неделя, 27 април 2014 г.

Хайку - 117

Притварям очи
когато ме докосваш.
Мрачна е нощта.

АДЕЛ ПАРКС – биография,


АДЕЛ ПАРНС - АНГЛИЙСКИ ПИСАТЕЛАдел Паркс е родена на 11 февруари 1969 г. в Ийгълсклиф, близо до Стоктън, Тисайд, Англия. Има сестра. От малка обича да чете книги. Завършва Университета в Лестър със специалност по английски език и литература. След дипломирането си работи една година като учител по английски език в Италия.
От 1992 г. работи в областта на рекламата в Хайгейт, Северен Лондон, и дори прекарва 20 месеца в Ботсвана. Кариерата ѝ се развива успешно и тя печели престижни промоции в топ агенциите в Лондон.
Въпреки това тя е неудържимо привлечена от желанието си да бъде писател и на 30-тия си рожден ден решава да осъществи мечтата си. Започва тайно да пише и първият ѝ роман „Playing Away” бързо намира издатели. Той публикуван през 2000 г. и веднага става бестселър-дебют на новото хилядолетие.
Когато излиза втората ѝ книга „Краят на играта” през 2001 г. Адел Паркс напуска работата си и се отдава на писателската си кариера. Оттогава всяка година публикува по един нов роман.
Писателката е уважавана за темите си относно това как да се справяме със на живота, който водим днес. Разглежда подробно различни концепции за любовта, майчинството и изневярата, с искреност и чувство за хумор, пишейки с характерен собствен стил.
Произведенията на Адел Паркс неизменно са в списъците на бестселърите на вестник „Таймс“. Те са преведени на повече от 25 езика по целия свят.
Тя е автор на редица статии и разкази за много списания и вестници. Често се появява в интервюта по радиото и телевизията. През 2006 г. Адел Паркс е официален говорител на Световния ден на книгата. През 2008 г. участва в правителствената програма „Quick Read” с романа си „Happy Families” и се среща с министър-председателя Гордън Браун като част от честванията на Световния ден на книгата. През 2010 г. е удостоена с титлата „доктор хонорис кауза” от Университета на Тисайд. През 2011 г. участва в журито за литературната награда „Коста”.
През 1994 г. се омъжва за първият си съпруг Саймън. Имат син – Конрад (2000). Развеждат се през 2001 г. За втория си съпруг Джим Прайд, маркетинг директор, се омъжва през 2004 г.
Адел Паркс живее от 2005 г. със съпруга си и сина си в Гилдфорд, Съри.


РОМАНИ

-  Playing Away (2000)

- Краят на играта, (изд. като „Да си намериш майстора”, 2003), Game – - Over (2001)


- Синдромът „Хю“, Larger Than Life (2002)


- Чуждото е по-сладко, The Other Woman’s Shoes (2003) – издадена и като „Lust for Life”


- Still Thinking of You (2004)


- Husbands (2005)


- Young Wives’ Tales (2007)


- Tell Me Something (2008)


- Happy Families (2008) – от серията „Quick Read”


- Love Lies (2009)


- Men I’ve Loved Before (2010)


- About Last Night (2011)


- Whatever It Takes (2012)


- The State We’re in (2013)


Източник:  Уикипедия

петък, 25 април 2014 г.

ЗА ЖИВОТЪТ…

„Животът е като узрял плод;  предизвикателен, вкусен и сочен, но сдъвчеш ли семката, горчи до нетърпимост, но ако по невнимание удариш зъб върху костилката, можеш да го счупиш. Така, че човек не бива да се увлича от прекрасните и вкусните блага, които му се предлагат. Опасно е….! Всяко нещо е предизвикателство, което би могло да предложи удоволствието от сладостта на момента, в който се чувстваш свободен с правото на избор, но дали именно в този конкретен случай няма да се препънеш и да пострадаш…?! Свободата е най-прекрасната придобивка, която е възможно да получиш в непълното ú съдържание, но и лесно може да се загуби.“

© Николай Тодоров Пеняшки
––
Този цитат е от разказа ми „Бягството“ включен в предстоящата ми книгата „ДОКОСВАНЕ“ с разкази и повести.



