вторник, 19 февруари 2013 г.

АПОСТОЛЕ,



колко време се взираме,
А не можем да те видим на бесилото,
където толкова пъти те бесиха.
Кажи ни Василе,
кажи ни къде си?
Защо не дойдеш да ни видиш –
как си влачиме кръста –
по-мръсни от биволи,
от дявола даже отблъснати!

А ти защо захвърли расото?
Защо не остана при нас –
като крастави жаби
да крещим от блатото?

Ние останахме вече без глас.
Вместо нас – крещят политиците,
онези,
дето са обесили портрета ти
по стените
като главите си.

Ако наистина си жив,
ако наистина си Левски –
слизай
и удряй плесници
на предателите
и на подлеците!

Слизай
и раздавай правда,
но не като тази,
сегашната!

Апостоле,
Много ни трябваш!

Не дойдеш ли –
ще ни стъпчат като мравки,
онези,
дето обесват,
портрета ти
по стените,
онези, дето отрязаха герба от знамето,
утре сигурно ще ни отрежат главите.

Апостоле,
ако още не си станал цар,
ако още не си ни забравил –
ела си!
Ние,
до последния жив
и до последния умрял –
ще те чакаме…


автор:
Ангел Веселинов
Добрич, 1997 г.

   

вторник, 12 февруари 2013 г.

"Да убиеш присмехулник" - Парпър Ли

„Да убиеш присмехулник“ печели награда „Пулицър“ през 1961 година, а през следващата, 1962 година, излиза и едноименният филм. Обявен е за най-добрия роман на 20 век от американското списание Library Journal и за най-добрия роман на всички времена във Великобритания.
*****
„Да убиеш присмехулник” е роман за няколко деца, тяхното детство, чиято възраст варира между 6-7 и 12-13 години.
Романът на Харпър Ли е прецизен разрез на американското общество на 20-ти век, взаимоотношения между бялата и черната раса (омразата и презрението).
Главните герои са две момчета Джем и Дил, и сестрата на първия Скаут, която се явява главния разказвач. Въпреки, че е 9 – годишна, тя се чувства наравно във всяко едно отношение с момчетата и най-непоносимата мисъл за нея е,че трябва да облече рокля, за да стане дама. Те живеят в градчето Мейкоб, щата Алабама с баща си Атикус (когото наричат по име) и тяхната чернокожа икономка – Калпурния. Интригуващият разказ се развива неотлъчно през техния поглед и сърце, допълващ се с техните детски усещания, желания, и амбиции в съпровод с житието на тайнствения Бу Редли, който за нищо на света не би напуснал къщата си.

Съществуващата южняшка расова омраза е неделима част от съдържанието на романа. Бащата на децата Атикус е адвокат и е назначен за да защитава млад, сакат негър обвинен в изнасилване. Семейството на жертвата на тази жестока постъпка, което го обвинява е най-бедното в града, е презирано от всички. За него всичко е загубено поради непримиримата омраза и неприязън между бели и черни. Атикус доказва убедително, че подсъдимия е невинен, но присъдата е „виновен”.
Тази болезнена присъда оказва болезнено отражение в сърцата на децата. Те са убедени и чистосърдечно вярват в невинността на негъра.

Съдебният процес се усложнява поради причината, че пияницата Юел, обвинил негъра в изнасилването на дъщеря си, заплашва адвоката Атикус, че ще си отмъсти, че защитава чернокож. Прицел на отмъщението са децата на адвоката.
Въпреки трудностите и проблемите, които съпровождат семейството на адвоката, децата  правят всичко въз-можно да му помогнат, за да преодолее болезнените си-туации, причинени от южноамериканския расизъм.  
Романът „Да убиеш присмехулник” на писателката Харпър Ли е прецизен разрез на конкретно историческо време, което отразява безброй болезнени и поучителни неща от реалния човешки живот, които остават своя отпечатък в сърцата и съзнанието, дори и на читателите. В него се усеща блестящото и силно слово, което е изключително чисто и то прави романа блестящ.
В края на романа една важна рядка птица на два крака трябва да бъде спасена и мъдростта отсича, че не бива да се убива този човешки присмехулник. Именно  от това основание идва и заглавието на романа „Да убиеш присмехулник”.


