петък, 26 октомври 2012 г.

РОМАНЪТ "ЕМИГРАНТЪТ" на ВЛАДИМИР ЛЮБЕНОВ



В този роман главният герой Владо непрекъснато бяга - от жена си, от България, от себе си. Стреми се да създаде един сигурен и стабилен свят, в който да приюти децата си, но вместо това животът му е низ от неудачи. Като емигрант в Германия, той е изгонен, защото се влюбва в неподходяща жена. Когато се завръща в България се оказва, че вече е разведен, а родителските права върху децата му са предоставени на бившата му жена. След продължителен съдебен спор Владо най-после се сдобива с известна сума пари. Тя обаче бързо се стопява в любящите джобове на брат му и Владо повторно се завръща в България без пари и без да е осигурил мечтаното бъдеще на децата си. Докато той непрекъснато прави планове за щастие в чужбина, животът му преминава в България. Тук порастват децата му, тук те намират своя път и като че ли тук ще останат завинаги, напук на многобройните планове на своя баща.
Какво пречи на Владо да осъществи мечтите си? Лошият късмет или добротата и глупавата му честност? Могат ли да оцелеят в този свят непрактичните хора? Ще успее ли Владо в своя трети опит да превземе Германия?
И още - за едно приятелство, възникнало случайно и затвърдено във времето. И за енергиите, които ни зареждат позитивно.
Това е една обикновена българска история, написана увлекателно и човешки, с много чувство за хумор и разбиране на героите. Без агресия, без имитации, без изтъркани схеми. Един невероятен роман за прехода.






 БИОГРАФИЯ И ТВОРЧЕСТВО




Владо Любенов е роден на 21 август 1961 г. в София. Завършил е Софийския университет "Климент Охридски", специалност "право". Работи като адвокат.


Романът "Емигрантът" излезе тази година от издателска къща "Жанет-45".

Любенов е автор
и на документалния филм "Йордан Кръчмаров - един забравен поет", 2003г. Член е на Съюза на българските писатели от 1996 г. Самият той обаче отбелязва, че "За автора говорят стиховете!".


***

ТВОРЧЕСТВО:

..

 * „Аз неспособният” , /стихосбирка/ , изд. „Сюр” 1991
 
 * „Видения”, /стихосбирка/, изд.”Български писатели” 1993

 * „Селски нощи” /стихосбирка/, изд. „Фонд ДГ”, 1996

 * „Брачни сонети” /стихосбирка/, изд. „Ръжана-Ю”, 2002

 * „Приемане на безнадеждното”, /стихосбирка/, изд. „Ръжана-Ю” , 2005

 *  „Адвокати и пеперуди”, /стихосбирка/, изд. „Български писател”, 2007

 *  „Неравноделни тактове” , /стихосбирка/, изд. „Ръжана-Ю”, 2012

 * „Рокля за двама”, разкази, в литературен тандем с Габи Генчева
    изд. „Ръжана-Ю”, 2010

 * „Емигрантът”, роман, изд. „Жанет 45”, 2012-10-26

...
 лична страница:  Литературен сайт на Владо Любенов 

 

ЗА ТЕБЕ ЖИВОТЕ...

За тебе копнея,
за тебе животе -
бляскав,
прекрасен,
мрачен
и съдбоносен.
За тебе животе
копнея,
всичко бих дал
и от нищо
не бих се отказал.
Без тебе животе
ни бих почувствал
майчина ласка,
бащина подкрепа
и сестрина обич.
Без тебе животе
няма любов
и няма омраза.
Без тебе животе
липсва тръпката,
липсва любимата
и липсват децата…
Без тебе животе,
няма път
към смъртта.

неделя, 21 октомври 2012 г.

МЪЖ В МАГАЗИН ЗА ШАПКИ

Мъж избира в магазина шапка.
- Дайте ми тази - посочва той една. - И дано жена ми я хареса, че иначе ще ме изгони от вкъщи.
- Не се притеснявайте, тогава аз ще ви намеря друга.
- Шапка?
- Не, жена.


Възрастен дядо при доктора...


Един дядо на 85 години отива при доктора и се жалва: - Докторе,помагай! Га бех млад, зимах кофата с кюмура, окачах я на инструмента и си я разнасях из цело село, а сега не моа.. 

- Дядо, опита ли с медикаменти? Виагра например..
- Докторе, он па си рипа, ма кат окача кофата и ми омекват колената..



БАБА МЕЦА ИМАЛА РОЖДЕН ДЕН---


Баба Меца имала рожден ден и си казала:
- Ако някой ми подари цвете, ще му го навра в задника.
Дошъл Зайо на купона с голяма маргаритка и Меца изпълнила заканата си.
След това Лиса питала Зайо:
- Абе ти защо плачеше и се смееше, когато стана случката с цветето?
Зайо отговорил:
- Плаках, понеже ме болеше, а се смеех, защото зад мене беше Кумчо Вълчо с кактус!

събота, 20 октомври 2012 г.

Романът "КЕНТАВЪРЪТ" от ДЖОН ЪПДАЙК


С романът „Кентавърът” големият американски писател Джон Ъпдайк се налага сред над големите американски автори на американския критически реализъм.
Сюжетът на романа е откъснат от реалната действителност на живота – жива, изстрадана и силна. В него се чувства вплита-нето на античните митове със съвременната действителност в Пенсилвания през периода на 1947 г.
На базата на една древногръцка легенда и в съчетание със спомените за своето детство, писателят Ъпдайк преразказва историята през погледа на днешния човек.
Въз основа на всичко това Олинджър се превъплъщава в Олимп, а боговете Зевс, Хефест, Хера, жената на кентавъра Харикло и дъщеря му Окироя също са превъплатени в реални хора. Мъдрият Хирон е представен чрез образа на учителя Колдуел, а неговият син, както казва Ъпдайк – „това бях аз”.
Първото издание на романа „Кентавърът” е през 1967 г. В него се чувства една особена и своеобразна форма на бунтовност на писателя срещу така наречената „упадъчност” или непозната за нас нравствена свобода.
Романът се чете с изключителен интерес и се чувства една блестяща белетристика, която издига Ъпдайк на едно от най-високите нива в съвременната американска литература, а това се дължи на неговият своеобразен и изключителен индивидуален стил и майсторско слово, изпълнено сарказъм, но и със скъсване с формалните традиции.