четвъртък, 24 април 2014 г.

СВЕТОВЕН ДЕН КНИГАТА И АВТОРСКОТО ПРАВО

Световният ден на книгата и авторското право е определен за честване от ЮГЕСКО при ООН. С празното на този ден в целия свят , ЮНЕСКО се стреми да насърчава четенето, издателската дейност и защитата на интелектуалната собственост чрез авторското право. Денят е празнуван за първи път през 1995 година.
23 април е символична дата за световната литература. На тази дата през 1616 година са починали Сервантес, Шекспир – (по Юлианския календар), Инка Гарсиаласо де ла Вега ( Inca Garcilaso de la Vega) чиито истинско име е Гомес Суарес де Фугера.
На тази дата са родени или починали други изтъкнати автори като Морис Дрюон, Халдоур Лаксаес, Владимир Набоков, Josep Pla и Мanuel Mejia Valleje.
Идеята за този празник произхожда от Каталуня където на 23 април, денят на св.Георги Победоносец и традиционно се подарява книга.
На този ден се отдава почит на книгите и техните. Целта на този празник за книгата е да се насърчават всички и по-специално младите хора да открият удоволствието от четенето и да усетят красотата на словото, което предизвиква емоциата и въображението у читателя.
Четенето е магия която храни душата и докосва сърцето. Откакто съществуват майсторите на словото, които пишат своите книги и отразяват с умението си реалната действителност; човешките вълнения и страсти , и всичко това вълнува автора, толкова повече се увеличават броят на читателите и любителите на книгата.
Именно пристрастяването към четенето и към книгата води до зачитане приноса на писателя, който допринася с таланта и качеството на словото за социално-културен, и духовен прогрес на хората по света.
Уважението и зачитането на книгите, и техните автори, се дължи преди всичко на издателствата, чрез дейността на които се опазва и зачита авторските права на писателите и поетите.
В цялата страна в чест на този празник (на 23 април) се организираха маратони на четенето. На това вълнуващо събитие участваха ученици, културни институции, читалища и неправителствени организации, съюзи, клубове, медии, фирми, поети, писатели и журналисти, художници, артисти и граждани, които се включиха активно в този фестивал на четенето.

В ИМЕТО НА ТОЗИ ДЕН ИМАМ УДОВОЛСТВИЕТО ДА ВИ  ПРЕДСТАВЯ :

