вторник, 27 август 2013 г.

БЪЛГАРСКОТО РУСОФОБСТВО

Публикуваме текста на Огнян Минчев - реакция във Фейсбук на статията "Аз мразя Русия" във в. "Дума" от 26 август. Подзаглавието на подписаното от Продрум Димов гласи: Яростна русофобия се опитва да свие гнездо под стряхата на българското образование и нахлува безпрепятствено в живота на съвременното ни семейство и общество. Авторът на "Дума" започва с диалог с ученик, от когото чува "мразя Русия". Той приравнява отношението към руската и съветската политика с отношението към руската култура. Прави и внушението, че "сериозно застрашените ни преди всичко културни и изключително потребни връзки с Русия, които, колкото неприемливо да звучат, постепенно замират - нещо, което вече десетилетия скрито и открито се дирижира по сценариите на новите ни "приятели" от Вашингтон и Брюксел."


В България русофобия като тази, описана от автора не съществува - независимо от това дали разговорът с малкия ученик наистина се е състоял. Отхвърлянето на Русия като цивилизация и култура е характерно за много народи в Централна и Източна Европа, които са били многократно подлагани на системни опити за подчинение и асимилация от страна на Руската империя. Тези народи не само са били многократно разделяни, окупирани, малтретирани, но са били правени и многолетни опити за тяхната културна и етническа асимилация във великодържавните проекти на Петербург и Москва.

Българската русофобия е частична и тя се отнася изцяло до политическите и стопански измерения на великодържавната стратегия за подчинение на България след нейното Освобождение до наши дни. Българските русофоби от 19 век - Стамболов, Захари Стоянов, възрожденци, опълченци, държавници - са познавачи и ценители на великата руска култура. Те познават добре Русия и са в състояние да направят категоричната разлика между Тургенев, Достоевски и Чайковски от една страна, и Ернот, Каулбарс и Александър Трети от друга.

След завладяването на България от сталинизма политическото русофобство трябваше да мине в нелегалност за да не бъдат изцяло посечени носителите му. Вицове, осмиване и тихо негодувание зад стените на дома можеха да бъдат проявленията на нетърпимостта към болшевишката имперска...

продължете от тук:  http://www.dnevnik.bg
 

ДА СИ КАЖЕМ КРИВИЦИТЕ

Мисълта се бунтува разгневена
и кръв гореща във вените струи,
когато поетична чест е накърнена -
тревога убива желания, мечти!


Омразата в сърцето започва да тлее
и бръчки надвисват над морно лице.
Напразно думи поет не пилее -
от яд треперят жилести ръце.


Въжета нерви изпъват се и пукат!
Критик достоен нека да присъди
коя поезия трябва да я бъди,
че радост, нежност, в сърце да разпукат!


С поезия честна известен се става -
щом живота със слово е облагородил!
Критика правдива поетът уважава,
на глупава дума талант би убил!

…..
© автор: ЖЕЛЯЗКО ЖЕЛЕВ
Из стихосбирката “И ВЪГЛЕНИТЕ ПАРЯТ”

Добрич

неделя, 25 август 2013 г.

ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ

Здравейте, Приятели! :)
Всички знаем за Леонардо да Винчи, за неговият изключителен талант и нещата които е изобретил, създал и оставил за света в много области.
Въпреки това искам да споделя за него и изключителния му талант.
Поклон пред светлата му памет.
Желая Ви приятно четене! :)

