неделя, 25 май 2014 г.

КЛАСИЧЕСКИ ЛИТЕРАТУРНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ ЗА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЧЕТЕНЕ



Романи

1. "Дон Кихот" Мигел Сервантес
2. "Пътешествията на Гъливер" – Джонатан Суифт
3. "Гордост и предразсъдъци" – Джейн Остин
4. "Оливер Туист" – Чарлз Дикенс
5. "Писмото на Скарлет" – Натаниел Хотърн
6. "Моби Дик" – Хърман Мелвил
7. "Мадам Бовари" – Густав Флобер
8. "Престъпление и наказание" – Ф.М. Достоевски
9. "Анна Каренина" – Лев Толстой
10. "Приключенията на Хъкълбери Фин" – Марк Твен
11. "Процесът" – Франц Кафка

Автобиографии и мемоари

1. "Трактати" – Августин
2. "Пълно есе" – Мишел де Монтейн
3. "Начална философия" – Рене Декарт
4. "Уолден, или живот в гората" – Хенри Дейвид Торо

Исторически

1 "История" – Херодот
2. "Пелопоническата война" – Фукидид
3. "Република" – Платон
4. "Сравнителни описания на живота" – Плутарх
5. "Града на боговете" – Августин
6. "Господар" – Николо Макиявели
7. "Утопия" – Сър Томас Мор
8. "Общественият договор" - Жан-Жак Русо
9. "История на упадъка и разрушението на Римската империя" – Едуард   
     Гиббънс

10. "Демокрация в Америка" - Алексис Токвил
11. "Манифест на комунистическата партия" – Карл Маркс

Драми

1. "Агамемнон" – Есхил
2. "Митът за Едип" – Софокъл
3. "Медея" – Еврипид
4. "Птици" – Аристофан
5. "Поетика" – Аристотел
6. "Ричард III" – Уилям Шекспир
7. "Сън в лятна нощ" – Уилям Шекспир
8. "Хамлет" – Уилям Шекспир
9. "Тартюф" – Молиер
10. "Така правят в света" – Уилям Конгрейв
11. "Куклен дом" – Хенрик Ибсен
12. "Света Йоанна" – Джордж Бърнард Шоу
13. "Битие и небитие" – Жан Пол Сартър

Поезия

1. "Илиада" – Омир
2. "Одисея" – Омир
3. "Оди" – Хораций
4. "Ад" – Данте Алигиери
5. "Кентърбърийски раскази" – Джефри Чосър
6. "Сонети" – Уилям Шекспир
7. "Изгубеният рай" – Джон Милтън
8. "Избрано" – Уилям Уордсуърт
9. "Стихотворения" – Самюел Тейлър Колридж


А кои са вашите любими книги? Какви шедьоври на литературата, не само класическата, бихте искали да бъдат включени в този списък?
Очаквам предложения....










    

сряда, 21 май 2014 г.

Дъждовна есен

Късна есен. Мъглата се оттегли. Ситен дъжд вали, напомняйки за идващата зима. Самотни листа на полуголи клони. Капчици вода.

Есенни листа
посипали гората.
Дъждовни капки.

...
© Николай Пеняшки – Плашков
21. май, 2014 г.

вторник, 20 май 2014 г.

Литературно четене в Добрич в чест на 24 май

Аrt.liter-nfo.news.dobrich
снимка: Николай Пеняшки – Плашков

На 19 май от 18 часа в Лапидариум – гр. Добрич  се проведе литературно четене в чест на българската просвета и култура, и на славянската писменост – 24 май.
Организатор на това културно събитие е „Сдружение на писателите“ – Добрич.
Автори на сдружението и ученици от СОУ „П.Р. Славейков“ прочетоха свои творби по повод на предстоящия празник, под надслов „Звуците, които говорят.

Аrt.liter-nfo.news.dobrich
20 май. 2014 г.
Добрич


неделя, 18 май 2014 г.