ПРЕДСТАВЯМ ВИ И ОТКЪСИ ОТ РОМАНА


Небето е творение, неразбираемо за човека; Земята е творение, разбираемо за него. Сам той е създание, застанало на границата между Небето и Земята.
Карл Барт
Но трябвало да бъде отдаден още един живот за изкуплението на древния грях — открадването на огъня. Случило се тъй, че по него време Хирон, най-благородният от всички кентаври (които са получовеци и полуконе), бродел по света, разяждан от рана, нанесена му при необикновен злощастен случай. На сватбено пиршество сред лапидите в Тесалия един от непокорните кентаври се опитал да отвлече невястата. Последвала люта битка и в настъпилата бъркотия, макар и невинен, Хирон бил ранен от намазана с отрова стрела. Безкрайно измъчван от раната, за която нямало лек, безсмъртният кентавър закопнял за смъртта и се примолил да бъде приет като изкупителна жертва за греха на Прометей. Боговете чули неговата молитва и му отнели болката и безсмъртието. Умрял като уморен простосмъртен, а Зевс го поставил сред звездите като светящ Стрелец…
Из Преразказани древни гръцки народни приказки от Джоузефин Престън Пийбоди, 1897 г.
***
 
Колдуел се обърна и с обръщането в глезена му се впи стрела. Класът избухна в смях. Болката плъпна нагоре по нежната сърцевина на прасеца, завъртя се из лабиринта на коляното и вече набъбнала и още по-мълниеносна, се покатери към червата. Очите му останаха насила приковани горе, в черната дъска, на която бе написал с тебешир числото 5 000 000 000 — предполагаемата възраст на вселената в години. Прераснал от първоначалния остър лай на изненадата в преднамерено освиркване, смехът на класа сякаш връхлетя отгоре му, срина чувството на уединеност, тъй силно желана от него, уединеност, в която можеше да остане насаме с болката си, за да претегли силата й, да изчисли времетраенето й, да разгледа анатомията й. Болката провря пипало в главата му, разпери мокрите си криле покрай стените на гръдния кош и в тази внезапна и аленочервена слепота той сам се помисли за грамадна птица, събудена от сън. Черната дъска, млечноматова плоча със следи от сношното избърсване, се изпъна в съзнанието му като мембрана. Сякаш болката постави на мястото на сърцето и белите му дробове своите собствени космати отрязъци; и докато зрееше, стегнала го за гърлото, той почувствува, че издига мозъка си като нафора в дискос, нависоко, по-далеч от ръцете на гладните. Няколко момчета с ярки ризи във всички цветове на дъгата се бяха изправили до чиновете, смигаха и подвикваха на учителя си и качваха кални обувки върху подвижните седалки. Хаосът стана непоносим. Колдуел се добра с накуцване до вратата и като я тръшна подире си, прекъсна неудържимия празничен шум.
При всяка стъпка в коридора перушиненият край на стрелата дращеше пода. С металическото скърцане дразнещо се сля и твърдият съсък. Стомахът му се залюля от желание да повърне. Мрачните и дълги стени на боядисания в охра коридор се разклатиха; вратите на класните стаи, с вградените в тях номерирани четвъртити прозорци, нашарени като с ледени цветя, му се сториха предметни стъкълца, натопени в активирана течност, която е наситена с детски гласове, тананикащи на френски език, пеещи химни, спорещи по въпросите на социологията. Aves-vous une maison jolie? Oui, j’ai une maison trés jolie за кехлибарените развълнувани жита, за теменужни върхове над плодородните поля нашата история, ученици и ученички (това беше гласът на Фол), федералното правителство натрупа престиж, мощ и авторитет, но не бива да забравяме, ученици и ученички, че по произход ние сме съюз на суверенни републики, Съединените над теб се лее божа благодат и коронясва с братство… хубавата песен упорито се въртеше в главата на Колдуел… до грейналата морска шир. Все старите глупости. За първи път ги бе чул в Пасаик. Колко странно се е променил оттогава! Горната му половина се носеше в звездния простор на идеалите, дето ечаха младите гласове; останалата част от съществото му дълбоко затъваше в блато, където трябваше най-сетне да се удави. При всяко бръсване на перата по пода острието се забиваше навътре в раната. Помъчи се да не докосва пода с този крак, ала неравният тропот на останалите три копита тъй гръмко закънтя, че се стресна: току-виж, отворила се една от вратите и на пътя му застанал някой от другите учители. В този критичен миг му се стори, че неговите колеги са пастири на терора, които го заплашват отново да го тикнат в стаята при учениците. Отмалелите му черва се присвиха: върху лъскавите полирани дъски, точно пред шкафа със спортните трофеи, зяпнал го със стотици сребърни очи, той изхвърли от себе си, без да забавя крачки, един тъмен и димящ разлат конус. Грамадните му, изпъстрени със сиво бутове се сгърчиха от отвращение, но главата и трупът му, подобно статуя върху носа на пробит потъващ кораб, напираха напред.
Притегли го дрезгавото воднисто премрежваме на светлината над страничните врати. Тук, в другия край на коридора, външната виделина проникваше през прозорците, запречени отвън срещу крадци, влизаше в училището и безсилна да се разпростре в лепкавата, гланцирана атмосфера, си оставаше над входните отверстия, пленена като капка вода в масло. Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.
.........

Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.
В ноздрите му зашаваха две ледени пера. Беше януари. Ясната синевина на далечното небе изглеждаше осезаема и все пак тайнствена. Обширната, равна, окосена поляна край училището, очертана в ъглите с група борове, макар и посред зима, беше зелена; багрите бяха обаче замръзнали, парализирани, остатъчни, изкуствени. Зад двора на училището, меко подрънкващ, трамваят плаваше нагоре по главната улица към Ийли. Всъщност празен — защото бе единайсет часът и пазаруващите до един слизаха в обратна посока, към Олтън, — той леко се полюшваше върху релсите, а сламените седалки пръскаха през прозорците дъжд от златни искри. Вън, сравнена с величието на пространството, болката, изглежда, се засрами. Сниши се, отдръпна се в глезена, стана твърда, потискаща и окаяна. В странните очертания на Колдуел изплува достойнство; раменете му — малко тесни за такова голямо същество — се изправиха и той тръгна, макар и не тъй наперено, но с такова напрегнато стоическо великолепие, че накуцването се претопи в стъпките му. Пое по павираната алея между замръзналата трева и граничещия с нея паркинг. Намръщената решетка проблясваше под търбуха му на бялото зимно слънце; драскотините по хрома изпускаха лъчи като елмази. Студът почна да ускорява дишането. Зад гърба му, в оранжевочервения корпус на гимназията, зазвуча приглушен звънец — той разпускаше класа, от който бе избягал. В сподавена предобедна глъчка учениците си тръгваха.
..........