Откъси от романа

1.
Малко преди да навърши тринайсет години, брат ми Джем си счупи ръката в лакътя. После счупеното зарасна, Джем вече не се страхуваше, че ще му забранят да играе футбол и рядко се сещаше за случая. Лявата му ръка остана малко по-къса от дясната; когато стоеше или ходеше, дланта му се извръщаше под прав ъгъл към тялото, а палецът заставаше успоредно на бедрото. Но на Джем му беше безразлично това, щом можеше да подава и шутира топката.
След няколко години, като обсъждахме спокойно миналото, често разсъждавахме какво беше довело до нещастния случай. Аз смятам, че всичко започна от Юеловци, но Джем, който е четири години по-голям от мене, каза, че всичко било започнало много по-рано. Според него, започнало през лятото, когато Дил дойде при нас и пръв ни внуши мисълта да изкараме Бу Редли навън.
Аз казах, че ако се погледне по-общо на въпроса, то цялата работа е започнала с Андрю Джексън. Ако на времето генерал Джексън не беше прогонил индианците от речното племе нагоре по реката. Саймън Финч нямаше да отплава с лодката си по Алабама и тогава щяхме ли да се родим ние? Бяхме вече твърде порасли, за да решаваме споровете с юмруци, и затова се допитахме до Атикус. Баща ни каза, че и двамата сме прави.
Понеже бяхме южняци, някои членове на нашия род се срамуваха, че нямаме нито един прадядо, който да се е сражавал в битката при Хейстингс, било от едната, било от другата страна. Имахме си само Саймън Финч, аптекар и ловец на кожи от Корнуол, който е бил толкова благочестив, че неговото благочестие е било надминато само от скъперничеството му. В Англия Саймън бил раздразнен от преследванията, на които били подлагани методистите от страна на своите по-свободомислещи братя, и понеже Саймън също се смятал за методист, прекосил Атлантическия океан до Филаделфия, оттам отишъл в Ямайка, оттам в Мобил, и нагоре до Сейнт Стивънс. Саймън помнел, че Джон Уесли осъжда многото приказки в търговията и бързо натрупал състояние от медицинската си практика, но се страхувал да продължи по този път, за да не бъде изкушен и противно на божията премъдрост да се кичи със злато и скъпи дрехи. По този начин той забравил какво казва неговият учител за робовладелството, купил трима роби и с тяхна помощ си построил ферма край реката Алабама, около четиридесет мили над Сейнт Стивънс. Той се върнал в Сейнт Стивънс само веднъж, за да си намери жена и с нея сложили началото на род, в който се раждали повече дъщери. Саймън доживял до дълбока старост и умрял богат.
Мъжете от нашия род обикновено оставаха във фермата на Саймън „Пристанището на Финч“ и живееха от добив на памук. Имението задоволяваше само нуждите си; в сравнение с околните империи „Пристанището“ изглеждаше скромно, но въпреки това произвеждаше всичко необходимо за човешкото съществуване, с изключение на лед, пшеничено брашно и дрехи, които му доставяха речните параходи от Мобил.
Саймън би изпаднал в безсилна ярост от разпрата между Севера и Юга, защото заради нея потомците му останали само със земята си; но традицията да се живее във фермата не била нарушена и едва в двадесетия век моят баща, Атикус Финч отишъл в Монтгомъри да учи право, а по-малкият му брат заминал за Бостон да следва медицина. Сестра им Александра била единственият член на семейството, останал в „Пристанището“; тя се омъжила за един мълчаливец, който повечето време лежеше в хамак край реката и се чудеше дали се е хванала риба на въдиците му.
Когато баща ми станал адвокат, той се върнал в Мейкомб и започнал да практикува. Мейкомб се намира на около двадесет мили източно от „Пристанището на Финч“ и е център на окръга Мейкомб. Кантората на Атикус беше в съдебната сграда и побираше закачалката, плювалника, шахматната дъска и един малко употребяван сборник със законите на Алабама. Първите му клиенти бяха последните двама души, които са били обесени в окръжния затвор на Мейкомб. Атикус се бе помъчил да ги убеди, че трябва да приемат великодушието на щата, според което, щом се признаеха за виновни в непредумишлено убийство, щяха да спасят живота си; но те бяха Хейвърфордовци, а в окръга това име е синоним на магарешки инат. Най-добрият ковач в Мейкомб несправедливо им задържал една кобила, покрай възникналото недоразумение двамата го изпратили на оня свят, имали неблагоразумието да го направят в присъствието на трима свидетели и въпреки това настояваха, че „тъй му се падало на кучия му син“, и че нямат нужда от друга защита. Вместо да се признаят за виновни в непредумишлено убийство, те предпочели да не се признават виновни в предумишлено убийство, така че Атикус не можел да им помогне с друго, освен да присъствува на техния край и от този случай вероятно произтичаше дълбокото отвращение на баща ми към наказателните дела.
През първите пет години в Мейкомб Атикус се занимавал главно със спестявания; няколко години влагал своите печалби в следването на брат си. Джон Хейл Финч е десет години по-млад от баща ми и избрал да учи медицина по време, когато не си струвало да се отглежда памук. Но след като помогнал на чичо Джек да стъпи на крака, Атикус почнал да си докарва прилични доходи от адвокатската работа. Той обичаше Мейкомб, беше роден и отрасъл в окръга Мейкомб; познаваше хората, те го познаваха и поради неуморните усилия на Саймън Финч имаше кръвно или сватовско родство с почти всяко семейство в града.
Мейкомб беше стар град и имаше уморен вид още когато за първи път го опознах. При дъжд улиците се превръщаха в червени локви; по тротоарите растеше трева, съдебната сграда на площада беше леко наклонена. По онова време бе някак по-горещо; през лятото черните кучета страдаха; дъбовете на площада хвърляха изнемощяла сянка, а под нея костеливи мулета, впрегнати в талиги, разгонваха с опашките си мухите. Колосаните яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и подир следобедната дрямка и все пак вечерно време приличаха на сладки хлебчета, покрити с глазура от пот и пудра.