966 години от смъртта на великият персийски поет, лекар и философ Омар Хаям


ОМАР  ХАЯМНа днешна дата 18. май. 2014 г. се навършват 966 години от рождението на великият персийски поет и философ Омар Хаям. Той е през XI век в Нишапур, на 18 май 1048 година. През годините, в които е живял и творил, е оставил голямо наследство в областта на математиката и астрономията. Бил е лекар и философ. Най-много е известен с литературните си произведения, представени под формата на “ рубаи“ (четиристишия).

Пълното му име е:

Гияс ад Дин Абу л Фатх Омар ибн Ибрахим Хаям Нишапури (на фарси – حکیم ابوالفتح عمر بن ‌ابراهیم خیام نیشابور


Автор е на около 1000 рубаи.


В младежките си години учи в известната за времето си школа на имам Муфак в Нишапур, като негови съученици и приятели по това време са били Низам-ал-Мулк, който по-късно става Велик Везир и Хасан-ибн-Сабах, „старецът от планината“, бъдещият предводител на убийците Хашишини ( асасисини ). Впоследствие изгражда голяма астрономическа обсерватория в Исфахан.
Тази дата винаги ще напомня за живота и творческата дейност на този велик персийски учен, философ и поет Омар Хаям, оставил след себе си значителен принос не само за родината си, но и за човечеството.
Първи за Европа го открива Едуард Фицджералд след 700 години неизвестност.
За първи път е преведен на български, от немски и английски рубаи, от Гео Милев.

Следните рубаи са превод от Георги Александров:

*****
На знанието храма съвършен градих.
И много тайни разгадах аз в своя стих.
Но знам едно, че в същност нищичко не зная.
Животът ми отмина – виж това открих.
*****
Реват магаретата, гладни за трева:
От барабан по-кухи, гръмките слова.
Те роби са, а името – създай си име:
Ще запълзят пред теб с посипана глава.
*****
Сърцето си с една надежда превържи.
С приятел верен ти живота си свържи.
Сто глинени глави едно сърце не струват.
Сърце търси – сред този свят, гъмжащ от лъжи.
*****
От много ум, чуй, полза няма, а вреди.
Помага на глупци капризната съдба.
За да пребъде ласкава съдбата с мене.
Ума си ще удавя в живата вода.
*****
Пийни, защото пак ще бъдеш прах.
Единствено от самотата ме е страх.
Без вино, без любима, без другари – в гроба!
Червени, розите ще пият моя грях.

Тук в този стих и във всички останали, написани от него, се явяват като негова автобиография. Той е цяла вселена, енциклопедия…- и трудно може да се опише.
Написаното от него, в епохата, в която е живял и сътворил, въз основа на база знания, е голямо наследство във времето напред.

Двустишието:

“ Но знам едно, че всъщност нищичко не зная.
Животът ми отмина – виж това открих.“

е простичката житейска истина, казана с няколко думи…

Всичко написано и казано от него, е в сила за днешното съвремие. Няма нищо ново под слънцето. Някои биха казали, че като поет на виното, Омар Хаям, възвеличавайки неговата сила и омайност…, би могъл да окаже неблагоприятно влияние върху младото поколение – влечението към чашката. Всички знаем вредата от алкохола.
Чакайте драги приятели, тук става дума за нещо друго – философския смисъл на човешкото съществуване, дори в противоречие на божиите думи, и църковните канони…

Къде е истината? За мен тя е по средата. Къде е щастието? Според мен между Рая и Ада.
Има автори които казват, че неговото творчество е мистика. Аз ще отрека това твърдение, и съм готов да го докажа със следните негови четиристишия, а и не само с тях…

Да си седиш и скърбиш – не е ли срам;
Обидите да помниш, от доброто – грам!
Напей се, докато са здрави струни звънки.
Напии се, чашата преди да счупиш сам.

*****
Без воля е човекът жалко същество.
Надвий тъгите и ела на пиршество.
Бъди разумен – в скръб искрата не удавяй:
Живота си окаян сменяй с тържество.
Тези четиристишия нямат нищо общо с мистиката, а цялото му творчество за мен е реализъм… Цялото му творчество е всеобхватна вселена. Вълнувала е, вълнува и днес с искреността си, и ще вълнува…

*************************************
Ето и други негови Рубаи…
*****
„На философите не станах мил,
но види Бог дали съм съгрешил.
Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,
дори не знам защо съм се родил!“
*****
„Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото брат, е просто суета.“
*****
Чтоб мудро жизнь прожить, знать надобно немало,
Два важных правила запомни для начала:
Ты лучше голодай, чем что попало есть,
И лучше будь один, чем вместе с кем попало.
* * *
Растить в душе побег унынья – преступленье,
Пока не прочтена вся книга наслажденья
Лови же радости и жадно пей вино:
Жизнь коротка, увы! Летят её мгновенья.
* * *
Запрет вина – закон , считающийся с тем,
Кем пьётся, и когда, и много ли, и с кем.
Когда соблюдены все эти оговорки,
Пить – признак мудрости, а не порок совсем.

събота, 17 май 2014 г.

„ПЯСЪЦИТЕ НА ВРЕМЕТО” от СИДНИ ШЕЛДЪН


ПЯСЪЦИТЕ НА ВРЕМЕТО  СИДНИ ШЕЛДЪНРоманът е една вълнуваща история за четири жени, чиито живот попада в пясъците на времето, което изгаря душите им.
Действието се развива в Испания, страна на вечната страст и жестоки кръвопролития. В повествованието на произведението се разказва за живота на четири монахини, които са избягали от един манастир, който е бил техен закрилник. Едната от тях е Лучия, оцеляла от жестоките борби на сицилианските кланове кланове на мафията, чиито баща е бил един от организаторите. Грасиела е прекрасна и красива жена, която не може да се откъсне от угризенията на някогашните младежки грехове, които все още я потискат. Меган е подхвърлено дете – сираче, търсещо закрила в ръцете на непокорен баски бунтовник. Тереза е вярваща и непрекъснато преследвана от образите на своето минало.
Тези четири жени смачкани от преживяните проблеми в своето минало, се впускат в един чужд свят, в който всяка една от тях се сблъсква с неочаквана съдба и откриват истината за себе си.

––––––––––––––––---------------------------------


 ОТКЪСИ ОТ РОМАНА „ПЯСЪЦИТЕ НА ВРЕМЕТО”

„Те не бяха в състояние да помръднат. Изглеждаше, като че ли всичките им сетива са били толкова дълго време парализирани, че не можеха да осъзнаят да осъзнаят какво става с тях. Монахините гледаха в краката си. Бяха така замаяни, че не можеха да мислят. Те бяха прекарали толкова дълго зад стените на манастира, откъснати от света, че сега извън закрилящите стени бяха изпълнени с обърсване и паника. Нямаха представа къде да отидат или какво да правят. Вътре животът им бе организиран за тях. Бяха хранени, обличани, казваше им се какво да правят и кога да го правят. Те бяха живели по правила. Изведнъж правилата изчезнаха. Какво искаше Бог от тях? Какъв бе неговия план? Стояха скупчени, страхувайки се да говорят, страхувайки се да се погледнат една друга.”


„ … Тя бе Лучия Мария Кармине, дъщерята на Анжело Кармине, и това би било достатъчно да направи всекиго на света щастлив.
Те живееха в голяма приказна вила, пълна с повече слуги, отколкото петнадесетгодишната Лучия можеше да преброи. Един телохранител я возеше всяка сутрин до училището бронирана лимузина. Тя израсна с най-хубавите рокли и най-скъпите играчки в цяла Сицилия и бе обект на завист за своите съученици.”


„Бащата на Грасиела, беше красив млад механик, който направи предложение на красивата млада Долорес и тя с готовност позволи да бъде прилъстена. Но когато му съобщи новината, че е бременна, той изчезна, оставяйки Долорес с проклятието на своето семе.
Долорес имаше лош характер и си отмъщаваше на детето. Всеки път, когато Грасиела стореше нещо, което не ù допадне, тя я удряше и крещеше:…”


„Грасиела почувства, че се движи. Движеше се към него. Протегна ръце и обхвана кръста му, почувствайки мъжката твърдост в тялото си.”