До централната и по-голяма част от гаража се влизаше по асфалтирана рампа, която бе тъй грапава, набраздена, насечена, омърсена и подпухнала, че приличаше на застинала вулканична река. В грамадната зелена врата, която пропускаше моторните возила, се отваряше друга малка врата за хората, на която под дръжката, с блажна синя боя, трепереща ръка бе написала ЗАТВАРЯЙ. Колдуел натисна бравата и влезе. Раненият крак изруга обръщането, необходимо за затваряне на вратата.
Искри осветяваха дълбокия и топъл мрак. Подът на пещерата чернееше, полиран от накапалото масло. В оттатъшния край на дългия тезгях две безформени мъжки фигури със защитни очила галеха някакво голямо, провиснало ветрило от пламък, който се разбиваше в сухи капки. Друг един, облещил нагоре кръгли очни орбити — бели върху черното му лице, — се търколи по гръб и изчезна под каросерията на съседния автомобил. Посвикнали с мрачината, очите на Колдуел забелязаха наоколо прекатурени автомобилни части, крехки и фантасмагорични: брони като трупове на костенурки, настръхнали мотори, сякаш изтръгнати сърца. В разноцветно зацапания въздух витаеха съсъци и гневни удари. Недалеч от мястото, където бе застанал Колдуел, вехта издута печка хвърляше през шевовете си ярка розовина. Той се поколеба да излезе от кръга на топлината й, макар че в глезена му онова нещо се топеше, а стомахът трябваше да поглъща някакви неукротими потръпвания.
На прага на работилницата застана самият Хъмъл. И като тръгнаха един срещу друг, Колдуел изпита измамното чувство, че върви срещу огледалото, защото Хъмъл също накуцваше. След падане в детинство единият му крак бе останал по-къс от другия. Стори му се сгърбен, побледнял, прахосан; през последните години ненадминатият механик се беше смалил. Няколко пресечки по-надолу по главната улица фирмите „Ессо“ и „Мобилгаз“ бяха построили сервизни станции и сега, след свършването на войната, когато всеки можеше с припечелените през това време пари да си купи нова кола, търсенето на ремонтни услуги рязко бе спаднало.
— А, Джордж! Стана ли вече време за обед? — Макар и слаб, гласът на Хъмъл бе майсторски нагласен да пронизва шума на работилницата.
Когато Колдуел понечи да отвърне, няколко необикновено остри последователни металически удара гръмнаха във въздуха и сплескаха думите; изтънял и напрегнат, гласът му като че увисна, заглушен и в собствените му уши.
— Не, за бога, точно сега съм в час.
— Тогава какво? — Чувствителното посивяло лице на Хъмъл, още по-светнало от сребристата небръсната брада, плахо се изопна, сякаш неочакваното би имало власт да му навреди. Причина за това бе жена му, Колдуел знаеше.
— Я виж — каза Колдуел — какво ми направи едно от тия проклети хлапета. — Той вдигна ранения крак на един изкривен калник и дръпна панталона.
Механикът се наведе над стрелата и предпазливо докосна перата й. В ставите на пръстите му дълбоко бе проникнала мръсотия, смазочното масло омекотяваше техния допир.
— Стоманено острие — рече той. — Добре, че се е забило без разкъсвания.
После направи знак и по неравния черен под към него с дрънчене сам-самичко се приближи триножниче на колела. Хъмъл взе от него една резачка за тел от ония, които на едната си челюст имат палец за допълнителна опора. И както връвта на пълен с хелий балон се изплъзва от разсеяните пръсти на детето, тъй страхът понесе нагоре съзнанието на Колдуел. В това свое главозамаяно откъсване той се помъчи да разгледа резачката като диаграма: полезната работа се равнява на теглото върху силата минус триенето, дължината на рамото AF (опорната точка представляваше гайка) върху дължината FB, при което B е точката, в която блестящата челюст като полумесец захапва тела, всичко умножено по вторичната полезна работа на допълнителната комбинация опорна точка-лост, на свой ред умножено по полезната работа на спокойната и мръсна работническа ръка на Хъмъл, стегната в действието на свиващите се мишци и коравите фаланги, пет на брой, МА Х МА Х 5МА равно на нещо ТИТАНИЧНО. Хъмъл наведе гръб, за да може Колдуел да се подпре на раменете му. Несигурен в това, което му се предлага, неподготвен да го предположи, Колдуел остана прав и зарея поглед нагоре. От постоянния дим и следите на паяците равно подредените дъски на тавана бяха станали кадифени. С коляното си Колдуел усети гърба на Хъмъл, който се поместваше и присвиваше да заеме удобна позиция; през чорапа до кожата му достигна докосването на метал. Калникът неустойчиво затрепера. Раменете на Хъмъл се напрегнаха от усилие, а Колдуел стисна зъби да спре вика — стори му се, че клещите захапват не металическото острие, а оголен в тялото му нерв. Челюстите-полумесеци се стегнаха; с рязък телескопичен скок болката на Колдуел се стрелна нагоре; проблесна; после плещите на Хъмъл се отпуснаха.
.............
На една от тях имаше котка с вдигната лапа, на друга — гигант, който напразно се мъчи да скъса някакъв патентован радиаторен ремък. Имаше надпис: ПРЕДИ ВСИЧКО БЕЗОПАСНОСТ, а на друг, залепен на едно от стъклата, пишеше: ПАЗИ СИ очи! ВТОРИ ЧИФТ НЯМА ДА ПОЛУЧИШ.
Сякаш залян от материален химн за материалната природа, тезгяхът беше осеян с каучукови пръстени, медни тръби, коксови пръчки, износени железни палци, кутии с масла, дървени чукани, парцали, капки и потънали в прах отпадъци от всички елементи. Това изпълнено с инструменти безредие се прорязваше от ослепителните пламъци, изригващи при двамата работници в другия край на тезгяха. Донагласяха нещо, което наподобяваше украсен бронзов пояс за жена с тънък кръст и силно издадени бедра. Хъмъл надяна азбестова ръкавица на лявата си ръка и от купчината избра широка ивица ламарина. С резачката проряза отвор в средата и с отсечено чевръсто движение умело сгъна ламарината като фуниеобразен щит, който надяна около стрелата в глезена на Колдуел.
— Тъй по-малко ще ти пари — обясни той и щракна с пръстите на голата си ръка. — Арчи, би ли ми подал за миг оксижена?
Помагачът му донесе ацетиленовата горелка, като внимаваше да не замотае нозе в последвалия го кабел. Горелката представляваше малко черно гърне, плюещо бял пламък със зелени краища. Там, където пламъкът изтичаше от дюзата, се образуваше прозрачна празнина. Колдуел сключи челюсти да обуздае страха. Стрелата му се струваше едва ли не жив нерв. И се напрегна за неизбежната болка.
Болка не последва. По свръхестествен начин той изведнъж се намери в центъра на огромен неосезаем ореол. Светлината събуди за живот резки триъгълни сенки от всички страни — по тезгяха, по стените. Хванал с ръкавицата ламаринения щит, без да се скрие под защитни очила. Хъмъл присви очи към парещото пулсиращо сърце на Колдуеловия глезен. В лицето му, мъртвешки бледо и поразително скъсено, очите фанатично заблестяха. Колдуел погледна надолу и в този миг кичур от уморената посивяла коса на Хъмъл отхвръкна напред, сгърчи се и изчезна в облаче дим. Работниците наблюдаваха занемели. Изглежда, нямаше да свърши скоро. Сега Колдуел усети горещината; ламарината до крака му започна да ври. Но затваряйки очи, Колдуел виждаше някъде в горната половина на черепа си как стрелата се извива, стапя, как се разпада на молекулите си. На пода издрънча дребен къс метал. Обръчите, които стягаха крака му, паднаха. Отвори очи и горелката угасна. Жълтата електрическа светлина му се стори кафява.
— Рони, дай, моля ти се, един мокър парцал. — После Хъмъл обясни на Колдуел: — Не искам да я вадя гореща.
— Дявол те взел, голям си майстор — каза Колдуел. Гласът му беше по-слаб, отколкото бе очаквал, и затова похвалата излезе безкръвна. Той видя Рони — еднооко момче със смъкнати рамене — как взе омазнен парцал и го топна в малкото ведро с черна вода, оставено под една от отдалечените електрически крушки. Отразената светлина, сякаш освободена, закипя и заскача в разбърканата вода. Рони подаде парцала на Хъмъл, а Хъмъл клекна и го сложи. Студена мокрота прокапа в обувката на Колдуел и до ноздрите му стигна слаб благоуханен съсък.