По онова време хората се движеха бавно. Те се разхождаха по площада, влачеха крака из околните магазини и не бързаха за нищо. Денонощието беше от двадесет и четири часа, но изглеждаше по-дълго. Никой не бързаше, защото нямаше къде да се отиде, нямаше какво да се купи, нямаше пари за купуване и нямаше нищо, което да заслужаваше да се види извън границите на окръга Мейкомб. Но за някои хора това беше време на неясен оптимизъм: наскоро преди това бяха казали за окръга Мейкомб, че не бива да се страхува от нищо освен от самия страх.
Живеехме на главната улица — Атикус, Джем и аз плюс Калпурния — нашата готвачка. Джем и аз намирахме баща си задоволителен; той участвуваше в игрите ни, четеше ни и се отнасяше с нас учтиво и безпристрастно.
Калпурния беше съвсем друга. Беше цялата ъгловата и костелива, късогледа, кривогледа, а ръката й бе широка колкото креватна табла и два пъти по-тежка. Тя непрекъснато ми заповядваше да изляза от кухнята, питаше ме защо не мога да бъда послушна като Джем, макар да знаеше, че той е по-голям от мене, и ме викаше в къщи, когато не ми се искаше да се прибирам. Нашите битки бяха епични и винаги завършваха по един начин. Калпурния ги печелеше, главно защото Атикус всякога заставаше на нейна страна. Тя живееше в къщи от раждането на Джем и откакто се помня, постоянно съм усещала нейното тиранично присъствие.
Майка ни умряла, когато съм била на две години, така че никога не съм чувствувала липсата й. Тя била от рода Греъм от Монтгомъри; Атикус я срещнал, когато бил избран за пръв път в Законодателното събрание на щата. По онова време бил на средна възраст и петнадесет години по-стар от нея. След първата година от техния брак се появил Джем, след четири години съм се родила аз, а след две години майка ни внезапно умряла от сърдечен удар. Казват, че това често се случвало в техния род. На мен тя не ми липсваше, но мисля, че Джем скърбеше по нея. Той си я спомняше ясно и понякога посред игрите ни изпускаше дълга въздишка и отиваше да си играе сам зад гаража. Щом изпаднеше в такова настроение, знаех, че е по-добре да не го закачам.
Бях почти на шест години, а Джем близо десетгодишен и през лятото нашите граници бяха къщата на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз през две врати северно от нас и домът на Редли през три врати южно от нас (тоест такова разстояние, че Калпурния винаги да може да ни викне). Ние никога не изпитвахме изкушението да нарушим тези граници. Домът на Редли беше обитаван от едно неизвестно същество и бе достатъчно само да ни го опишат, за да се държим прилично няколко дни; а колкото до мисис Дюбоуз, тя бе същинска вещица.
Същото лято Дил дойде при нас.
Една сутрин ние с Джем отрано започнахме да играем в задния двор и чухме нещо между зелевите лехи в съседната градина на мис Рейшъл Хевърфорд. Отидохме до телената ограда, за да видим дали не е някое кученце — фокстериерът на мисис Рейшъл трябваше да се окучи, — и вместо кученце намерихме едно момче да седи и да ни гледа. Седнало, то не беше много по-високо от зелките. Ние се опулихме насреща му, а то заговори:
- Здрасти.
- Здрасти и ти. — отвърна вежливо Джем.
- Аз съм Чарлз Бейкър Харис — каза момчето. — Мога да чета.
- Та що от това? — казах аз.
- Рекох, че ще ви е приятно да знаете, че мога да чета. Ако имате нещо за четене, мога да ви го прочета…
- На колко си години — попита Джем, — на четири и половина ли?
- Наближавам седем.
- Какво се хвалиш тогава? В това няма нищо чудно — продължи Джем и ме посочи с палец. — Скаут чете, откак се е родила, а още не е тръгнала на училище. Виждаш ми се дребен за седем години.
- Нисък съм, ама съм голям.
Джем отметна косата от челото си, за да го види по-добре.
- Защо не дойдеш при нас, Чарлз Бейкър Харис? — каза той. — Боже, какво име!
- Не е по-смешно от твоето. Леля Рейшъл ми каза, че се казваш Джереми Атикус Финч.
Джем се намръщи.
- Аз съм си достатъчно голям, за да ми прилича името — отвърна той. — А твоето име е по-дълго от тебе. С цял фут е по-дълго.
- Викат ми просто Дил — съобщи Дил и се пъхна под телената ограда.
- По-добре да беше прекрачил, вместо да се пъхаш — казах аз. — Откъде идваш?
Дил идвал от Меридиан, щата Мисисипи, за да прекара лятото при леля си Рейшъл и занапред щял да прекарва всяко лято в Мейкомб. Семейството му произхождало от окръга Мейкомб, майка му работела при един фотограф в Меридиан, изпратила една негова снимка на конкурса за красиви деца и спечелила пет долара. Дала парите на Дил и с тях той ходил двадесет пъти на кино.
- Тук нямаме кино, само понякога в съда дават филми за Исус Христос — каза Джем. — А ти гледал ли си нещо по-свястно?
Дил беше гледал „Дракула“ и това откритие накара Джем да го загледа с уважение.
- Разкажи ни го! — помоли той.
Дил беше любопитно създание. Носеше сини панталонки от лен, които се закопчаваха за ризата му, косата му беше снежнобяла и стърчеше над главата като пачи пух: беше една година по-голям от мене, но аз бях по-висока. Докато ни разправяше старата история за Дракула, сините му очи ту светваха, ту потъмняваха, изсмиваше се внезапно и от сърце; често подръпваше кичура коса посред челото си.
Когато Дил разби Дракула на пух и прах и Джем каза, че филмът бил по-хубав от книгата, аз попитах Дил къде е баща му:
- Нищо не ни каза за него.
- Нямам баща.
- Умрял ли е?
- Не…
- Щом не е умрял, трябва да имаш баща, нали?
Дил се изчерви и Джем ми каза да си трая, а това беше сигурен знак, че вече е проучил Дил и го е намерил за приемлив, от този ден лятото премина в редовни занимания. Редовните занимания бяха да поправим нашата въздушна къщичка, опряна между двете стъбла на огромния платан в задния двор: да се караме и да разиграваме наред представления по книги на Оливър Оптик, Виктор Епълтън и Едгар Райе Бюроуз, Тук Дил се оказа незаменим. Той играеше ролите, които дотогава се предоставяха на мен — горилата от „Тарзан“, мистър Дамън от „Том Суифт“. Така Дил стана за нас един подръчен малък Мерлин, чиито мозък кипеше от необикновени желания и особени фантазии. .....
………………………………….

