИЦИ

Най-древните езици

Шумерски  език – 2900 години пр.н.е.

Египетски – 2700 години пр.н.е.

Акадски – 2400 години пр.н.е.

Еблаитски — 2400 години пр.н.е.

Еламски — 2300 години пр.н.е.

Хуритски – 21 век пр.н.е.

Хетски – 1650 години пр.н.е..

Лувийски – 1400 години пр.н.е.

Хатски — 1400 години пр.н.е.

Гръцки - 1400 години пр.н.е.   

Угаритски -1300 години пр.н.е.  

•  

ДРЕВНИТЕ ПРЕВОДИ НА БИБЛИЯТА

                        Превод на Седемдесетте

Преводът на Седемдесетте "съдържа православно-църковната Библия", която новозаветните писатели ползували като основен първоизточник. От превода на 70-те, както ще се види по-нататък, са направени повечето древни преводи, ползвани и днес от различните християнски народи. Той не е адекватен, буквално точен с еврейския текст. Седемдесетте преводачи са търсели и в повечето случаи намирали равнозначни на еврейските гръцки думи, но когато не намирали, превеждали описателно, дослужвали си с допълнителни и пояснителни думи - тълкували дадена дума. Затова най-често и, може би, най-вярно Седемдесетте преводачи се наричали Седемдесетте тълковници.

Като всеки превод и преводът на Седемдесетте има някои недостатъци, но те бледнеят буквално пред многото му достойнства, бих казал, пред неговото съвършенство. [Още от автора: Превод на Седемдесетте (Септуагинта, LXX)]

                   Други древни преводи

Други древни преводи има и от еврейски, но в болшинството си те са направени от основния текст на Седемдесетте.

                          Преводи от еврейски

                      Самарянско Петокнижие

Самарянско Петокнижие - свещена книга на отцепилата се от официалната еврейска църква в Йерусалим самарянска община със своя свещена йерархия и своя храм на планината Гаризим. То било написано със самарянски (древноеврейски) букви с особено начертание - самарянски шрифт. Преведено е на гръцки и арамейски езици - еврейско-самарянско, гръцко-самарянско и арамейско-самарянско Петокнижие.

Еврейско-самарянското Петокнижие е оцеляло в около 6000 варианта с правописно-граматичен и верово-догматичен характер. В някои от тия варианти то превъзхожда еврейско-масоретския текст. То има важно значение за критическо издаване на библейския текст на Петокнижието. Най-старият ръкопис от него се съхранява в Наблус (Сихем). Множество други ръкописи се пазят в библиотеките на Лондон, Париж, Берлин, Ленинград, Америка. . .

Гръцко-самарянското Петокнижие е малко проучено. В хексаплата на Ориген има 50 откъса от него под заглавието Самаритикон. Открити в последно време откъси от него показват, че то е самостоятелен гръцки превод от еврейския текст н че преводачът му е имал под ръка и превода на 70-те.

Арамейско-самарянското Петокнижие, познато като Самарянски таргум, е от времето, когато арамейският език станал говорим за самаряните. Библеистите говорят за доста таргуми (вж. с. 124 и сл.) [по-горе]. По характер то е изяснителен превод, т. е. таргум на халдейско-езичния текст ....

източник: Православието.ком

ЗНАМ, ЧЕ ЧАКАШ …

Знам, че чакаш…,
в нощ дъждоносна,
застанала
до прозореца затворен
с поглед към мрачното небе.
Гръмотевица разтриса
потискащата тишина.
Светкавицата
за себе си напомни.
Следва дъжд пороен.
Дори прозорците
плачат с едри сълзи.
Далеко съм от теб…
Знам, че тъжиш за мен.
И ти ми липсваш;
твоят чар,
очите – езера дълбоки,
ухаещата кожа
и топлите ти длани,
с които приспиваш
нашите деца.
Не плачи,
ще се върна
и ще прогоня
болката, потиснала
сърцето нежно.
Твоят лик
е нераздèлен с мен.
Чакай ме!
Прибирам се у дома.

© Николай Пеняшки – Плашков
20.06. 2014 г. ; Добрич

РОМАНЪТ „КОТКИ“ – АКИФ ПИРИНЧИ

Издателство „ТРУД“ 

„КОТКИ“
Криминален роман,
включен в „Класика 21 век“

„Котки“ (оригинално заглавие на немски Felidae) е криминален роман от Акиф Пиринчи, в който основните персонажи са котки. Оригиналното заглавие Felidae е латинското име на семейство Коткови. Романът и издаден за първи път през 1989 г.

Котаракът Франсис се мести в нов дом и открива, че в квартала често се случват необясними убийства на котки. Постепенно Франсис опознава новото място и обитателите му. След като разкрива някои страшни тайни от миналото, накрая той успява да стигне до тайнствения убиец.