— Малко почакай — рече Хъмъл все тъй клекнал, предпазливо повдигнал панталона на Колдуел от раната. Колдуел срещна втренчените погледи на тримата работници — третият бе излязъл изпод автомобила — и самосъжалително се усмихна. Сега, когато облекчението бе дошло, той вече можеше да се почувствува смутен. Усмивката му накара помагачите да се намръщят. Изпитаха чувството, че някой автомобил е направил опит да проговори. Колдуел позволи на очите си да излязат от фокус и се замисли за далечни неща, за зелени поляни, за Харикло като кръшна млада жена, за Питър като бебе, за това как го возеше в детското му автомобилче, бутайки го по паважа под дивите кестени с дълга, чаталеста в единия край пръчка. Бяха твърде бедни, за да си позволят бебешка количка; но така детето се научи да кормува — прекалено рано може би? Останеше ли му време, мислеше за детето.
— Хайде, Джордж! Стискай се! — каза Хъмъл. Стрелата се плъзна назад с незабележим прилив на болка. Хъмъл се изправи, целият порозовял — или от облъчването на огъня, или от задоволство. Тримата смахнати помагачи се скупчиха наоколо, бутайки се кой по-напред да види сребристото острие, обагрено в голия си край с кръв. Най-сетне освободен, глезенът на Колдуел омекна, почувствува се разкован; стори му се, че обувката се пълни с топла, небързаща течност. Болката бе променила цвета си, бе преминала в спектъра на изцелението. Тялото усети. Сега болката достигаше сърцето ритмично. Природата отново дишаше.
Хъмъл се наведе и вдигна нещо. Доближи го до носа си и помириса. После, още свистящо от горещина, го постави в дланта на Колдуел. Беше върхът на стрелата. Тристенен, тъй заострен, че ръбовете му изглеждаха вдлъбнати, той беше твърде грациозен, за да причини такова грамадно смущение. Колдуел забеляза, че дланите му са целите в петна от вцепенение и усилие; челото му се покри с пот. Попита Хъмъл:
— А защо го помириса?
— Питах се дали не е намазан с отрова.
— Но не може да бъде, нали?
— Знам ли? Тия, днешните деца… — После добави: — Нищо не подуших.
— Не мисля, че могат да направят такова нещо — настоя Колдуел и се сети за Ахил и Херкулес, Язон и Асклепий, тези внимателни, изпълнени с уважение лица.
— Отде намират пари? Туй искам да знам — каза Хъмъл, сякаш любезно се стараеше да откъсне съзнанието на Колдуел от един безнадеждно тежък въпрос. Той вдигна останалата без острие стрела и обърса с ръкавица кръвта. — Хубава стомана. Пари струва тая стрела!
— От бащите си, негодници такива! — Колдуел се почувствува по-силен, с избистрен мозък. Класът! Трябваше да се върне.
— С много пари се играе — с безцветна злоба рече старият механик. — Купуват всеки боклук, който се произвежда в Детройт. — Лицето му бе възвърнало сивия си цвят, ацетиленовата си окраска; набърчено и поизтъняло като често прегъван станиол, в тихата си горест то изглеждаше почти женско и Колдуел се подразни.
— Ал, колко ти дължа? Трябва да се връщам, че Зимърман ще ми извие врата.
— Нищо, Джордж. Голяма работа! Радвам се, че можах да ти услужа! — Той се засмя. — Не ми се случва всеки ден да вадя с огън стрела от човешки крак.
— Не ми е удобно. Помолил съм един занаятчия да ми услужи със занаята си… — Колдуел неискрено посегна към вътрешния си джоб.
— Забрави, Джордж! Отне ми само една минута! Бъди достатъчно широк по душа и приеми услугата. Вира казва, че там си един от малцината, които не се мъчат да й затрудняват живота.
Колдуел усети, че лицето му се вдървява; почуди се — дали знае Хъмъл кое затруднява живота на Вира. Но трябваше да се върне.
— Ал, много съм ти задължен. Повярвай! — Човек просто не може истински да предаде благодарността си. Живял си в един град, понякога си обирал хората в него и никога не си им казвал това, защото се срамуваш.
— Вземи — каза Хъмъл, — не си ли я искаш? — Той протегна лъскавата снага на стрелата. Без да съзнава, Колдуел бе пуснал върха в джоба на сакото си.
— Не, опазил ме бог. Задръж я!
— Ами, за какво ми е? Работилницата и без това е пълна с боклуци. Покажи я на Зимърман. Един учител в нашата държавна училищна система не би трябвало да търпи подобни щуротии.
— Окей, Ал, печелиш. Благодаря ти. Много ти благодаря. — Сребърната пръчка беше твърде дълга; тя щръкна от джоба на сакото му като автомобилна антена.
— Учителят трябва да бъде защитен от такива хлапаци. Кажи го на Зимърман…
— Кажи му ти. Тебе може да послуша.
— Може, защо не? Не се шегувам. Може и да послуша.
— Не исках да кажа, че се шегуваш.
— Както знаеш, бях в съвета, който го назначи.
— Знам, че си бил, Ал.
— И често съжалявам.
— Недей, по дяволите.
— Защо?
— Интелигентен човек.
— Да, така е. И все пак нещо му липсва.
— Зимърман добре схваща властта си, но не поддържа дисциплината. — Нова болка нахлу в коляното и прасеца на Колдуел. Никога не бе виждал Зимърман тъй ясно — помисли той, — нито пък се бе изразявал тъй добре по този въпрос. Досадно нечувствителен, Хъмъл просто повтори собствената си забележка:
— Нещо му липсва.
Чувството, че времето тече, подействува върху стомаха на Колдуел, червата му се стегнаха.
— Трябва да се връщам — рече той.
— На добър час! Кажи на Каси, че градът тъгува за нея.
— Господи, там се чувствува отлично, като чучулига. Вечно за това мечтаеше.
— Ами какво прави татко Крамър?
— Таткото е най-добре. Гони стотака.
— Не ти ли тежи разкарването с колата насам и нататък?
— Не, да ти кажа право, доволен съм. Имам възможност да разговарям със сина. Като живеехме в града, почти не се виждахме.
— Умно момче имаш ти. Вира разправяше.
— Взел е ума на майка си. Моля единствено бога да не се метне на мен по грозотия.
— Джордж, да ти кажа ли нещо?
— Кажи.
— За твое добро.
— Кажи каквото искаш, Ал. Нали сме приятели.
— Знаеш ли какво ти е лошото?
— Че съм опърничав и невежа.
— Бъди сериозен.
Лошото ми е — помисли си Колдуел, — че кракът ужасно боли.
— Какво тогава?
— Много си скромен.
— Сега вече го каза! — рече Колдуел и понечи да тръгне.
Но Хъмъл продължи да го задява.
— Добре ли е колата?
Преди да се преместят на десет мили извън града, Колдуелови караха без автомобил. В Олинджър навсякъде можеше да се иде пеша, а до Олтън отиваше трамвай. Но когато откупиха старото имение на Крамър, колата стана необходимост. Хъмъл им уреди да вземат един буик от трийсет и шеста година само за 375 долара.
— Просто чудна. Чудна кола. Всеки ден ругая как можаха да й смачкат решетката.
— Не може да се запои, Джордж. Но иначе мотора го бива, нали?
— Мечта. Много съм ти благодарен, Ал, не мисли, че не съм.
— Как няма да е добър моторът, когато човекът никога не е карал с повече от четирийсет. Беше собственик на погребално бюро.
Хъмъл повтаряше това за хиляден път. Този факт като че го изпълваше с възхищение.
— Не ме е страх — каза Колдуел, представяйки си как Хъмъл вижда автомобила пълен с призраци. Всъщност беше най-обикновен автомобил с четири врати; за трупове нямаше място. Но действително това бе най-черната кола, която Колдуел бе виждал в живота си. За тия стари буици наистина не жалеха шеллака.
Разговорът с Хъмъл го правеше нетърпелив. В главата му тиктакаше часовник; училището настойчиво го зовеше. Стори му се, че несвързана музика разтегля измореното лице на Хъмъл. Образът на стария приятел се покри с паяжина от разчленени стави, протъркани върви, въглеродни утайки, изнурен метал: нима се разпадаме? В собственото му съзнание някакъв механизъм продължи да протраква: Шеллак на тия стари буици, шеллак, шеллак............


