четвъртък, 6 юни 2013 г.

РОМАНЪТ „ЛОЛИТА” – ВЛАДИМИР НАБОКОВ



Лолита е героиня от едноименния роман на Набоков. Нейната история е скандална от момента, когато книгата излиза на пазара, като книжно тяло.

  В романът почти често се среща думата „нимфетка”, която е рожба на писателят Набоков, която неговият герой – протагонист определя като сексуално привлекателните вече „зрели” момичета от 12 до 14 годишна възраст.

  Известно е, романът „Лолита” на знаменития руско-американски писател Владимир Набоков е изключително скандален поради своя характер и сюжет.

  Историята разказана в романа отразява необузданото сексуално влечение на главния герой и протагонист Хумберт Хумберт, литератор -  роден през 1910 г. в Париж, чиито мисли са обзети от малките „нимфи” – така той нарича малките – красиви и сексуално привлекателни момичета на възраст от 12 – 14 години.

 Въпреки, че книгата „Лолита” е остро критикувана от известни литературоведи и критици, е един искрящ и привлекателен „Бисер” в световната художествената литература и като бестселър носи изключителна слава на своя баща – писателя Владимир Набоков.

  По-сериозно влечение Хумберт има спрямо доведената си дъщеря Долорес, която е наречена галено Лолита, което е в резултат на несподелена детска любов.

  В романът ненатрапчиво се усещат трагичните вътрешни терзания на главния герой и психическата му борба  с изгарящите сексуални желания. Причината за това е травмата, получена на млади години нереализирани сексуални връзки, без любов, нежност и ласки, и загуба на неговата първа любов.

  Романът се откроява с неповторим и изящен стил, и ама своите класически аспекти. Отличава се с изключителния начин на разказване, своеобразна писателска техника с цел стремеж за пълно и задълбочено описание на персонажите, и тяхната социална маргиналност. Всичко това показва и доказва всеобхватния поглед и мирогледа на писателя спрямо житейските проблеми и съдби.





                              ОТКЪСИ ОТ РОМАНА „ЛОЛИТА”



       1.

   Лолита светлина на живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа, Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се сблъсква в зъбите. Ло. Ли. Та.

   Сутринта тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги Лолита. 
   А имаше ли предшественички? Разбира се – имаше… Ще кажа нещо повече: дори изобщо не би имало Лолита, ако през едно далечно лято не бих се влюбил в едно изначално момиче.
………………..



       2.
    А сега искам да изложа следната мисъл. Във възрастовите грани-

ци между девет и четиринадесет години се срещат момиченца, които за някои омагьосани страници, два или много пъти по-възрастни от тях, разкриват истинската си същност – тя не е човешка, а нимфа (т.е. демонска); така предлагам да наричаме тези малки избранички: нимфетки.

  Читателят ще забележи, че замествам пространствените понятия с времеви. Нещо повече: бих искал той да съзре границите от 9 до 14 години, като видими очертания (огледални плитчини, аленеещи скали) от омагьосания остров, на който се срещат тези мои нимфетки и който е заобиколен от обширния мъглив океан. Пита се: дали в тези възрастови граници всички момиченца са нимфетки? Разбира се, не. Иначе ние, посветените, ние, самотните мореплаватели, ние, нимфолептите, отдавна сме се побъркали. Обаче и красотата не е критерии, докато вулгарността или поне това, което наричат вулгарност в една или друга среда, нека не наричат тайнстгвени черти – приказна страна: грация, неуловимият капризен и ласкав чар, който отличава нимфетката от връстничките й, доста повече зависещи от пространствения свят на еднократните явления, отколкото от безтегловния остров на омагьосаното време, където Лолита играе със себеподобните си. В същите си възрастови граници броят на истинските нимфетки е доста по-малък от този на грозните или просто „миловидните”, или дори „хубавките”, но съвсем банални пухкави, размъкнати, студенокожи, човешки по естеството си момиченца с кръгли коремчета, с плитчици, такива, които могат или не могат по-късно да се превърнат, както се казва, в красиви жени (погледнете някоя отвратителна поничка с черни чорапи и бяла шапка как се преобразява в дивна кинозвезда). ……….
……………………



       11. 

   Нощта. Никога не съм изживявам такива терзания. Бих искал да опиша лицето, движенията й – а не мога, защото озове ли се наблизо, страстта ме заслепява. По дяволите – не съм свикнал в компанията на нимфетки! Затворя ли очи, виждам само застиналата част от нейния образ, рекламен диапозитив, проблясък на прелестна гладка кожа отвътре на бедрото, когато тя, седнала и вдигнала високо коляно под карираната поличка, завързва обувките си. „Долорес Хейз”, не монтре ла вуа жамб” (така говори майка й, като си мисли, че знае френски). {Не си показвайте краката на български}}
   …….