Откъси от романа „ЧЕРНАТА КУТИЯ” на писателя АЛЕК ПОПОВ
ЧЕРНАТА КУТИЯ ОТ АЛЕК ПОПОВ
„Тъмна тясна стаичка. Седя със сгънати колене. Стените явно не са дебели, през тях долитат най-разнообразни звуци: пращене, чукане, пукане, вибрации, гласове, мелодии. Сякаш се намирам в стар радиоапарат, който някой напразно се мъчи да настрои.”
„Опитвам се да установя връзка и с другите части на тялото си. Вслушвам се в звуците, достигащи отвътре: бавният сънен ритъм на кръвта, далечния пулс на сърцето и ленивите тласъци на червата, но ми е трудно да се съсредоточа и често ги губя. Става толкова тихо, сякаш съм натъпкан с памук. Върху екрана на паметта ми припламват дебелите разклоняващи се вени на светкавиците. „
„ Току-що бях завършил английска филология, отваряше ми се място в университета, но предпочетох да се отдам на бизнес. Времето беше такова. Куцо и сакато регистрираше фирми, продаваше, купуваше… В началото на 90-те книгоиздаването изглеждаше златна мина. Глад за четива. Хората имаха още пари, грабеха каквото им попадне. Продадохме един наследствен имот: половината отиде за учението на брат ми, другата вложих в бизнеса. Издадох десетина десетина нелоши кримки, паднаха мангизи, купих си опел на старо и се ожених млад.”
„ Дълго време си мислех, че съм щастлив. Или ако не точно щастлив, то поне доволен от живота си. Обективно, не ми липсва нищо. Официално съм в графата: успели българи зад граница, УБЗГ. Неофициално обаче нещата стоят малко по-иначе. Щастлив определено не съм, нито особено доволен. Остава ми утехата, че съм УБЗГ. Което за съжаление не е достатъчно. В този живот човек се нуждае от нещо повече, освен завистта на НГЗБ, неуспелите гъзове, забити в България.”
„Професионалните кучешки развеждачи си личаха отдалеч. Имаха жилави, загорели прасци. Крачеха целенасочено, без да поглеждат встрани. Теглеше ги сбирщина от най-разнородни екземпляри. В сравнение с тях аз просто се шляех. Пинчерът действаше отблъскващо на минувачите, така че едва ли можеше да се превърне в стръв за вълнуващи запознанства. Придаваше ми вид на чекиджия с вкус на антикварни порнокартички. Иначе работата беше трудна. Зукеро цъкаше пред мен на тънките си крачета. Обиколихме централната поляна и се насочихме към резервоара. По едно време съществото спря, изгърби се като камила и произведе малко зеленикаво лайно. Не бях изминал и пет крачки, когато дочух властен глас зад гърба си:
- Ей, сър! Вие с кучето!
На местопрестъплението стърчеше великански полицай, изскочил сякаш изпод земята. Върхът на палката му сочеше микроскопичната купчинка пред краката му.
- Е, и? – свих рамене нехайно.
- Току-що нарушихте закона, сър.
–Така ли! Какво съм направил! – леко се спекох.
- Вашето куче се изака на алеята.
- Не мога да му забраня – отвърнах.
- Знаете ли колко кучета има в Ню Йорк?
- Предполагам доста.
- Стотици хиляди! Ако всички собственици следваха логиката на вашето поведение, сър, щяхме да газим в лайната до ушите.
Озърнах се, сякаш отвсякъде бях заобиколен с могили кучешки тор.
- Не го газим – продължи сериозно той. – Защото спазваме закона!
- Вижте, сър – казах. – Отскоро съм в Америка. Имам известна представа за базисните морални норми, на които се крепи общественият ред, но все още не съм изучил детайлите, присъщи на тукашната система.
Той ме изгледа втрещено.
- Прибери си лайното, синко! – долетя добронамерен гласец.
Вече се събираха кибици. Една стройна скейтърка забави ход и ме стрелна презрително изпод сребристата козирка на каската си.
- Чухте ли какво каза дамата? – свъси вежди полицаят. – Носите ли си пликче?
- Никой не ми е казал, че трябва! – поклатих глава.
- Ето, аз ви казвам! Резолюция Е 1999/20567 на общинския съвет. Винаги си носете пликче и лопатка, когато излизате на разходка с кучето си. Слагате лайното в пликчето и го изхвърляте в най-близкото боклукчийско кошче.
- Окей. Ще го имам предвид. Благодаря за разяснението.
- А сега си приберете лайното.
- Нямам пликче, сър.
- Ще трябва да ви глобя сто долара, сър, ако го оставите на пътя.
- Америка е чиста страна, синко!
Гласецът принадлежеше на пухкава персона със сламена шапка, от която се вееше байраче. Огледах се, не виждах нищо подходящо, с което можех да взема проклетото нещо. Не се мяркаха никакви боклукчийски кошчета. Пинчерът нервно душеше лъскавото си изпражнение. Хайде изяж го, помолих се, но никой не ме чу. Сто долара обаче не ми се даваха. Посегнах да откъсна една широко листо от близкия храст.
- Не пипайте цветето, сър! – предупреди ме полицаят.
- На това е само храст!
- Ама че разрушителен елемент! – екнаха коментари.
- Оставете природата на мира, иначе ще се наложи да ви арестувам – скръцна със зъби пазителят на реда.
 Майната ти, рекох си аз. Бръкнах в портфейла си и демонстративно измъкнах банкнота от един долар. Свих я на фунийка. Клекнах, огледах се в лъснатите му бомбета и загърнах лайното в in God we trust. Сетне отворих джоба си и го пуснах вътре.
- Е, доволен ли си сега?
- Приятен ден, сър! – ухили се той.
Отминах като зомби. Кръвта бучеше в главата ми.”
„Днес е знаменителен ден в кариерата ми на кучешки разводач. Поверяват ми второ куче: Тод, френски булдог. Изглежда са преценили, че заслужавам доверие. Нищо обаче не може да изличи обидата от класовата сегрегация, на която бях подложен. А бях само на крачка от успеха…”
„ По ирония на съдбата първата среща на баща ми с американската автомобилна индустрия се случила в Куба. Бяха го командировали на Острова на свободата по линия на Университетския обмен в началото на 80-те. Един от кубинските му колеги имал стар форд сиера, с който извършвал таксиметрови услуги през уикендите, и от време на време му давал да го покара. Оттогава баща ми се беше влюбил в грамадните американски коли. После когато замина за Щатите, още с първата си заплата беше купил един шевролет.”
„Най-трудно беше да кажа на майка. Тъй като силно вярвах, че ти скоро ще се възземеш, бях решил на първо време да ù спестя тревогите. Но ето, че сега идваше нова, не по-малко мрачна вест и вече нямаше начин да се преструвам, че всичко е окей. Изглежда повече от символично, че мъртвото течение на съдбата изхвърли трупа на татко точно когато, братко мой, беше отплувал далеч от нас. Две тела: едното – черно, мъртво, почти мумифицирано; другото бяло, топло, но все още пълно с любов…”
„ Мога да повярвам, че баща ми се намира в тази черна кутия, току-що донесена от митницата. Няма начин Кутията е сложена върху масата в хола и погледите на всички са вперени в нея. Пълен потрес! Не знам какво точно са очаквали. Кутия като кутия. Амбалаж. Повдигам я, доста е тежичка. От ъгълчето се посипва черен прах. Прахът на баща ми, предполагам…”