„Сестра Грасиела бе определена да работи в градината, като се грижи за малките небесни дъги на божието чудо. Тя никога не насищаше на тяхното великолепие. Стените на манастира се издигаха високо над нея от всички страни като каменна планина, но Грасиела никога не чувстваше, че я ограничават. Те я пазеха от ужасния свят отвън, свят, който тя не искаше да види ни кога вече.”


„Меган наблюдаваше жена, която носеше бебе. Преди години тя самата беше бебе, или даже малко дете? Повече от четиридесет години, когато беше в сиропиталището. Неочакваната гледка подсказа на Меган колко много се бе откъснала от външния свят.”


„Тереза живееше в един замък в планината над средновековното село Ез, близо до Монте Карло, който гледаше към Лазурния бряг. Селото бе кацнало високо върху една скала и на Тереза ù се струваше, че може да вижда целия свят….”


„ Тереза никога не споделяше нещастието си с родителите си или сестра си, за да не ги натоварва и пазеше в себе си тайната за това, колко Бог я обича.”


„Меган стоеше будна, преживявайки отново миналото си. Годините в сиропиталището и оттеглянето в манастира. След това внезапно излизане в света, от който се бе отказала завинаги. Хайме Миро рискуваше живота си, като се бореше за това, в което вярваше.”

понеделник, 12 май 2014 г.

ЕЛИАС КАНЕТИ - БИОГРАФИЯ

“Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук.”

Елиас Канети е австрийски белетрист, есеист, драматург от еврейски (сефардски) произход. Получава Нобелова награда за литература през 1981 година.

Елиас Канети е роден на 25. юли 1905 година в гр. Русчук (днес Русе) като първи син на търговеца Жак Канети и неговата съпруга Матилде.
Русчук остава в спомените на Елиас Канети като един прекрасен град, приютил и обединил хора с най- различен етнически произход. В своята автобиографична книга Die gerettete Zunge. Geschichte einer Jugend (“Спасеният език. Историята на една младост”) Канети ще напише: “Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук.”
Спомените на Елиас Канети от България са свързани до голяма степен и с българското народно творчество. На няколко места в автобиографичната си книга “Спасеният език” Канети споменава историите за върколаци и вампири, както и българските народни приказки, които са му разказвали прислужниците в къщата - млади селски момичета, учили малкия Канети на български език. Но тъй като той напуска България едва 6 годишен, много скоро след това забравя и езика. Споменът за българските приказки обаче остава: “Зная ги с всички подробности, но не на езика, на който съм ги слушал. Слушал съм ги на български, но ги зная на немски, този тайнствен превод е може би най-странното нещо, което мога да разкажа от моята младост”. През 1911 г. Елиас Канети, заедно със своите родители и двамата си по малки братя Нисим и Георг се преселва в Манчестър, Англия, след близо половин годишна борба с патриархалния дядо на Канети, който дори проклина баща му, заради заминаването на семейството. Това проклятие на дядото, Елиас Канети така и не успява да преодолее, най-вече поради настъпилата малко след това внезапна смърт на неговия баща, починал едва 31 годишен. Това проклятие отключва у Канети от една страна силна омраза към смъртта, но също така и огромен страх пред властта и силата на повелята, която той в детството си преживява в най- жестоката и форма – смъртната повеля, или още по-конкретно– смъртното проклятие от страна на дядото.
В лицето на своя баща Канети е виждал един истински родител, от когото ще получи закрила и любов, възхищавал се е на откритостта и уважението му към околните. Внезапният инфаркт на бащата до такава степен разтърсва Елиас Канети, че оставя трайна диря в цялото му творчество. Тежката загуба Канети се опитва да компенсира чрез сближаване с майката. Това, което най- много сближава двамата е тяхната изключителна интелигентност и гордост. Семейната гордост на майката Матилде, нейната безпристрастност в преценката за самата себе си и околните, както и отговорността за изказаната преценка, се оказват важна предпоставка за формирането на личната човешка гордост у Елиас Канети. За подрастващия Канети майката е била в голяма степен единствената инстанция, чийто забрани той е възприемал като повели. Майката на Канети е тази, която възпитава у сина си любовта към езика, литературата, книгите. В Манчестър той учи английски, но през 1913 г. в Лозана майката Матилде започва да обучава сина си на своя любим език – немския. В “Спасеният език” Канети описва това: “За кратко време тя искаше от мене такова постижение, което не бе по силите на нито едно дете [ … ], това определи и дълбоката природа на моя немски, който бе всъщност един късно и болезнено “насаден” майчин език” (GZ, 102). Дори самото заглавие на автобиографичната му книга “Спасеният език” подсказва огромното значение на езика в живота на детето Канети. Дистанция и същевременно огромна близост определят отношението на Елиас Канети към езика и към хората.