 2.
В първите дни на септември Дил ни напусна, за да се върне в Меридиан. Ние го изпратихме до автобуса, който тръгваше в пет часа, и аз се почувствувах много нещастна без него, докато не се сетих, че след седмица тръгвам на училище. През живота си нищо друго не съм очаквала с такова нетърпение. Зиме с часове стоях в нашата къщичка на платана и наблюдавах училищния двор, разглеждах тълпите деца през бинокъла на Джем, изучавах игрите им, следях червеното сако на Джем, когато играеха на сляпа баба, тайно споделях техните нещастия и дребни победи. Ужасно ми се искаше да бъда е тях.
През първия учебен ден Джем благоволи да ме заведе на училище, нещо, което обикновено се правеше от родителите, но Атикус каза, че и Джем с удоволствие щял да ми покаже моята класна стая. Струва ми се, че в тази спогодба участвуваше и известна парична сума, защото завивайки покрай ъгъла на Редли, чух необичайно звънтене в джоба на Джем. Когато забавихме крачките си пред училищния двор, Джем внимателно ми обясни, че докато сме на училище, не бивало да му досаждам, не бивало да го моля да играем на „Тарзан и хората мравки“, да го поставям в неудобно положение със забележки за личния му живот, нито да се мъкна подир него през междучасията. Аз трябвало да си седя при първокласниците, а той при петокласниците. Накъсо, трябвало да го оставя на мира.
- Значи няма вече да играем двамата? — попитах аз.
- В къщи ще си караме, както досега — каза той. — Но ти ще видиш… в училище е малко по-друго.
В училище наистина беше по-друго. Преди да свърши сутринта, мис Каролайн Фишер, нашата учителка, ме изправи пред целия клас и нашиба дланта ми с линията си, а след това ме остави да стоя в ъгъла до обед.
Мис Каролайн не беше на повече от двадесет и една година. Имаше ярко кестеняви коси, розови бузи и червено лакирани нокти. Беше с високи токове и рокля на бели и червени черти. Приличаше и миришеше на ментов бонбон. Тя живееше срещу нас, една къща по-надолу, у мис Моди Аткинсън, беше наела там предната стая на горния етаж, и когато мис Моди ни я представи, Джем дни наред ходеше като в мъгла.
Мис Каролайн написа името си на черната дъска и каза:
- Ето, това тук значи, че аз съм мис Каролайн Фишер. Аз съм от Северна Алабама, от окръга Уинстън.
Класът възбудено зашепна, защото хората от този окръг никак не бяха цвете. (Когато на 11 януари 1861 година Алабама се отцепила, от съюза на Южните щати, окръгът Уинстън се отцепил от Алабама и всяко дете от окръга Мейкомб го знаеше.) Северна Алабама беше пълна със спиртни предприятия, текстилни заводи, стоманодобивни компании, републиканци, професори и други подобни лица без родословие.
Като начало мис Каролайн ни прочете една приказка за котки. Котките водеха дълги разговори помежду си, обличаха се в красиви малки дрешки и живееха в топла къщичка под една кухненска печка. В мига, в който госпожа Котачка позвъни в аптеката, за да поръча шоколадени сушени мишки, целият клас се извиваше на чиновете като купчина червеи. Мис Каролайн явно не разбираше, че одърпаните първокласници в дочени ризи и поли от зебло, повечето от които бяха почнали да берат памук и да хранят свинете, веднага щом се бяха научили да ходят, не бяха възприемчиви към изящната литература. Мис Каролайн свърши приказката и каза:
- Много хубава приказка, нали?
После отиде до черната дъска и написа с огромни печатни главни букви азбуката, обърна се към класа и попита:
- Знае ли някой какво е това?
Всички знаеха; повечето първокласници бяха повтарачи.
Предполагам, че избра мене, защото ме познаваше. Когато започнах да чета азбуката, веждите й се присвиха и след като ме накара да изчета на глас повече от половината буквар и борсовия бюлетин от „Мобил реджистър“, тя откри, че съм грамотна и ме изгледа с леко отвращение. Мис Каролайн ми каза да кажа на баща си да не ме учи вече, защото това щяло да попречи на моите …….
*
*
*
*