вторник, 22 април 2014 г.

Птици

автор: Ники Комедвенска


Нещо е сбъркан човешкият свят –
много дълбоко, в самата матрица,
сам се разкъсва от страх и от глад…
А пък душата му – птица!


Може би адът е някъде в нас,
пие живота ни – кърваво вино,
и сме готови да вием от бяс…
Ала мечтите ни – сини!


Ала мечтите ни – цяло море.
Чайки и гларуси порят вълните…
Чакат доброто във нас да умре,
за да му грабнат очите.

И студенее земята… Без глас
нощем за своите живи ридае…
Грешни сме, Господи! Всеки от нас!
А пък душите ни – в рая…

Ех, твойта мамица...

автор: Ники Комедвенска

Той сякаш е заченат стар…
С походка крива се кандилка –
един прегърбен каруцар
до свойта мършава кобилка


И в ранен час, и в късен час
по жълтокосите павета
подкарва я със нежен глас:
„Дий, твойта мамица проклета!”

А тя, отметнала глава,
развява тънката си грива
и като влюбена жена
по пътя трополи щастлива.

За своя беден каруцар,
за своя бог, за своя дявол
отдавна е пренесла в дар
душата си изпосталяла.

И той я псува… От любов.
Защото страшно я обича.
Животът е такъв – суров,
безрадостен и неприличен…

Дори смъртта като зверче
щом някой ден до тях закрета,
той óбично ще й рече:
„Е-ех, твойта мамица проклета!”