През 1916 г. семейството напуска Виена и се установява в Швейцария. В Цюрих Канети посещава гимназия.
През 1921 г. Елиас Канети се преселва сам в Германия, във Франкфурт на Майн, където остава до завършването на гимназиалното си образование. След тези няколко години на честа смяна на местожителство и училища, Канети се чувства още по - откъснат от връстниците си и все по- привързан към своята майка, като тази привързаност дори прераства в болезнена ревност.Литературно образованата майка открива пред сина си още в най-ранна младост света на духовното и възвишеното, света на Шекспир и Шилер.В “Спасеният език” Канети пише: “Несравнимо най-важното, вълнуващо и особено за онова време (В.Б. имайки предвид неговата младост) бяха вечерите с майка ми и разговорите, които водехме за всичко прочетено. Не мога да предам в детайли тези разговори, защото до голяма степен те са вътре в самия мен. Ако въобще съществува някаква духовна субстанция, която човек възприема още в най-ранните години, на която винаги се уповава, от която никога не би могъл да избяга, то става дума тъкмо за тази субстанция. Бях изпълнен от сляпо доверие към моята майка; литературните герои, които обсъждахме и за които след това тя ми говореше, до такава степен са се превърнали в мой свят, че не съм в състояние да го разваля […]. Оттогава, т. е. от десетата си година сляпо вярвам, че съм изграден от всички тези образи, без да осъзнавам това. Мисля, че те определят кое ме привлича и отблъсква в хората, които срещам. Те бяха хлябът и солта на младите ми години. Те са истинският, скритият живот на моя дух” (GZ, 105).
Майката на Канети отново е тази, която първа възпитава у него убеждението, че войната е първопричината за разрушаването на всичко човешко. Тази херкулеска задача – да спаси света – откриваме по-късно в голяма част от творчеството на Елиас Канети.
През 1924 г. Канети започва да следва химия във Виена. Тук той посещава лекциите на Карл Краус, където се запознава и с Веза Таубнер-Калдерон, която по- късно става негова съпруга.
През 1928 г. следва кратък престой в Берлин, където Канети се запознава с известни интелектуалци и творци. По това време Канети е в лятна ваканция и работи като преводач в издателство Малик.
През 1929 г. у Елиас Канети се заражда мисълта за цикъл от осем романа “Comédie Humaine an Irren”, който обаче остава незавършен.
През есента на 1931 г. Канети приключва след едногодишна работа романа
Die Blendung(“Ослепяването”) и започва да работи върху драмата Hochzeit
(“Сватба”).
През февруари 1934 г. Елиас Канети се жени за Веза Таубнер-Калдерон.
Три години по- късно, през 1937 г., умира неговата майка Матилде в Париж. По това време той работи върху незавършения роман Tod-Feind (“Враг на смъртта”).
Темата за смъртта заема централно място в творчеството на Канети. Елиас Канети изпитва силна омраза към смъртта и тази омраза се явява основна предпоставка за цялото негово драматично, новелистично, афористично и есеистично творчество. В Provinz des Menschen (“Провинцията на човека”) Канети пише: “Винаги те питат какво всъщност имаш предвид, като ругаеш смъртта. Очакват от теб евтините надежди, разигравани до отврата в религиите. Аз обаче нищо не знам. Нищо не мога да кажа по този въпрос. Характерът ми, гордостта ми се състоят в това, че никога не съм ласкаел смъртта. Като всеки и аз понякога съм я пожелавал, много рядко, но никой досега не е чул от мен възхвала на смъртта, никой не може да твърди, че съм свел глава пред нея или че съм я признал. Струва ми се толкова ненужна и зла, основното зло на всичко съществуващо, непонятното и нерешимото, възелът, в който всичко се е oплело и който никой досега не е посмял да разсече” (ПЧ, 1951).
Според Канети смъртта създава най-голямото противоречие в човешкия свят – противоречието между мъртвите и живите. От най-дълбока древност мъртвите и живите са се страхували едни от други и много народи са вярвали, че мъртвите оказват влияние върху живите. Извор на този страх и до днес си остава чувството на вина на живите пред мъртвите. Така смъртта, според Канети, уврежда и без това краткия ни живот и с всяка една смърт ние ставаме все по- лоши: “Тя е най- върховният символ на несполуката: който не успее в някое голямо дело, се утешава с това, че има и по- голяма несполука и посяга към онзи чудовищен мрачен плащ, който равномерно покрива всичко[…]. Още от детство ни се внушава, че всичко си има край, поне тук, на този земен свят (ПЧ, 1946).