неделя, 14 октомври 2012 г.

АКО НЯКОЙ ВИ КАЖЕ

автор: ПЕНЬО ПЕНЕВ
 
Ако някой ви каже:
— В живота си аз не тъжа —
не му вярвайте, хора!
Той лъже!
Това е лъжа!
Всеки!
Всеки за нещо в живота скърби.
А от всички
най-много
и винаги —
аз може би!

Имам син първороден,

имам малко дете —
на година и четири месеца цели.
Аз съм весел! И тъжен,
че без мен то расте
и очите ми
още не са го видели.
То говорело вече,
то казвало "татко!"
и на снимката с пръстче посочвало мен.
Не съм чувал
гласчето му крехко и сладко
не съм гадил косиците,
по-светли от лен.
То не знай,
не разбира какво е Родина,
то не знай
защо майка му днес е сама.
— Моят път към дома
през Димитровград мина -
вече втора година
вървя към дома.

Кей не е преживявал

такава разлъка,
кой за моята мъка
ще ме обвини? —
Освен своята пот
днес и своята мъка
ние даваме
в тези строителни дни!
Тази мъка е сила
н вяра корава!
Нека двойно сърцето боли в тези дни! —
Този, който в строежа
и мъка познава,
той не може
и няма да му измени!

АЗ, ЕДИН ОТ НАРОДА

автор: ПЕНЬО ПЕНЕВ
 
Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. — Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!


НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЧОВЕКЪТ

 автор: Пеньо Пенев

Кой казва, че мойта Родина е
бедна на крепости,
зали,
разкошни дворци? Кой казва, че тя е
на място последно, без владетел велик,
без велики творци? Кой?
Вие ли, господа бизнесмени, заробили алчно
на човека труда? Елате сега
в тази земя обновена, елате и вижте
добре,
господа! Вий техника имате —
модерна, голяма! С какво ли не
вашият свят е прочут! Но нямате!
Нашите хора вий нямате — свободните хора
на свободния труд! Елате и вижте! —
Ето владетеля, на трон от упорство,
мечти
и бетон, могъщо изправен,
хванал в ръцете си
не жезъл,
а кирка,
чук
и трион!
Той
цехове има —
зали просторни, с послушни лакеи —
машини и дни.
Тук
всяка трудност е
негов затворник зад крепости яки —
заводски стени.
На труда по закона
под свое владичество
събрал всички радости,
безсмъртен навеки,
бди
и твори
той —
Негово Величество
Човекът!

Поема за Кънчо Путкодеров

автор: Пеньо Пенев

С морала да започнем братя,
морала туй си е морал
но всеки плод е на ебнята
бащата майка му ебал

Напрягал черната й пичка

сренощ по цели часове
тъй както вършили са всички
през тия дълги векове

Привърженик съм на морала

и тача моралиста строг
той винаги за идеала
започва с първия урок

Но за да водим чиста сметка

и да не бъда толкоз сух
ще кажа, че моралиста
разбира се не е евнух

Той може сълзи са пророни

за разпиляни младини
но как природните закони
могъл би тук да измени?!

То казва - не, това е низко

морала то ще погребе!
Ала на всеки му се иска
на нему също му се ебе

И все пак знам, той ще псува

но тук под нашето небе
докато свят светува
човечеството ще ебе!

Ебат се бедни и имотни

от древността до тоя век
Ебат се хора и животни
от всички най-ебе човек

Ебе каквото му попадне,

красива, грозна и неважна
ебе сред нощ, ебе по пладне
докато хуйчето му спадне

Ебе, забива, не престава

ебе отпред, ебе отзад
Докато хуйчеца му става
усеща се щастлив и млад

А, този що ни хули скрито

от где дошъл е на света?
Той нека сам да се запита
не е ли клецал през нощта?

И нека сам си отговори

каква я хуйовата мощ
и колко милиона хора
ебат редовно всяка нощ.

Глава първа
И тъй да почнем днес романа
героят вече е пред нас.
Без етикети и покани
представям ви го просто аз.

Това е Кънчо Путкодеров

балкански син, корав и як.
Едва ли друг ще се намери
такъв герой, такъв юнак.

Една ли вечер е издебнал

в легло вдовица млада той?
И колко путки е поебнал
те нямат чет, те нямат брой!

А падне ли му крехка путка

напада флангово и в тил
и може за една минутка
да я направи на пестил.

Разбира се тук трябва чуство,

понякога и лицемерен плач
Ебнята също е изкуство,
не всеки е добър ебач

Но той бе с отличен опит

гордееше се тайно с туй
че вред в Америка, Европа
прослави българския хуй.

Каква злочеста орисия

от малък кръгъл бе сирак
Години дълги в немотия
живя при чичо си чирак

А чичо му макар безчестен

търговец и лихвар богат
в ебнята майстор бе известен
на всички курви бе познат

Видя той скоро, че младежът

израстна повече на хуй
и каза му: За поле нежен
безчестна работа е туй!

Ти имаш бъдеще голямо

напразно време на губи
С такъв хуй други в село няма
върви след мене и еби!

С една вдовица той го свърза

наеба Кънчо още три
и неговата слава бързо
сърцата женски покори

За него питаха по-често

очакваха го всеки ден
и своя чичо той измести
като опасен конкурент

Накрай ядося се лихваря

от злоба свиваше юмрук
Намери повод да се скара:
- върви си, махай се оттук!

И тръгна той, без дом заскита

преброди градове, села
навред го чакаха жените
и всяка викаше - Ела!