Жените на България

автор: Ники Комедвенска


Мъжки момичета? Кой го реши?!
Кой на шега ни нарича такива?
Някой поредния образ съши
с грубо сърце и разчорлена грива.

Някой ме иска такава жена –
паднала ничком, безлична и слаба.
Ала в неверни и зли времена
нощем с пищова си спяла е баба.


Тази земя е за силни жени,
дето до дупка врага си ще гонят.
Щом си забравил какви сме, помни:
ние сме раждали, яздейки коня;


и сме умирали в мътни води –
кой от позора честта ни да брани,
и са цъфтели на тия гърди
вместо трендафили – алени рани!


Ние сме просили хлебец и боб –
гладни гърла – десетина дечица,
и сме оплаквали чуждия гроб
в черна задушница – бели вълчици!


Мъжки момичета! Хайде бе, брат!
Бил ли си някога с мъжко момиче?
Да те запали! Че в целия свят
няма жена – като нас да обича…

Представяне на новата книга „Педя душа“ на поетесата Ники Комедвенска


Поетесата НИКИ КАМЕДВЕНСКА

На 28 април (понеделник) 2014 г. от 17.30 ч. в Арт клуб „РЕТРО“ – КАВАРНА  ще бъде представена новата книга „Педя душа“ на поетесата Ники Комедвенска.



неделя, 20 април 2014 г.

"Горчива луна" от Паскал Брюкнер


Романът „Горчива луна” както казва френския писател Паскал Брюкнер е роман на жестокостта. Бих добавил, че повествованието в книгата много умело сгъстява сюжетното развитие, за да подсили интереса и вниманието на читателя и изостри напрежението в конфликтните ситуации. В сюжета на книгата със силата и красотата на словото са отразени дивите и жестоки страсти между Дидие и Беатрист.
Тази история за тъмната страна на любовните чувства и страсти води до краха и провала на една връзка и напразните надежди.
Дидие и Беатрис водени от желанието за страстно пътешествие, се качват на голям презокеански кораб, без да подозират какво ще им поднесе съдбата, след фаталната среща със сакатия Франц и предстоящите чувства към съпругата му Ребека.
По време на пътешествието, което има своята цел, инвалида Франц потапя Дидие в тъмните води изпълнени с животинска и жестока сексуална перверзност с новата връзка – Ребека.
Този роман е една блестяща история, описана с изключително умение, талант и чрез художественото слово на писателя Брюкнер.
В книгата се разказва за дивите и животински сексуални желания на главния герой към Ребека, правейки се на животно и за моралния упадък на личността от съвременното общество в западния свят през 50 – те години на 20-ти век.
Романът „Горчива луна” е ярка и блестяща картина на модернистичните и филисофско-психологически възгледи на писателя, който не само обгрижва с любов своите герои, но ги изтласква и потапя в крайностите на сексуалните страсти на любовта, изпълнени със животинска стръв и отровна жлъч.
На преден план в сюжета изпъква една нова реалистична житейска картина по време на модернизма, описана с изключителен и стегнат стил и качественото слово на Брюкнер като писател, публицист и есеист.
Бих добавил, че в повествованието на този вълнуващ и драматичен роман се усещат философските възгледи на автора относно личността, която е носител на морала и ниските страсти в западния свят през първата половина на двадесети век.
В конкретния случай се стига до най-хубавата идея – на всеки се дава възможността да управлява съдбата си, за подобряване на своето съществуване. За целта е необходимо личността трябва да открие най-напред в себе си тъмната страна и яростния сексуален хедонизъм, ако има такива, независимо от степента им.
В края на повествованието на романа се стига до инфарктното клинично състояние на чувствата и ситуациите.
Според мен не става дума за една обикновена любов. Тук любовта е изключително страстна. Тя достига до крайност на емоционалното и сексуално състояние, завършвайки с провала на една силна връзка и последиците, които остават след апокалипсиса на страстите и химерите .
Още от първите редове книгата грабва вниманието на читателя и не дава възможност да се откаже от четенето. А това е така, защото ни завладява с изключителния стегнат стил на френския писател, публицист и есеист Паскал Брюкнер и умението му да си служи със словото.
Романът заслужава да бъде прочетен.
………….
Николай Пеняшки
20.04. 2014 г.
Добрич