Котаракът Франсис се мести в нов дом и открива, че в квартала често се случват необясними убийства на котки. Постепенно Франсис опознава новото място и обитателите му. След като разкрива някои страшни тайни от миналото, накрая той успява да стигне до тайнствения убиец.

Романът „Котки“ е добре приет и е последван от няколко продължения. Други книги от поредицата на Акиф Пиринчи „Котки“ (Felidae) са:

Francis. Felidae II. (1996)

Cave Canem. Ein Felidae-Roman. (2001)

Cave Canem. Ein Felidae-Roman. (2001)

Das Duell. Felidae-Roman. (2004)

Salve Roma. Ein Felidae-Roman. (2005)

Schandtat. Ein Felidae-Roman. (2007)

Източник: Уикипедия

ЗА ПЕРСИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Персийската литература ( персийски : ادبیات فارسی) е един от най-старите в света литератури . Той се простира на две и половина хилядолетия, макар че голяма част от предварително ислямски материал е бил загубен. Неговите източници са били в рамките на историческа Персиявключително днешен Иран , Ирак и Кавказ , както и региона на Централна Азия , където персийски език исторически е на националния език.Например, Molana (Руми), един от най-обичаните поети Персия, роден вБалх или Vakhsh (в това, което е сега в Афганистан или Таджикистан ), пише в персийски, и са живели в Коня , тогава столица на селджукските турци . На Ghaznavids завладяват обширни територии в Централна иЮжна Азия и Персийския приети като съдебната им език. По този начин има персийската литература от Иран, Месопотамия , Азербайджан , по-широкият Кавказ, Турция , западните части на Пакистан , Таджикистан и ...

продължете да четете от тук: УИКИПЕДИЯ - ПЕРСИЙСКА ЛИТЕРАТУРА

СОНЕТИ - ШЕКСПИР

превод: Евгения Панчева

32.
Щом надживееш сетния ми ден,
когато в прах приятелят ти скрит е
и трябва в сътворените от мен
несносни думи да се взрат очите,
с по-сръчното си време ги сравни.
И нищо, че са толкоз остарели,
за тяхната любов ги съхрани,
не зарад римите им неумели.
Една едничка почит ми отдай.
Кажи: “Да беше Музата му жива,
потомък би създала, то се знай,
от ранг по-висш, с осанка по-красива.

Да, за стила чета поета нов,
но него – зарад силната любов.”

34.
Защо ли обеща ми слънчев ден,
да тръгна тъй на път без наметало,
щом облаци надвиснаха над мен
и скриха те под черно покривало.
Наистина, показваш се оттам
и ми сушиш от дъждовете взора,
но кой би хвалил лековит балсам,
че раната лекува, не позора?
От твоя срам по-малко не боли
и твойто разкаяние не топли.
Печалният виновник надали
би облекчил страдалческите вопли.

Но с перли плаче твоята любов.
Аз в откуп да ги взема съм готов.

38.
На Музата ми как да липсват теми?
Ти дишаш и в стиха ми си излял
субстанция за хиляди поеми,
която осквернил би листът бял.
На себе си благодари, щом нещо
достойно в мен за четене съзреш.
Дори глупакът би римувал вещо,
щом ти му озариш ума невеж.
Бъди десета Муза, десет пъти
надминала властта на деветте,
и щом поет подири помощта ти,
дари го вечни рими да плете.

Че радва Музата ми днес света
трудът е мой, но твоя е честта.

40.
Любов, вземи ми всичките любови
и по-богата ли си отсъди
с по-истински, любов, любови нови
от любовта ми, дадена преди?
Щом от любов приемаш любовта ми,
че я използваш кой ще те вини?
Винил те бих, че себе си измами,
с това, що своенравно отклони.
Грабежът ти, крадецо мил, простен е,
макар че ме лиши от бедността.
Че от омразата по-силно стене,
отколкото от обич любовта.

Красива лъст, и злото те краси!
Убиваш ме със злост, но зло не си.

44.
Да беше мисъл мудната ми плът,
не би ме разстоянието спряло.
Изминало би тежкия си път
до тебе мигновено мойто тяло.
И с радост бих стоял накрай света,
от тебе с бездна отделен тогава.
Вода и пръст прескача мисълта,
намисли ли си де да пребивава.
Но мисълта, че мисъл не, а тлен
е тежкото ми тяло, ме убива.
Щом от вода и пръст съм сътворен,
на времето в пътеката горчива

ще крача, от водата и пръстта,
попил сълзи, емблеми на скръбта.

47.
Сърцето ми със взора сключи мир и
с услуги всеки другия теши.
Щом взорът ми очите ти подири,
въздишка щом сърцето ми души,
със образа ти взорът ми пирува,
сърцето с пир рисуван усладил,
а на сърцето взорът пък гостува,
любовни мисли с него споделил.
Така във образ или в любовта ми,
макар далече, винаги си с мен.
Нали не би надбягал мисълта ми?
Пък аз на нея, тя на теб е в плен.