4.

Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност, те представляваха един безкраен „Проект“, който постепенно се приемаше „с единодушие“ и за който щатът Алабама изхарчи огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на „Групови действия“. Това, което Джем наричаше „Десетичната система на Дюи“, към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да я сравня с други образователни системи. Виждах само това, което бе около мен: Атикус и чичо ми, които бяха учили в къщи, знаеха всичко — или поне, което не знаеше единият, другият го знаеше. Освен това не можех да не забележа, че татко от години биваше избиран в законодателното събрание на щата, без никой да гласува против него, а нямаше и представа за хитроумните методи, необходими, според моите учители, за възпитаването на добрите граждани. Джем беше възпитан наполовина по десетичната система и наполовина по обикновената и изглежда добре се справяше както самостоятелно, така и в група, но Джем не беше сполучлив пример: нямаше такава образователна система, измислена от хората, която да го спре да не чете. А пък аз знаех само каквото бях прочела в списанието „Таим“ и от книгите, които ми попадаха в къщи, но в училище се влачех след образователната система на окръга Мейкомб и през цялото време ми се струваше, че ме мамят с нещо. С какво точно, не знаех, но не можех да повярвам, че щатът е предвидил за мене дванадесет години такава непобедима скука.
През годината моите часове свършваха половин час преди Джем, който трябваше да стои до три часа следобед, тогава аз изтичвах покрай къщата на Редли, колкото мога по-бързо, и не спирах, докато не се намеря в безопасност на нашата веранда. Един следобед, както си тичах така, забелязах нещо, което ме накара да поема дълбоко дъх, да се огледам и да се върна назад.
Там, където свършваше дворът на Редли, растяха два вирджински дъба; корените им се подаваха на страничния път и го правеха неравен. Нещо върху стеблото на едното дърво привлече вниманието ми.
В една дупка от чеп, на височина колкото мен, ми намигаше парче станиол и отразяваше следобедното слънце. Застанах на пръсти, още веднъж се огледах бързо, посегнах към дупката и извадих две дъвки без горната им обвивка.
В първия миг поисках да ги напъхам, колкото мога по-бързо в устата си, но си спомних къде съм. Изтичах в къщи и на предната веранда разгледах своята …..

сряда, 6 февруари 2013 г.

