Романът „Души в окови” – Съмърсет Моъм

За романът „Души в окови” би могло да се каже, че е първия истински шедьовър на един от най-известните английски писатели – Съмърсет Моъм.

Романът излиза за първи път през 1915 година, посрещнат враждебно от критиката, но въпреки това издържа изпитанията на времето и не бил забравен (по думите на писателя).

„Души в окови” (както казва писателят) е автобиографичен роман, в който чувствата са негови, но събитията не отговарят на истинската действителност. Някои от епизодите отговарят  на житейските съдби, на неговите близки и познати.

Първоначално замисленото заглавие е било „Красота от пепел” (цитат от Исея), но Моъм научава, че заглавието е било използувано и озаглавява романа „Души в окови” (название от разделите от етиката на Спиноза).

Съмърсет Моъм е роден в Париж и на осем години остава без майка, а на десет загубва и баща си.

Живее в Лондон при дядо си. Учи в пансион за деца на отбрани семейства в Кентърбъри и в Хайделбергския университет в Германия. Впоследствие постъпва в медицинския институт в Лондон.

Главният герой в романа – Филип е хром (има плоско стъпало и накуцва).

Писателят Съмърсет Моъм е страдал от друг недъг – заеквал е и поради тази причина се измъчвал много.

Моъм описва живота така както го е усещал и виждал грижите и проблемите на хората в един малък провинциален град скучното ежедневие на дребните чиновници в счетоводната кантора, бохемския живот в Париж, болниците, немотията и живота в бедните квартали на Лондон.

Главната сюжетна линия в романа е любовта (бих казал трагическо сантиментална) на Филип към Милдрат.

Тя е дребнава, апатична и безлична сервитьорка, но и неустоима.

Той започва с нея своеобразна връзка, изпълнена с изключително до болка страдание, самоунижение и болезнено душевен мазъхизъм, която го смъква до дъното на човешкото съществуване във физически и духовен аспект.

Краят на тази вълнуваща и невероятна, изпълнена с обрати история на Филип, поставя читателя в пълно недоумение.

Краят на тази изпълнена с обрати и емоционални вълнения история на Филип Кери, поставя читателя в пълно неведение.

 „Души в окови” е блестящ роман. В него са отразени биографични сходства с моменти от живота на белетриста Съмърсет Моъм, но въпреки че авторът е променил имената, фактите, които са очевидни, заради живите описания на живота в Лондон, Париж и Хайделберг.

В този вълнуващ роман се чувства неповторимата дарба на писателя да направи пълната дисекция на човешката душа и да я раздипли с тънкия финес и богатството на словото.

„Души в окови” е феноменален, многопластов роман, в който се усеща един блестящ, изчистен от натрапчивост изказ. Именно в това се състои красотата на художественото слово.То е словото на живота като цяло, включвам флората и фауната, които са неделима част от него (неутразени в романа).

Именно поради тази причина романът „Души в окови” е блестящ и ненадминат.

Една фина дисекция на романа ни води до мисълта за смисъла на човешкия живот; от раждането до смъртта, ограниченията, възможността за свободата на избор и изява, казано иначе  дали всички живеем с равни права? Но в действителност  не е така.

Душата на обикновения човек – труженика на село, гражданина, дребния и среден чиновник е „душа в окови”. Един вид робска душа, с изключителни ограничения…

Казано накратко  вероятността за свободна изява е ограничена, т.е. зависима от много други фактори.

Темата за любовта засегната в романа има своя подтекст. Попадайки в оковите на любовта, почти няма оттърване. Държи здраво. А любовта е болка и страдание. Тя е красив параван на похотта.

Понякога любовта допуска и мазохистично удоволствие. Леополд Ритер фон Захер-Мазох (1836-1895) е писал обемни романи, изпълнени с робска покорност спрямо властни, насилващи и жестоки жени. Наименованието с тази девиация (мазохизъм) е свързана с неговото име.

Любовта е като монета с две страни. От едната страна садистът е този, който би желал да причини болката в любовната връзка, а от другата страна мазохистът -  който иска да я  изстрада.

В конкретния случай в романа Филип с неговата мазохистична любов, а от друга страна Милдрид – дребнавата, безлична, студена и буйна млада жена.

Любовта, която изпитва Филип е изпълнена с много болка, страдания и болезнено душевна. Той е готов да прости в дадени моменти, за да изпита любовната тръпка и плътските трепети, стигайки до себеунижение.

В случая говоря за чисто за мазохистично поведение. Накратко казано – садомазохизъм.

Имайки предвид начина на мислене, поведението и отношението; изразяващи пренебрежение към моралните норми от страна на Филип, бих казал че е циник.
Бих добавил, че Съмърсет Моъм също е циник, при това изящен.

Романът следва дълга и вълнуща история, изпълнена с психологическа дълбочина и изключителен стил, които определят книгата, като идеално балансирана без излишни думи.

Тя е трудно, но интересно, вълнуващо и дълбоко психологическо четиво.