Така прекара две години

изпече своя занаят
След туй за Франция замина
късмет да дири в тоя свят.

Глава втора
Във Франция не е така
макар да бе и здрав, и млад
и Кънчо се видя натясно
изпадна в нищета и глад.

Животът здраво го притисна,

години безработен бе.
От глад и хуят му увисна
не можеше и да ебе.

При граф известен и имотен

най-сетне стана градинар
и тругна някак си живота
при новия му господар

Не мина половин година

и графът тежко заболя
В един прекрасен ден погина
от болест нелечима, зла.

Самотна, младата графиня

скърбеше много, може би?
Но месец само не измина,
а путката вече я сърби.

Жовотът никой тук не може

в безплодна скръб да погребе,
умрелия не се тревожи,
а на живия му се ебе

И като всякоя вдовица -

помисли тя за хуй червен,
засука вежди и ресници
и сложи розов сутиен

И ето в китната градина

закърши леко тя снага
Край Кънча бързешком премина
усмихна му се на шега.

Но с нашия шега не бива

и той прошепна с дрезгав глас:
- Какво ли ще е в тази слива
веднъж да го натъпча аз?

Графинята погледна мило

към българина млад и здрав
- Ах боже мой, какъв е жилав
дали ще има хуй корав?!

Разбра той погледа тревожен

на жадната за хуй жена:
- Мадам, простете ако може
да идем малко настрана

Тя знак му даде мълчаливо

разголи нежната си гръд.
- Добре, но ако те не бива? -
ще наредя да те скопят.

След туй погледна към небето

към ясно синьото небе:
- Прости ми, боже, греховете,
но мен така ми се ебе!...

А тя бе чудна хубавица -

каква уста - алпийски мед!
Какви изящни, финни цици
с изболи топчици отпред

Какво красиво, тънко тяло

с два пръста да го съблечеш
да го помилваш и погалиш
и сладко да ебеш, ебеш...

Но Кънчо нежности не знае

суров живот бе той живял
и путка нежна като тая
никога не бе ебал

Под малка, сенчеста топола

полегнаха един до друг
и бели кълки тя разголи:
-Умирам, ох, сърби ме тук.

И цъфна като майска роза

путето крехко с къдрав мъх
А Кънчо в чудновата поза
поемаше дълбоко дъх.

Той бързо панталона смъкна

обтегна шия като ат
и като гаубица фръкна
големият му хуй, космат.

Графинята изтръпна цяла:

- Какъв хуй, като шпек салам!
Веднъж тя конски бе видяла,
но този май е по голям.

Стърчи той кат' мощен багер

с глава като на боздуган
мъдете му като дисаги
полюшват се насам-натам

И скочи Кънчо Путкодеров

повдигна белите крака
Графинята се разтрепера
и хвана хуя му с ръка

След туй погали го ревниво

на Кънча свят му се зави
налегна здраво като бивол
и като гладен вълк зави

Той бързо сграбчи я през кръста

с похвата на добър ебач
путето и разтови с пръстта
напъна като стар орач

Настръха младата графиня,

то сякаш свредел я проби,
а путето и като диня
по всички шевове пращи

И шепне тя - ще ме погуби

путето ми съвсем раздра!...
От зор тревата взе да скубе
без малко и не се наста

А Кънчо загорял и черен

забива хуя като щик
поема като кулски нерез
и клеца като къс мъник.

Но ето сладък миг настава

кръвта по жилите кипи
жената стиска го в забрава
и шепне: Ох, еби, еби!...

А той ебе като касапин

вкарал го е до мъде
и голите й цици хапе
готов е да ги изяде.

За втори път се е раздразнил

от луда страст трепери цял
и втори път се вече опразни
нали отдавна не бе ебал...

Най сетне край, ще го извади

такваз ебня не е шега
но хуят му, уви, не спада
стърчи навирен все така

Помъчи го - не мърда,

дали бе с кучешка глава?
Тя станала е толкоз твърда
и само клати се едва.

Графинята от страст голяма

простена скрито, но толкоз беше й добре,
че каза само - Полежи над мене
от хуй, да е ако ще се мре!

Лежали дълго, чак до пладне

докато Кънчо огладня
и хуят чак тогава спадна
завърши дългата ебня.

Прибра го младата графиня

направи го любовник свой
и Кънчо в нов живот премина
покойника замести той.

Глава трета
Измина зима снеговита
дойде април, цветя цъфтят
Веднъж графинята запита
"Готов ли си за дълъг път?"

Отдаван чакам да се стопли

да идем двама на курорт
И Кънчо бързо се приготви
извади си и нов паспорт

След два дни стигнаха в Женева

какви прекрасни планини
В един дворец до замък древен
прекара той блажени дни.

Дойдоха млади курортистки

от цял свят тук на курорт
Той почна с тях да се натиска
с коя му падне без подбор.

Край езерото на разходка

по пладне ги ебе дори
А вечер, качва ги на лодка
на ден поебава по две-три.

Поглеждат като диви котки

следят го с поглед жаден те
и някаква минорна нотка
в очите женски се чете.

Но той към погледи ревниви

не храни нито капка жал,
едничко сал му беше криво,
че бог един хуй му е дал.

Поне да бяха десетина,

о не, съгласен е и с два.
А тоя след няколко години
ще клюмне траурно с глава.

Един единствен хуй за всички,

за жени и за момички
ще може ли на толкоз пички
с достойнство да устои?

Но славата навред го дебне

той като приказен юнак
Веднъж, която бе поебнал
тя утре търси Кънча пак.

В Париж, Женева и Лозана

навред заброди тоя слух
"Ебач, дошъл е от Балкана
ебе, та вдига прах и пух"

Парижки млади уруспии

изпращаха му мил привет:
- Елате, чакаме ви ние
обичаме такъв атлет.

От Лондон дружество почтено

на висши дами и жени
писмо написа вдъхновено
"Към нас по- скоро намини"

И екна гръмката му слава

Навред по западния свят
Една ли вече се надява
за Кънчовия хуй космат.

Достигна до слуха на Чърчил

а той нали е педераст
в любовна мъка се загърчи
гъзът му пламна в дива страст

И той изпрати телеграма

- Очаквам те в двореца мой
приятно е да бъдем двама,
ще те посрещна като свой

Получи бързата покана

потегли Кънчо през море,
графинята сама остана
от мъка щеше да умре.

Тя молеше го насълзено

и Кънчо май му домиля
- Разбирам, зле ти е без мене,
но Чърчил пише ми - "Ела"

Той готви планове военни

навярно вика за съвет...
Графинята от скръб застена
проклет да бъде той, проклет.

А парахода щом отплува

нададе тя сподавен глас:
-Ах, боже мой, дали ме чуваш:
без хуй какво ще правя аз?

Върни се Кънчо, че без тебе

душица богу ще предам,
че нийде няма твойта ебан
ни твоя хуй, ръбат голям

- Спомни тополата, полето

спомни си меката трева
и как заклещихме в путето
на хуя твърдата глава.

Спомни си крехката ми пичка

не ме оставяй ти сега
на крехкото легло самичка,
ще те очаквам у дома.