Необходимост от информиране на обществото относно терористичния акт в Сарафово

Вицепремиерът Цветанов намира за необходимост да бъде информирана българската общественост относно терористичния акт. Той потвърди, че можем да разчитаме на Ливанското взаимодействие във връзка с напредъка в разследването на този конкретен терористичен акт в Сарафово.
Цветанов потвърди, че българското правителство е съобщило на Консултативния съвет по националната сигурност при президента резултата от шест-месечното задълбочено разследване на атентата в Бургас, заедно с прокуратурата и с партньорските държави, които подпомагат българската страна с необходимата информация, както и резултатите от анализа на събраните доказателства, в лицето на Австралия, Канада и Ливан.

Николай Пеняшки


вторник, 5 февруари 2013 г.

Отражение - първа част - глава девета


След като обядваха, Иван и Наталия излязоха да се разходят. Тръгнаха по посока морската градина. Слънцето бе нагорещило въздуха и се дишаше тежко. Бяха се хванали за ръце и разговаряха оживено. Разказваха за себе си, с желанието да се опознаят и на други теми.
Тя сподели, че има проблеми с неин познат, който се опитвал да я задява, въпреки желанието й да го отбягва. Същият е бил двойник на шефа й.
- Искаш ли, да изядем по един сладолед? – предложи Иван.
- Може – отговори с радост Наталия.
Седнаха в заведението, където се бяха запознали. Дадоха поръчката си, която бе изпълнена почти веднага. Двамата седяха един срещу друг, мълчаха и се гледаха. Той наруши мълчанието и попита:
- Как смяташ да се отървеш от този нахалник? – попита притеснен.
- Няма страшно! Държа на него само като на приятел, а и нямам никакви други намерения. Струва ми се, че има някаква притегателна сила, както спрямо него, така и спрямо шефа ми. Озадачава ме приликата между тях, като, че са едно яйчни близнаци. Когато разговарям с господата, изпитвам някакво особено усещане.
- Да не пострадаш?
- Няма страшно!
- Отдавна ли се познавате?
- От година и половина.
- Аа-а-а-а,… как се казва?
- Костадин. Двадесет и деветгодишен е.
Иван мълчеше, поглаждайки брадата си, сетне и долната си устна. Гледаше Наталия в очите, фината лебедова шия и прелестните гърди. Върна погледа си на красивото й лице. Тази прелестна кошута живееше от самото начало в съзнанието и сърцето му. Беше готов на всичко за нея по всяко време на денонощието. Знаеше със сигурност, че тя ще бъде жената на живота му.
Тя също не смъкваше поглед от него. Откакто се запознаха, усещаше промяна в себе си. Чувстваше не само опора, но и сигурност в него.
- Какъв е бизнеса на Костадин?
- Какво толкова разпитваш за него?
- От интерес! Но като архитект и проектант, може някой ден да съм му от полза! Въпрос на бизнес! Ти как мислиш?
- Собственик е на строителна фирма. Освен това е производител на мебели и кухненско обзавеждане.
- А шефа ти?
- Какво за него?! Защо питаш? Какъв е проблемът?
- Искам да знам за обстановката в която работиш и що за човек е шефът ти?!
- Не мога да разбера, защо толкова живо се интересуваш от тези близнаци! Нямаш ли си проблеми за разрешаване, та мислиш за чуждите?! Учудваш ме!
- Скъпа, откакто те познавам, мисля непрекъснато за теб и всичко свързано с твоята личност … – гласът му леко заглъхна, преглътна, въздъхна шумно, прехапа долната устна и повдигна вежди. – Затова те моля да ме извиниш! – засега не желаеше, да споделя защо пита – Ще те помоля да продължиш!
- А докъде бях стигнала? – попита тя с енигматична усмивка.
- Въпросът ми беше, що за индивид е началникът ти – и на лицето му цъфна редовната усмивка.
- Името му е Явор. На двадесет и девет години е. Не много висок, елегантен човек, който държи на вида си. Собственик е на рекламно – издателска къща, печатна база и склад на едро на материали, и консумативи за същата дейност. Доколкото знам се занимава и с някакво производство. Изключително разтропан човек е и с широк замах. Има отлични организаторски качества, дисциплинираност и изисква всичко това от подчинените си. Като човек е общо – взето добър.
Иван я слушаше внимателно. Погледна я деликатно и попита:
- Искам да ме извиниш за следния въпрос и не го приемай за ревност! Отношението му към теб какво е? – и на лицето му се появи защитна усмивка.
- Като към служителка. Винаги е внимателен и учтив. Струва ми се, че в него има някаква притегателна сила. Като се замисля и ги съпоставя двамата с Костадин, ми се струва, че в тях съществуват много общи неща; както във външен вид, така и в поведение. Досега не ми е идвало наум за това. Скъпи, моля те, не ми се сърди, че споделям тези неща. Усещането е коренно различно от това, което изпитвам към теб. Загубих доста в живота, най – напред майка ми; лека й пръст; баща ми – който не знам как изглежда. Не зная истината, кой е прав и кой е виновен; или и двамата. За мен всичко това е доста болезнено.
Иван слушаше думите й с внимание, а сетне я прегърна.
- Успокой се скъпа! – притисна я нежно до себе си и целуна нежно по челото.
Предпочиташе да не говори в момента. Разказаното от Наталия до настоящия момент беше логично, че познава братята си, без да знае че са те. Мислеше си, дали има моралното право да се бърка в живота на това разбито семейство, независимо от чувствата които съществуваха между него и любимата му.
- Защо мълчиш? Да не криеш нещо от мен? – попита нервно тя – Бях ти казала и предупредила нещо – допълни красавицата, раздвижвайки раменете си с намерение за атака – както със сила, така и словесна.
За нея, той беше все още загадка. Знаеше, че в живота винаги е така.
Иван усети вътрешното напрежение и намерението й, втренчи поглед в нея с присвити очи, усмихна се по необичаен начин, запали спокойно цигара, хвана я за ръката; и каза бавно със сериозен тон.
- Не си права! Моля те, не ме изнудвай с разни заплахи! Няма да ме уплашиш! Не бих позволил такова отношение към мен! Разбирам те много добре, но трябва търпение. В края на краищата има неща за които сега не е момента. Не съм човекът, който да обира разни луфтове. Не желая да изпълнявам ролята на буфер! Не си мисли, че пълната отговорност за решаването на семейните ви проблеми, трябва да падне върху мен! Мога само да помогна, доколкото позволява човешката ми същност и когато дойде денят за равносметка да бъда с чиста съвест; и поглеждайки към изминалата от мен пътека да видя положителното отражение на делата ми. Искам да знаеш, че много те обичам и чувствата ми към теб са изключителни.