ЦИТАТИ ОТ РОМАНА


„Винаги съм предпочитал срещнатите от самия мен хора пред онези, с които ме запознават приятелите ми. Защото съм убеден, че съдбата, която е наредила да се срещнем, по тайнствен начин ще продължи да оплодотворява нашия съюз. А непредвиденото си остава единствената сила, способна да спре живота.”



„Трябваше да мине известно време, преди плътските ни отношения да се издигнат на висотата на шумния ни и разнообразен съвместен живот. Веднага заобичах това пищно тяло, чийто апогей не беше талията и което биеше на очи с ясно различимите си чудеса като притегателни центрове. От косата до пръстите на краката тя запазваше ясните извивки на обемите, които извиваха високите й гърди: двете колони на бедрата й израстваха изведнъж от земята, преминавайки в един гръб, който безкрайно се проточваше чак до финия и малък череп.”



„В нашето общество женската голота е мярката за всички неща, възнаграждението и мечтата на всекиго от люлката до гроба. Нарисувах Ви една пресилена картина на тялото на Ребека, възхвалявах й пропорции, главозамайващия и корем, но още нищо не съм Ви казал за онова, което наистина ме подлудяваше у нея: това беше задникът й , най-красивият който някога ми се е случвало да видя.”



„Топлата, гъвкава, разкошна Ребека твърдо бързо се превърна в съвокупността от всички жени, които я бяха предшествали в сърцето ми. За мен тя беше несекващ извор на размисъл и възторг. Навсякъде я следваше корона от светлина, омагьосан кръг, в който отивах да си изгоря крилете като пеперуда, смаяна от лампата, която ще я изпепели.”



„ Простете всичко на един луд човек, прикован към одъра си, и отживялата сантименталност и баналността на неговата история. Сома Ви моля: не осъждайте бъркотията, предизвикана от прекалено силните чувства.”



„ Трябваше да спрем до дотук: любовниците трябва да се разделят в най-силния миг на страстта си, да избягват един от друг от прекалената хармония, както някои се самоубиват от прекалено много щастие. Вярвахме, че сме в зората на света, но трябваше човек да е глух, за да не чуе шума на прибоя, който оповестява спускането на нощта. С многообразието на фантазиите, към които ме бе привикнала, Ребека бе разтърсила у мен единствения вкус, който дремеше в душата ми още от детските ми години, вкуса към новото заради това, че е ново. Аз очаквах винаги нещо повече от нея, изисквах тя да ме учудвах, да ме изненадва с ослепителни пируети и изобретения. ”



„ Преситен от сладострастие и изобилие, аз довършвах разрушаването на магията. Бях гладен за шум, за оживление, за тълпи, за врява. Скоро между Ребека и мен се установи атмосфера на глухо раздразнение: аз охладнявах, непостоянният ми характер, задушен за малко от умопомрачителна индивидуалност на приятелката ми, отново изплуваше на повърхността. Ребека беше за мен това, което аз бях за нея; един брутален шок, огнен дъх, който бе помел всичко. Тази вече освободена дива енергия сега се обърна срещу нас. Бурите и мощните флуиди, които бяхме натрупали, нямаше да закъснеят да избухнат в истински стихии.”



„Ликувах: играех си на феминист, смазвах Ребека в името на достойнството й, намирах у себе си известен талант за просветена мерзавщина.”



„ Изтезанията, които налагах на Ребека, криеха в себе си тази малко налудничава мечта: от мрачните води на унижението да избликне отпечатъкът на едно ново и добре закалено чувство. И тъй като не исках да повярвам, че химерите ни затъват като в пясък, жестокостта представляваше поредната извратена тактика за прелъстяване. Който иска, нека да разбере.