Ако смъртта не съществуваше, бихме могли с помощта на нови опити да поправим слабостите и грешките си. Вместо това ние още от самото начало знаем, че все някога идва краят: “ Смъртта не би била толкова несправедлива, ако не бе предопределена още от началото. За всеки от нас, дори и за най-лошия, остава оправданието, че нищо сторено от нас не може да се сравнява със злината на тази предварително произнесена присъда. Лоши сме, тъй като знаем, че ще умрем. Щяхме да бъдем още по-лоши, ако от самото начало знаехме кога ще умрем” (ПЧ, 1951).
Това изречение е определящо за една от най-философските творби на Елиас Ка­не­ти, създадената през 1952 г. драма Die Befristeten (“Предопределените”), в която Ка­не­ти обрисува един свят, в който всеки човек предварително знае кога ще умре.
В тази драма Елиас Канети изобличава илюзорната свобода и подчинението пред тиранията на смъртта.
В творчеството на Канети откриваме застъпена и темата за отношението на религията към смъртта: “Достатъчно е обещанието за безсмъртие, за да възникне една религия” (ПЧ, 1942). Това, че религиите само “заличават” омразата към смъртта, е предпоставка за острия протест на Канети срещу религията въобще:
“Най-голямата дързост в живота е да се мрази смъртта; презрени и безпер­спек­тивни са религиите, които заличават тази омраза” (ПЧ, 1943).
Според Канети основната грешка на Бог е, че не е възпрял човешкия род да убива. Цялата история на човечеството е история на убиването. Затова Канети мрази историята и историците: “За историците войните са сякаш свещени[…]. Мразя респекта на историците пред нещо само за това, че се е случило, техните фалшифицирани критерии, създадени с обратна дата, безсилието им, лежащо по корем пред всяка форма на власт […]. Иска ти се така да накълцаш историята, че и цял рояк историци да не открият късчетата ú. С наглия си маниер да защитава всичко, писаната история влошава още повече положението на човечеството, и без това отчаяно от измамната традиция” (ПЧ, 1943).
През 1960 г., под заглавието Masse und Macht (“Маса и власт”), излиза едно от най- значимите теоретични произведения на Канети, над което той работи почти 20 години. Тук той прави анализ на връзката човек – общество, използвайки богат исторически, етнографски и психологически материал. Канети разглежда двете основни категории “маса” и “власт”, обяснявайки сформирането на маси и упражняването на власт като естествени процеси в обществото, позоваващи се на смъртта като неоспоримо природно явление. В този смисъл историята, според Канети, не може да бъде разглеждана като прогрес, а по- скоро като постоянно повторение на един и същ модел в нови варианти.
Три години след излизането на “ Маса и власт”, през май 1963 г., умира съпругата на Канети Веза.
През 1965 г. са публикувани записките на Канети (1942-1948) в издателство Ханзер, Мюнхен.
През 1966 г. Канети получава наградата за литература на Виена
(Literaturpreis der Stadt Wien), както и наградата на немските критици (Deutscher Kritikerpreis).
През 1968 г., отново в издателство Ханзер, Мюнхен излизат записките Die Stimmen von Marrakesch. Aufzeichnungen nach einer Reise (“Гласовете на Маракеш. Записки след едно пътуване”). По същото това време Елиас Канети получава голямата награда на Австрия (Großer Österreichischer Staatspreis). Година по- късно на Елиас Канети е връчена наградата за литература на Баварската академия на изящните изкуства (Literaturpreis der Bayerischen Akademie der schönen Künste).
През 1970 г. излиза от печат Alle vergeudete Verehrung. Aufzeichnungen 1949- 1960 („ Прахосаното уважение”).
През 1971 г. Елиас Канети се жени за Хера Бушор. През август с. г. умира в Париж брат му Георг. Канети започва работа върху автобиографичната си книга
“Спасеният език”, която излиза от печат пет години по- късно.
През 1972 г. на Елиас Канети от брака с Хера Бушор се ражда дъщеря - Йохана Канети. Същата година той получава наградата “Георг Бюхнер”.
През 1980 г. излиза втората част на автобиографията на Канети Die Fackel im Ohr. Lebensgeschichte 1921-1931 (“Факел" в ухото).
През 1981 г. Канети получава Нобелова награда за литература, както и наградата “Франц Кафка”.
През 1983 г. на Елиас Канети е присъден Големия орден за заслуги на Федерална република Германия.На 14 август 1994 г. Елиас Канети умира в Цюрих, оставяйки след себе си огромно творчество, преведено на повече от 25 езика. Спасение от смъртта Канети открива в литературата, опитвайки се да съхрани живота в написаното, в сътвореното. В едно свое интервю от 1980 г. Канети казва: “Днес разбирам, че с книгите си съм отправил предизвикателство към смъртта – моята и на другите. Хората, които обичах, родителите ми, брат ми Георг, както и онези, които не харесвах, ще продължат да живеят докато се четат книгите ми. Безкрайно се радвам, когато си мисля, че те се движат, говорят, живеят извън мен”.

продължете от тук: http://elias-canetty

неделя, 11 май 2014 г.

АМЕРИКАНСКИ ПИСАТЕЛИ НА ЛЮБОВНИ РОМАНИ

А

Б

Г

Д

Е

К

Л

М

Н

П

Р

          Нанси Райън

С

Т

У

Ф

Х

Ч

Ш


Източник: Уикипедия

ПОРТРЕТ НА ЕДНА ДАМА

автор: Томас  Стърнс  Елиът  (американски поет); (1888 – 1965)

Ти си извършил…“
„Прелюбодеяние: но то се случи в друга държава
и освен това момата вече е мъртва“
                                                                  „Евреинът от Малта“

I.

В мъглите, в пушека на декемврийската привечер
сами нещата се подреждат -
както ти се струва после -
със думите „за тебе този ден ми е наречен“;
и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четири
светлинни пръстена върху тавана -
като в каменния гроб на Жулиета,
където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.
А бяхме слушали най-модния поляк — в косата му
и по пръстите прелюдиите бяха блеснали.
„Този Шопен е толкова интимен, че душата му
трябва да се възкресява само за приятели,
за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,
които пипа и оспорва по салоните тълпата.“
Тъй разговорът ни се плъзва лесно
между желания неясни, обуздани съжаления
и през цигулките размити и проточени,
преплита се с корнетите отдалечени
и започва.
„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,
и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намираш
в един живот от дреболии и отпадъци до края
(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!
Ти си наблюдателен!) -
намираш изведнъж приятел, който има тези качества,
който има, но и дава
все тези качества, с които дружба се създава.
Колко важно е на тебе точно да го кажа -
какъв кошмар! — животът без приятелства…“
Но на цигулките между извивките проточени и ариетите
на дрезгави корнети
във моя мозък някакъв там-там започва
нелеп и лично свой прелюд да блъска и да рони -
капризно монотонен, -
който е единствена „фалшива нотка“.
- Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс,
да се порадваме на статуите,
да поговорим за събитията в статиите,
да си сверим часовниците по общинската камбанария.
И да поседнем после, чаша черна бира да изпием.