Но Кънчо я не чува вече,

а там под слънчевия свод
вълните носят надалече
отплувалия параход.

Тогава тя разголи цици

и викна с истеричен глас:
- Върви по всички материци
до гроб ще те преследвам аз.

Глава четвърта
Съдбата често е повратна
и трябва да си цял садист,
но Кънчо беше му приятно
да слуша нейния каприз.

Из Лондон бродеше наслука

дошъл бе късно през нощта
А рано сутринта почука
на Чърчиловата врата.

Две Чърчилови братовчедки

посрещнаха го с весел глас:
- Отдавна тук ви правим сметка
елате по-напред при нас.

Бъдете умен и любезен

и тихо, Чърчил да не чуй,
разправят - до самия глезен
висел грамадният ви хуй.

А Кънчо тихо им отвърна

- Излъгали са ви, личи,
надолу как ще го обърна?
Не е увиснал, а стърчи!

- Стърчи ли? - викнаха и двете, -

това е щастие за нас
вкарай ни го до мъдете,
че тъй ще изгорим от страст.

Съблякоха се те в салона

полегнаха на две легла,
в копринени комбинезони
блестяха младите тела

А Кънчо хуя си извади

с мерак насочил го към тях
Едната страшен вик нададе:
- Ах, боже мой, ще умра от страх!

Навън се втурна полудяла

и в страшен ужас зарева:
-Такъв хуй аз не съм видяла
ракетна бомба е това!...

А другата бе по-кротка,

усмихна се по навик стар,
изтегнала се като котка
на покрива през месец март.

На Кънчо малко му приседна,

че загорял е може би,
но като див бик я възседна
и до мъдете го заби.

Изпъшка тя като пияна:

- Ох, майчице, каква ебня!...
В лицето бързо пребледня
устата и изригна пяна.

Но Кънчо пак я не остави,

английска путчица е туй -
ебе и пет пари не дава,
да помнят българския хуй.

Накрая тихо я погали

и рипна мъжки като лъв.
Но тя горката бе умряла -
от путката й шурна кръв.

Ядосан Кънчо напопърджа:

- Английска марка, ех боклук.
Щом дупето ти не издържа,
защо ми се предлагаш тук?

Изхвръкна той като подгонен

при Чърчил се яви завчас:
-Ура, британската корона
от дън душа приветствам аз!

Усмихна му се премиерът

направи му дълбок поклон:
-Здравейте Кънчо Путкодеров
елате в малкия салон.

Съблякоха се в топла баня,

възкликна Чърчил: "Боже мой!"
И кънчовия гвоздей хвана,
главата му целуна той.

-О, балканско чудо! Та тук на запад

такива нийде не растат.
Ще можете ли като тапа
да ми го турите отзад?

Изтръпна Кънчо блед и смаян

и тихо промълви смутен:
- към нас такъв е обичая,
че мъжко дупе не ебем.

Но цял обвзет от ревност тъпа -

удари Чърчил на молба.
И Кънчо няма що, отстъпи:
-Добре де, сър, ще те еба!

Тогава Чърчил си подложи

гъза дебел като тезгях
и малко вазелин му сложи,
че иначе го беше страх.

Напъна Кънча уж полека,

но бързо му го вкара цял.
- Такова дупе - тлъсто, тесно
в животът си не съм ебал.

А Чърчил в поза неприлична

от зор квичи като прасе
и като курва непривично
трепери цял и се тресе.

Накрая рече: - "Браво, браво

от днес съм тъй щастлив и горд.
Дванайсет ордена ти давам
и титлата - Английски лорд.

Глава пета
Да бъркаш е съвсем човешко
човек понякога греши
Но често пъти малка грешка
голямо щастие руши

И Чърчил тъй година цяла

щастлив бе с Кънчовия хуй,
но скоро почна да се хвали
и не видя добро от туй.

На заседание военно

пред Атлантическия болк
веднъж той каза вдъхновенно
- Аз имам хуйчец като смок.

Порастнал е далеч на изток,

да започнем с тях война, но
ако с такива ни притиснат
ще замиришем на гуйно

Разказал той подробно, точно

за хуя твърд и мачугат,
накрая смигнал им нарочно
- шастлив съм с него и богат.

И Айзенхауер що да чини?

Дойде при Чърчил вечерта:
- Прощавай, скъпи мой Уини
за пръв път моля на света

- Не може! - люто Чърчил зина

и повиши той сърдито тон.
И Айзенхауер си замина
обиден във Вашингтон

От там написа бърза нота:

- Пратете Кънчо, господа,
че застрашен ми е живота
за хуй ще полудея аз!

Да тръгне още тази вечер

това ви заповядвам аз,
че инак свършено е вече
с приятелството между нас!

Въздъхнал Чърчил: - Тежко брате

върви при онзи кожодер.
И тъжно Кънчо той изпрати
за Америка с хеликоптер

Едва на шумното летище

бе стъпил Кънчо, изведнуж
народ безброен се наприщи!
- Дойде прославения мъж!

С капела педераст безсрамен

ревеше страшно, като луд
Но взеха Кънчо млади дами -
курветини от Холивуд

Докато той да се опомни

летеше с леката кола.
Дойдоха в залите огромни
на някакъв голям палат.

Жените само за минутка

съблякоха се до една
и зачерниха млади путки,
тъй както врани в равнина.

Изтръпна Кънчо разтревожен

и тъжно клатеше глава:
- Да бях роден с един зъб боже,
а с хуя - тридесет и два!

Той бавно панталон съблече

показа хуя мачугат.
Жените малко по-далече
отстъпиха се без да щат.

Но Кънчо хуя си надърви

заби го в първата от тях
и рукнаха от нея кърви
в несвес припадна тя от страх.

След туй към друга се обърна,

тя гостенка му бе в Париж
И в миг на хуйчеца му цвръкна
тъй както пъдпъдък на шиш.

Наред до нея беше трета,

но падна тя на колене:
- Не ми раздирайте путето
над него се смили поне

А тя бе млада хубавица

и Кънчо го налегна жал,
та каза - Събери душица
аз няма да го вкарвам цял.

Но щом намъкна му главата

как стана всичко не разбра
вдървиха й се краката
тя падна възнак и умря.

А другите от страх обзети

викаха: Гангстерство е туй,
ще ти отрежем ний мъдете
и тоя реактивен хуй

И те пристъпиха отново

и искрящи погледи без жал,
размахаха ками, ножове
като в лудешки карнавал.

Изтръпна Кънчо не случайно,

но викна с глас могъщ и горд:
- Вървете путката си майна,
вий знаете ли, че съм лорд.

Ах, лорд! - възкликнаха тогава, -

простете сър за дързостта.
Но Кънчо бързо се отправи
навън през двойната врата.

При Айзенхауер той яви се,

с поклон тъй както му е ред
Лакеят в списък го записа
шейсет и шести е под ред.

Погледна гордо генералът

и рече той обезверен
- Прославил си се, но едва ли
ще свършиш работа на мен.

При мен са идвали на често

шейсет и пет - солиден кръг,
а ти си днес шейсет и шести
да видим твоя майсторлък.