„Така митичният ореол, с който бях обградил Ребека, странността й, която ме тероризираше и същевременно опияняваше, вече ми станаха познати до втръсване.”



„Не можех да се освободя от увереността, че истинският живот е другаде, далеч от жалкия кърпеж в семейните отношения и добродетелните глупащини на лудата любов (която на практика е върхът на охладняването, защото има за цел да ни направи поносимо до безкрайност присъствието на едно и също лице). Мисълта, че трябва да влача тази жалка връзка в безконечния мрак на едно опропастено съществуване, ме караше да настръхвам.”



„ Повечето мъже гледат как минават жени, които желаят, които никога нямат да имат, и се примиряват; аз бях безутешен по тези мимолетни минувачки и всяка една беше рана, която не преставаше да кърви. Болеше ме от пропуснатите възможности, както у ампутирания го боли отрязаната ръка.”



„Разбира се, ходих и с курви, подлудяваха ме като някаква паша, трептящи от живот, с полуразголени гърди, освободени бедра, слабини, украсени с дантели и жартиери, приканващи минувачите към просташки удоволствия в тъмни бърлоги. Ценях ги от епикурейство, от любов към скоростта като един бърз начин да имам възможно най-много тела за възможно най-малко време. Служех си с плащането само да съкратя дистанцията между апетита си и задоволяването му.”



„Ребека ме бе нарекла мръсник: признавах този недостатък в себе си. Бях избрал злото заради удобството, за да бъда нещо, а не нищо.”

петък, 4 април 2014 г.

Що е рапсод?

Рапсод означава съшивач на песни.
В случая говорим за Омир и неговото произведение „Илиада“, което е епическа поема написана в 15703 хекзаметри.
************ Рапсод (рапсода) /от гръцки rapsodos от rapto – съшиване и ode – песен/
При древните гърци певец, декламатор, изпълняващ откъси от класически произведения (рапсодии), умело съчетаване от тях.

Омир - биография

Древногръцкият поет Омир, който е определян като митичен епически рапсод, бива една спорна личност в древността, тъй като все още се търси отговорът дали големите гръцки поеми Илиада и Одисея са негово дело. Приписват му се още кратки епоси като Батрахомиомахия, частично запазени или изгубени произведения като Маргити. Към поемите можем да добавим тези за Троянската война, за Едип и синовете му, както и сборника Омирови химни.
  Биографията на Омир и до днес остава като бяла страница от дебела книга, тъй като за живота му няма сигурни сведения. Като се започне от там, че седем селища претендират, че са родното му място – Колофон, Йос, Смирна, Хиос, Атина, Спарта, Саламин и се стигне до там, че основните му предположения за биография надхвърлят 8, то Омир си остава загадка. За него също така се предполага, че е бил сляп..
  Към спорните сведения разбира се можем да прибавим неединодушните мнения по кое време е живял Омир. Ето че те се оказват крайно противоречиви. Тукидид (471–395 г.пр н.е) твърди за 8 век пр.н.е. Теорията на Херодот (484–406 г пр н.е) е, че Омир и Хесиод са живели около 400г. преди него. Е, за да е още по-спорно, късните животописци на Омир твърдят, че е живял по времето на Троянската война.Съвремието обаче е приело като най-вероятна и близка до истината теорията, че Омир е живял през втората половина на 8 и началото на 7 век пр.н.е.
  Е, поне за съществуването на Омир не е имало съмнения. Най-малкото Аристотел (384–322 г. пр.н.е.) се позовава на много места в книгите си именно на Омир, а Платон (429–317 г. пр.н.е.) се изказва, че този поет `е възпитал цяла Елада`.


 АФОРИЗМИ:


VIII в. пр.х.
Глупавия проумява само онова, което вече е станало.

За едно е редно да се говори а, за друго да се мълчи.