—–
На 15 април 1452 г. на нотариуса Пиеро да Винчи се ражда син. Кръщават го Леонардо. Хората от следващите поколения са назовавали с хиляди Леонардо да Винчи имена и прозвища изразявайки тяхното учудване, възхищение, преклонение и благоговеене пред дарбата и таланта на великия мъж. Списъкът с неговите таланти е огромен: той е бил едновременно гениален инженер, художник, скулптор, изобретател, механик, химик, филолог, ясновидец, създател на музиканти инструменти, фехтовчик, архитект …
Леонардо бил и изкусен фокусник (съвременниците му го наричали маг). Той можел да предизвика многоцветен пламък от кипяща течност, като налее в нея вино; лесно превръщал бялото вино в червено; с един удар чупел бастун, чиито краища са поставени върху две чаши, без да ги нарани; нанасял с върха на перото малко от слюнката си – и надписът върху хартията ставал черен… Чудесата, които показвал Леонардо, толкова впечатлявали съвременниците му, че сериозно го подозирали, че е служител на „черната магия“.
Повечето от записките на Леонардо са зашифровани. Не е ясно дали целта на това шифроване е била идеите му да се разкриват постепенно, така че човечеството да „узрее“ за тях, или само велик ум като неговия ще съзре логиката в излагането на откритията и мислите му. До тук /пет столетия след смъртта на Леонардо да Винчи/ учените успели да разгадаят неговия проект на самодвижеща се платформа и да я построят. Това изобретение може смело да бъде наречено предшестве-
ник на съвременния автомобил.
Изобретенията и откритията на Да Винчи обхващат всички области на знанията (те са повече от 50!), като напълно предусещат посоката в развитието на съвременната цивилизация. Ученият бил изобретател на скафандър, подводницата, парахода, перките. Той има ръкопис, в който се показва възможността за потапяне на голяма дълбочина без скафандър благодарение на използването на специална газова смес (чиято тайна той съзнателно унищожил). За да я изобрети, било необходимо да е наясно с биохимичните процеси в човешкия организъм, които изобщо не били известни по онова време.
Той пръв предложил да се поставят на бронираните кораби батареи с огнестрелни оръдия (дал идеята за броненосеца!), изобретил вертолета, велосипеда, планера, парашута, танка, картечницата, отровните газове, димната завеса за войската, увеличителното стъкло (100 години преди Галилей!). Да Винчи изобретил текстилните машини, тъкачните станове, машините за направата на игли, мощните подемни кранове, системите за пресушаване на блата чрез тръби, мостовете с арки. Той създал чертежи на винтове и лостове, предназначени за издигане на огромни тежести – механизми, които не съществували по негово време.
Поразителното е, че Леонардо подробно описва тези машини и механизми, макар че е било невъзможно да бъдат направени в онази епоха поради това, че тогава не познавали лагерите (но самият Леонардо ги познавал – запазена е и съответната рисунка).
Понякога изглежда, че Да Винчи просто е искал да разбере колкото може повече за този свят, колекционирайки информацията. За какво му е била необходима в такъв вид и в такова количество? За съжаление той не ни е оставил отговор на този въпрос…
Според преданието Леонардо да Винчи умира в ръцете на кралица Франциска I, молейки за прошка Бога и хората, за това „че не е направил за изкуството всичко на което е бил способен”.
Леонардо е зачислен в състава на колегията от инженери на херцога (ingenarii ducales). В Милано той се проявява като военен инженер, архитект, хидротехник, скулптор, живописец, но характерно е, че в документите от този период отначало той е наричан „инженер“, а после „художник“.
Още в първите месеци на своето пребиваване в Милано Леонардо се заема непосредствено с всички отрасли на военната техника. Записките и рисунките му от това време са като че ли реализация на програмата, която е изложена в писмото до Лудовико Моро: преустройство на укрепленията на Миланския дворец, обсадни приспособления, подвижни стълби, тарани и т.н.
През 1487-1490 година той участва в конкурса за построяване на купола на Миланската катедрала. Запазен е проектът на писмото, съпровождащо представения от Леонардо модел. Въпреки че не е одобрен за ръководител на строежа, работата по тази поръчка е от голямо значение за творческата биография на Леонардо. Тъкмо към това време се отнасят голям брой рисунки, които показват колко настойчиво е размишлявал Леонардо над проблемите на куполния скелет и над различните форми на архитектурните му решения. Рисунките показват, че той сякаш мислено е експериментирал, прехвърлял е наум различни възможни варианти.
От първия милански период в живота на Леонардо са датирани редица негови бележки по строителна механика — по теория на дъгите и сводовете.
Леонардо теоретично и експериментално разработва въпроси от съпротивление на материалите и в това отношение е предшественик на Галилео Галилей . По-късно той замисля специални трактати за пукнатините в стените и средствата за преодоляването им.
Голямо място в творчеството на Леонардо да Винчи заемат хидротехническите проекти. Политическите и икономическите условия били такива, че тези замисли не са осъществени, докато бил жив. Такива проекти Леонардо обмисля във Флоренция, Милано, Рим и дори на преклонна възраст във Франция. Докато е в Милано, той разработва проблемите за напояването на „Ломелина“ — безплодна местност около Милано, където се намирали именията на Моро. През 1494-1498 година Леонардо ръководи изграждането на канала в Мартезана,като го довежда до вътрешния ров на Милано.
В Милано Леонардо се сближава с прочутия архитект Браманте (1444-1514), който по това време работи също като инженер и художник на херцога. Несъмнено Леонардо се е занимавал с анатомия, още докато учи при Верокио. Но едва в Милано през 1487-1495 година започва да гради първите големи планове за анатомически изследвания, и то в мащаби, които далеч надхвърлят нуждите му на живописец. По това време особено привлича вниманието му нервната система.
През този период да Винчи създава и прочутата си „Тайна вечеря“ в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие“.
По време на работата си върху нея той експериментира с боите, което се отразява пагубно на картината. Други негови картини от периода са „Дамата с хермелина“ и „Мадона Лита“.