Заспи ли тя, ликът ти пак услажда
сърце и взор в любовната им жажда.

48.
Колко грижовно, щом поех на път,
скрих зад прегради и вещта най-дребна,
та чужди да не я употребят,
преди на мен да стане пак потребна.
А теб, от всеки мой брилянт по-скъп,
теб, грижа, дето ми изпълва дните,
утеха моя, днес най-силна скръб,
тебе оставих плячка на крадците
и не те скрих зад никоя врата,
освен там, дето зная, че те има:
В най- тайното ковчеже на гръдта
излизаш-влизаш през врата незрима.

Уви, и там такава плячка мила
самата праведност би изкушила.

50.
О колко тъжно следвам своя път,
че всичките ми пропилени сили
едничкия покой ще донесат
да кажа: “С теб делят ни много мили.”
И конят ми под мене стъпва вял,
понесъл с мен товара на тъгата.
Той сякаш по инстинкт е проумял:
ездачът не харесва май ездата.
Не го раздвижва кървавата шпора,
която вбивам в хълбока вбесен,
а в отговор простенва от умора,
по-остра шпора впивайки във мен.

Че стонът му ми спомня моя ад:
пред мен скръбта е, радостта – отзад.

53.
Кое е веществото, що гради те,
та с теб се движат сенки милион?
Едничка сянка ходи по петите
на всекиго, ти раждаш милион.
Адонис опиши- та той е сянка
и копие на твойта красота!
И на Елена дивната осанка
рисува теб в костюм от древността.
Виж пролетта и есента узряла.
Как твойта хубост в първата личи!
Във другата е щедростта ти цяла
и радва с форми хорските очи.

Във всяка външна хубост имаш дял,
но верността на друг не си предал.

56.
Пак мощ сбери, любов, срещу мълвата,
че по си равнодущна от лъстта,
която днес е сита от храната,
а утре е със зейнала уста.
Така и ти, любов, пълни си взора,
докато не примигаш от любов,
а утре пак засищай без умора
със грейнали очи глада си нов.
Покоят ти да бъде океана,
брега оставил, дето всеки ден
пристъпват двама влюбени сред пяна
и гледат как се връща уморен.

Или да е във зимен ден мечта
за новия триумф на пролетта.

57.
Твой роб съм и единствено живея
броейки страстните ти часове
и нямам ценно време да пилея,
нито дела, щом друг ме позове.
Гневът ми часовете не залива,
щом циферблата следвам със тъга,
и не наричам липсата горчива,
щом се сбогуваш с верния слуга.
Не пита даже мисълта горката
къде и по какви дела си днес,
а като роб унил седи и смята
какви щастливци с теб са там онез.

Тъй глупава е любовта, че на
каквото сториш, все си без вина.

59.
Щом няма нищо ново и било е
всичко преди, как лъже се умът
и в напъни да каже нещо свое
дете родено ражда втори път.
Да можех слънцето назад да върна
с петстотин обиколки на света
и образа ти в древен стих да зърна -
нали застива в букви мъдростта -
и тъй да видя древните похвали
за тоя храм, от бога сътворен
по-точно ли в слова са го предали
или го славят точно като мен.

О, хвалели са, сигурен съм аз
по-недостойни теми с двойна страст.

61.
Ти ли поиска да не мигна миг
по цели нощи с клепки натежали?
Ти ли ми пращаш сенки с твоя лик
и стряскаш пак очите недоспали?
Духа си ли провождаш тъй далеч
от теб, в делата мои да се взира,
във всеки срам и всяка празна реч
за нова ревност повод да намира?
Не, ти не чувстваш толкова любов.
Тя, моята любов ме буди в мрака,
та стража да ти бъда съм готов,
която връщането ти да чака.

От теб далеч, будувам сам в нощта,
до други да се будиш сутринта.

129.
Духът, прахосан в пустош от позор
е лъст във действие, а дотогава
лъстта е грях, убийство и затвор,
бяс, грубост, крайност, лудост и забрава.
Щом вкусена, и начаса презряна,
омразна страшно, дирена преди,
омразна като кука от стомана,
заложена, ловеца да влуди.
Да го влуди и в лов, и в притежание,
отпред, подир, отвътре и отвън,
блаженство първо, а подир страдание,
преди наслада, а подире сън.

Светът това го знае, но света
със радост пада в ада на лъстта.

130.
Любимата с очи-слънца не грее,
коралът устните й не краси,
гръдта й не е бял сняг, а сивее
и черни жици има, не коси.
На розите знам багрите богати,
но рози няма в нейните страни
и вдъхвал съм по-сладки аромати
от тоя дъх, долитащ на вълни.
Обичам как словата си изрича,
но май че по ме радва песента.
Не знам как босонога нимфа тича.
Любимата ми гази в пепелта.

Но тя за мене пак е несравнима
със лъганата в стихове любима.