Наталия се почувства засегната и може би с право. Положи ръката си върху неговата и въздъхна бавно. Погледът й се смени. Гледаше го с извинение и нежност. Погали ръката му и я обгърна с ръцете си.
- Съжалявам, скъпи! Прав си! Далеч съм от мисълта да искам отговорност за неща независещи от теб. Нямам моралното право за това. Доколкото те разбирам, искаш да подготвиш и помогнеш баща ми за срещата ни. Той има ли информация за мен…? И ако е така, има ли желанието да се видим? Предполагам, че знаеш какво мисли по въпроса. Щеше ми се да знам, къде живее и как е?… Трудно ми е да обясня, какво желание изпитвам да го видя…!
Иван се бе облегнал на стола, изработен от камъш, захапа леко долната устна и премигна със замислени очи. Дишаше почти шумно и дълбоко. Лактите му бяха подпрени към стола, а пръстите сключени в юмрук. Мислите се гонеха на приливи и изхвърляха ненужното. Не съжаляваше, че срещна и помогна на Стефан, а сетне запознанството с Наталия, която в настоящия момент обичаше с цялата си душа. Тези допълнителни и странични моменти в живота му не бяха пречка на неговия бизнес и ангажименти, напротив, бяха му стимул. Мислите му се пренасочиха към предстоящите задачи.
Пристройката на сградата бе готова. Оставаше да се измаже отвътре с минерална мазилка и да се нанесе обзавеждането. Предстоеше изместването на агенцията в един от офисите, за да не плаща наем. Най-важното за него, бе да има собствени сгради за бизнеса си и да затвори цикъла. Целта му бе да изпревари свои конкуренти, най-вече с качество и разширяване на пазарите. Финансово бе стабилен и обезпечен. Трите му големи обекта бяха готови и платени на зелено. Не обичаше да пълни чуждите фирмени джобове, за да купува материали. Затова бе предприел, да затвори цикъла производство – търговия – услуги. До един месец цеха за производство на алуминиева дограма започваше работа. Всеки момент очакваше одобряване на лиценза за „Център по образование, квалификация и преквалификация” на кадри свързани с неговата и други дейности. На база на последното, бе сключил договор с бюрото по труда. Беше убеден в решението си да привлече Стефан към фирмата си – човек с опит във финансите и счетоводството. А срещата му с Наталия и любовта им, бе като дар от бога. Тайно в себе си, бе убеден, че тя ще бъде жената в живота му. Погледнато от страни, ако някой знаеше амбициите и интересите в живота му, щеше да го упрекне във властолюбие, алчност и егоцентризъм. Иван не би се притеснил от такива упреци. В подобни, би се защитил според закона. В края на краищата човек работи това което знае, може и най – важното да осигурява работа на хората, да им плаща добре, за да ги задържа като специалисти. Държеше на хората които му работят, помагат и да бъдат финансово осигурени според възможностите и положения труд.
Той разтри челото и слепоочията си, запали цигара и загледа прекрасното лице на Наталия.
- Скъпа,… извинявай за мълчанието ми, но се бях замислил! Това не означава, че присъствието ти е излишно, напротив…, то ми дава амбиция да живея…!
- Благодаря ти, за прекрасните думи! – каза тя с чаровна усмивка – Помниш ли, какви бяха последните ми въпроси?
- Искаш ли още нещо, или да ставаме? – прекъсна я той.
- По добре да ставаме и да се разходим.
- Добре! Ще говорим в движение, сетне да напазаруваме и се прибираме в къщи. Ще приемеш ли поканата ми?
- Знаеш много добре, че ще дойда. – отговори с настроение тя – Най – искреното ми желание, е да бъда винаги с теб и то по всяко време! А ти…?
- Как мислиш?
Иван плати сметката и станаха.
- И така-а-а, чакам отговор на въпросите, които ти зададох!
- Какви бяха те? За съжаление забравих. Не, че ме е хванала склерозата, но се бях замислил за други неща, за което се извинявам и моля, да ми простиш ли?
- Разбира се.
Тя му напомни и го хвана под ръка.
Иван въздъхна бавно и се закашля. Притесненията му вече изчезнаха. Чувстваше се леко и приятно, защото усещаше присъствието и топлината й. Дъха и аромата й стопляха душата му. Той потвърди желанието на баща й да се срещне с нея, но не сподели подробности, които би могла да чуе от него.
- Натали, … доколкото имам информация, знам че имаш двама братя близнаци.
- Ти-и-и, сериозно ли говориш?! – попита озадачена и учудена тя. Очите й бяха широко разтворени от изненада. Вече вярваше във всичко казано от него. – Може би ще науча подробности по – нататък, за да не ми се събере много?!
- Така е! – потвърди Иван.
- Знаеш ли, струва ми се, че Бог ни събра? Отредено е да бъдем заедно. А и нещата които знаеш за близките ми, ме озадачава. Изпитвам огромното желание, да те прегърна, притисна и отдам цялата си нежност. Освен това искам да видя баща си още днес! Може ли,…ще ми позволиш ли това прекрасно удоволствие? – попита тя развълнувана и с насълзени очи.
Тя извади от чантата еднократна кърпичка, да попие сълзите си.
Иван я прегърна през кръста и внимателно притисна тялото й към себе си.
Наталия усети вниманието му, обърна се към него и с приятна усмивка каза:
- Благодаря ти!
- Няма защо! Нали за това сме приятели?
- Не! Смятам, че сме много повече от приятели! Нали така? – и се усмихна енигматично.
- Аз съм на същото мнение!
Минаха край магазина и напазаруваха.
- Знаеш ли? – каза тя с лека усмивка – Ще трябва да отидем у дома, за да си взема някои неща, които ще ми трябват. Нали ще бъда твоя домакиня, приятелка, любовница и годеница. Имаш ли нещо против?
- Разбира се, че съм съгласен! Колкото до последното, мислех да ти предложа, но ти ме изпревари. Ще се чувствам щастлив, когато до мен е жената, която е смисъла на живота ми.
- Напълно споделям чувствата ти! – каза с чаровна усмивка Наталия.
Взеха такси, нещата които й трябват и по най – бързия начин бяха в неговото жилище. Оставиха багажа в хола. Първото което направиха, беше продължителната страстна целувка. Той пожела да я съблече, но Наталия му каза:
- Нямам нищо против, но нека вечеряме и после ще решим какво да правим!
- Добре, миличка! За какво ти е този голям сак? – попита шеговито той.
- Ами-и-и…най-различни дрехи, халат за баня, бельо и други. – отговори игриво тя, като го целуна и направи бърз оглед на хола – Охо-о-о…, има пиано и китара! Значи после ще свирим! А сега да се преоблека и да я мятам в кухнята.
- Добре. Преоблечи се! Ще те чакам в кухнята!
Той изкара продуктите които бяха накупили, а някои сложи в хладилника. Постави две чаши на масата, на която вече имаше портокалов пунш. Сипа си и отпи. Чувстваше се щастлив. Причината беше Наталия. Тя бе феята, както в душата му, така и във въздуха който дишаше. Беше благодарен с цялата си същност на Венера и Веста.
Наталия влезе при него. Беше с дънки и светло синя тениска. Златистата й коса бе прибрана под формата на кок. В този вид изглеждаше още по – привлекателна.
- Сядай, да пием по един сок и после ще приготвиш вечерята! Имам следната молба. Приготви три порции! Включил съм скарата да се нагрява. След малко ще дам и картофи.
- Кого имаш предвид за третата порция? – попита Наталия озадачена.
- Искам да те запозная с един приятел, на когото много държа! – каза Иван, без да сподели, че ще бъде баща й.
Той запали цигара, като си помисли, че по този начин ще скрие вълнението си. Наталия усети лекото му неспокойствие, усмихна се и попита:
- Да не ми готвиш изненада?
Той усети намека й, и поклати одобрително глава.
- Мисля, че няма нищо лошо в намерението ми! – отговори Иван, с цел да се защити.
- Не съм те обвинила в нищо! Напротив! Смятам, че подхода ти като начало е много добър. Мога да се гордея с теб, за това което правиш!
На думите й отговори с усмивка.
- Ще отида се преоблека!
След като свърши тази процедура, отиде при Стефан и го покани да слезе за вечеря след час. Помоли го да се приведе в друг вид. Сетне се прибра и пусна музика. Седна, положи лакти на масата и обхвана дланите си. Обходи с поглед тялото на Наталия, а след това погледите им се срещнаха. Тя се приближи към него, погали лицето му, седна на коляното; прегърна го през рамото и се целунаха.
- Обичам те! Искам да бъда винаги с теб! – каза тя и пак го целуна.
За него беше важно, да подложи на изпитание взаимните чувства между тях, за да бъде сигурен както в себе си, така и в нея. Гледаха се неотлъчно. Положи ръце на страните й, и ги задържа. Сетне целуна челото й.
- Време е да обърна пържолите и да подготвя каймата за кебапчета и кюфтета!
- Добре! Аз ще обеля картофите и ще ги подготвя за пържене.
Свърши обещаното с удоволствие. Беше му ясно, че бе преживял една любов с Невена, която завърши нещастно за него и въпреки това запазиха добро приятелство, без злоба един към друг. На този път към Наталия изпитваше особено чувство, в което вярваше, че тя ще бъде половинката на сърцето му за дълги години.
Вечерята бе почти готова. Очакваше се Стефан да дойде всеки момент. Как ли щеше да протече срещата между баща и дъщеря? Не беше я виждал от дете.
Звънна се на входната врата. Иван отвори, покани Стефан и влязоха в кухнята.
- Добър вечер! – поздрави той и погледна Наталия, която подреждаше масата.
Тя се обърна към него и погледите им се срещнаха. Стояха като заковани и се чуваше само дишането им.
- Добър вечер! – отговори тя с лека, но и чаровна усмивка.
Тримата мълчаха за известно време. Ситуацията бе нелепа. Иван реши, че по правилно би било да реагира първи. Обърна се към Стефан и каза:
- Стефане,… да ти представя Наталия!…Тя, … тя е твоя дъщеря!
Почувства, че този момент за него бе доста труден и въпреки това, сметна, че постъпва правилно.
За Стефан този момент бе стресов, шоков. Като, че горещ огън премина през тялото му. Очите му се напълни със сълзи, преглътна с болка, бавно, а пръстите на ръцете се свиваха нервно. Мислите му, като че бяха спрели и не знаеше как да реагира. Беше отписал в живота възможността, да срещне някога дъщеря си, въпреки огромното желание да я види и прегърне.
Наталия знаеше от Иван, че ще се види с баща си и въпреки това вълнението й беше голямо. От малка беше разделена от него, с благоволията на майка си. Ако имаше вина майка й за случая, сигурно не би й простила; въпреки, че е починала. Може би щеше да дойде денят, когато ще научи истината. Сметна за правилно да реагира първа и да пристъпи към него. Приближи се с насълзени очи и го прегърна.
Стефан постъпи по същия начин.
От вълнение не можеха да кажат и дума. Прегръдката продължи доста. Стефан я целуна първи, а след това и тя. Той погали с треперещи ръце косата и лицето й. От нейна страна последва същото.
- Толкова се радвам,…да те видя татко! – каза Наталия с развълнуван глас, а очите й плуваха в сълзи.
- Аз… също, малката ми! Не можеш … да си представиш…! – гласът му трепереше от вълнение и радост, дори не можа да си каже думите.
Иван стоеше до тях и вълнението което чувстваше, беше отъждествено…
Стефан освободи едната си ръка, за да прегърне Иван от благодарност, който се бе приближил към него.
- Благодаря ти…, приятелю…! – каза все още развълнуван Стефан.
- Моля те…, няма защо! Аз…! – рече Иван, като не се доизказа.
Наталия се поуспокои и предложи да седнат. Изкара „Троянска сливова” от хладилника.
- Скъпи, къде стоят чашите за ракия? – обърна се тя към любимия, без да се усети, че баща и е при тях. Все пак нямаше значение.
Стефан бе изненадан от обръщението й към хазяина му. Гледаше ги с приятно чувство и топлота. Душата му се напълни с радост. За него щеше да бъде огромно щастие, ако Иван стане негов зет. Беше убеден, че това ще се случи. Сърцето му се изпълни с любов.
Тримата изкараха една прекрасна вечер.
Какво ли щеше да предложи времето напред?
Следва продължение.