Той Кънчо по гърба потупа

съблече тежкия халат
опълчи кльощавото дупе
и каза - Ха върви отзад!

А Кънчо заяви направо:

- Гъзът ви тесничък е сър
изрично ви предупреждавам -
да няма после хър и мър

Това ядоса президента

и той сърдито изрева
- Еби, че ей сега, в момента
ще взема твоята глава!

Съблече Кънчо панталона

и рече си: На хуя мой
да сложа някога пагони -
маршал ще трябва да е той.

- О. Ню Йорк! - викна той

свободно Балкана днеска те зове
ти бомбата му водородна
ще помниш цели векове.

И хуя твърд като бухалка

заби той в кльощавия гъз
след туй напъна още малко
и кръв заблика околовръст

Изпъшка Кънчо Путкодеров

зашепна тихо: - Боже мой!
Че дупето на президента
на пет места бе спукал той

И грохна генерала важен

от ужас беше полудял.
Две думи не можа да каже
езикът му надебелял.

Така лежа почти до пладне

след туй започна да крещи:
- Тревога! - Изток ни нападна
и с атом ще ни победят

Сенатори дойдоха бързо

езици глътнаха от страх
и спукания гъз превърза
с найлонов плат един от тях

И лекарят дойде тогава

с посърнало от страх лице
и три инжекции постави
за нерви, трипер и сърце.

Накрая пристигна Макарти

с пияни някакви жени
И ясно бе като на карти
в шпионство Кънчо обвини.

Проверка: - Име, документи

съблякоха го даже гол
съдът бе кратък и в момента
подписан беше протокол.

А протоколът беше ясен -

там нямаше излишен текст,
че за Америка опасен,
е тоя източен съвет.

От името на президента

му казаха: - Върви си ти
напускай бързо континента,
в родината си отлети!

И Кънчо тръгна за Балкана

за него щастие бе туй
А дълго там зад окена
ще помнят българският хуй.

Глава шеста
Родината е скъпо нещо
сравняват я с градинка, рай.
И Кънчо с чуства най- горещи
пристигна в родния си край.

Припомни си той с въздишка

къде е скитал и живял.
И колко путчици вдовишки
на младини е тук ебал.

Днес курвите са по- модерни,

където трябва те мълчат,
но могат с думи лицемерни
във мрежа да те оплетат.

Те в клетвата са единни,

интриги майсторски плетат
и може тъй съвсем невинно
човек да хлътне някой път

Намерят някой хаплю властник

под кожата му влезнат те
и той им става съучастник
интриги почва да плете

Макар, че малко са такива

все пак намират се тук- там
на путки мръсни миризливи
все още плащат скъпа дан.

Затуй, щом срещнеш уруспия

пази се ти, не влизай в спор,
че тя си има вред тапии
и... можеш да лежиш затвор

А после истината свята

ще се разкрие, то се знай
но яка да ти е душата -
дали ще издържиш до край

И Кънчо щом пристигна тука

приятелките стари пак,
достойни само за боклука
предложиха му се с мерак.

Но не за тях се тук завърна

не би ги и заплюл дори.
Той гръб веднага им обърна
намери млади, по- добри,

а старите се озлобиха

написаха голям махзар
и Кънчо те наклеветиха,
че бил разбойник и курвар

Намери се и следовател

и някакъв си прокурор
та скоро нашият приятел
натикан беше във затвор

В затвор стоя една неделя

и пуснат бе на свобода,
ала насрочи му и дело
оня важен господа.

А щом му връчиха призовка

получи удар изведнъж
като прострелян от винтовка
политна доблестния мъж

Дойдоха близките от село

събрани като на хоро
и тез които са видели
от Кънчо някога добро

Те всички гледаха втрещено

гол ебача божи ли е туй,
че Кънчо в полза вдъхновена
умрял бе със навирен хуй

В ковчег трупа му натъкмиха,

но хуят бе корав и як
и всички се засуетиха
как биха сложили капак?

Един запретна там ръкави

замахна с брадва в тоя миг
но брадвата макар и здрава,
удари като във чилик

Въздъхна той: - Така е твърд!

И втори път се не реши,
а Кънчовия хуй не мърда
навирен като кол стърчи

Върху капака струг тогава

за хуя дупка извъртя,
ала навън да го подават
то беше някак срамота

Зачудеха се що да сторят

и дълго чакаха така -
докато ненадейно в двора
се втурна млада чужденка

Това бе чудната графиня,

която в скитане беспир
след толкоз мъки по чужбина
догони Кънчо най подир

но щом съгледа тя ковчега

и Кънчо мъртъв да лежи
безумно тръшна се до него
и почна лудо да крещи:

- Кому оставяш ме, мой мили

нима забравил си ме ти!
Къде е твойта мъжка сила
та мойта страст да укроти?

Погледна хуя тя, обаче,

видя го как стръчи корав
и викна: - Ох, за него плача
а той бил жив и здрав!

Тя смъкна тънката си риза

погали путката, след туй
направи скок и се наниза
на Кънчовия щръкнал хуй.

Наниза се, с крака зарита

нададе вик сподавен тук
обърнаха и се очите
и в миг предаде богу дух.

Свалиха старите калпаци

закрустиха се с поглед ням.
Един с увиснали ташаци
прошепна: - Ех, мерак голям!

Погребаха ги общо двама

притиснати един до друг
и тъй щастливците в романа,
с трагедия завършват тук.

четвъртък, 11 октомври 2012 г.

Модерният литературен класик Карлос Руис Сафон ни запознава със „Затворникът на Рая” ,

Испанска готическа приказка за герои, злодеи и страховити загадки – това е романът „Затворникът на Рая” (ИК „Изток-Запад”), в който любимият на цял свят автор Карлос Руис Сафон разгръща разказваческия си талант с пълни сили и с неподражаема оригиналност.
Барселона, средата на XX век. Мъглата сякаш никога не изпуска града от задушаващата си прегръдка. Това е мракобесното време на генералисимус Франсиско Франко: зловещи драми обагрят къщите и улиците, а всяка скрита история дава началото на нова, още по-мрачна мистерия. В тази обстановка започват премеждията на симпатичния герой Фермин Ромеро де Торес. Когато във фамилната книжарница „Семпере и синове” пристъпва тъмното му минало, се задвижва поредица от събития, която ни отвежда до страховития замък-затвор „Монжуик”... и която изважда на повърхността както забравени демони, така и неподозирани тайни.
„Затворникът на Рая” е най-новата история от вече станалия прословут барселонски цикъл, обединен от сходни персонажи, теми и фабулни връзки, които превърнаха Карлос Руис Сафон в един от най-продаваните автори както в Западна Европа, така и извън нея. Из „Затворникът на Рая” лежи връзката между предните литературни сензации на писателя – романите „Сянката на вятъра” и „Играта на ангела”; тук се спотайва и отправната точка на предстоящата развръзка... която крие своите мистерии нейде из безкрайните коридори на Гробището на забравените книги.
Творчеството на Сафон е увлекателна, интелигентна и изключително вдъхновяваща комбинация от романтика, трилър, исторически елементи и...

продължете да четете от ТУК...