Трагедията в творчеството на Леонардо — несъответствието между грандиозните му замисли и реалните възможности — е илюстрирана особено ярко в неговата дългогодишна работа над конната статуя на Франческо Сфорца, при чието проектиране трябвало да решава редица сложни технически задачи. Работата по нея той започва с идването си в Милано и продължава цели 16 години. Предвиждало се височината на статуята да бъде 7 метра, а за паметника трябвало да бъдат изразходени 70 тона бронз. По план това би била най-голямата конна статуя в ренесансова Италия, с изключение на един паметник от Донатело в Падуа и друг от Верокио във Венеция.
 Той усилено се занимава с геометрия и математически експерименти и почти се откъсва от живописта. Скоро след като пристига от Милано във Флоренция, той разбира, че трудно ще намери реализация на големите си технически замисли. Вероятно с това се обяснява постъпването му на служба при Чезаре Борджия – херцог на Валентинуа и незаконен син на папа Александър VI.
 През 1502 година Леонардо да Винчи постъпва на служба при Чезаре Борджия, сина на папа Александър VI, като военен инженер и пътува заедно с неговата свита при обиколките му в Италия. Възложено му е да огледа крепостите и укрепленията и „да направи в тях промени и преобразования, каквито той сметне за необходими“. Той посещава градовете по адриатическото крайбрежие. Отива в Имола, когато тя е обсадена от въстаналите кондотиери. След това оглежда и големия район между Сиена и Фолинио. През този период Леонардо съставя редица карти. Те са създадени на първо място със стратегически цели, но на практика се оказват документи с голямо научно значение: наблюдателността на учения и геният на художника тук се сливат в едно органично цяло.
 Службата при Чезаре Борджия е сравнително кратка и Леонардо се завръща във Флоренция на 5 март 1503 година. От това време е и писмото му до османския султан Баязид II, в което Леонардо предлага няколко свои изобретения и проекти, между които проект на мост, който да съединява Галата и Константинопол. Галата е предградие на Константинопол, в което живеели много генуезци. Първият (понтонен) мост през пролива е построен чак през 1836 година.
 На 18 октомври 1503 година Леонардо да Винчи отново се присъединява към гилдията на свети Лука и през следващите две години рисува големия стенопис „Битката при Ангиари“ в Синьорията, в съседство с правения по същото време от Микеланджело стенопис „Битката при Кашина“. През 1504 година участва в комисията, която премества против желанието на автора скулптурата „Давид“ на Микеланджело.
Конструкторските замисли в областта на авиацията, които вълнуват Леонардо през целия му живот, не го напускат и след като се завръща във Флоренция. Към 1505 година се отнася т. нар. „кодекс на полета на птиците“, който съдържа указание, че Леонардо замислял да извърши първия полет от Монте Чечери около Фиедоле. Особено го интересува по онова време въпросът за реенето във въздуха без размахване на криле и за използването в този случай на силата на вятъра.
 Вторият милански период в живота на Леонардо да Винчи обхваща времето от лятото на 1506 година до есента на 1513 година.
 В Милано Леонардо продължава да се занимава с анатомия. Особено интензивни са тези занимания през годините 1510-1512. Предмет на неговото съсредоточено изучаване стават функциите на сърцето, дихателните и храносмилателните органи.
 През 1516 година по покана на френския крал Франсоа I Леонардо напуска Италия и се преселва във Франция. Пристига като прочут художник, като „божествения“ Леонардо. Той става законодател на модата в кралския двор. Отново подготвя пищни тържества. В качеството си на архитект прави проект за новия дворец на краля.
 Леонардо живее в имението Кло Люсе, разположен в южната покрайнина на малкото градче Амбоаз на бреговете на Лоара, недалеч от кралския замък. Там той прекарва последните три години от живота си в компанията на своя приятел и ученик граф Франческо Мелци. Въпреки че е с парализирана дясна ръка, продължава да работи до края на живота си.
Леонардо да Винчи умира на 2 май 1519 година в Кло Люсе. Според Вазари крал Франсоа I присъства в момента на смъртта му, но някои други сведения показват, че това е само легенда, популярна във Франция.
Съгласно неговото завещание, ковчегът на Леонардо е следван от процесия от 60 просяци. Той е погребан в параклиса „Свети Юбер“ в кралския замък в Амбоаз. Главният наследник и изпълнител на завещанието е Мелци, който получава пари, картини, инструменти, библиотеката на Леонардо и неговите лични вещи. Сред останалите наследници са дългогодишният ученик на Леонардо Салай и слугата му Батиста ди Вилусис, които получават половината от лозята му, братята му, които получават земи, и прислужницата му, която получава черно наметало с кожи.