© Николай Пеняшки – Плашков


Днес, 5.02. 2013 г. почина писателката и поетесата Леда Милева



Днес на 5 февруари 2013 г. почина писателката Леда Милева на 93 – годишна възраст. Тя е родена на 5.02. 1920 год. в гр. София. Дъщеря е на поета Гео Милев. Писателка и преводачка, автор на стихове и пиеси за деца, и на преводи от английски, руски и френски. Освен това е била детска учителка, деятелка на културата, общественичка и дипломатка. 

Преводач е на съвременна американска, английска и африканска поезия.

Леда Милева завършва Американския колеж, Института за  детски учителки, известно време в Юридическия факултет на СУ. След 1944 г. работе като редактор в различни издателства, като главен редактор на списание „Пионерска самодейност”, зам.-директор и директор на Българската  ттелевизия.
От 1972  до  1978 г. е постоянен представител на България в ЮНЕСКО в ПАРИЖ. Председател е на Съюза на преводачите  и народен представител в VIII и IX и VII ВНС.


 Четете за Леда Милева от ТУК

****************
 Бодливко мързеливко

Елите слънцето огря с усмивката си кротка и Ежко в старата гора излезе на разходка.
Тревица тук, иглика там — в това приятно време не иска Ежко да е сам, другарче ще си вземе!
Две катерички — скок-подскок — съгледа той на клон висок. — Елате на разходка, мили! Чудесно слънце свети. Защо в клонака сте се скрили?
— Днес, Ежко, сме заети. Виж как се работи юнашки — хралупите метем с опашки!
— Метете! — Ежко-Бежко рече. — Ще ида да повикам Мечо.
Но Мечо спал бе цяла зима и Ежко го завари да тупа с дрянов клон килима и козяците стари.
По клоните цвъртяха птички. За Ежкова беда те бяха весели, но всички строяха си гнезда.
Дори и Заю дългоух поседнал бе до трънка да кърпи своя сив кожух с една иглица тънка.
Погледна Ежко натъжен, постла си меки листи, па седна в пролетния ден бодлите си да чисти…

 

Жан Мари Люсиен Пиер Ануи

 Jean Marie Люсиен Пиер Ануи
Жан Ануи (на френски: Jean Anouilh) е френски драматург, една от най-видните личности във френската литература на 20 век. Той поставя първата си пиеса „L’Hermine“ през 1932, но постига известност с "Пътник без багаж" („Le voyageur sans bagage“) (1937), поставяна и в България. В България също е поставяна и пиесата "Евридика". Международна популярност придобива след Втората световна война.

 Ануи е роден в Cérisole , на 23 юни, 1910 година в малко селце в покрайнините на Бордо и баските потекло.
Той е един от най-плодовитите писатели на Франция след Втората световна война. Голяма обем  от работата на Ануи обхваща  теми които ни запознават с  целостта в един свят на морален компромис.
Опитва се да пише драматургия за първи път на 12 - годишна възраст. Въпреки това ранните му творби не оцеляват във времето.

Продължете да четете от ТУК 

петък, 1 февруари 2013 г.

КИТАЙСКИ ПИСАТЕЛИ И ПОЕТИ

КИТАЙСКИ ПИСАТЕЛИ И ПОЕТИ

- ГАО СИНДЗИЕН

- ДУ ФУ

- ЛИ БО

- ЛИУ СЯОБО

- ЛЮ СЮН

- СУН ДЗЪ


МО ЯН   >>>  Носител на Нобелова награда за литература
Китайският писател Мо Ян е тазгодишният носител на Нобелова награда за литература, съобщи Nobelprize.org. Отличието се присъжда на Мо Ян, който с халюцинаторен реализъм слива фолклорни притчи, история и съвременност. Произведенията на писателя са вдъхновени от родния Китай и местната история и народ. Отличието, както и сумата от 8 милиона шведски крони или 1,2 милиона долара ще бъдат връчени на Мо Ян на церемония в Стокхолм на 10 декември. Нобеловата награда за литература е учредена през 1901 г. Присъжда се от Шведската академия по литература в Стокхолм. Досега отличието е връчвано 104 пъти.


НОБЕЛОВА НАГРАДА ЗА ЛИТЕРАТУРА

- AISIN GIORO ULHICUN

- BEI DAO


- ШЪН КУО

ПРОДЪЛЖЕТЕ ОТ:  КИТАЙСКИ ПИСАТЕЛИ И ПОЕТИ