 Ето и някои откъси от романа:
… Разказът на мис Уилкинсън не излизаше от ума на Филип.
Макар че бе премълчала края, ясно беше каквоискаше да каже и това го смущаваше. Такива неща не се случваха с омъжени жени, беше чел предостатъчно френски романи, за да знае, че във Франция е наистина така; но мис Уилкинсън – англичанка, неомъжена и при това дъщеря на духовник. Изведнъж си даде сметка, че начинаещият художник сигурно не е нито първият, нито последният и любовник, и тази мисъл го изуми – никога не бе считал мис Уилкинсън за такава, струваше му се невероятно някой да се люби с нея.

…  Един откъс, които ми допадна:   разговорът на Филип и учителят му по френски г-н Дюкро:
“- Боя се, че не сте добре – каза Филип.
- Няма значение.
Но Филип виждаше, че той е зле, и в края на часа му предложи да прекъснат уроците, докато оздравее.
- Не – отвърна старецът с равния си тих глас. – Предпочитам да карам, докато мога.
Филип, който беше болезнено чувствителен, когато се налагаше да заговори за пари, се изчерви.
- Но за вас няма никаква разлика – каза той. – Ще си плащам както досега. Ако нямате нищо против, ще ви предплатя за идущата седмица.
Господин Дюкро взимаше по осемнадесет пенса на час. Филип извади от джоба си монета от десет марки и срамежливо я остави на масата. Срам го беше да му я даде като милостиня.
- В такъв случай няма да идвам, докато не оздравея. – Взе монетата и без да добави дума, след обичайния изискан поклон излезе.
- Bonjour, monsieur.
Филип беше леко разочарован. Мислеше, че е извършил благородна постъпка, беше очаквал господин Дюкро да го обсипе с благодарности. Сепна се от това, че старият учител прие парите като нещо дължимо. Филип бе твърде млад, за да знае, че признателността е по-силна у тия, които дават, отколкото у ония, които получават. Господин Дюкро се появи отново след пет-шест дни. Походката му беше станала по-несигурна, беше много слаб, но изглежда, бе преодолял пристъпа на болестта. Остана си загадъчен, недостъпен и нечистоплътен. През целия урок не каза нищо за болестта си, накрая, когато вече си тръгваше, той се спря с ръка на дръжката на вратата. Поколеба се, беше му трудно да говори.
- Ако не бяха парите, които ми дадохте, щях да умра от глад. С тях изкарах.
Направи тържествения си нисък поклон и излезе. Филип усети бучка в гърлото си. Прозрял бе безнадеждната горчивина на борбата, която старецът водеше, бе започнал да разбира, че животът, тъй приятен за него самия, може да бъде жесток.”
…” Докато тя говореше, мина му през ума, че струва десет пъти колкото Милдрид: Нора бе много по-забавна, разговорът с нея много по-приятен – беше и по-умна, и много по-добра по характер. Една добра, сърцата и откровена женичка, докато Милдрид – казваше си той горчиво – не заслужава нито едно от тези определения. Ако имаше поне капка здрав разум, би останал при Нора, с нея ще бъде много по-щастлив, отколкото с Милдрид; в края на краищата тя го обичаше, докато Милдрид бе само признателна за това, че и помага. Всичко това добре, но има и друго – не е важно дали те обичат, важното е ти да обичаш и той се стремеше към Милдрид с цялата си душа. Десет минути с Милдрид за него струваха повече от цял следобед с Нора и всички ласки на Нора му струваха колкото една целувка от тия студени устни.
” Не мога повече – каза си той. – Тя е влязла в мен до мозъка на костите ми.”
Какво от това, че е безсърдечна, зла и глупава, че простее и е алчна – нали я обичаше. По-добре да страда с нея, отколкото да бъде щастлив с Нора.”
… ” След вечеря отидоха на театър. Филип беше вече твърде култивиран младеж и презираше музикалните комедии. Шегите му се струваха вулгарни, мелодиите така елементарно изградени, че знаеш какъв ще бъде следващият тон; струваше му се , че тези неща ги правят  много по-добре във Франция, но Милдрид се забавляваше чудесно – смя се до премаляване; поглеждаше от време на време съучастнически към Филип и аплодираше с всички сили.
- За седми път я гледам – каза тя след първото действие – и мога още седем пъти да дойда.
Проявяваше голям интерес към другите жени в ложите на втория балкон. Показваше на Филип кои са гримирани и кои носят перуки.
- Ужасни са тия хора от Уест енд – не мога да проумея – не виждат ли колко са смешни! – Поглади косите си и добави: – Моите са по естествени.
Нямаше милост към никого, никой не и харесваше; всяка нейна забележка беше хаплива. На Филип му стана неудобно. На другия ден сигурно щеше да разказва на момичетата от сладкарницата, че са били заедно и че той се е показал ужасно скучен. Беше му неприятно и въпреки това, без сам да знае защо, искаше да е с нея.”

 …

© Николай Пеняшки – Плашков