  Неделя. Тя е изменчива, тя е капризна, тя е непохватна, изпълнена с тръпчивата грация на палаво хлапе. Неудържимо е привлекателна от глава до пети (давам цяла Нова Англия за перото на популярна романистка!) – като се почне от готовата панделка и фибите в косата, и се свърши с малкия белег долу на стройния й глезен (ритнало я момче от Писки с ролкова кънка), точно над равнището на бялото късо вълнено чорапче. Току-що тръгна с майка си за хамилтънови – май щели да празнуват рождения ден на нейната майка. Памучна карирана рокля с бухнала пола. Гърдичките са май добре оформени. Къде бързаш, моя прелест? …….
……………………..
 

   12.
   Читателят е забелязал и друго: занимателния мираж на езерото. Логично би било от страна на мистър Мак Фатум (както искам да нарека моя дявол) да ми приготви малко подаръче на обетования бряг, в предвидената борова горичка. Всъщност хрумването на Хейзица криеше коварна измама: тя не ме предупреди, че Роузичка Хамилтън (много сладка мургавелка) също ще дойде на излета и че нимфетките ще си шепнат отстрани, ще играят отстрани, ще се веселят съвсем отделно от нас — а в същото време мисис Хейз и нейният красавец квартирант ще си приказват почтено полуголи доста далеч от любопитните, очи. Очите все пак дебнеха и езиците клюкарствуваха.
   Какво нещо е животът! Опълчваме срещу си тъкмо онези сили на Фатума, които бихме искали да умилостивим. Преди пристигането ми хазайката имала намерение да покани една стара мома, мис Фалън (майка й някога била готвачка у Хейзица), да поживее при Лолита и при мен, а самата домакиня, чиновничка по натура, да си намери служба в големия град. Тя си представяла цялата работа съвсем ясно: настанява се прегърбеният, очилат хер Хумберт със средноевропейските си сандъци и потъва в прах из дебрите на къщата, затрупан от камара вехти книги; безинтересната за всички неугледна дъщеря е под строгия надзор на мис Фалън, която веднъж, през 1944 година, вече държала Лолита под досадното си крило (Ло си спомняше онова лято разтреперана от възмущение), а мисис Хейз служи в елегантна фирма. Обаче съвсем простичко произшествие попречило на плана: мис Фалън си счупила бедрото в Савана (Джорджия) в деня, когато пристигнах в Рамсдейл.

………………..




     14.
   А сега се полюбувайте на наградата, която получих заради страданията си. Лолита не се върна с майка си — отишла на кино с Чатфийлдови. Масата за вечеря се оказа сервирана за двама, твърде изящно: горяха свещи (ах, моля ви се). Сред тази превзета аура Хейзица леко докосваше сребърните прибори от двете страни на чинията, сякаш досягаше клавиши, и се усмихваше на празната си чиния (пазеше диета), и ме питаше дали ми харесва салатата (по рецепта от дамско списание). Интересуваше се също дали обичам студено говеждо. Каза, че прекарала деня извънредно приятно.
  Прекрасна жена била тази мисис Чатфийлд. Филис (дъщерята) заминавала утре на летен лагер за момичета. За три седмици. Решено било Лолита да бъде изпратена там следващия четвъртък. Вместо да чакат до юли, както било решено преди. Щяла да прекара там по-дълго от Филис. Чак до започване на училище. Много мила перспектива, клето мое сърце!
  Ах, колко ме потресе това! Излизаше, че ми отнемат душичката тъкмо когато скришом я сторих своя. За да обясня мрачното настроение, което ме обзе, се наложи да се аргументирам със същия зъбобол, който симулирах сутринта. Зъбът наистина беше кътник, грамаден, с възпаление колкото вишня от компот.
  „В нашия град — каза Хейзица — имаме чудесен дентист. А именно нашият съсед, доктор Куилти, роднина на известния драматург. Ще мине ли според вас? Добре, както искате. Наесен ще сложим на предните й зъби „машинка“, както се изразяваше мама. Може би тя ще обуздае нашата Лолитка. Безпокоя се, че тя ужасно ви пречеше напоследък. И предвиждам два-три доста бурни дни, преди да замине. В началото категорично отказа да замине и да ви призная, оставих я у Чатфийлдови, защото ме е страх да се озова насаме с нея, докато е в такова настроение. Може би киното ще я успокои. Филис е чудесно момиченце, чудя се защо не я понася. Наистина, мосю, искрено ми е мъчно за вас заради зъбобола ви. Ще е доста по-разумно да се свържа с Айвър Куилти още утре заранта, ако продължи да ви боли. Да ви кажа, според мен летният лагер е доста по-полезен за момичето — толкова по-смислен е, отколкото да се шляе из ливадите край града и да отмъква червилото на майка си, да пречи на скромния джентълмен да работи, на всичкото отгоре да прави сцени за щяло и нещяло.“

………………………….