II.
Сега, когато люлякът ухае,
тя има ваза с люляк в свойта стая
и докато говори, клонче брули.
„Ах, приятелю, не знаеш, не познаваш
живота, който сам държиш в ръцете си;
(огъва бавно своя люляк)
през твоите пръсти да изтича го оставяш,
а младостта е твърде лоша и безмилостна -
над туй, което не долавя, се надсмива тя!“
Засмивам се и аз, разбира се,
и чая си допивам.
„Но все пак с тези залези априлски – връщат ме назад
в погребания ми живот, Париж през пролетта -
така спокойна се усещам и намирам, че света
е в крайна сметка приказен и млад.“
Гласът отново — упорито несъзвучен — се явява,
подобно грохнала цигулка следобед през август:
„Аз винаги съм сигурна, че ти добре съзнаваш
чувствата ни, винаги съм сигурна, че ми съчувстваш — да,
и над водовъртежите ръка подаваш.
Неуязвим си. Нямаш ахилесова пета.
Ще продължиш по своя път и победител, някой ден
ще кажеш: тук са се проваляли мнозина преди мен.
Но какво, какво ли имам аз, приятелю. — не зная,
какво ли би могъл от мене да получиш?
Само моето приятелство и искрено съчувствие
сега, когато моят път върви към края.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая…“
Аз взимам шапката си: мога ли страхливо да си трая -
как да замажа туй, което тя ми каза?
Всяка сутрин ще ме видите със спортно приложение -
или с комикси на пейката в градината,
втрещен от изумление,
че актриса станала една графиня.
На полски бал; един грък бил заколен.
Поредна банка за фалита си признава.
Аз съм спокоен,
хладнокръвен си оставам,
освен когато улично пиано, механично, уморено,
повтаря градските мелодии познати, овехтели
с дъх на хиацинти из градината,
припомняйки неща, които други хора са желали…
Дали е вярно мойто впечатление?


III.
Октомври е, нощта се спуска; както всякога,
но сега усещайки се малко притеснен,
изкачвам стълбите, посягам към вратата
с чувството, че съм се изкачил на колене.
„И тъй, в чужбина заминаваш; и кога се връщаш?
Но защо ли питам!
Ти едва ли знаеш всъщност,
там ще трябва да изучиш много нещо.“
Усмивката ми пада сред старинни вещи.
Ти едва ли знаеш всъщност,
Потрепва самообладанието ми за малко.
Очаквах го.
„Напоследък все си мисля — жалко -
(но от началото не може да се види края!)
защо не станахме приятели — не зная!“
Чувствам се като човек усмихнат, който се извръща
и изведнъж си вижда отражението в чаша.
Самообладанието ми се стапя; мрак е в къщата.
„Защото всички смятаха, добрите ни приятели,
че чувствата ни ще ни приближат накрая.
За самата мен е непонятно.
Но да се оставим на съдбата.
Ще чакам писмата.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая.“
Всяка променлива форма бих наел,
за да се изразя… да затанцувам танц
като танцуваща мечка,
като маймуна да бърборя, да рева като козел.
Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс.
Е, хубаво, и ако тя умре един следобед,
следобед сив, опушен, вечер жълта, розова;
ако умре и сам с (перото ме остави
и с пушек, който пада откъм покрива;
несигурен за миг,
не знаейки какво да мисля, и дали съзнавам,
дали е мъдро или глупаво, дали е късно или рано…
И тя не би ли имала тогава преднина?
О, ето, тази музика „замира“ с вещина
сега, когато става дума за агония —
и бих ли имал право на ирония?

Превод от английски: Владимир Левчев , 1993 (Пълни авторски права)