Информация: Уикипедия

вторник, 20 август 2013 г.

РОБЪРТ МАККАМЪН

Изображение
http://en.wikipedia.org/wiki/Robert_McCammon
http://www.robertmccammon.com/

Робърт Маккамън е един от най-популярните американски писатели на ужаси. До момента е написал 16 книги, от които у нас са издадени само 3:

"Стингър" (Хермес, 1994)
"Мое" (Хермес, 1995)
"Мистериозно завръщане" (Силви-Арт, 1999)

От тях безспорен фаворит ми е "Стингър", която напомня (като идея, не като сюжет) на "То" и до днес си остава един от любимите ми хорър романи.

Изображение Изображение




Изображение
Swan Song (1987)
www.amazon.com

"In a future world born of nuclear rage, an ancient evil as old as time roams a devastated, nightmare wilderness. He is the Man with the Scarlet Eye, the Man of Many Faces, gathering under his power the forces of human greed and madness. He is searching for a child who has the gift of life, a child named Swan, the child who must be destroyed...
In a wasteland born of nuclear rage, in a world of mutant animals and marauding armies, the last people on earth are now the first. Three bands of survivors journey toward destiny---drawn into the final struggle between annihilation and life!"

"Swan Song" е епична постапокалиптична хорър фантастика, която описва последиците от евентуална ядрена зима и прилича на една значително по-мрачна версия на "Сблъсък" на Стивън Кинг. Романът е носител на наградата Bram Stoker Award (1987) и е номиниран за наградата World Fantasy Award for Best Novel (1988).

четвъртък, 8 август 2013 г.

МЕЖДУНАРОДЕН НА КОТКИТЕ



Днес 8 август 2013 година е международен ден на котките. Тяхното опитомяване започва започва преди 8000 години. Те са едни от най-умните животни и възприемат човешките чувства и настроения. Котките са животни, които могат да бъдат научени как да ползват тоалетна, (става дума за домашните любимци). Тяхната урина свети при ултравиолетово осветление.
Най-интересното при тях е, (но и положителен факт), че техният зрителен обсег е 220 градуса, докато при хората е почти 180.



Важно е да се отбележи, че тяхното обоняние е 14 пъти по-силно от човешкото. 
В древен Египет котката е била смятана за свещено животно, пазител на огнището.

В Европа тя е станала известна преди 2000 години.

Плутарх е първият, който споменава за това красиво и грациозно животно в своите съчинения.

В древен Рим котката е била посветена на богинята на свободата Либертас и е изобразявана винаги до нея.

В настоящият момент, в света съществуват около 400 породи котки.

Всяка календарна година се обновява и признава официално нова порода.

Котките се смятат за най-популярни домашни любимци и се причислява към добрите приятели на човека. Може да се отбележи, че тяхното реноме е тъй променливо, както е променлива и човешката история.
През Средновековието, котката престава да бъде смятана за божествено животно

Николай Пеняшки – Плашков

„ ART- LITER-INFO.NEWS”