       15.
   В сряда успях да примамя Лолита за няколко секунди: това се случи на стълбищната площадка, където тя по фланелка и бели панталонки, изцапани отзад със зелено, ровеше из скрина. Умишлено произнесох нещо приятелско и смешно, но тя само презрително изфуча, без да ме погледне. Окаяният, умиращ Хумберт неумело я погали по края на гръбнака, а малката го цапардоса, и то много болезнено, с един от калъпите за обувки на покойния господин Хейз. „Подъл предател“ — каза тя, а аз се повлякох надолу и си търках рамото с вида на дълбоко обиден. Тя не благоволи да вечеря с Хуми и с мамчето: изми си косата и си легна заедно с глупашките книжлета; а в четвъртък безстрастната й майка я откара за лагера „Ку“.
   Както пишат авторите, по-утвърдени от мен: „Читателят лесно може да си представи…“, и тъй нататък. Впрочем ще сритам по задника това прехвалено въображение. Знаех, че съм се влюбил навеки в Лолита; но знаех също, че тя няма да остане навеки Лолита: на първи януари ще навърши тринайсет години. След още две години ще престане да бъде нимфетка и ще се превърне в „млада девойка“, а сетне в „колиджгърл“, тоест в „студентка“ — едва ли може да се измисли нещо по-отвратително. Думата „навеки“ се отнасяше единствено към страстта ми, само към тази Лолита, която непоклатимо се отразяваше в кръвта ми. Към същата Лолита, чиито тазови кости още не са се разширили, към Лолита, достъпна днес за моето осезание и обоняние, за моя слух и зрение, острогласата и лъскаворусата Лолита с подравнена отпред, но отстрани вълниста и отзад разлюляна на букли коса, към Лолита, чиято шийка бе толкова гореща и лепкава, а лексикончето толкова вулгарно — „гаднярско“, „върха“, „печен“, „скапан“, „смотаняк“, — тази Лолита, моята Лолита щеше да загуби навеки клетият Катул.
   Но как в такъв случай ще преживея без нея два месеца — летни, безсънни? Цели два месеца, отнети от двете оставащи нимфетски годинки? Дали, мислех си аз, да не се облека като мрачна старомодна мома, идиотска мадмоазел Хумберт, да не опъна палатка до лагера „Ку“ с надеждата, че порижавелите от слънцето нимфетки ще се развикат: „Ах, нека да вземем при нас в лагера тази бежанка с дебелия глас!“, и ще помъкнат към огъня си тъжната, смутено усмихната Berthe au Grand Pied. Берта ще сподели леглото на Долорес Хейз!

…………………………
       27.
   Преди още колата да спре, Лолита се гмурна в прегръдките ми. Като не смеех, не смеех да си дам воля — не смеех да осъзная, че именно това (сладката влажност, разлюленият огън) е началото на този неизразим живот, който с усилието си и при умелата подкрепа на съдбата най-сетне бях осъществил, — като не смеех истински да я целувам, докосвах горещите й разтварящи се устни с огромно благоговение, пиех я на малки глътки — о, напълно безсрамно! Но тя, като нетърпеливо се размърда, притисна устата си до моята толкова силно, че почувствувах едрите й предни зъби и споделих с нея ментовия вкус на слюнката й. Разбира се, знаех, че от нейна страна това е само невинна игра, лудория на хлапачка. Подражаване и имитация на фалшив роман. Всеки душелечител, както и всеки развратител ще ви потвърди, че границите и правилата на тези детски игри са разлети или най-малкото са твърде детински субтилни, за да ги долови един възрастен партньор, затова ужасно се страхувах да не стигна прекалено далеч и тя да се отдръпне уплашено, отвратена и тъй като най-много, най-мъчително ми се искаше час по-скоро да я преведа под полите си в херметичното усамотяване на „Омагьосаните ловци“, докъдето имаше още осемдесет мили, благословеният усет разтвори прегръдката ни — четвърт секунда, преди до нас да спре колата на пътната полиция.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар